Хари Потър и реликвите на смъртта

Глава единадесетаПОДКУПЪТ

Щом Крийчър можеше да избяга от езеро, пълно с инфери, Хари беше убеден, че залавянето на Мъндънгъс ще му отнеме най-много няколко часа и затова кръстосваше къщата цялата сутрин и следобеда в добро настроение. Крийчър обаче не се върна сутринта, нито пък следобед. До вечерта Хари вече се чувстваше обезкуражен и изнервен и дори много твърдият хляб за вечеря, върху който Хърмаяни опитваше поредица от трансфигурации, не успя да го развесели.

Крийчър не се прибра и на следващия ден, нито на по-следващия. Вместо това на площад „Гримолд“ 12 се появиха двама мъже в мантии и останаха там до нощта, като се взираха към къщата, която не можеха да забележат.

— Със сигурност са смъртожадни — каза Рон, докато той, Хари и Хърмаяни надничаха през прозорците в дневната. — Мислите ли, че знаят, че сме тук?

— Не, — отговори Хърмаяни, въпреки че изглеждаше уплашена — иначе щяха да ни пратят Снейп, нали така?

— Как смятате, дали докато е бил тук, Муди му е приложил заклинание за заключване на езика?

— Да, — отговори Хърмаяни. — Иначе щеше да разкаже на тези двамата, как да влязат тук. Сега просто наблюдават дали ще се появим. Все пак са наясно, че къщата е на Хари.

— А от къде…? — започна Хари.

— Завещанията на магьосниците се преглеждат от Министерството, забрави ли? Те знаят, че Сириус ти е оставил къщата.

Присъствието на Смъртожадните засили злокобното настроение в къщата. Не бяха чули и дума от някой извън площад „Гримолд“ 12 от момента, в който господин Уизли изпрати Патронуса си и напрежението започваше да си казва думата. Неспокоен и раздразнителен, Рон придоби дразнещия навик да си играе със Загасителя в джоба си. Това особено много вбесяваше Хърмаяни, която, в очакване на Крийчър, изучаваше „Разказите на поета Бийдъл“ и не одобряваше начина, по който светлините светкаха и гаснеха.

— Ще престанеш ли!! — развика се тя на третата вечер от отсъствието на Крийчър, когато светлините в гостната отново изгаснаха.

— Извинявай! Извинявай! — каза Рон, натисна Загасителя и възстанови светлината. — Не знам защо го правя.

— Я си намери нещо полезно, с което да се занимаваш!

— Като какво например, да чета детски приказки ли?

— Дъмбълдор ми остави книгата, Рон…

— … а на мен ми остави Загасителя, може би за да го използвам!

Тъй като не издържаше на заяждането им, Хари се измъкна незабелязан от стаята. Тръгна надолу към кухнята, която посещаваше постоянно, тъй като беше сигурен, че е най-вероятно Крийчър да се появи там. По средата на стълбите, в предверието, той дочу тропот пред входната врата, после металически шумове и свалянето на веригата.

Всеки нерв в тялото му се опъна. Той извади пръчката си, промъкна се в сенките до главите на домашните духчета, и зачака. Вратата се отвори. Той зърна осветения площад отвън, а фигура загърната в мантия влезе в залата и затвори вратата зад себе си. Натрапникът пристъпи напред и гласът на Мууди попита: „Сивиръс Снейп?“. След това от пода се надигна фигура от прах и го нападна, като протегна мъртвата си ръка.

— Не аз те убих, Албус — каза тих глас.

Заклинанието се развали. Фигурата от прах се разсипа по пода, и вече беше невъзможно да се види новодошлия от тъмния сив облак, който остана след нея. Хари насочи пръчката си към центъра на облака.

— Не мърдай!

Обаче беше забравил портрета на госпожа Блек. При неговия вик завесата, която я скриваше се отвори и тя започна да крещи:

— Мътнородни боклуци, разрушавате къщата ми…

Рон и Хърмаяни се появиха на бегом по стълбите зад Хари, насочили пръчки като него, а непознатият стоеше с вдигнати ръце в предверието.

— Успокойте се, аз съм, Ремус!

— О, слава Богу! — слабо каза Хърмаяни и насочи пръчката си към госпожа Блек. С трясък завесата се спусна и настана тишина. Рон също свали пръчката си, но Хари не го направи.

— Покажи се! — извика той в отговор.

Лупин излезе на светло, ръцете му все още бяха вдигнати.

— Аз съм Ремус Джон Лупин, върколак, известен още и като Лун, един от четиримата създатели на Хитроумната карта, женен съм за Нимфадора, позната още като Тонкс и аз те научих как да създаваш Патронус, Хари, който при теб е във формата на елен.

— А, добре — каза Хари и свали пръчката си — но трябваше да проверя, нали така?

— Говорейки като твой бивш учител по Защита от тъмните изкуства, не мога да не се съглася, че трябваше да провериш. Рон, Хърмаяни, не трябва толкова бързо да сваляте гарда.

Те се затичаха по стълбите към него. Той беше загърнат в плътно, черно пътническо наметало и изглеждаше изтощен, но доволен да ги види.

— Никакви признаци от Сивиръс, значи? — попита той.

— Никакви — отговори Хари. — Какво става? Всички ли са добре?

— Да — отгорори Лупин — но всички сме под наблюдение. Има двама смъртожадни на площада отпред…

— Да, знаем…

— Трябваше да се магипортирам много точно върху най-горното стъпало пред предната врата, за да съм сигурен, че няма да ме видят. Те не знаят, че сте тук, сигурен съм, иначе щяха да изпратят още хора. Претърсват всяко място, което има някаква връзка с теб, Хари. Да идем долу, имам много да ви разказвам, а и искам да разбера какво е станало след като напуснахте „Хралупата“.

Спуснаха се до кухнята, където Хърмаяни насочи пръчката си към решетката. Огънят се разгоря незабавно и придаде илюзия за уют на студените каменни стени и се отрази от дългата дървена маса. Лупин извади няколко бирени шейка от пътното си наметало и седна.

— Бях там преди три дни и трябваше да се отърва от смъртожадните, които ме следяха — каза Лупин. — Вие направо тук ли дойдохте след сватбата?

— Не — каза Хари. — Дойдохме едва след като налетяхме на двама смъртожадни в едно кафене на улица „Тотнъм корт роуд“.

Лупин разля повечето бира по себе си.

— Какво?!

Те му разказаха какво се беше случило. Когато приключиха, Лупин изглеждаше втрещен.

— Но как са ви открили толкова бързо? Не е възможно да проследиш някой, който се магипортира, освен ако не си се хванал за него, в момента в който изчезва.

— А и не изглежда много вероятно просто да са се шляли по „Тотнъм корт роуд“, нали? — попита Хари.

— Чудехме се, — каза Хърмаяни предпазливо — дали е възможно Хари все още да има „следа“ по себе си?

— Невъзможно е — каза Лупин. Рон изглеждаше самодоволно, а Хари изглеждаше много облекчен. — Освен всичко друго, със сигурност щяха да са наясно, че Хари е тук, ако „следа“-та все още беше на него, нали? Обаче не виждам, как може да са ви открили на „Тотнъм корт роуд“, това е притеснително, наистина притеснително.

Той изглеждаше обезпокоен, но що се отнасяше до Хари, този проблем можеше да почака.

— Кажи ни, какво стана след като тръгнахме и дума не сме чули, след като господин Уизли ни каза, че семейството е в безопасност.

— Ами, Кингсли ни спаси — каза Лупин. — Благодарение на предупреждението му, повечето гости успяха да се магипортират, преди да дойдат другите.

— Министерски хора ли бяха, или смъртожадни? — прекъсна го Хърмаяни.

— И едните и другите, но както стоят нещата по настоящем, са едно и също — каза Лупин. — Бяха цяла дузина, но не бяха наясно, че си там, Хари. Артър дочул слух, че са се опитали да изтръгнат с мъчения местонахождението ти от Скримджър, преди да го убият. Ако е истина, излиза, че не те е предал.

Хари погледна към Рон и Хърмаяни. Техните изражения отразяваха комбинацията от изненада и благодарност, която той изпитваше. Никога не бе харесвал Скримджър особено, но ако това, което казваше Лупин, бе вярно, последното нещо, което този човек беше направил, бе да защити Хари.

— Смъртожадните претърсиха „Хралупата“ от горе до долу — продължи Лупин. — Откриха таласъма, но не посмяха да се доближат до него, разпитваха тези от нас, които бяха останали с часове. Искаха да получат информация за теб, Хари, но, разбира се, никой освен Орденът не знаеше, че си бил там. В същото време, докато съсипваха сватбата, други смъртожадни са нападали всяка къща в страната, свързана с Ордена. Няма смъртни случаи — добави бързо той, като превари въпроса — но са били доста груби. Изгорили са къщата на Дедалус Дийгъл, но както знаете, той не беше там и са използвали „Круциатус“ върху семейството на Тонкс. Пак за да се опитат да разберат, къде си отишъл, след като ги посети. Те са добре — разтърсени са очевидно, но иначе са добре.

— Смъртожадните са преминали през всичките защитни заклинания?! — попита Хари, като си спомни колко ефективно се бяха задействали тези заклинания през нощта, когато нахълта в градината на родителите на Тонкс.

— Това, което трябва да осъзнаеш, Хари, е, че сега смъртожадните имат на своя страна пълната мощ на Министерството — каза Лупин. — Сега имат властта да прилагат жестоки заклинания, без опасност от разкриване или арест. Успяха да пробият всяко защитно заклинание, което бяхме издигнали срещу тях и след като проникнаха бяха пределно ясни относно целта на посещението си.

— А правят ли си труда, да дадат обяснение, защо преследват Хари? — попита пресипнало Хърмаяни.

— Амиии… — каза Лупин. Поколеба се, после извади смачкан брой на „Пророчески вести“

— Ето, — каза той и го плъзна през масата към Хари — рано или късно щяхте да разберете. Това е техния претекст да те преследват.

Хари заглади хартията. Голяма негова снимка запълваше първа страница. После прочете заглавието над нея:

Рон и Хърмаяни нададоха гневни викове, но Хари не каза нищо. Той отмести вестника, не искаше да чете повече. Знаеше какво се казва в статията. Никой, освен тези, които бяха на върха на кулата, в нощта, когато Дъмбълдор умря, не знаеха кой всъщност го беше убил, а пък Рита Скитър вече беше разказала на магьосническия свят, че Хари е бил видян да бяга от мястото, секунди, след като Дъмбълдор беше паднал.

— Съжалявам Хари — каза Лупин.

— Значи смъртожадните са превзели и „Пророчески вести“? — вбесено попита Хърмаяни.

Лупин кимна.

— Но хората със сигурност разбират какво става?

— Превратът беше гладък и напълно безшумен… — отговори и Лупин. — Официалната версия за убийството на Скримджър е, че е подал оставка. Заменен е от Пиус Тикнийс, който обаче е под проклятието Империус.

— Защо Волдемор не обяви себе си за Министър на магията? — попита Лупин.

Лупин се засмя.

— Но на него това не му трябва, Рон. В действителност Министърът е той, но защо му е да седи зад бюро в Министерството? Неговата кукла, Тикнийс, се грижи за ежедневните неща, като оставя на Волдемор времето, нужно му, да се разпростре извън Министерството. Естествено, много хора се досещат какво става. В политиката на Министерството настъпи такава драстична промяна в последните няколко дни, и мнозина шепнат, че Волдемор е зад нея. В това обаче е проблемът: шепнат. Не се доверяват един на друг, тъй като не знаят на кого да вярват. Страхуват се да говорят открито, тъй като ако са прави, семействата им ще бъдат преследвани. Да-а, Волдемор играе много умна игра. Като се появи открито предизвика бунт; а като остана маскиран и скрит, предизвика объркване, несигурност и страх.

— И тази драматична промяна в политиката — попита Хари — изисква Магическият свят да бъде насъскан срещу мен, а не срещу Волдемор, така ли?

— Това със сигурност е част от плана, — отговори Лупин — а това е един страхотен план. Сега, след като Дъмбълдор е мъртъв, ти, „Момчето-което-оживя“, със сигурност щеше да се превърнеш в символ и обединител на съпротивата срещу Волдемор. Но, като изказва съмнение, че имаш пръст в смъртта на стареца, Волдемор не само обяви цена за главата ти, но пося страх и съмнение в много от тези, които те защитаваха. Междувремнно Министерството погна мъгълородните. Лупин посочи „Пророчески вести“:

— Погледнете страница втора.

Хърмаяни разгърна вестника, със същото отвратено изражение, което имаше когато и попадна на „Тайните на Тъмните изкуства“.

— Хората няма да допуснат това да се случи! — каза Рон.

— То вече се случва, Рон — отговори Лупин. — Мъгълородните ги събират, дори в този момент.

— Но как точно се предполага, че „крадат“ магия? — попита Рон — Всичко опира до ума, ако можеше да се краде магия, не би имало безмощни!

— Да бе, знам… — каза Лупин. — Въпреки това, ако не успееш да докажеш, че имаш поне един роднина магьосник, се смята, че си придобил силите си незаконно, и трябва да си понесеш наказанието.

Рон хвърли поглед към Хърмаяни и каза:

— Ами ако чистокръвните, или полукръвните се закълнат, че мъгълородният е част от семейството им? Ще кажа на всички, че Хърмаяни ми е братовчедка…

Хърмаяни стисна ръката на Рон.

— Благодаря ти Рон, но не мога да…

— Няма да имаш избор! — отговори припряно Рон и стисна ръката и в отговор. — Ще ти разкажа всичко за семейството и ще можеш да отговориш на въпросите, които ще ти зададат.

— Рон, тъй като си беглец, заедно с Хари Потър, най-търсената личност в страната, не мисля, че това наистина е от значение. Ако се връщах в училище, щеше да е различно. Какво смята Волдемор за „Хогуортс“? — попита тя Лупин.

— Обучението е задължително, за всеки млад магьосник или магьосница — отговори и той. — Това стана известно вчера. Това е нещо ново, тъй като до сега не беше задължително. Естествено, почти всеки магьосник или магьосница в Британия е учил в „Хогуортс“, но родителите имаха право да обучават децата си и в къщи, или да ги пращат на обучение зад граница, ако така предпочитаха. Сега Волдемор ще може да държи под око цялото магическо население още от най-ранна възраст. А и това е още един начин да се отърве от мъгълородните, защото учениците трябва да получат „Кръвен статут“, ще рече, че са доказали пред Министерството, че са от магьосническо потекло, преди да им се позволи да се запишат.

Хари се почувства зле. В този момент много единадесет годишни деца залягаха над купчините новозакупени учебници, без да са наясно, че никога няма да видят „Хогуортс“, а може би и семействата си.

— Това е… това е… измърмори той, неспособен да намери думи, които да опишат ужаса, който обзе мислите му, а Лупин тихо допълни:

— Знам…

После Лупин се поколеба.

— Ще разбера, ако не можеш да потвърдиш това, Хари, но Орденът остана с впечатлението, че Дъмбълдор ти е възложил някаква мисия.

— Да, така е — отговори Хари, — и Рон и Хърмаяни са част от нея, ще дойдат с мен.

— Ще ми довериш ли, каква е мисията ти?

Хари се загледа в преждевременно състареното лице, обрамчено с гъста, но посивяла коса и му се прииска да може да даде различен отговорот това, което каза:

— Не, Ремус, съжалявам. Щом Дъмбълдор не ти е казал, не мисля, че и аз имам право…

— Помислих си, че така ще кажеш, — разочаровано каза Лупин — Но все пак мога да съм ти от полза. Знаеш какъв съм и какво мога да правя. Мога да дойда с вас за защита. Няма нужда да ми казваш, какво ще правим.

Хари се поколеба. Предложението беше много изкушаващо, въпреки че, как щяха да запазят целта на мисията си в тайна от Лупин, при положение, че щеше да е с тях, Хари не можеше да си представи.

Хърмаяни, обаче, изглеждаше объркана.

— А Тонкс? — попита тя.

— Какво за нея? — отговори Лупин.

— Ами — намръщено продължи Хърмаяни, — вие сте женени! Как би се почувствала тя, ако просто тръгнеш с нас?

— Тонкс ще е в безопасност — каза Лупин. — Ще отиде в къщата на родителите си.

Имаше нещо странно в гласа на Лупин, почти студено. Имаше и нещо странно, в самата идея Тонкс да се крие в къщата на родителите си. В крайна сметка тя беше член на Ордена, и доколкото Хари я познаваше, щеше да иска да е в центъра на събитията.

— Ремус — предпазливо започна Хърмаяни — всичко наред ли е… знаеш… между теб и…

— Всичко е наред, благодаря! — натърти Лупин.

Хърмаяни се изчерви. Настъпи неприятна, напрегната пауза, а после Лупин каза, сякаш се насилваше да изрече нещо неприятно:

— Тонкс ще има бебе.

— Ау, колко страхотно! — изпищя Хърмаяни.

— Чудесно! — добави Рон ентусиазирано.

— Поздравления! — каза Хари.

Лупин пусна една изкуствена усмивка, повече прилична на гримаса, и каза:

— Е, приемате ли предложението? Ще станат ли тримата, четирима? Не мога да си представя, че Дъмбълдор не би одобрил, в крайна сметка той ме назначи за учител по Защита от Черните изкуства. И трябва да ви кажа, че според мен, ще бъдем изправени срещу магии, които повечето от нас не са и дръзвали да си представят.

Рон и Хърмаяни погледнаха Хари.

— Само… само да сме наясно — каза той. — Искаш да оставиш Тонкс при родителите й и да дойдеш с нас?

— Ще й бъде съвсем добре с тях, те ще се грижат за нея, — каза Лупин. После продължи с привидно безразличие. — Хари, сигурен съм, че Джеймс щеше да иска да не се отделям от теб.

— Да, ама… — каза бавно Хари — аз пък не съм. Всъщност смятам, че баща ми би искал да знае, защо не искаш да останеш със собственото си дете!

Лицето на Лупин побеля. Температурата в кухнята сякаш спадна поне с десет градуса. Рон оглеждаше стаята, сякаш бе длъжен да я запомни, а очите на Хърмаяни прескачаха от Хари към Лупин.

— Ти не разбираш… — каза Лупин накрая.

— Ами обясни ми! — отговори му Хари.

Лупин преглътна.

— Аз… аз направих сериозна грешка като се ожених за Тонкс. Направих го против собствената си преценка и оттогава много съжалявам за това.

— Разбирам — каза Хари. — Значи просто ще зарежеш и нея и бебето и ще избягаш с нас?

Лупин скочи на крака. Столът му се преобърна и той се втренчи в тях толкова вбесено, че Хари за пръв път видя вълка в човешкото му лице.

— Не разбираш ли какво причиних на съпругата и нероденото си дете?! Не трябваше да се женя за нея, направих я изгнанник!!

Лупин изрита встрани стола, който беше преобърнал.

— Вие сте ме виждали само като член на Ордена, или под защитата на Дъмбълдор в „Хогуортс“! Не ви е ясно как повечето магьосници гледат на създания като мен! Когато разберат за състоянието ми, дори не искат да говорят с мен! Не разбирате ли какво направих? Дори собственото й семейство е отвратено от брака ни, та кои ли родители биха искали единствената им дъщеря да се ожени за върколак? А детето… детето…

Лупин заскуба косата си. Изглеждаше като побъркан.

— Тези от моя вид обикновено не се възпроизвеждат! То ще бъде като мен, убеден съм, че ще е — как бих могъл да си простя, когато съзнателно рискувах да предам собственото си състояние на едно невинно дете? А дори и по чудо да не е като мен, ще е по-добре да е далеч от мен, стотици пъти по-добре, без баща, от който да трябва цял живот да се срамува!

— Ремус! — прошепна Хърмаяни със сълзи на очи. — Дори не казвай такова нещо — как би могло някое дете да се срамува от теб?

— О, ти не си наясно, Хърмаяни! — каза Хари. — Аз със сигурност БИХ се срамувал от него!

Хари не знаеше от къде се появи у него тази ярост, но тя се просмука в него до мозъка на костите му. Лупин го погледна все едно го е ударил.

— Ако според новия режим мъгълокръвните са зли — каза Хари — какво ли биха сторили с полувърколак, чиито баща е в Ордена? Моят баща умря, докато се опитваше да защити майка ми и мен, а ти си въобразяваш, че би ти казал да изоставиш детето си и да хукнеш да гониш приключения с нас?!

— Как… как смееш?! — заекна Лупин. — Това няма нищо общо с желанието за… за опасности или лична слава — как смееш дори да предположиш…

— Мисля, че се чувстваш голям смелчага — отговори Хари, — и имаш желание да заемеш мястото на Сириус…

— Хари, недей! — замоли го Хърмаяни, но той продължи да се взира в посинялото лице на Лупин.

— Но никога не съм вярвал, че човекът, — продължи Хари — който ме научи да се бия с дименторите, е страхливец!

Лупин извади пръчката си толкова бързо, че Хари едва успя да се протегне за своята. Чу се силен гръм и той се почувства отхвърлен, все едно го бяха ударили. И докато се свличаше на пода, успя да зърне мантията на Лупин да изчезва през вратата.

— Ремус, Ремус, върни се! — изплака Хърмаяни, но Лупин не отговори. След секунда чуха външната врата да се затръшва.

— Хари! — развика се Хърмаяни — Как можа?

— Лесно беше… — отговори той. После се изправи и усети как там, където си беше ударил главата, се надига цицина. Все още гореше от толкова силен гняв, че трепереше.

— Не ме гледай така! — излая той на Хърмаяни.

— Не й се нахвърляй! — му изсъска Рон в отговор.

— Не, не, не трябва да се караме! — извика Хърмаяни и се хвърли помежду им.

— Не трябваше да говориш така на Лупин! — каза Рон.

— Заслужи си го! — отговори Хари. Разкъсани спомени препускаха из съзнанието му. Сириус, падащ през воала; политащия във въздуха, прекършен Дъмбълдор; зелена светкавица и гласът на майка му, молеща за милост…

— Родителите, — продължи той — не бива да изоставят децата си, освен ако не им се наложи!

— Хари — каза Хърмаяни и протегна ръка да го успокои, но той я отблъсна и се отдалечи, като се взираше в огъня, който тя беше измагьосала. Веднъж бе говорил с Лупин точно пред това огнище, търсейки подкрепа, и Лупин му я бе дал. Сега измъченото, побеляло лице на Лупин сякаш се носеше във въздуха пред него. Изведнъж усети засилващо се съжаление. Рон и Хърмаяни не проговориха, но Хари беше сигурен, че безмълвно общуваха зад гърба му. Той се обърна и ги видя припряно да се отдалечават един от друг.

— Не трябваше да го наричам страхливец.

— Не трябваше! — моментално отговори Рон.

— Но, той се държи като такъв.

— Все едно… — каза Хърмаяни.

— Знам — каза Хари. — Но ако това го накара да се върне при Тонкс, ще си е струвало, нали?

Не успя да прикрие молбата в гласа си. Хърмаяни го изгледа със симпатия, Рон с несигурност. Хари се загледа в краката си, мислейки за баща си. Щеше ли Джеймс да го подкрепи в това, което каза на Лупин, или щеше да се ядоса на това, как синът му се е отнесъл към един стар приятел?

Смълчаната кухня, като че беше изпълнена с шок от разигралата се сцена, и с неизречените упреци на Рон и Хърмаяни. „Пророчески вести“, който Лупин беше донесъл все още лежеше на масата, а лицето на Хари се взираше в тавана от първа страница. Той се приближи, отвори вестника напосоки и се престори, че чете. Не вникваше обаче в думите. Умът му все още се занимаваше със скандала с Лупин. Беше сигурен, че Рон и Хърмаяни са подновили безмълвната си комуникация от другата страна на „Пророчески вести“. Отгърна шумно страницата и пред него се появи името на Дъмбълдор. Отне му секунда или две, преди да вникне в смисъла на снимката. Беше семейна фотография. Под снимката се виждаше написано:

Вниманието му се разбуди и Хари се вгледа в снимката. Бащата на Дъмбълдор — Пърсивал, беше хубав мъж, с очи, които искряха дори и на тази избеляла, стара фотография. Бебето, Ариана, беше малко по-високо от самун хляб, и не много забележително. Майката — Кендра, имаше лъскава, черна коса, навита на кок. Лицето й беше като издялано. Хари си спомни снимките на коренните американци, които беше виждал, докато изучаваше тъмните и очи, високите скули и правият нос, правилно разположен над тънка шия с копринена кожа. Албус и Абърфорт носеха еднакви жакети и имаха еднакви прически. Албус изглеждаше няколко години по-стар, но иначе двете момечта много си приличаха, тъй като това явно беше преди носът на Албус да е счупен, и преди да почне да носи очила.

Семейството изглеждаше щастливо и съвсем нормално, усмихваха се стеснително от вестника. Бебето Ариана протягаше нерешително ръчичка от завивката си. Хари се загледа над снимката и видя заглавието:

Тъй като не мислеше, че нещо ще го накара да се почувства още по-зле, Хари се зачете:

Хари беше сгрешил: прочетеното наистина го накара да се почувства по-зле. Той се загледа отново в снимката на очевидно щастливото семейство. Истина ли е било? Как можеше да разбере? Искаше да отиде в Годрикс Холоу, дори и Батилда да не беше достатъчно добре, за да говори с него. Той искаше да посети мястото, където и той и Дъмбълдор бяха загубили любими хора. Тъкмо понечи да свали вестника, за да поиска мнението на Рон и Хърмаяни, когато мощно „пук“ отекна в кухнята.

За първи път от три дни Хари напълно бе забравил за Крийчър. В първия момент си помисли, че Лупин е влетял отново в стаята и за момент не се загледа в купчината борещи се крайници, които се магипортираха от нищото точно до стола му. Вместо това скочи на крака, когато се появи Крийчър, който се поклони и изкряка:

— Крийчър се връща с крадеца Мъндънгъс Флечър, господарю.

Мъндънгъс скочи и извади пръчката си. Хърмаяни обаче, беше много по-бърза от него:

— ЕКСПЕЛИАРМУС!

Пръчката на Мъндънгъс се понесе във въздуха и Хърмаяни я хвана. С широко отворени очи, Мъндънгъс се хвърли към столовете, но с отработено движение Рон го подсече и той се стовари на каменния под с приглушено изхрущяване.

— Какво? — измуча той, съсредоточен в опитите си, да се отърве от хватката на Рон. — К’во съм ви направил? Да ми натресете проклетия домашен дух, на к’во си играете, а, к’во съм напра’ил, пусни, пусни ме!…

— Не си в позиция да отправяш заплахи! — каза Хари. Той хвърли вестника, прекоси кухнята с няколко крачки и се отпусна на колене до Мъндънгъс, който вече не се бореше и изглеждаше ужасен. Задъхан, Рон се изправи и се загледа в Хърмаяни, която нарочно насочи пръчката си към носа на Мъндънгъс. Смърдеше на засъхнала пот и цигарен дим. Косата му беше сплъстена, а мантията — на лекета.

— Крийчър се извинява за закъснението при довеждането на крадеца, господарю — изкряка духчето. — Флечър знае как да избегне залавянето, има много скривалища и съучастници. Въпреки това Крийчър накрая успя да хване крадеца.

— Справил си се изключително добре, Крийчър! — каза Хари, и духчето се поклони ниско.

— Така, а сега искаме да ти зададем няколко въпроса! — каза Хари на Мъндънгъс, който веднага се разкрещя.

— Паникьосах се, не вдяна ли?! Нивгаш не съм искал да участвам, не се засегай, момче, ’ма никога не съм искал да умрирам за теб, а проклетият Ти-Знаеш-Кой ме гонеше, е всеки щеше да иска да се разкара. Казах още от началото, че не ща да го направя…

— За твое сведение, никой друг не избяга! — каза Хърмаяни.

— Ми тогава вие сте шайка проклети герои, нал’ тъй, ’ма аз никога не съм се преструвал на самоубиец…

— Не ни интересува защо изостави Лудоокия! — каза Хари, и приближи пръчката си до кървясалите очи на Мъндънгъс. — Вече сме наясно, че си просто един безнадежден боклук!

— Ми добре де, що тогава, мама му стара, ме преследва домашно духче? Или пак ще се разправяме за бокалите? Никой не ми остана, иначе щях да ти ги дам…

— И за бокалите не става дума, въпреки, че се приближаваш към същността! — каза Хари. — Млъкни и слушай!

Почувства се чудесно да има нещо да прави, да има някой, от когото да изкопчи поне малка част от истината. Пръчката на Хари, толкова се приближи към лицето на Мъндънгъс, че очите му се кръстосаха в опита си да я държат на фокус.

— Когато изпразни къщата от всичко ценно… — започна Хари, но Мъндънгъс отново го прекъсна.

— Сириус никога не се е интересувал от всички тез’ боклуци…

Чу се шум от крачета, проблясна излъскан бронз, отекна звън, и последва вик на болка. Крийчър се беше втурнал към Мъндънгъс и го беше цапардосал по главата с тиган.

— Спрете го, спрете го, тря’а да го запрете! — изпищя Мъндънгъс и закри главата си с ръце, в момента, в който, Крийчър вдигна тежкия тиган отново.

— Крийчър, не! — извика Хари.

Слабите ръце на Крийчър потрепериха от тежестта на тигана, застинал над главата му.

— Поне още веднъж, господарю, просто за късмет?

Рон се засмя.

— За момента ни трябва в съзнание, Крийчър, но ако има нужда от убеждаване, ще те оставим ти да свършиш работата! — каза Хари.

— Много Ви благодаря, господарю — каза Крийчър с поклон, и се оттегли малко назад, а големите му бледи очи следяха Мъндънгъс с отвращение.

— Когато изпразни къщата от всичко ценно, което намери — започна отново Хари — си отмъкнал много неща от кухненския шкаф. Сред тях е имало и медальон. — Устата на Хари внезапно пресъхна. Можеше да усети нервността и вълнението на Рон и Хърмаяни. — Какво направи с него?

— Защо?… — попита Мъндънгъс. — Ценен ли е?

— Все още е у теб! — изписка Хърмаяни.

— Не, не е вече! — свадливо каза Рон. — Просто се чуди, дали е можел да му вземе повече пари.

— „Повече“? — каза Мъндънгъс. — Туй немаше как да стане. Без пари й го дадох, вдяна ли? Немах избор.

— Какво искаш да кажеш?…

— Ми продавах си на „Мракон-али“, а тя дойде и ме попита дали имам разрешително за продажба на магически вещи. Проклета шпионка. Щеше да ме глоби, ма й хареса медальончето и ми рече, че ще го вземе и ще ме пусне тоз’ път и да се сметам късметлия.

— Коя беше тази жена? — попита Хари.

— Ми знам ли, нек’ва вещица от Министерството.

Мъндънгъс се замисли за момент, а челото му се набръчка.

— Малка една такава. С панделка на темето…

Той се поколеба за момент и довърши:

— … приличаше на крастава жаба.

Хари отпусна пръчката си. Тя удари Мъндънгъс по носа, и изстреля червени искри във веждите му, които веднага пламнаха.

— АГУАМЕНТИ! — извика Хърмаяни, и струя вода се плисна от пръчката й, заливайки пелтечещия и давещ се Мъндънгъс.

Хари погледна на горе и видя собствената си изненада, отразена на лицата на Рон и Хърмаяни. Белегът на дясната му ръка като че отново изтръпна.