Интервенция

Десета глава

12:53 след обяд, 2 декември 2008 г.

Рим

(6:53 сутринта, Ню Йорк Сити)

Шон гледаше през прозореца, докато египетският Боинг 737–500 прави последен заход към римското летище „Фиумицино“. Не можеше да види нищо друго, освен крилото на самолета. Сякаш се намираха в мъгливото крайбрежие на Сан Франциско. Сигурно кръжаха над летището от половин час.

Като се изключи настоящото напрежение, пътуването през деня беше приятно. Минаха без проблем през египетската паспортна проверка и охраната. Шон беше леко притеснен, защото кодексът се намираше в ръчния му багаж, увит в една хавлиена кърпа, а после в калъфка за възглавница от хотела „Четири сезона“. Ако го бяха намерили, щеше да се разочарова, макар да не се тревожеше за юридическите последствия. Беше се подготвил да каже истината — че го е взел като сувенир — а после да излъже, че е бил сигурен, че става дума за фалшификат, каквито са повечето от нещата, продаващи се в антикварните магазини в Хан-ел-Халили.

Писмото на Сатурний беше друга работа. Шон грижливо бе покрил всеки милиметър папирус с прозрачно найлоново фолио, каквото бе взел от кухнята на „Четири сезона“ и после залепил между отделните страници на една голяма книга по фотография за древните египетски паметници, набързо купувайки я от хотелския магазин за подаръци. Докато минаваше през охраната я носеше в ръце пред очите на всички. Ако откриеха писмото, щеше определено да възникне проблем, но Шон чувстваше, че съществува минимален риск. За пред Сана го беше омаловажил напълно, казвайки й, че го е правил и преди, без ни най-малки затруднения.

— Когато книгата минава през скенера, те се радват — каза й той да я успокои.

В този миг самолетът се разтърси здраво, което го накара да трепне. Машината се беше спуснала под ниската облачна покривка. През вече обления от дъждовни струи прозорец Шон виждаше влажните зелени поля и задръстени от трафик пътища. Въпреки че беше по средата на деня, повечето от колите бяха с включени фарове. Напред се виждаха неясните очертания на летището и прииждащата писта. Миг по-късно самолетът докосна земята и двигателите изреваха.

Шон изпусна лека въздишка на облекчение и погледна Сана. Тя се усмихна.

— Не изглежда като най-хубавото време — изкоментира тя и се наведе, за да погледне навън.

— Може да е дъждовно през зимата.

— Не мисля, че за нас има някакво значение. — Тя му намигна.

— Имаш право — съгласи се Шон. Пресегна се и стисна ръката на съпругата си. И двамата бяха напрегнати.

— Знаеш ли какво? — каза Сана. — Защо аз не отида да получа багажа, а ти през това време да вземеш кола под наем. Това ще ни спести време.

— Супер идея! — кимна Шон и погледна жена си. Беше приятно изненадан. Обикновено тя оставяше изцяло на него да взема решения. А сега беше дейна и предлагаше сама помощта си. Явно бе не по-малко развълнувана от него. През цялото време на полета го засипваше с въпроси за ранното християнство, юдаизма и дори за близкоизточните езически религии.

— Какво смяташ да правим, след като излезем от летището? — попита тя нетърпеливо.

— Ще се регистрираме в хотела, ще хапнем, после ще потърсим място, откъдето да се снабдя с някои основни инструменти. После, според мен, трябва да проверим некрополиса или „Скави“, така че да няма изненади, когато се промъкнем довечера за урната. Доколкото си спомням, „Скави“ е отворен до към пет и половина или там някъде.

— Какви инструменти имаш предвид?

— Чук, длето и две фенерчета. Може би и някакво режещо устройство на батерии, за да сме сигурни.

— Какво ще режем?

— Мек камък или може би тухла. Надявам се да не е необходимо. Електрическите инструменти всъщност са били забранени от папата, когато е разрешил новите разкопки, за да се избегнат вторични повреди, само че ние няма да се тревожим сега за тази подробност. Там, където ще работим, единственото нещо, което може да се повреди, е самата урна.

— Няма ли да копаем най-обикновена пръст? — попита Сана. В нейното съзнание идеята за рязане в скалата правеше проекта далеч по-плашещ.

— Не, по-скоро хумус, глинест слой, примесен с камъчета, но силно сбит, за да изглежда като много мек камък. Както споменах, гробницата, която Петровите последователи направили за него на хълма на Ватикана непосредствено до Цирка на Нерон, била подземна зала с голям свод. Те изкопали голям ров и после построили две успоредни тухлени фундаментални стени, ориентирани в посока изток-запад. Писмото на Сатурний съобщава, че урната била поставена по средата на основата на северната стена и скрита преди изкопаната дупка от външната страна на стените да бъде запълнена отново.

— И основата на северната стена според теб е мястото, където трябва да намерим урната?

— Точно така. По време на последните големи разкопки преди повече от петдесет години археолозите прокопали тунел под тази северна стена, за да влязат в първоначалната зала на гробницата, без да повредят бъркотията от гробове, олтари и трофеи, натрупани над подземната гробница на Петър. Започнали скоро след неговата смърт, до неотдавна хората настоявали да бъдат погребани колкото се може по-близо до него. Така или иначе, урната трябва да е някъде в покрива на тунела.

— Трудно ми е да си представя всичко това.

— Нормално е. Скоро след смъртта на Петър целият хълм се превърнал не само в място за погребения на бъдещите папи, но и в популярен римски некропол, пълен с гробове и мавзолеи. В наше време заради местоположението си под „Свети Петър“ само малка част от него е разкопана. А в рамките на пет-шест кубически метра около гробницата на Петър е такъв хаос от древни конструкции, какъвто не можеш да си представиш. И за да станат нещата още по-сложни, в някакъв момент в първи век точно над неговия гроб е бил изграден монумент, наречен „Тропайон на Петър“. После през четвърти век Константин построява своята базилика наблизо до този монумент, използвайки го като олтар. През ренесанса Базиликата „Свети Петър“ била изградена върху тази на Константин, като разположили високия олтар директно върху мястото, където се намирал олтарът на Константин, сега на около осем метра над пода на първоначалната гробница на Петър.

— Звучи като многопластова торта — каза Сана.

— Добра аналогия — съгласи се Шон.

След като влязоха в терминала и минаха паспортната проверка, Шон и Сана се разделиха — Сана тръгна към отделението за получаване на багаж, а Шон към стоянката за наемане на коли. Само половин час след това вече пътуваха.

Шофирането към Рим беше приятно, докато не стигнаха очертанията на града. Дъждът, трафикът и липсата на прилична карта ги оставиха да се молят да се натъкнат най-накрая на някоя позната забележителност.

След петнайсет изнервящи минути забелязаха Колизеума. Шон бързо сви нататък и оттам прецениха как да стигнат до горния край на Испанските стъпала и хотел „Хаслър“.

Маршрутът, който бяха избрали, ги поведе покрай „Форо Романо“ към Паметника на сватбената торта до „Виторио Емануеле II“. Оттам тръгнаха на север по натоварената „Виа дел Корсо“.

— Боже мили, изглежда доста по-различно, отколкото на слънчева светлина — каза Сана, докато гледаше как пешеходците се суетят наоколо, свити под черните си чадъри. — Тъмните облаци, дъждът и всички тези развалини го правят да изглежда доста злокобно. Определено не е холивудският образ за града на любовта.

След още няколко завоя се озоваха на „Виа Систина“ и след това пред хотела. Портиерът мигновено се приближи към колата.

— Ще се регистрирате ли? — попита любезно той.

Когато Шон отговори утвърдително, мъжът махна на свой колега, който се приближи с втори чадър, за да предпази Сана, докато едно пиколо събра багажа.

Влязоха вътре и се отправиха към рецепцията. Шон беше особено доволен, че снощният пакет, изпратен от неговия асистент от музея „Метрополитън“ го чака, и мигновено завърза разговор с привлекателната чиновничка.

— Не сте италианка! Не мога да повярвам — каза той. — Имате най-очарователния акцент.

— Холандка съм.

— Наистина?! Амстердам е един от любимите ми градове.

— Виждам, че вие сте от Ню Йорк — каза жената, явно опитвайки се да отклони разговора от себе си към Шон.

О, боже! Сана започна да пристъпва нетърпеливо от крак на крак. Страхуваше се, че Шон ще се впусне да разказва историята на живота си. Слава богу, добре обучената рецепционистка се справи професионално със ситуацията като излезе иззад бюрото, за да им покаже стаята им, засипвайки ги с подробности за удобствата на хотела, ресторанта и поразителната гледка.

Стаята беше на третия етаж. Шон се приближи до прозореца, който гледаше към Испанските стъпала.

— Ела насам и виж това — извика той на Сана, която бе влязла в банята да провери дали и там е толкова луксозно, както всичко останало.

— Направо изумително, не мислиш ли?! — обърна се той към нея, когато тя се приближи и двамата впериха очи надолу. Въпреки дъжда туристите не спираха да се снимат. — Макар че не се вижда добре, не сме срещу катедралата „Свети Петър“. Ако не се проясни до сутринта, ще трябва да се върнем някой ден, когато не вали, за да можеш да я оцениш.

След малко Сана се зае с багажа, а Шон отвори пакета, изсипвайки съдържанието му върху бюрото.

Сана се приближи зад него и надникна над рамото му.

— Получи ли всичко, което ни е необходимо?

— Да. Тук е ватиканската ми идентификационна карта със снимка — подаде й Шон ламинираната карта.

— На тази снимка приличаш на престъпник — пошегува се тя.

— Добре де, стига се подиграва — издърпа той снимката от ръцете й и пъхна на нейно място пропуска за Ватиканския некропол, „Скави“, което на италиански означаваше „разкопки“. Документът изглеждаше много официално, с официалния печат на Папската комисия за свещена археология. — Това е, което ще ни позволи довечера да минем покрай швейцарските гардове.

— Впечатлена съм — каза Сана, като му върна документа. — Явно нещата си идват на мястото. Ами ключовете?

Шон ги извади и ги разлюля пред лицето й, преди да ги сложи в джоба си заедно с идентификационната карта и пропуска.

— Изглежда разполагаме с всичко необходимо, за да започнем.

Няколко минути по-късно двамата слязоха долу до гишето на консиержа и попитаха къде биха могли да хапнат.

— Кафе „Греко“ — отвърна единият от двамата служители без колебание, а другият кимна утвърдително. — Слизате надолу по стъпалата и тръгвате по „Виа Кондоти“. Намира се отдясно.

— Бихте ли ми казали къде мога да намеря магазин за железарски11 стоки? — попита Шон.

Двамата консиержи се спогледаха озадачено. За пръв път им задаваха подобен въпрос.

След известно чудене и бърза справка с речника, Шон и Сана бяха насочени към близката феррамента „При Джино“ на „Виа дел Бабуино“.

С карта в ръка и два хотелски чадъра те отидоха първо в кафенето, където хапнаха за обяд. След това се надвесиха над картата, за да потърсят железарския магазин, който, според консиержа се намираше наблизо по „Виа дел Бабуино“. Когато стигнаха до магазина, прашната витрина с изложени инструменти и стоки за домакинството изглеждаше така, сякаш не е била променяна от години. Вратата се затвори зад тях и те мигновено бяха обгърнати от почти осезаема тишина. Вътрешността беше също толкова прашна, колкото и витрината. Пред касата стояха пет-шест клиенти и мълчаливо и безшумно чакаха да бъдат обслужени. Един служител разглеждаше дебел каталог.

Шон и Сана бяха стъписани от тишината. Беше тежка, като в църква. Всеки, дори най-незначителният шум, изглеждаше сякаш заглушен от множеството стоки, голяма част от които бяха наредени в различни по големина кашони. Една черна котка с бели петна спеше, свита върху влажно парче мукава. Атмосферата беше далечен вик от железарските магазини, които Шон си спомняше от юношеството си в американския Среден запад. Там тези магазини бяха обикновено препълнени и шумни, хората идваха повече да се видят и да си поприказват, отколкото да купят нещо.

Шон направи знак на Сана да го последва навътре.

— Да се обслужим сами — прошепна той.

— Защо шепнеш?

— Не знам — отвърна отново шепнешком той, а после произнесе с нормален глас: — Толкова е нелепо да се шепне. Предполагам, че просто изпълнявам старата пословица: „Когато си в Рим, прави каквото правят римляните“.

Шон се насочи първо към сектора, където се намираха продуктите и принадлежностите за чистене, и Сана се затътри след него. Той й подаде две кофи, после се приближи към рафта за фенерчета и батерии. Избра две големи фенерчета и по няколко комплекта батерии за смяна. Когато ги сложи в кошницата за пазаруване, погледът му улови нещо, за което не беше мислил: жълти пластмасови каски за строители с миньорски лампи на батерии отпред.

— Не се бях сещал — призна той. — Но могат да ни свършат много полезна работа. — Той измери една, същото направи и Сана, и двамата се разсмяха заговорнически.

— Да ги вземем — предложи Шон и продължиха към секцията с инструменти. Там той избра един зидарски чук и няколко длета. После добави и други неща, които можеха да се окажат полезни: защитни пластмасови очила, работни ръкавици и протектори за колене. Последното, което избра, беше една бормашина „Блек & Декър“ с комплект батерии и сменяеми режещи и пробиващи бургии. С всичко това отидоха да платят на касата и после се върнаха обратно в хотела. Шон побърза да зареди батериите.

— Виж кое време е — каза Сана. — Имаме само един час.

— Ще са готови — увери я той.

— Може би трябва да останем в Рим още един ден? Може да затворят „Скави“, преди да сме стигнали там.

Шон погледна съпругата си с изненада. Само един ден преди това тя нямаше търпение да се прибере вкъщи, а сега сама предлагаше да удължат престоя си.

— А какво ще стане с експеримента, за който се притесняваше?

— Ти ме убеди колко важно може да се окаже това тук.

— Радвам се. Но нека все пак отидем на разкопките още днес. Казано честно, толкова съм развълнуван, че не мога да го отлагам. Дори ми се иска да се опитаме да вземем урната още довечера, независимо дали ще сме в състояние да проучим положението този следобед.

— Добре, чудесно — каза Сана. — Да тръгваме.

Макар да беше час пик, портиерът на хотела им осигури такси за броени минути. Докато пътуваха през града, Шон и Сана бяха прекалено напрегнати, за да разговарят.

Шофьорът, може би забелязвайки, че клиентите му непрекъснато си поглеждат часовниците, караше като пилот от Формула едно. Като се движеше на зигзаг в трафика, той успя да ги докара за двайсет минути пред „Арката на камбаните“ или „Арко дела кампане“ в сенките на „Свети Петър“. Дъждът сега се стелеше на пелени. Шон и Сана се свиха заедно под един чадър и изтичаха към относителния заслон на арката. Мига, в който излязоха на дъжда, по-нататъшният им напредък бе блокиран от двама швейцарски гвардейци, облечени в колоритните си униформи на черни и оранжеви вертикални райета, подчертани от бели яки и широки черни барети. Един от тях пое ватиканската идентификационна карта на Шон, сравни черно-бялата снимка с обляното му от дъжда лице, върна я обратно, отдаде чест и им махна да влизат. Без никакви думи.

Те излязоха на открито под плискащия дъжд и притичаха през калдъръмения площад, стигащ до южната страна на Базиликата „Свети Петър“. Сега се бореха не само с дъжда, но също и с потоците вода, оттичащи се от църковните водоливници, както и от пръските от трафика, който излизаше от Ватикана.

Като посочи с глава, Шон каза:

— Виждаш ли този плосък черен камък с бели ръбове в настилката, по която минаваме?

— Да — отвърна Сана без особен ентусиазъм.

— Напомни ми да ти разкажа за него, когато влезем вътре.

За щастие, не се налагаше да вървят дълго и няколко минути по-късно се наведоха и минаха под един портик. Изтръскаха водата от дрехите и обувките си, доколкото можеше.

— Смята се, че онзи черен камък навън в настилката на площада отбелязва средата на Цирка на Нерон, където мнозина ранни християни, включително Свети Петър, са били убити. От много години Египетският обелиск, който сега е в центъра на площад „Сан Пиетро“, стои тук.

— Да влезем вътре — предложи Сана. Не я интересуваха туристическите подробности. Беше мокра и измръзнала, а нощта се беше спуснала.

Няколко крачки по-нататък влязоха в офиса на Некропола на Ватикана. Макар да й се стори безкрайно разнебитен, Сана беше доволна, че не е на открито. В ъгъла свистеше и пухтеше голям старомоден парен радиатор. Срещу тях се намираше щанд, обърнат към очукано чиновническо бюро. Мъжът, който седеше зад него, вдигна рязко глава. Изражението му подсказваше, че не се радва на това, че го прекъсват.

— „Скави“ е затворен за днес — обяви той със силен акцент. — Туристите от последната обиколка тръгнаха преди половин час.

Без да казва нищо, Шон подаде ватиканската си идентификационна карта и пропуска си. Мъжът внимателно ги разгледа. Когато прочете името на Шон, очите му блеснаха. Той вдигна глава и се усмихна.

— Професор Дотри! Буона сера.12 — Оказа се, че човекът познава Шон по име от работата му на разкопките преди пет години. Представи се като Луиджи Романи.

Шон смътно си спомни името.

— В „Скави“ ли отивате? — поинтересува се Луиджи.

— Да, за едно кратко посещение. Пристигнахме в Рим този следобед, а утре си тръгваме. Исках да покажа на съпругата си някои от по-интересните подробности. Няма да се бавим.

— Оттук ли ще минете на излизане, или през базиликата? Скоро ще тръгвам.

— В такъв случай ще минем през базиликата с туристическата група, която е долу.

— Искате ли да ви заведа?

— Не, нося си ключовете, освен ако ключалките не са сменени.

— Сменени? — разсмя се Луиджи. — Такива неща никога не се сменят.

Напускайки канцеларията, Шон поведе надолу по леко полегатия, напълно пуст мраморен коридор.

— Намираме се всъщност на три метра и нещо под нивото на пода на базиликата над нас.

— А това, че господин Романи те позна… има ли значение?

— Не мога да си представя — отвърна Шон с дрезгав глас. — След като никой освен нас не знае за урната, ако я намерим и я вземем, никой няма да разбере.

Стигнаха до редица мраморни стъпала, които се спускаха на дълбочина повече от цял един етаж. Шон тръгна пръв.

Сана се поколеба, сочейки напред.

— Накъде води този коридор?

— Стига до новата крипта под тази на „Свети Петър“.

В основата на стълбите имаше тесен каменен проход, блокиран от заключена метална решетка.

— Ето го изпитанието! — Шон извади една от връзките с ключове. Спомни си правилният и го пъхна в ключалката с лекота. — Дотук добре — каза той. След миг на колебание смелостта му се възвърна, той опита да завърти ключа и за негова радост това също стана веднага.

След като минаха през една контролираща влагата врата и слязоха още няколко стъпала, двамата се озоваха на мястото, където някога в древни римски времена е било нивото на земята.

— Доста влажно е — отбеляза Сана. Не беше доволна.

— Това притеснява ли те?

— Само ако печатът на урната е счупен.

— Вярно! — каза Шон, осъзнавайки, че интересът на Сана преди всичко беше да намери древна ДНК.

— Защо не са осигурили тук повече лампи? — оплака се тя. — Толкова е клаустрофобично. — Светлината беше мъждива, идваше главно от скритите лампи на нивото на пода. Таванът се губеше в сянка.

— За атмосфера, предполагам. Да ти кажа честно, наистина не знам. Става дори още по-клаустрофобично около гробницата на Петър. Нали няма проблем?

— Така мисля. Къде сме сега?

— В средата на римския некропол, който Константин запълнил изцяло през четвърти век, за да оформи основата за своята базилика. Разкопана е тази единствена пътека в посока изток-запад, между две редици гробници. Повечето между първи и четвърти век са били езически мавзолеи, въпреки че са открити няколко християнски мозаечни изображения и надписи.

— От това място ме побиват тръпки. Къде е гробницата на Петър? Иска ми се час по-скоро да я проверим и да си вървим по пътя.

Шон направи знак наляво, към древния Ватикански хълм. Бяха изминали петдесетина стъпки, когато той посочи към един римски саркофаг в тъмен ъгъл.

— Ако трябва да складираме нещо, мисля, че трябва да е тук. Как ти се струва?

— Подходящо е — каза Сана, учудена, че я пита за такова нещо.

— Искаш ли да разгледаш отблизо тези римски гробници? Някои от тях са с интересни декорации.

— Искам да видя гроба на Петър и мястото, където ще работим — отвърна Сана. Краката й бяха подгизнали и усещаше тялото си измръзнало.

— Това е „червената стена“ — обясни Шон, докато заобикаляха рушащия се край на една тухлена стена. — Наближаваме. Стената е част от погребалния комплекс на Петър.

На Сана не й се видя кой знае колко важно. Някъде напред пред тях чуха гласа на екскурзовода на групата.

— Спри за миг — каза Шон, когато стигна до един процеп в червената стена. — Погледни през тази дупка. Виждаш ли онази бяла мраморна колона?

Сана се подчини. Лесно можеше да види колоната. Шон посочи зад стената, там, където беше осветено. Тя изглеждаше около петнайсетина сантиметра в диаметър.

— Това е част от Тропайона на Петър, който е бил построен над гробницата на Свети Петър. Така че мястото, на което стоим в момента, е долното ниво на базиликата на Константин.

— Значи гробницата на Петър е под нас.

— Точно така. Под нас, от лявата ни страна.

— Къде ще търсим урната?

— Сега се намираме в южната страна на постройката. Трябва да заобиколим към северната.

— Да го направим — каза Сана.

Когато заобиколиха комплекса и стигнаха до северната страна, двамата изтичаха към туристическата група, която се състоеше от дузина мъже и жени на различна възраст. Единственото, което ги обединяваше, беше, че всички говореха английски. Някои слушаха гида, други оглеждаха мястото, а трети продължаваха разговорите си шепнешком. Това едва ли беше групата, която Сана бе очаквала.

Шон изчака гидът да прекъсне описанията и побутна Сана напред да се присъедини към туристите. След десетина-петнайсет стъпки от дясната им страна се появи стената, която водачът на групата бе описвал. Беше синкавобяла, измазана с хоросан, с множество надраскани един върху друг надписи, така че бе трудно да се различи къде свършва единият и къде започва другият.

— Наречена е стената с надписите — обясни Шон с тих глас. — Както ти казах, по време на последните разкопки, за да се влезе в гробницата на Петър без нищо да се разруши, по-специално тази стена, трябваше да се прокопае тунел под стената, а после под другата, онази, която поддържа първоначалния свод върху гробницата на Свети Петър. Урната трябва да е между въпросните две стени, по-близо до червената, която пресича двете под прав ъгъл.

— Мили боже — възкликна Сана. Тя поклати глава с раздразнение. Беше прекалено объркващо.

— Знам — кимна съчувствено Шон. — Много е сложно. Мястото непрекъснато е било разширявано и променяно в продължение на почти две хиляди години. Може и да не обяснявам добре, но знам за какво говоря. Единственото ми притеснение е, че когато червената стена е била в процес на строеж от римляните, което се е случило около първи век, може по невнимание да са се натъкнали на костницата и да са я преместили или пък разрушили. Не се съмнявам изобщо, че първоначалното й местоположение е било близо до червената стена, която е точно зад нас.

— Откъде започва тунелът? — попита Сана, когато огледа залата, в която се намираха.

— Точно под мястото, където стоим. В момента се намираме на нивото на пода на Константиновата базилика. Трябва да слезем до нивото на гробницата на Петър. За да стигнем до там, ще трябва да влезем в следващата зала. Готова ли си да тръгваме?

— Повече от готова — каза Сана. Заради притесненията си тя искаше да види къде щяха да работят по-късно тази нощ, и да се махат. По тази причина подробностите от търпеливия разказ на Шон изобщо не стигаха до съзнанието й.

Той поведе надолу по металните стълби и скоро се озоваха в една сравнително голяма стая, където групата туристи вече се беше събрала. Гидът обясняваше, че плексигласовите кутии, които се виждаха през един малък отвор в стената на Петровата гробница, съдържат костите на светеца.

— Истина ли е? — попита го Сана шепнешком.

— Папа Пий XII казал, че са тук — отвърна Шон. — Били са намерени пръснати в гробницата в една V-образна ниша в червената стена. Мисля, че това, което повлияло на папата, било липсата на череп. Исторически се предполага, че главата на Свети Петър е била в базиликата „Сан Джовани“ в Латерано.

— Добре, но къде е тунелът? — нетърпеливо попита Сана. Историята й беше дошла малко в повече.

— Последвай ме! — каза Шон.

Минаха зад туристите и стигнаха до голяма, прилична на палуба структура, до която се стигаше по няколко спускащи се стъпала. Те имаха подобна на решетка метална рамка и перила. Повърхността се състоеше от големи квадрати прозрачно стъкло с дебелина три четвърти инча. Стоейки на палубата, човек можеше да погледне до най-ниската точка на разкопките.

— Това е нивото на пода на Петровата гробница — обясни Шон. — За да стигнем до тунела, трябва да се спуснем там и после назад под мястото, на което стоим в момента пред стената с надписи.

— Как ще стигнем до там? — Очите на Сана обходиха прозрачната палуба. Там не се виждаше никакъв отвор.

— Стъкленият панел в отсрещния ъгъл се вдига. Тежък е наистина, но ще успеем да го повдигнем заедно. Какво мислиш? Ще успееш ли да се справиш?

Мисълта да пълзи през тунел я накара да настръхне. А това, че вече се намира на четири-пет стъпки под земята не помагаше.

— Какво, да не се разколеба? — попита я Шон, когато тя не отговори.

— Лампите ще бъдат ли светнати? — попита Сана дрезгаво. Тя прокара език по вътрешната страна на устата си, опитвайки се да събере малко слюнка. Гърлото й внезапно беше пресъхнало.

— Няма как — поклати глава Шон. — Те са на автоматичен таймер, а и ако някой отвори някоя от вратите на некропола и види лампите, ще разбере, че нещо не е наред. Освен това за нас изключените лампи ще играят ролята на предупредителна система. В случай че влезе човек в базиликата, докато работим с длетата, може да чуе, макар и да е отдалечен на четирийсет или петдесет стъпки. Не забравяй, че мраморът е невероятно добър звукопредавател. Ако от управата решат да проверят, ще светнат лампите, което за нас ще е предупреждение, че идват. Има смисъл, нали?

Сана неохотно кимна. Имаше смисъл, да, но това не й хареса.

— Кажи нещо — подкани я Шон. — Мислиш ли, че ще си в състояние да се справиш?

Сана отново кимна.

— Кажи ясно! — настоя Шон, повишавайки раздразнено глас. — Трябва да знам със сигурност!

— Добре! Добре! Идвам с теб. — Тя погледна притеснено най-близкостоящите туристи от групата, някои от които ги гледаха с любопитство. После погледна отново към Шон. — Ще се оправя. Не се притеснявай! — увери го шепнешком, но ако знаеше какво ще се случи няколко часа след това, нямаше да е толкова убедена.