Интервенция

Седемнадесета глава

1:36 след обяд, петък, 5 декември 2008 г.

Ню Йорк Сити

Джак отключи велосипеда си и се опита да изпревари дъжда, докато се насочваше към центъра на града. Почти успя, но точно преди да свърне към една от рампите на Центъра по патология, небето се разтвори и се изсипа порой.

Той закачи мокрото си яке в офиса си и слезе на първия етаж, заставайки като пациент пред бюрото на госпожа Санфорд. Когато се появяха неканени служители, тя обикновено ги игнорираше, сякаш бе толкова заета, че не можеше да вдигне глава. Сигурно това беше нейният начин да изисква уважението, което според нея заслужаваше, тъй като бе пазителка на Бингам от преди потопа. Нямаше смисъл да се опитваш да се бориш с нея. Нямаше да позволи Бингам да разбере, че си тук, докато тя самата не реши, че е необходимо.

След няколко минути жената най-накрая вдигна поглед към него и се направи на изненадана.

— Трябва да говоря с шефа — каза Джак, без да се преструва.

— За какво?

— По личен въпрос. — По лицето му премина доволна усмивка. Любопитството й нямаше да го уплаши. — Вътре ли е?

— Да, но е на телефона и очаква обаждане — каза тя. После наклони глава към телефона си, където една светлинка проблясваше настоятелно. — Ще го уведомя, че чакате.

— Това е всичко, за което бих се осмелил да помоля — продължи играта той.

След това седна на една пейка точно срещу бюрото на секретарката и внезапно си даде сметка, че е повече от любопитен за съдържанието на костницата.

— Д-р Бингам е готов да ви приеме сега — обяви госпожа Санфорд, прекъсвайки мислите му.

— Да не би да промени мнението си да излезеш в отпуск? — попита Бингам и го изгледа над рамката на очилата си. — Ако е така, отговорът е „да“. Добре ще е да се погрижиш за детето си! Разтревожих се ужасно, когато разказа какъв е случаят.

— Благодаря за загрижеността. Но той е в отлични ръце, щом Лори се грижи за него, уверявам ви. В сравнения с нея аз съм пълна дупка.

— Кой знае защо ми е трудно да повярвам, но ще се доверя на думите ти.

Да знаеш само колко грешиш, помисли си Джак, но гласно произнесе:

— Знам, че сте зает, но архиепископът моли за една услуга.

Бингам седна обратно в стола с шокирано изражение.

— Ти наистина ли ходи на обяд с архиепископа?

— Да, защо не? — вдигна рамене Джак. Тъй като познаваше човека отдавна, това не му се виждаше кой знае колко странно.

— Защо не? — попита Бингам. — Той е един от най-влиятелните и важни хора в града. Защо, по дяволите, те е поканил на обяд? Да не би да е нещо, свързано със сина ти?

— Не, по дяволите!

— Тогава какво? Ако нямаш нищо против, че питам. Предполагам, че не е моя работа.

— Съвсем не — каза Джак. — С него сме стари приятели. Следвахме едновременно в колежа и бяхме доста близки. Дипломирахме се заедно с един друг приятел, който също живее в града.

— Това е невероятно — каза Бингам. Той внезапно се притесни за прекомерната си реакция по отношение на знаменитостта, но като политически ориентиран човек вече мислеше какви ползи може да извлече от приятелството на Джак с кардинала. — Често ли се виждате с Негово Високопреосвещенство?

Джак се усмихна.

— Ако смятате, че всеки трийсет и една години са „често“, да, често се виждаме.

— О, значи така било. — Бингам изглеждаше леко разочарован. — Изненадах се все пак, че двамата имате общо минало. Ти сериозно ли говориш, че е искал някаква услуга? Извинявай за играта на думи, но за „какво, за бога“, става дума?

— Той просто моли да използва лабораторията за изследване на ДНК към Патологическия.

— Хм, доста неочаквана молба от най-могъщия прелат в страната.

— Всъщност, не е за него, а по-скоро за наш общ приятел от колежа, въпреки че той ще го счита за услуга към него самия, ако удовлетворите молбата му.

— Ами, и без това имаме излишък от пространство, а и не виждам нищо нередно в това да подадем ръка на архиепископа, но кой е този приятел и компетентен ли е да работи в лаборатория? Не можем да пуснем всекиго да се шляе тук, независимо дали познава архиепископа, или не.

— Не знам дали е лабораторен изследовател — призна Джак, — но съпругата му е специалист по ДНК в колежа за лекари и хирурзи към Колумбийския университет.

— Бих искал също да имам представа с какво ще се занимават и колко дълго ще продължи.

— Архиепископът предполага, че ще е около два месеца.

— И какво точно планират да правят?

— Съпругът, който се казва Шон Дотри, е доктор на науките по археология на Близкия Изток и библейски изследвания. Намерил е една костница. Знаете ли какво означава това?

— Разбира се, че знам какво е костница — сопна му се нетърпеливо Бингам.

— Аз не знаех — призна Джак. — Уникалното е, че е запечатана и те се надяват да могат да извлекат древна ДНК. Причината да използват нашата лаборатория е, че искат да запазят в тайна проекта, докато завършат анализите на съдържанието на костницата, което вероятно включва един-два документа в допълнение към костите.

— Никога не съм чувал за костница, в която има документ.

— Е — каза Джак, — поне на мен така ми беше казано.

— Хубаво. Като се има предвид, че правим това като услуга на архиепископа, ще го позволя, разбира се. Ще се погрижа Наоми Гросман, шефката на департамента за ДНК да няма възражения.

— Чудесно — отвърна Джак. — Благодаря ви от името на приятелите ми. — Той се обърна към вратата, но преди да е излязъл, Бингам му извика:

— Между другото, какво става с онзи случай…

— Всичко е наред — отвърна Джак. — Няма начин онзи куршум да е изстрелян от жертвата. Това определено е било убийство. Иначе при всички случаи по ръцете щеше да има барутен прах.

— Добре — кимна Бингам. — Донеси го на бюрото ми колкото се може по бързо! Семейството ще бъде доволно.

Джак за втори път понечи да си тръгне, когато сам се спря и отново се обърна към шефа си:

— Шефе — извика той, — мога ли да ви задам един личен въпрос?

Без да го поглежда, Бингам изсумтя:

— Задавай го бързо.

— Вие използвате ли мануален лечител?

— Да, и не желая да чувам нищо по въпроса. Знам мнението ти.

— Ясно. — Джак кимна и затвори вратата след себе си.

Въпреки последното избухване на Бингам във връзка с акцията му срещу алтернативната медицина, което означаваше, че не може да очаква подкрепа от шефовете, Джак се чувстваше доволен, когато се насочи към офиса си, за да си вземе якето. В момента друг проект занимаваше съзнанието му. С подкрепата на Бингам за семейство Дотри не би могъл да си представи, че Наоми Гросман ще отхвърли молбата, особено след като вече бе разрешила на други изследователски групи да използват апаратурата.

Той взе якето и чадъра си, нетърпелив да се свърже с Наоми и да уреди използването на лабораторията. Потънал в мисли, буквално се сблъска с Чет, който излизаше от асансьора.

— Хей, какво е това бързане? — попита приятелят му, като едва не изпусна табличката с микроскопските слайдове, която носеше.

— Мога да те попитам същото — отвърна Джак.

— Канех се да се отбия при теб — каза Чет. — Получих още имена и регистрационни номера на онези случаи, за които бяхме говорили.

— Успокой топката — каза Джак. — Интересът ми се поохлади.

— Как така?

— Нека кажем, че се натъкнах на почти същия отговор като теб, когато се разтърсих по въпроса. Имам чувството, че общественото мнение по отношение на алтернативната медицина граничи с религиозно обожание. Хората вярват в алтернативната медицина, защото искат да вярват. И отхвърлят като неудачно всяко доказателство, което не работи или може да бъде опасно.

— Хубаво — кимна Чет. — Както искаш. Ако промениш мнението си, уведоми ме.

— Благодаря ти, приятел — каза Джак.

След малко излезе на проливния дъжд, който почти бе пропуснал, връщайки се от срещата си с Джеймс. Докато стигна до центъра за изследване на ДНК беше подгизнал до кости.

Офисът на Наоми Гросман се намираше на висок етаж. Докато се приближаваше към секретарката й, внезапно се разтревожи, че може би е трябвало първо да телефонира. Наоми беше директорка на най-големия обособен отдел в Центъра по патология. Науката за ДНК беше независима, благодарение на огромния й принос към съдебната система и идентификацията.

— Тук ли е д-р Гросман? — попита той.

— Да — отвърна секретарката. — А вие сте?

— Д-р Джак Степълтън.

— Радвам се да се запознаем. — Секретарката подаде ръка. — Аз съм Мелани Стак.

Тя бе млада и дружелюбна, особено в сравнение с онези древни бабички в офиса на Бингам. Вместо да се конфронтира, изглеждаше открита и готова да помогне. Беше облечена привлекателно, в младежки стил, лъскавата й дълга коса бе сресана назад и откриваше здравото й усмихнато лице.

За Джак Мелани беше типична представителка на отдела за ДНК изследвания. Повечето от работещите тук бяха млади и енергични, и изглежда като цяло бяха щастливи и доволни от работата си. ДНК беше нов клон в биологията с огромен потенциал и бе добре, че лабораториите са в слънчева, чисто нова сграда. Джак внезапно изпита съжаление, че не работи тук.

— Ще уведомя д-р Гросман. — Мелани излезе иззад стола си и изчезна.

Джак се огледа. Другите секретарки също изглеждаха приятелски настроени. Тук всичко излъчваше оптимизъм въпреки дъжда, който се лееше навън.

— Д-р Гросман ще ви приеме — обяви секретарката.

Джак пристъпи във вътрешния ъглов офис със зашеметяващ изглед към Ийст ривър. Наоми седеше зад голямо махагоново бюро. Както всички останали в сградата, и тя бе относително млада, може би към трийсет и пет-шест. Имаше овално лице, обрамчено от облак невероятно къдрава коса. Тъмните й очи блестяха, изражението й бе дружелюбно-въпросително, сякаш острият й ум винаги леко се съмняваше в това, което чува.

— Каква приятна изненада! — каза тя, когато Джак се изправи пред бюрото й. — На какво дължа тази чест?

— Чест? — Той се усмихна неразбиращо. — Иска ми се да имах вашата способност да карам хората да се чувстват добре.

— Но това е чест. Тук сме, за да помагаме на вас, съдебните лекари. Ние сме само един придатък към процеса.

Джак се засмя отново.

— Нека не отиваме толкова далеч. С бързия напредък на науката за ДНК ми се струва, че скоро ние ще работим за вас. Този път, обаче, съм тук, за да ви помоля за една услуга.

— Давайте.

Джак бързо разказа същата история, която бе дал на Бингам, споменавайки архиепископа, костницата и евентуалното й съдържание, но нито дума за Дева Мария.

— Това е изключително интересно — каза Наоми, когато Джак свърши. — Как се казва съпругата му?

— Сана Дотри.

— Чувала съм за нея. Тя наистина си създаде име в областта на митохондриалната ДНК. Със сигурност нямам нищо против да работи тук известно време, а и самият проект звучи интригуващо, особено ако излезе, че в костницата има документи, които могат да докажат идентичността на тялото. Но защо Сана Дотри и съпругът й не проведат изследванията си в Колумбийския университет? Лабораторията там може да не е толкова нова, колкото нашите, но съм убедена, че е също толкова добра.

— От съображения за поверителност. Нуждаят се от време, предполагам, докато завършат изследванията си, преди някой да научи за находката им. А знаете как е в академичния свят: всеки души с какво се занимава другия.

— По-точно не може да бъде казано. Тук не бива да се безпокоят от никакво изтичане на информация. Говорихте ли с д-р Бингам?

— Току-що излизам от офиса му, съгласен е, стига вие да нямате възражения. И макар да не го каза направо, сигурен съм, че му харесва идеята за подкрепа на Патологическия от страна на архиепископството.

Наоми се разсмя заразително.

— Никак не се учудвам, като се има предвид колко е забъркан в политиката. Но да не се впускам в клевети. Ако не беше той, нямаше да седя сега в тази прекрасна сграда.

— Значи нямате нищо против? — попита Джак.

— Категорично не.

— Кога могат да започнат? Признавам си, че от мига, в който чух за това нещо, умирам от любопитство да разбера какво има в тази костница.

— Що се отнася до мен, семейство Дотри могат да започнат когато пожелаят. Все още разполагаме с достатъчно незаети лаборатории.

— Утре например? Лабораторията отворена ли е през уикендите?

— Разбира се, въпреки че е с ограничен персонал. Но имаме много проекти, които трябва да се следят ежедневно, така че сме отворени двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата.

— Ще им кажа. Дори не знам дали искат да започнат толкова бързо, може би пренасям върху тях собственото си нетърпение. Но ако пожелаят да започнат утре, как бихме внесли костницата в сградата?

— Може да стане през предната врата, ако желаят. Колко голяма е, вие знаете ли?

— Не съм сигурен, но дължината й е приблизително седемдесет сантиметра, а ширината и дълбочината — по трийсетина сантиметра.

— Спокойно може да мине през централния вход, но има също така товарна рампа откъм Двайсет и шеста улица, където по принцип се правят доставките. Тъй като утре е събота, трябва да го уредим предварително.

— Централният вход е подходящ — каза Джак. — Всичко зависи от тях. Междувременно, бихте ли ми показали лабораторията, която ще използват? Мога да им помогна да се нанесат.

Няколко минути по-късно те бяха на осмия етаж, който бе един от етажите, на които се намираха лабораториите.

— Как функционира сградата? — попита Джак. Макар да бе обикалял из сградата преди, беше му любопитно как отделът се справя с многото проби, които изследват.

— Пробите се получават на петия етаж — обясни Наоми. — После продължават нагоре по веригата. Първо се изчистват, за да се подготвят за екстрахиране на ДНК. Изолираната ДНК се качва на шестия етаж за преамплификация. Когато тя завърши, отива на седмия етаж за постамплификация и секвениране.

— Получава се нещо като поточна линия.

— Точно така — кимна Наоми. — Иначе никога нямаше да сме в състояние да изследваме многобройните проби, които получаваме.

— В момента сме на осмия етаж — каза Джак и надникна в една лаборатория през затворените врати, когато тръгнаха на изток от асансьорната площадка. През остъклените от пода до тавана стени от лявата им страна той можеше да види болница „Белвю“. — Какво се прави тук?

— Осмият етаж е краят на поточната линия — обясни Наоми. — Тези лаборатории тук са предимно за упражнения. Но нататък има специални лаборатории за изследователски проекти. Скоростта, с която се развива науката за ДНК е много голяма и трябва да я поддържаме. Ето и лабораторията, която Дотри могат да използват.

Наоми извади ключ и отвори вратата, след което го подаде на Джак.

Помещението беше изградено от бяла ламинирана пластмаса с вградени ярки флуоресцентни лампи, което му придаваше футуристичен вид. Имаше голям централен плот с големината на библиотечна маса. Покрай източната стена стоеше бюро с шкафове отгоре и отдолу. На западната стена от пода до тавана се редяха чекмеджета с ключове във всяка ключалка.

— Какво ще кажете? — попита Наоми.

— Перфектно е — каза Джак.

Той погледна през стъклената южна стена към биопреддверието за обличане и събличане на предпазно облекло за предотвратяване на заразяването на ДНК. Зад още една врата се намираше самата лаборатория с цялата апаратура, необходима за екстрахиране, нарастване и секвениране на ДНК. Джак беше впечатлен. Това беше напълно самостоятелна и независима лаборатория.

— Има и заключващи се чекмеджета, ако са параноични — пошегува се Наоми, посочвайки редиците чекмеджета, опасващи стените. — Но ги уверете, че сигурността на сградата ни е много надеждна. Което ми напомня, че ще им трябват пропуски със снимки. Охраната на долния етаж ще ги пусне утре, тъй като днес ще я предупредя. Освен това те ще трябва да подпишат декларация, че са се запознали подробно с всички инструкции за ползване и за поемане на евентуални щети. Ако искат да започнат утре, ще оставя едно копие тук на масата и ще ви помоля да ги предупредите да го подпишат.

— Ще се радвам да го направя — кимна Джак.

— Добре тогава. Разбрахме се. Освен ако нямате и други въпроси.

— Не мисля. Организацията е перфектна. Шон може да работи в тази стая с костите и може би с документите, а Сана има на разположение лабораторията. По-добре не може и да бъде. Благодаря ви. Ако случайно имате приятели, които искат да минат да им направя някоя и друга аутопсия, обадете ми се. Иска ми се да ви се реванширам по някакъв начин.

Наоми се разсмя.

— Чувала съм за вашето чувство за хумор.

Той й благодари отново и си тръгна. Дъждът беше спрял. Вдигна очи нагоре и съзря малко, но недвусмислено късче ясно небе, което му напомни колко бързо се мени времето в Ню Йорк.

Взе на бегом разстоянието до Патологическия център. Със съгласието на Бингам и Наоми работата на семейство Дотри се беше придвижила напред. Джак се изкачи с асансьора, нямаше търпение да съобщи на Джеймс, че е уредил нещата. Седна на стола си, хвърляйки поглед към часовника, докато вадеше визитката, която Джеймс му беше дал. Стрелката показваше четири часа. Предполагайки, че Джеймс отдавна си е тръгнал от приема в имението „Грейси“, той позвъни на пряката линия, вместо да го търси на мобилния.

— Имам добри новини — обяви той, когато чу отсреща гласа на кардинала.

— Това е голямо облекчение — отвърна Джеймс. — Значи д-р Бингам ще позволи на Шон и Сана да използват неговата славна лаборатория?

— Да, така е! — отвърна гордо Джак. — Нареди се идеално. Става въпрос за една от няколкото независими лаборатории, има място както за Шон, така и за Сана, с цялата апаратура, която може да им потрябва. Мястото е много изолирано и сигурно. Могат да започнат още утре, ако искат.

— Слава на Бога — долетя гласът на Джеймс. — Говорих с Шон преди няма и час. Казах му, че си се съгласил да помогнеш що се касае до лаборатория, и че ще му се обадиш днес по-късно да го уведомиш какво е положението.

— Искаш да му се обадя аз?

— Да. Мисля, че така трябва. Знам, че иска да ти благодари за помощта. Така ми каза, но между нас да си остане, струва ми се, че иска да се увери, че наистина съм ти обяснил за каква секретна работа става дума. И той като мен е параноичен да не изтече информация.

— Нямам нищо против да му кажа, особено след като новините са добри.

Джеймс му даде номера на Шон в музея, както и домашния му телефон, след което каза:

— Уведоми ме, след като говориш с него! Както можеш да се досетиш, силно съм обезпокоен, че това може да доведе до неприятности за Църквата, а и за кариерата ми.

— Ще ти звънна веднага, не се тревожи.

— Оценявам го. — Джеймс затвори.

Джак се опита да се свърже с Шон в музея, но непрекъснато даваше заето. Реши да изчака малко и се опита да намери всичките материали за простреляния тийнейджър в Сентръл парк. Искаше му се да запази благоразположението на Бингам към себе си и да приключи случая колкото е възможно по-бързо, както шефът му го беше помолил. След като събра необходимата информация му трябваха по-малко от двайсет минути, за да завърши рапорта и да изпрати имейл на Бингам, че е готов.

Опита да се свърже с Шон отново, но вместо да чуе стария си приятел, попадна на секретарката му. Стана ясно, че Шон е извън офиса, но скоро ще се върне.

Джак реши да не се бави.

— Бихте ли ми казали кога затваря музеят? — попита той. — Мисля да дойда и да го почакам.

— В девет вечерта, но аз ще съм тук до четири и половина.

— Бихте ли му оставили бележка? Моля ви, кажете му, че д-р Джак Степълтън ще го посети. Няма да успея да ви заваря, но ще съм там преди… пет без четвърт.

След като затвори, Джак се зае да пооправи бъркотията в офиса си. Докато се занимаваше с това, намери документите и слайдовете по случая със самоубийството, за който му се беше обадил Лу. Знаеше, че областният прокурор ще го търси. Когато завърши, грабна мокрото си яке от закачалката зад вратата и каската върху шкафа и излезе.