Интервенция

Деветнадесета глава

5:05 след обяд, петък, 5 декември 2008 г.

Ню Йорк Сити

Джак взе асансьора за първия етаж на музея, обзет от възбуда. Макар лобито да беше все така препълнено, както и преди, той почти не забелязваше хората. Мислеше си колко е хубаво, че е видял двамата си най-добри приятели от студентските години, време, в което се бе чувствал толкова щастлив. Беше хубаво да говори с тях за такива вълнуващи неща. Не можеше да си спомни друг случай, когато е нямал търпение времето да мине и въпросите, които го интересуваха, да получат отговор. Единственият елемент, който го притесняваше, беше склонността на двамата му приятели да се заяждат един с друг. Джак изпита обезпокоителното чувство, че е извикан отново да бъде рефер на сериозен конфликт между двамата мъже, както беше правил в колежа. Дори не подозираше колко пророческа и сериозна щеше да се окаже интуицията му.

Не му отне много време да се прибере вкъщи, благодарение на студения въздух. Принуждавайки се да генерира колкото се може повече телесна топлина, той се носеше из града с убийствена скорост. За петнайсет минути бе пресякъл парка и стигна до Сто и шеста улица, насочвайки се към къщи — четириетажна къща без асансьор, където той и Лори се бяха преместили наскоро. Точно през улицата се намираше площадката, която Джак беше ремонтирал със свои средства. Когато се плъзна надолу, за да спре, хвърли поглед към баскетболното игрище. Беше покрито с блестящи локви дъждовна вода, което означаваше, че тази вечер няма да има мач.

Като вдигна на рамо велосипеда си, той изкачи осемте стъпала към верандата и влезе. Погледна към шкафа и огледалото над него. Не го чакаха бележки, от които да става ясно дали Лори и детето са заспали.

Всъщност, не знаеше дали иска да има бележка, или да няма. Когато имаше, мигновено го обхващаше чувство за самота. Когато нямаше, се надсмиваше над себе си, че става прекалено емоционален, докато слуша за поредния лош ден.

— Тук сме! — провикна се Лори от кухнята.

Джак изпита облекчение, гласът на Лори не звучеше толкова напрегнато, както обикновено. Може пък денят да е бил добър? Когато се случеше да е лош, познаваше го веднага по тона й.

След като прибра колелото си в специално поръчания за него килер и закачи коженото си яке, той събу обувките си, нахлузи чехли и се изкачи на втория етаж. Както очакваше, Лори и Джей Джей бяха в кухнята. На пръв поглед гледката беше толкова нормална и домашна. Детето лежеше по гръбче в кошарката си и се протягаше към играчките, окачени над него. С изключение на леко изпъкналите му очи и тъмните кръгове под тях, то изглеждаше като всяко друго дете. Лори беше на мивката, приготвяше артишоци за вечеря. Изглеждаше страхотно, независимо от бледата си кожа и кръговете под очите, които съперничеха на тези на Джей Джей. Светлата й коса сияеше с кестеняв блясък.

Забеляза погледа на Джак и каза:

— Джей Джей ми позволи да си взема душ! Днес е най-добрият ден от седмици насам. Чувствам се така, сякаш съм била във ваканция.

— Това е страхотно — възкликна Джак.

Лори изтръска ръце и ги избърса в престилката си, докато вървеше към Джак, за да го прегърне. В продължение на една дълга минута двамата — съпруг и съпруга — стояха притиснати един в друг, казвайки си толкова неща без думи. Лори първа се отдръпна, за да го целуне. После побърза да се върне към зеленчуците.

— Как мина днес? — попита тя. — Как върви акцията ти?

Джак се замисли за момент какво да каже. Денят беше дразнещ и изтощителен. Беше се махнал от споровете с Лу и Вини, за да обядва с архиепископа и да се срещне по-късно с Шон в Музея на изкуството.

— Да не си си глътнал езика?

— Беше натоварен ден — каза Джак, но не знаеше откъде да започне. Неговото обещание към Джеймс да не казва на Лори за костницата го поставяше в трудно положение, защото това беше единственото нещо, което искаше да й каже. Не искаше да повтаря неприятните си разговори с Лу и Вини, а ако споменеше за Шон и музея, трябваше да стигне и до костницата.

— Добре, натоварен с лоши или с добри неща?

— По малко и от двете.

Лори отпусна ръце на края на мивката.

— Доколкото схващам, не ти се говори.

— Нещо такова — уклончиво отвърна Джак. Изпита вина. — Май се отказах от акцията.

— Защо?

— Никой не иска да чуе критика за алтернативната медицина, поне не и хората, които са прибягвали до нея, а те са много. Единственият начин да повлияя върху мнението им е да разполагам с огромен брой случаи, каквито няма да успея да открия. Сигурен съм, че има стотици, затворени в рапортите в Патологическия, но няма начин да стигна до тях. Все едно въртя на празен ход. Най-големият проблем е, че и тази акция не ме откъсва от натрапчивата мисъл за болестта на Джей Джей.

— Разбирам, макар когато ми каза в понеделник да ми се стори, че идеята е добра.

— Хей, вината не е твоя.

— Така е, но все пак съжалявам. Знам, че ти беше необходимо за отвличане на вниманието. Както и на мен.

— Мога да си представя — каза той. — Искаш ли да помислиш отново над идеята да наемем медицинска сестра вкъщи, а ти да се върнеш на работа на половин ден?

— Категорично не! — завъртя глава тя. — Не започнах този разговор, за да предизвикам дискусия.

— Добре, добре.

Джак се приближи до кошарката и погледна сина си. Изпита желание да се наведе и да го вдигне, да го притисне към гърдите си и да почувства биенето на сърцето му, топлината му, да вдъхне сладкия му аромат, но не посмя.

Имаше и по-практическа причина да се откаже да го вдигне — защото детето сигурно щеше да се разплаче. Джак си помисли, че екстензивните костни тумори му причиняват ужасна болка, която явно се влошаваше, когато детето се размести.

— Днес беше истински войник — каза Лори, докато гледаше как Джак наблюдава бебето. — Надявам се, че това е началото на нова тенденция, защото седмицата беше трудна.

— Да се опитам ли да го вдигна? — попита Джак, разтапяйки се, когато видя бебето да му се усмихва.

— Ами… — поколеба се Лори. — Може би е по-добре да го оставим, докато е спокоен.

— И аз така си помислих.

Джак изпита облекчение. И виновно се отдалечи от детската кошарка. Застана зад Лори и започна да масажира раменете й. Тя затвори очи и се облегна на гърдите му.

— Ще ти дам половин час да спреш това — измърка тя.

— Заслужаваш го. Не преставам да се удивлявам на търпението ти с Джей Джей. И слава богу! Не искам да предизвиквам съдбата, но не мисля, че бих се справил.

— При теб е различно. Вече си изгубил две деца.

Джак кимна. Лори беше права, но не искаше да мисли за това.

— Съжалявам, че днес валя толкова силно — продължи Лори. — Предполагам, че игрището тази вечер не може да се използва.

— Случва се. — Джак се усети депресиран. Винаги очакваше с нетърпение да се измъкне от къщи за един мач в петък вечер. За да избегне натрапчивото чувство за загубата, той насочи мислите си в нова посока: костницата и идеята, че на следващата сутрин ще разбере какво има вътре. Внезапно си спомни, че е обещал на Джеймс да му се обади веднага след срещата си с Шон.

Помасажира още малко раменете на Лори и отпусна ръце.

— Мисля да си взема един душ. По кое време смяташ да вечеряме, за да не те прекъсвам?

— Сякаш мога да планирам нещо — засмя се тя тъжно. — Изкъпи се спокойно и после слез долу. Както обикновено, ще зависи от него и от това колко дълго ще трае спокойствието.

Докато се изкачваше към втория етаж Джак отново се удиви на спокойствието на жена си. Въпреки всичко преживяно след диагностицирането на Джей Джей и всичко, което й бе писано да понесе, тя все още успяваше да се абстрахира от това и да се преструва, че всичко е нормално.

Ех, ако и аз можех да бъда толкова жертвоготовен, помисли си той.

Вече в банята, и все още леко виновен, с чувството, че участва в някаква конспирация, той се обади на Джеймс. Не искаше да го прави пред Лори, тъй като това щеше да възбуди серия от въпроси, на които нямаше да може да отговори без да наруши обещанието си.

— Моят спасител! — обяви Джеймс весело, виждайки името на Джак на екранчето на мобилния си телефон.

— Удобно ли е да говорим? — попита Джак тихо. — Съжалявам, че не ти звъннах веднага. Всъщност, въртях педалите към къщи, откъдето ти се обаждам в момента.

— Казвах си молитвата, но Той ще разбере ако прекъсна, тъй като ти си една от молитвите ми. Кажи ми какво стана. Кога смята да отваря костницата?

— Всъщност, отбих се при него в музея. Поисках да видя писмото на Сатурний.

— Как изглежда? Има ли вид на автентично?

— И още как — каза Джак, след което спря. Внезапно чу плача на Джей Джей, който бързо се усилваше. В лека паника, той осъзна, че Лори се приближава бързо. — Само минутка, Джеймс! — Джак се отдалечи от мивката, на която се бе облегнал. Чувствайки се още по-виновен, че държи телефона, той отвори вратата точно когато Лори се появи с нещастното дете. Джей Джей пищеше и лицето му беше тъмночервено.

Изражението на Лори изразяваше отчаяние.

— Промяна в плановете — каза тя, докато леко люлееше бебето. — Мисля, че ще трябва да отидем пак да вземем нещо отвън за ядене. Може би трябва да прескочиш до Кълъмбъс авеню, след като си вземеш душ.

Джак кимна. После изведнъж забеляза озадачения й поглед при вида на клетъчния телефон в ръката му.

— Исках само да звънна на някого във връзка с утрешните планове.

— Виждам — каза Лори. — В банята?

— Точно преди да се пъхна под душа се сетих, че трябваше да се обадя на този човек по-рано.

— Както и да е — каза Лори. — Джей Джей и аз си лягаме в спалнята. — Тя продължи надолу по коридора.

— Идвам веднага след като се изкъпя — извика Джак след нея.

Той затвори вратата, питайки се дали е нужно да се обяснява повече. Върна се към телефона и се извини на Джеймс.

— Не е необходимо да се извиняваш — настоя Джеймс. — Направо съм разбит, че за една секунда ме сведе до обикновен „някой“.

— Не се сърди, ще ти обясня следващия път, когато се видим.

— Стори ми се, че чух бебе.

— На четири месеца.

— Не ми каза. Поздравления!

— Благодаря. А сега да се върнем към Шон и писмото. Както казах, изглежда автентично, защото има вид на много старо, с толкова потъмнели краища, че приличат на обгорели. Разбира се, не можах да прочета нищо, тъй като е написано на гръцки.

— Със сигурност не съм очаквал да си в състояние да го прочетеш — каза Джеймс. — Шон радва ли се, че си успял да издействаш разрешение да работят в лаборатория на Патологическия център?

— Беше възторжен.

— Кога започват?

— Утре. Всъщност, изненадан съм, че още не се е свързал с теб. Каза ми, че ще се отбие в резиденцията ти, за да вземе костницата, а после ще се срещнем пред центъра за изследване на ДНК преди осем.

— Типично за Шон — каза Джеймс. — Грижата за другите никога не е била от силните му страни. Ще му се обадя, след като свършим разговора.

— Той е страшно развълнуван от това откритие. Гледа на него като на своята пътека към славата и заслужено наказание за Църквата. Според мен смята, че ако Църквата греши по отношение на Дева Мария, може да греши и в други области.

— Съгласен съм, но също така вярвам в силното му етично чувство, въпреки съмнителното му чувство за морал. Заедно с другите неща, двамата с него сме спорили безкрайно за секса, който според него е дар за човечеството в замяна на бремето да приемем смъртта си. Според него трябва да се наслаждаваме на секса и той се дразни на Църквата заради склонността й да заклеймява като грях всеки аспект на секса отвъд тясната интерпретация на ролята му за създаване на потомство. Но той може да отдели правилното от грешното във всяка друга област, ето защо съм убеден, че ще осъзнае, че не може да докаже, че онези мощи в костницата са на Дева Мария. Писмото на Сатурний е определено указващо, но то изцяло се основава на Симон Магьосника. Дали Симон е казал на Сатурний истината? Никой не знае и няма да узнае.

— А „Евангелието на Симон“, което Шон очаква да намери в костницата?

— Какво за него? — попита Джеймс колебливо.

— Ами ако и в него се говори за същото?

— Не съм мислил за това, наистина — призна кардиналът. — Предполагам, че е възможно. Това ще усложни нещата. — Настъпи мълчание. — Очаквах, че ще ми помагаш, а не обратното — добави той с нервен смях.

— Съжалявам — каза Джак. — Но помисли само. Сатурний казва, че Симон е бил разочарован, че костите не са му предали своята лечителска сила. Което означава, че Симон е бил убеден в истинността им.

— Добре, достатъчно! — прекъсна го Джеймс. — По този начин ме караш да се чувствам не чак толкова сигурен в преценката си. Дори това, което казваш, да е истина, все още съществува проблемът със слуховете.

— Костницата ще бъде отворена утре. Нека почакаме и да видим какво има в нея. Може да се окажат кости на крава и свитък, който е чиста измислица.

— Прав си — съгласи се Джеймс. — Безпокойството ме кара да си представям най-лошото.

— Попитах Шон дали ще има нещо против да наблюдавам и той ми каза, че съм добре дошъл. Освен това му предложих да се възползва от новия департамент по антропология в Патологическия център. Щял да го направи, стига никой да не знаел за чии кости евентуално става дума.

— Това означава ли, че може да се каже с точност веднага дали костите са човешки, както и дали са на мъж, или на жена?

— Ако антропологът ги види, със сигурност.

— В случай че присъстваш, обади ми се моля те веднага.

— Разбира се! И се надявам, че ще мога да те успокоя.

— Дано! Ще се моля да стане така.

Джак прекъсна разговора и отвори вратата на банята. Джей Джей продължаваше да плаче още по-настойчиво от преди. Очертаваше се отново една мъчителна вечер.