Интервенция

Четвърта глава

2:36 след обяд, 1 декември 2008 г.

Кайро, Египет

(7:36 сутринта, Ню Йорк Сити)

През трептящата жега Сана Дотри можеше да види хотела „Четири сезона“ от таксито, докато си проправяха път през трафика. Да отседнат тук бе идея на Шон. Сана би трябвало да е в „Семирамис Интерконтинентал“, където се провеждаше конференцията й. Освен че беше един от главните докладчици, бяха я помолили също така да участва в работни комисии и при необходимост да бъде там през всичките четири дена. Далеч по-удобно щеше да й бъде да е в „Семирамис“, да има възможността да прескача от време на време в стаята си.

След като Шон реши да я придружи, той пое всички решения във връзка с пътуването. Негова беше идеята да вземе хотелския кредит от „Семирамис“ и да го използва за стая в по-новия и много по-луксозен „Четири сезона“. Когато Сана изказа недоволство във връзка с излишните допълнителни разходи, Шон я информира, че си е намерил конференция по археология и че допълнителните разходи ще доведат до намаляване на данъците. При това положение Сана не възрази. Нямаше смисъл.

Тя плати на шофьора и слезе от таксито. Беше доволна да се измъкне. Шофьорът я беше засипал с въпроси. Сана беше сдържан човек по отношение на личния си живот, за разлика от съпруга си, който завързваше разговор с всеки срещнат. Според нея той не усещаше кое трябваше да си остане лично и кое беше за пред хората. Имаше няколко случая, в които изглеждаше така, сякаш Шон се опитва да впечатли непознати, особено жените, с информация за скъпия им нюйоркски стил на живот, което включваше обитаване на една от няколкото къщи, обшити отвън с дъски в нюйоркския Уест Вилидж. Тя нямаше представа защо му е да се перчи с подобни неща, макар да допускаше, че отразява известна несигурност.

Портиерът поздрави Сана при влизането й в хотелското лоби. Тя очакваше да намери Шон отвън при басейна, тъй като той държеше далеч по-малко от нея на присъствието си на конференцията. През последните няколко дни беше завързал разговори край водата с една-две жени, които сега знаеха за живота им много повече, отколкото на Сана й се искаше. Но беше решена да не позволява това да я засяга, както се случваше в миналото. Нерядко си мислеше, че може би тя е изключението, а не Шон, може би тя беше излишно скромна и прикрита и трябваше да се поотпусне.

Един младолик, елегантно облечен джентълмен успя да се качи в асансьора точно когато вратата вече се затваряше. Очевидно се бе наложило да вземе на бегом последните няколко крачки, защото дишаше задъхано. Той погледна Сана и се усмихна. Тя отклони очи нагоре към индикатора за етажите. Мъжът беше облечен в западен костюм, с издут джоб. Като Шон, и той имаше определено излъчване на чужденец, но представляваше много по-млада, по-привлекателна версия.

— Страхотен ден, нали! — обяви мъжът с явен американски акцент.

За разлика от Шон, той очевидно не изпитваше необходимостта да използва английски акцент, когато говори с чужденци.

Ако имаше в кабинката и друг, Сана щеше да предположи, че мъжът говори на него. Тя срещна погледа му и предположи, че е приблизително на нейната възраст — двайсет и осем годишен. Съдейки по облеклото му, можеше да се предполага, че финансовото му положение е отлично.

— Красив ден — съгласи се Сана с тон, който не окуражаваше разговора. Тя отново насочи вниманието си към таблото за етажите. Спътникът й беше погледнал бутоните, но не беше натиснал нито един от тях. Дали слизаше на нейния етаж, запита се Сана, и ако не — трябваше ли да се безпокои? Секунда по-късно се укори; може би наистина прекаляваше.

— От Ню Йорк ли сте? — попита мъжът.

— Да — каза Сана, осъзнавайки, че ако съпругът й беше тук, щеше да се впусне да разказва биографията си — как е израснал в Кълъмбъс, Охайо, получил пълна стипендия за бакалавър в „Амхърст“ и докторат в „Харвард“, после се изкачил в йерархията на музея „Метрополитън“, за да ръководи експозицията по Близкоизточно изкуство — и всичко това, докато стигнат до осмия етаж.

— Приятен ден — пожела й непознатият, когато Сана излезе и пристъпи на застлания с плюшен килим под. Той не напусна асансьора. Докато крачеше към стаята си, тя потърси отговор за параноята си, питайки се дали е живяла в Ню Йорк прекалено дълго. Ако Шон бе в асансьора с непозната жена, двамата като нищо щяха да завършат изкачването до някой от многобройните хотелски барове за по питие.

Сана спря. Прекадената общителност на Шон внезапно я раздразни. Защо? Защо не? Предположи, че това се дължи на новото му поведение и сега, когато безпокойството й за конференцията е отминало, можеше да мисли за далеч по-лични неща. В миналото Шон винаги проявяваше внимание и грижа по отношение на това дали е щастлива, особено по време на тяхното пламенно шестмесечно ухажване. През последната година и специално на това пътуване нещата съвсем не бяха такива. Когато за пръв път се бе запознала с Шон на откриването на една изложба в Ню Йорк преди четири години, тя защитаваше докторската си дисертация върху митохондриална ДНК и беше смутена от неговата обич и внимание. Беше също така изумена от ерудицията му: той говореше гладко повече от шест екзотични езици от района на Близкия Изток и знаеше такива неща за изкуството и историята, за които тя само можеше да си мечтае да знае. Широтата на познанията му я караше да изглежда като типичния тесногръд учен.

Тя тръгна отново, питайки се дали майка й не е била права. Може би двайсет и шест годишната разлика във възрастта беше прекалено голяма. В същото време тя ясно си спомняше трудностите да се справя с инфантилните мъже на нейните години, които носеха бейзболните си шапки с козирката назад и се държаха като истински задници. За разлика от повечето си приятелки, тя никога не си беше мечтала да има деца. Осъзна рано страстта си към академична работа и в този смисъл — прекалената си егоистичност. За нея децата на Шон от първия и от третия му брак бяха достатъчни да задоволят оскъдния майчински инстинкт, който притежаваше.

Когато Сана извади картата си за отключване, вече обмисляше тяхното отпътуване, насрочено за другия ден рано сутринта. Беше разочарована, че Шон не прояви желание да я заведе до Луксор да види гробниците и Долината на царете. Без да се съобразява с чувствата й той беше казал, че вече ги е виждал и не може да отдели допълнително време за това. Но сега, когато конференцията й бе свършила, тя изпита облекчение, че не е планирала обиколката. Нямаше представа как вървят експериментите, които бе заложила в Колумбийския университет и не се чувстваше сигурна.

Тя влезе в стаята с бързо движение и преди вратата да е успяла да се затвори разкопча двете горни копчета на блузата си, тръгвайки към банята. В този миг забеляза Шон и се дръпна, когато го видя да се изправя на крака. Впериха очи един в друг. Сана заговори първа, когато видя увеличителното стъкло в облечените му в памучни ръкавици ръце.

— Какво правиш тук? Защо не си навън край басейна?

— Можеше да почукаш!

— Трябва да чукам на вратата на собствената си хотелска стая? — извиси тя саркастично глас.

Шон се засмя, осъзнавайки нелепостта на думите си.

— Предполагам, че звучи малко неестествено. Поне не биваше да нахълтваш тук като че има пожар, изкара ми ангелите. Бях се концентрирал.

— Защо не си на басейна? — попита го за втори път тя. Вратата се затръшна сама зад гърба й. — Днес е последният ни ден, в случай че си забравил.

— Не съм забравил. — В очите на Шон се появи блясък. — Бях зает.

— Виждам — промърмори Сана и погледът й се плъзна към ръкавиците и лупата. След това тя продължи да разкопчава блузата си и влезе в банята.

Шон се приближи до прага.

— Току-що направих, струва ми се, най-голямото си археологическо откритие в един антикварен магазин. Онзи, от който преди време купих керамичната купа.

— Извинявай — каза Сана и го избута назад, за да може да затвори вратата. Не обичаше да се преоблича пред никого, дори пред Шон, особено след като интимността помежду им бе залиняла. — Спомням си — извика тя. — Това има ли нещо общо с белите ти ръкавици и лупата?

— Естествено, че има — отвърна Шон зад вратата. — Консиержът ми помогна да се снабдя с ръкавици и лупа. А ти пак ми говори за твоя хотел с пълно обслужване!

— Ще ми кажеш ли за находката си, или трябва да позная? — попита Сана, вече заинтригувана. Когато ставаше въпрос за професията му, Шон не преувеличаваше. Със сигурност беше направил доста важни открития по-рано в кариерата си по време на многобройните разкопки в Близкия Изток. Това бе преди да стане старши куратор, чиито отговорности бяха свързани повече с надзора и финансирането, отколкото с полевата работа.

— Излез и ще ти я покажа.

— Не е ли толкова добра, колкото си се надявал? Забелязах, че използва минало време.

— В началото бях разочарован, но сега мисля, че е сто пъти по-добра от първоначалното ми впечатление.

— Нима? — Надянала до половината на бедрата банския си костюм, тя спря. Какво толкова можеше да е открил Шон, че да е толкова възторжен?

— Излизаш ли? Нямам търпение да ти го покажа.

Сана напъха задника си в банския и нагласи презрамките, след това се огледа в голямото огледало на гърба на вратата. Беше умерено доволна от онова, което видя. Страстна бегачка, тя имаше стройна, атлетична фигура и къса, мръсноруса, но здрава коса. Тя събра дрехите си и отвори вратата. Пусна ги на леглото и отиде бавно до бюрото.

— Ето. Сложи си ги — каза той, подавайки й втори чифт прясно изпрани бели ръкавици. — Взех ги специално за теб.

— Какво е това, книга ли? — попита Сана, след като ги надяна. Видя един древен на вид, подвързан с кожа том, който стоеше в ъгъла на бюрото.

— Нарича се „кодекс“ — поясни Шон. — Екземпляр от първите книги, които заменили ръкописа, тъй като човек може да събере повече в него и да прибавя различни части от текста далеч по-лесно. Онова, което го различава от истинска книга, като Библията на Гутенберг, е, че този е направен изцяло ръчно. Отнасяй се внимателно! На повече от хиляда и петстотин години е! Пазен е повече от едно и половина хилядолетие, запечатан в буркан, заровен в пясъка.

— Мили боже — прошепна Сана. Не беше сигурна, че иска да държи нещо толкова старо от страх, че може да се разпадне в ръцете й.

— Отвори го! — подкани я той.

Тя предпазливо отгърна корицата. Подвързията беше твърда и шумно изрази недоволството си.

— От какво е направена? — попита Сана.

— Вид кожен сандвич, втвърден със слоеве папирус.

— А страниците от какво са изработени?

— Изцяло от папирус.

— Какъв е езикът?

— Наричали са го коптски, което е писмена версия на древноегипетски, използван в гръцката азбука.

— Наистина удивително! — поклати глава Сана. Беше впечатлена, но се чудеше защо Шон каза, че това било толкова важна находка за него. Някои от скулптурите, които беше намерил в Мала Азия, изглеждаха далеч по-съществени.

— Виждаш ли, че една голяма част от книгата е била откъсната?

— Да. Това важно ли е?

— И още как! Една пета от оригинала, отделни текстове от специално този сборник е била грубо отстранена през 1940-та година, за да бъде продадена в Америка. Други страници според слуховете са били откъснати за разпалване на огъня за готвене в колибата на фелаха.

— Това е ужасно.

— Наистина. На много учени им се свиват сърцата при тази мисъл.

— Забелязах също, че вътрешността на предната корица е била разрязана догоре по края.

— Аз самият го направих много внимателно с нож за стек преди един час.

— Дали е било благоразумно? Искам да кажа, като се има предвид възрастта на това нещо. Предполагам, че има много по-подходящи инструменти от нож за стек.

— Не, вероятно не е благоразумно, но го направих, защото не можах да се сдържа. В онзи момент бях ужасно разочарован от онова, което открих в сборника. Очаквах истинска златна мина, а вместо това бях спасил еквивалента на резултата на една от първите в света копирна машина.

— Не мисля, че те разбирам — призна Сана. Тя подаде древната книга на Шон, за да се освободи от отговорност. Свали ръкавиците. Въодушевлението й бе осезаемо. Беше повече от заинтригувана.

— Не съм изненадан. — Той взе сборника и го сложи на предишното му място в ъгъла. В средата на бюрото под блясъка на настолната и на стоящата лампа имаше три отделни страници, затиснати от различни предмети, включително един чифт от старите копчета за ръкавели на Шон. Страниците бяха силно намачкани от това, че са стояли препънати хиляда години. Те също бяха папирус, както страниците в кодекса, но изглеждаха по-стари. Крайчетата им бяха почернели до такава степен, че приличаха на изгорени.

— Какво е това? — попита Сана и ги посочи. — Кожа? — Тя видя, че първата страница имаше вероятен получател, а последната — подпис.

— А, академичният ум веднага се насочва към основния проблем — каза Шон ликуващо. С обърнати надолу длани, с разперени пръсти той почтително прокара ръце по страниците, сякаш се прекланяше пред тях. — Това в действителност е писмо, много специално писмо, написано през 121-ва година след новата ера от един седемдесетгодишен епископ на град Антиох на име Сатурний. Това е отговор на предишно писмо, което му бил писал един епископ от Александрия на име Басилидис.

— Боже! — възкликна Сана. — Това е началото на втори век.

— Точно така — потвърди Шон. — И по времето на Исус от Назарет. Това били неспокойни времена за Ранната църква.

— Дали някой от тези двамата е бил известен?

— Добър въпрос. Басилидис е добре познат в средите на учените, занимаващи се с библейска история, Сатурний — по-малко, въпреки че съм срещал отпратки към него няколко пъти. Както доказва това писмо, Сатурний бил ученик или помощник на Симон Магьосника.

— Това име съм го чувала в детството си.

— Несъмнено. Той беше и е типичният пример за лошо момче в неделното училище, както и баща на всички ереси, поне според някои отци на Ранната християнска църква. Всъщност, от опита му да купи от Свети Петър способността да лекува, произхожда думата „симония“2.

— А Басилидис?

— Бил е много активен тук, в Египет — в Александрия, за да сме по-точни — и изумителен писател. Освен това има принос като един от първите мислители гностици, особено с християнския печат, който слага върху гностицизма като съсредоточава теорията си върху Исус от Назарет.

— Помогни ми — каза Сана. — Чувала съм термина гностицизъм, но не знам какво точно означава.

— Казано просто, това е движение, което предхождало християнството, в основата си обединява аспекти на езическите религии, юдаизма, а после и християнството в отделна секта. Името „гностицизъм“ е дошло от гръцката дума „гносис“, означаваща интуитивно познание. За гностицизма познанието на божествената същност е било окончателният край и тези, които притежавали знанието, вярвали, че притежават божествената искра, до такава степен, че хора, подобни на Симон Магьосника, всъщност били считани в известна степен за божества.

— А ти се оплакваш, че моята наука за ДНК е сложна — подигра му се Сана.

— Това изобщо не е толкова сложно. Но да се върнем на Басилидис. Той бил един от първите гностици, а така също и християнин, въпреки че понятието „християнин“ още не съществувало. Той вярвал, че Исус от Назарет е очакваният Месия. Но не вярвал, че Христос е дошъл на земята да спаси човечеството от грях чрез страдание на кръста, както повечето останали негови ученици християни вярвали. Басилидис смятал, че мисията на Исус е с цел просвещение или гносис, да покаже на хората как да се откъснат от физическия свят и да постигнат избавление. Гностиците като Басилидис били покорили висотите на гръцката философия и персийската митология, но не познавали материалния свят, за който смятали, че е впримчил човечеството и е източникът на всеки грях.

Сана се наведе над писмото да го разгледа. От разстояние печатът изглеждаше еднакъв, сякаш направен от машина, но при близко вглеждане леките различия доказваха, че е бил направен ръчно.

— И това ли е коптски? — попита тя.

— Не, писмото е на древногръцки — поясни Шон, — което не е изненадващо. Гърците, дори повече от латините, били лингуа франка3 за времето си, особено в източното Средиземноморие. Както показва името, Александрия била един от центровете на Елинистичния свят, създаден от военните подвизи на Александър Велики.

Сана се изправи.

— Дали писмото е било част от кодекса, или просто е пъхнато в книгата допълнително?

— Определено не е сложено допълнително — каза Шон тайнствено. — Било е направено съвсем умишлено, но не по причината, която може би си мислиш. Помниш ли как описах корицата на кодекса? Заедно с други изрезки от папирус това писмо е било притиснато зад кожата, за да създава впечатлението за книга с твърда корица. Чувал съм, че е правено с други томове на точно тези находки от ценни кодекси.

— Намирал си повече от един?

— Не, сблъсквал съм се само с един — с този. Но го разпознах мигновено. Ела, седни тук. Искам да ти обясня някои неща, особено след като няма да си тръгваме утре, както беше планирано.

— За какво говориш? — изгледа го с недоумение Сана. — Трябва да се върна навреме, за да успея да спася няколко експеримента.

— Експериментите ти ще трябва да почакат поне един ден, а може и повече. — Шон сложи ръка на рамото й в опит да я задържи на кушетката.

— Ти можеш да чакаш, щом искаш, но аз се връщам — каза тя и се опита да отхвърли ръката му от рамото си. Нямаше да позволи да бъде заставена насила.

За миг двамата забиха погледи един в друг. После омекнаха, без да се нагрубяват.

— Променила си се — каза Шон след известно време. Беше по-скоро изненадан, отколкото ядосан от неочаквано непокорното й изявление.

— Мисля, че е правилно да се каже, че ти също си се променил — отговори Сана. Тя направи подчертано усилие да избегне всеки намек за раздразнение в гласа си. Не искаше да влиза в дълги, изтощителни емоционални разправии в момента. Освен това той беше прав. Беше се променила — не очебийно, но по един съвсем реален начин, в отговор на неговата промяна.

— Не мисля, че разбираш — каза Шон. — Това писмо може наистина да ме изстреля до върха на кариерата ми. И за да се възползвам от него, имам нужда от помощта ти за ден — максимум два дена. Трябва да видя дали авторът, Сатурний, е казал истината. Не мога да си представя защо би излъгал, но трябва да съм сигурен. А за да го направя, се налага да излетим за Рим утре рано сутринта.

— Нуждаеш се от помощта ми в буквален смисъл или образно казано? — попита Сана. За нея имаше значение.

— В най-буквален смисъл!

Тя си пое дъх и погледна съпруга си. Изглеждаше искрен, което промени намеренията й. Наистина, никога преди не я бе молил за помощ.

— Хубаво — кимна тя и седна. — Още не съм се съгласила напълно, но нека чуя обясненията ти.

С подновен ентусиазъм Шон хвана стола до бюрото и го сложи пред Сана. Седна на него и се приведе напред с блеснали очи.

— Чувала ли си за Гностичните евангелия, намерени в Египет в Наг Хамади през 1945-та?

Сана поклати глава.

— А за книгата „Гностичните евангелия“ от Илейн Пегълс?

Сана отново поклати глава с леко раздразнение. Шон вечно я питаше дали е чела този или онзи трактат и на нея неизменно й се налагаше да отговаря с „не“. Като молекулярен биолог нямаше време да взема много курсове в областта на хуманитарните науки и в резултат често се чувстваше с ниска обща култура.

— Изненадан съм — каза Шон. — Илейн Пегълс беше бестселър, наистина хит, който направи широко известен гностицизма.

— Кога е била публикувана?

— Не знам точно, някъде през 1979-та, струва ми се.

— Шон, аз съм родена през 1980-та. Имай милост! Не можеш да очакваш това от мен!

— Така е! Съжалявам! Все забравям. Както и да е, книгата й се отнасяше до значимостта на находката Наг Хамади, която представляваше тринайсет кодекса, включително този, на който се натъкнах днес. Тази книга е била първоначално част от онази находка, която с един замах преобърна съществуващите книги относно гностичната мисъл. В много отношения находката беше от същия ранг като Свитъците от Мъртво море, намерени в Палестина две години по-рано.

— Чувала съм за Свитъците от Мъртво море.

— Е, има хора, които вярват, че текстовете Наг Хамади са точно толкова важни за разбирането на религиозната мисъл по времето на Христос.

— Значи тази книга, която си намерил днес, е един от кодексите, открити през 1945-та година?

— Точно така. Позната е, доста уместно, впрочем, като Тринайсетия кодекс.

— А къде са другите?

— Тук са, в Кайро, в Коптския музей. Повечето били конфискувани от египетското правителство, след като няколко са били продадени. А продадените накрая все пак се върнали обратно тук, където им е мястото.

— А как тринайсетият се е отделил от другите?

— Преди да отговоря на това, нека ти нахвърлям накратко историята на откриването на библиотеката Наг Хамади. Очарователна е. Две момчета, фелахи, на име Халифа и Мухамед Али излезли на края на пустинята близо до сегашния Наг Хамади, по всяка вероятност да търсят плодородна почва, наричана тук сабах. Мястото, което оглеждали, било в основата на стръмна скала, наречена Джабал ал-Тариф, която, между другото, е надупчена както от естествени, така и от древни пещери, издълбани от човешка ръка. Момчетата мушкали дълбоко в пясъка с мотиките си. Не знам как станало, но за тяхна изненада в деня на откритието вместо да попаднат на сабах, какъвто търсели, единият от тях ударил на кухо. Разчистил пясъка наоколо и се натъкнал на запечатано, заровено в пръстта гърне, високо почти метър. Момчетата се надявали, че са открили някаква древноегипетска антика, но вместо това намерили кодексите.

— Имали ли са представа за ценността на находката си?

— Ни най-малко. Занесли гърнето вкъщи, но го зарязали до печката за готвене, където майката използвала някои от папирусните листове да разпали огъня.

— Каква трагедия.

— Както казах, някои учени още потръпват при мисълта за това. Както и да е, приятелите и съседите на момчетата, включително един мюсюлмански имам, който освен това бил учител по история, заподозрян, че става дума за ценни неща и бързо се намесил. Кодексът, който намерих днес, си проправил път надолу по Нил, за да стигне до Кайро, минавайки през ръцете на различни дилъри на антики. Там петте от липсващите текстове, както се оказва, най-ценните, били отстранени и контрабандно изнесени в Съединените щати. За щастие, по това време египетски правителствени агенти били вдигнати на крак и успели да купят или конфискуват останалите кодекси, включително осемте страници, откъснати от тринайсетия. А тринайсетия така и не намерили — по някакъв начин той се изгубил измежду антикварните експонати на някого, изчаквайки подходящ момент, за да се появи. Предполагам, че просто е бил забравен до скоро, когато приятелят ми Раул се докопал до него. Днешната ми поява в магазина беше една щастлива случайност. Той поддържа връзка с много куратори от цял свят. Не би имал проблем да го пласира където и да е.

— Но не е ли противозаконно да го продава, или дори да го притежава?

— Абсолютно!

— Това не те ли притеснява?

— Всъщност не. Гледам на себе си като на негов спасител. Нямам намерение да го задържа. Целта ми от самото начало беше аз да съм човекът, който да публикува съдържащите се в него текстове, и да обера лаврите. За съжаление, въпросът вече не стои така.

— Защо не? Колко текста са останали в кодекса?

— Доста.

— А какво представляват тези текстове Наг Хамади?

— Коптски копия на гръцки оригинали, озаглавени като Евангелието на Тома, Евангелието на Филип, Евангелието на истината, Евангелието на египтяните, Тайната книга на Наков, Апокалипсиса на Павел, Писмото на Петър до Филип, Апокалипсиса на Петър и така нататък.

— Как се наричат текстовете, останали в Тринайсетия кодекс?

— Това е проблемът. Всички останали тестове са добавъчни копия на преди това открити текстове в първите дванайсет кодекса. Дори в първоначалните петдесет и два текста на тези дванайсет тома само четирийсет са били нови произведения. Подобно на Свитъците от Мъртво море, където също имаше доста повторения.

— Което ни води към писмото, което си намерил, вмъкнато в корицата.

— Точно така — кимна Шон. Той се изправи, вдигна внимателно трите листа и бързо се върна обратно в стола си. — Искаш ли да ти го прочета, или ще се задоволиш с това да го преразкажа? Така или иначе това ще бъде отбелязано като едно от най-значимите писма в историята на света.

Сана отвори уста и направи учудена физиономия, като дори завъртя очи.

— Хей, да не би да развиваш тенденция към хиперболизиране? По-рано каза, че днешната ти находка е сто пъти по-добра от предишното ти най-важно откритие или нещо подобно. А това сега изведнъж стана едно от най-значимите писма в историята на света? Не се ли изхвърляш малко?

— Не преувеличавам — каза Шон, очите му блестяха.

— Хубаво — каза Сана. — Мисля, че е по-добре да опиташ да ми прочетеш цялото писмо. Не искам да пропусна нищо. Спомена Исус от Назарет. Това писмо свързано ли е по някакъв начин с него?

— Да, но косвено. — Шон прочисти гърлото си.

Когато съпругът й започна да чете, Сана насочи поглед навън през прозореца. Слънцето се отразяваше ярко върху повърхността на Нил; на хоризонта се витаха прочутите Пирамиди на Гиза, заедно с великата пирамида, издигаща се над останалите. Ако древното писмо се окажеше и на половина толкова важно, както намекваше Шон, тя не би могла да си мечтае за по-подходящо място да чуе превода.