Интервенция

Трета глава

6:05 сутринта, понеделник, 1 декември 2008 г.

Ню Йорк Сити

(1:05 след обед, Кайро, Египет)

— Вие сте доктор? — попита униформеният полицай с пресилена изненада.

Полицейската кола беше изтеглена на тротоара зад тях от западната страна на Второ авеню, докато сутрешният трафик се изтичаше към центъра на града. Другото ченге продължаваше да стои на седалката до шофьорското място и да пие кафе. Сравнително новият велосипед на Джак лежеше отстрани на тротоара точно пред патрулката. Когато Лори си взе отпуска по майчинство, Джак се беше върнал към стария си навик да ходи до Патологическия център с колело.

Джак само кимна. Въпреки че беше по-спокоен, отколкото се очакваше, все още бе силно раздразнен на таксиметровия шофьор, който го беше засякъл, като пресече четири ленти и спря на една стоянка да вземе клиент. След като успя да спре, разтърсвайки сравнително леко задната броня на колата, Джак се хвърли към страната на шофьора, преди клиентът на таксито да е успял да седне отзад и бързо остави няколко вдлъбнатини с токовете на обувките си във вратата на шофьора с надеждата да го накара да се измъкне отвътре за един хубав скандал. За късмет на всички, инцидентът бързо бе разрешен с идването на полицията. Очевидно ченгетата бяха видели поне част от конфронтацията.

— Мисля, че трябва да изкарате курсове за справяне с гнева — продължи полицаят.

— Ще изкарам, щом препоръчвате — каза Джак саркастично. Знаеше, че поведението му е провокативно, но не можа да се сдържи. Полицаят бе освободил таксиста, без дори да провери лиценза му. Сигурно смяташе, че Джак е виновният за инцидента, тъй като само него бе задържал.

— На велосипед сте, за бога! — възмути се ченгето. — Какво искате да направите, да се убиете ли? Щом сте толкова откачен, че да карате колело, трябва да очаквате неочакваното, особено от таксита.

— Винаги съм усещал нюйоркските таксита и съм успявал да поделя шосето с тях.

С едно последно поклащане на глава и завъртане на очите полицаят му върна документите.

— Ваша работа — каза той, измивайки си ръцете от случая.

Раздразнен, Джак се метна на велосипеда и завъртя педали, отдалечавайки се бързо от полицейската кола още преди ченгето да е влязло в патрулката. Скоро бесният трафик, леденият въздух и продължителното усилие охладиха кипналата му кръв. Достигайки оптималната скорост от почти трийсет километра в час, той успя да се успокои по пътя към 42-ра улица. Докато чакаше светофара да светне зелено и едва си поемаше дъх, трябваше да признае, че полицаят имаше право. Гладните таксиджии винаги щяха да спират за клиент, без оглед на трафика и онова, което ставаше около тях. Отказвайки да се пази, Джак изпадаше в патологичното деструктивно поведение, което го излагаше на постоянен риск след смъртта на съпругата му и двете им дъщери. Знаеше, че сега не може да си позволи такъв егоизъм. Лори и Джон Джуниър се нуждаеха от него. Щом семейството трябваше да се пребори с невробластомата, те трябваше да го направят като екип.

Когато стигна до Патологическия център на ъгъла на Първо авеню и Трийсета улица, Джак пресече широкото авеню и тръгна по алеята. Макар оттук сградата да изглеждаше по същия начин, както по времето на построяването й през шейсетте, промени бяха направени, особено след 11 септември. Старата рампа бе заменена от голям паркинг и серия гаражни врати на колелца, които да поберат многобройните пристигащи ванове с труповете в тях. Нямаше ги също така стадата от остарели кафяви коли на моргата със стикери „Здраве и болници“ АД, залепени хаотично наоколо по цялата улица, заменени от спретнато подреден парк от нови бели ванове. И вместо да се налага да носи велосипеда си в моргата, Джак го вкара в един от гаражите, където щеше да го остави под бдителния поглед на охраната.

Вътре в Патологическия промените бяха още повече. С осъзнатата значимост на департамента след 11 септември, той бе награден от властите с повече персонал, оборудване и площ. Беше построена една чисто нова сграда няколко преки по-надолу по Първо авеню, за да побере разрасналия се щат от съдебни биолози, включително ДНК лабораторията. Въпреки че Патологическият център на Ню Йорк бе преживял трудни времена поради орязване на бюджета, загубвайки водещата си роля в цялата страна, тези дни бяха минало.

Сега Джак разполагаше с повече от трийсет медицински екзаминатора или съдебномедицински патолози, колеги из целия град. Броят на съдебните следователи не-медици в Манхатънския офис бе нараснал, титлите им бяха променени. Вече не ги наричаха лекарски асистенти, а съдебномедицински следователи. Имаше също така осем нови съдебни антрополози на щат в допълнение към съдебните одонтолози, които Джак и съдебните патолози можеха да използват в подходящи случаи.

Джак имаше и лична облага от цялата тази промяна. Заедно с ДНК департамента и серологичният департамент, другите отдели, включително архив, администрация, правен отдел и отдел човешки ресурси се бяха преместили в новата многоетажна сграда, освобождавайки пространство в старата постройка. Всички медицински следователи сега имаха свои отделни офиси на третия етаж. В допълнение към бюрото си сега Джак разполагаше със свой собствен лабораторен плот, което означаваше, че може да оставя микроскопа, слайдовете и документацията си, без да се страхува, че ще бъде повредена.

Той влезе в сградата с мисълта, че трябва да преодолее емоциите си и да се концентрира върху работата. Внезапно се почувства така, сякаш беше на мисия и не изчака задния асансьор, а пое по стълбите. Бързо прекоси новите офиси на отдела за синдром на внезапната детска смърт и мина през старото помещение за медицински архив, в което сега се помещаваше лабиринтът от кабини на новите следователи. Нощната смяна на съдебномедицинските следователи довършваше рапортите за смяната от седем и половина. Джак помаха на Джанис Айгър, която познаваше от времето, когато бе започнал работа в Патологическия, и с която често си партнираха.

Той хвърли якето си върху износения кожен стол, когато стигна до стаята за персонала, където всички медицински следователи започваха деня си. Натрупани на единственото бюро лежаха картоните на случаите, дошли през нощта, и предадени на юрисдикцията на Патологическия съгласно съдебномедицинския разследващ екип. Това бяха онези смъртни случаи, станали по някакъв необичаен или подозрителен начин, включително самоубийства, нещастно стечение на обстоятелствата, криминални насилия или просто се бяха случили внезапно в момент, когато жертвата е била видимо в добро здраве.

Джак седна пред бюрото и започна да прелиства картоните. Обичаше да избира най-трудните, защото му даваха възможност да се учи. Това най-много му харесваше в съдебната медицина. Другите патолози толерираха поведението му, тъй като вземаше най-много случаи.

Нормалният сутрешен процес изискваше главният дежурен патолог за седмицата да дойде рано, обикновено в седем или дори преди това, да прегледа случаите, за да реши кои от тях се нуждаят от аутопсия, след което да ги разпредели. Макар задължен да го прави повече от дузина пъти в годината, Джак никога не възразяваше, тъй като и без това беше тук.

В рамките на няколко минути той откри несъмнен случай на менингит на един тийнейджър от частно училище в Горен Ийст Сайд. Тъй като бе познат като гуруто на инфекциозните болести, след като бе поставил няколко сполучливи диагнози в миналото, Джак прочете картона бавно и го сложи настрана. Помисли си, че може да е подходящ за него, тъй като много от колегите му отбягваха да се занимават с инфекции. А на него наистина не му пукаше.

Той прочете внимателно и следващия случай. Ставаше въпрос за друг млад човек. Жертвата беше двайсет и седем годишна жена, която бе докарана в спешното с предполагаема бърза атака на объркване, еластично нарушение на походката и накрая кома, завършила със смърт. Никаква треска или физическо неразположение, и според приятелите й, тя била запалена по здравословния начин на живот, отбягвала лекарствата и алкохола. Макар да се бяха наслаждавали на коктейли по време на припадъка на момичето, приятелите й твърдяха, че е консумирала само безалкохолни напитки.

— О, по дяволите! — простена един глас достатъчно силно, за да накара Джак рязко да вдигне глава.

На прага на отворената врата на стаята за персонала стоеше Вини Амендола, един от санитарите в моргата, с вестник под мишница. Още държеше бравата на свързващата врата, сякаш готов да промени решението си и да избяга. Беше ясно, че източникът на избухването му е присъствието на Джак.

— Какъв е проблемът? — поиска да знае Джак, като се чудеше дали има нещо спешно.

Вини не отговори. Задържа очи върху Джак още няколко секунди, преди да затвори вратата зад гърба си. После застана пред бюрото със скръстени пред гърдите ръце.

— Само не ми казвай, че си се върнал към старите си навици — рече той.

Джак не можа да сдържи усмивката си. Внезапно осъзна причината за престорения гняв на санитаря. Преди раждането на Джон Джуниър, когато Джак идваше на работа рано, за да си избере случаи за аутопсия, той завличаше Вини със себе си в залата за аутопсии и двамата веднага започваха работа. В допълнение към обичайните си задължения на санитар в моргата Вини отговаряше за улесняване прехода от работата на нощната към дневната смяна, въпреки че единственото, което правеше, беше да свари кафе за всички и после да прочете спортната страница на „Дейли Нюз“.

Макар Вини да се оплакваше непрестанно от това, че трябва да започва аутопсиите по-рано, отколкото главният патолог бе наредил, и въпреки че непрекъснато се дразнеха един друг, той и Джак бяха страхотен екип. Често успяваха да приключат два случая, докато останалите не бяха свършили и един.

— Боя се, че е така, друже — каза Джак. — Ваканцията свърши. Двамата ще трябва пак да се хващаме за работа. Това е новогодишното ми решение.

— Но до Нова година има още цял месец — оплака се Вини.

— Лошо — отвърна Джак. Той се протегна и побутна картона на двайсет и седем годишната жена към Вини. — Да започнем с Киара Абелар.

— Не толкова бързо, суперкопой — възрази Вини, използвайки стария прякор, който бе дал на Джак. Разигра цяло представление като си погледна часовника, сякаш възнамеряваше да откаже нареждането на Джак. — Ще съм в състояние да се включа… да кажем… десет минути, след като направя кафето. — Той се усмихна. Макар да се преструваше на възмутен, всъщност му липсваха специалните отношения с Джак, основани на ранния сутрешен старт.

— Значи имаме сделка — каза Джак.

След като удариха за поздрав по една длан, той се върна към картоните.

— Когато спря да идваш рано след раждането на сина ти, си помислих, че става дума за постоянна промяна в графика — промърмори Вини, докато зареждаше каната с кафе, чийто аромат бързо се разпространи из помещението.

— Беше само временно забавяне на темпото — каза Джак. Макар почти всички в Патологическия да знаеха за раждането на сина му, никой — доколкото му бе известно — нямаше представа за болестта на детето. И Джак и Лори държаха частния си живот далеч от очите и ушите на колегите си.

— Откъде знаеш дали д-р Бесерман няма да иска тази Киара Абелар за себе си?

— Той ли е дежурният патолог за седмицата, който би трябвало да е вече тук?

— Същият — кимна Вини.

— Не мисля, че ще се разстрои особено — каза Джак с обичайния си сарказъм. Знаеше прекрасно, че Бесерман, един от най-старите патолози, би се отказал, ако имаше как, от всички аутопсии на този етап от кариерата си. И все пак Джак надраска набързо една бележка на Арнолд, уведомявайки го, че е поел случая „Абелар“, но ще се радва да вземе още няколко случая, ако се наложи. Сложи бележката отгоре на купчината с картони и издърпа стола си назад.

След по-малко от двайсет минути Джак и Вини бяха долу в залата за аутопсии, реновирана до неузнаваемост през миналата година. Нямаше ги вече старите умивалници с талк. На тяхно място стояха други, модерни. Нямаше ги и гигантските шкафове със стъклени витрини с колекции от инструменти за аутопсия като излезли от Средновековието. Бяха заменени от безлични комбинации на „Формика“ със солидни врати и значително повече пространство.

— Да се заемаме! — каза Джак.

Докато той попълни първоначалната документация, Вини не само сложи тялото на масата и рентгеновите снимки на статива за разглеждане, но донесе също така всичко необходимо, включително инструментите, които си мислеше, че вероятно Джак ще поиска: шишенца за проби за изследване, консерванти, етикети, спринцовки и картончета за вписване на улики, в случай че се откриеше елемент на престъпление.

— Е, какво търсиш? — попита Вини, когато Джак свърши с изтощителния външен преглед. Той мина през цялото тяло, но обърна особено внимание на главата.

— Следи от травма, засега — каза Джак. — Това е първото ми предположение на този етап. Разбира се, може да е също така аневризъм. Явно бързо е станала дезориентирана и спастична, което е довело до кома и смърт. — Джак погледна двата външни ушни канала. После използва офталмоскопа, за да огледа очните дъна. — Знаем, че често е излизала да пийне коктейли с приятели — безалкохолни, както се твърди, и никаква дрога.

— Възможно ли е да е била отровена?

Джак вдигна очи и погледна към Вини над тялото.

— Странно предположение за момента. Какво те кара да мислиш така?

— В телевизионното шоу снощи имаше отравяне.

Джак се засмя под маската.

— Интересен източник за поставяне на диагноза. Предполагам, че не е много вероятно, но все пак ще имаме нужда от токсикологично изследване. Освен това трябва да се уверим, че не е бременна.

— Добра идея, имам предвид за бременността. Точно това се случи в шоуто миналата вечер. Гаджето искал да се отърве от бебето и майката едновременно. — Джак не отговори. Вместо това се зае със старателна проверка на скалпа на Киара. Гъстата, дълга до раменете коса на момичето забавяше работата му.

— Няма начин случаят да е заразен, нали? — попита Вини.

Никога не беше обичал микроби. Всъщност, мразеше ги. Когато имаше замесени бактерии, вируси или „нещо от сорта“, както наричаше някои други инфекциозни агенти, той по принцип избягваше контакт, доколкото е възможно, или поне до идването на Джак. След това, заради многобройните случаи, които Джак бе обработил, беше свикнал с фобията си.

Тази сутрин двамата носеха само защитни хирургически костюми, обикновени медицински маски, хирургически шапки и извити пластмасови предпазни маски върху дрехите. Преди няколко години ръководството беше наредило пълна защита при работа по всички случаи с тъй наречените „скафандри“, но ситуацията вече не беше такава и всеки патолог можеше да носи каквото смята за подходящо. Същото важеше и за санитарите в моргата.

— Шансовете за зараза са дори по-малки от тези да има отравяне — каза Джак.

Привършвайки с главата, той внимателно прегледа врата. Когато завърши и с него, беше напълно сигурен, че няма белези от травма, тъй като външният преглед беше напълно нормален. Джак нямаше представа какво може да е убило младата жена — във всеки случай не повече, отколкото когато започваше — и се чувстваше по-нетърпелив от обикновено; беше необяснимо раздразнен на „пациентката“, че продължава да крие тайните си.

След като взе очен флуид, урина и кръв за токсикологията и прегледа рентгеновите снимки за някаква следа, по която да тръгне, Джак се зае с вътрешната част от аутопсията. Използва типичния разрез във формата на буквата „Y“ от раменете надолу към пубиса, после, с помощта на Вини, извади органите и ги изследва поред.

— Докато извадиш червата, ще се уверя, че няма венозни тромбози във вените на краката — каза Джак, стараейки се да не пропусне нищо. Все по-любопитен за причините, довели до смъртта, сега той беше олицетворение на деловитостта и се опитваше да мисли неконвенционално. Нямаше и следа от характерния му черен хумор или закачки към Вини.

Когато Вини се върна с чистите черва, Джак го информира, че в допълнение към останалите негативи не е имало проблеми със съсирването и възможни емболии в мозъка. Смъртта на Киара Абелар продължаваше да е пълна загадка на етап, когато за повечето случаи разполагаха поне със смислено предположение.

След завършване на абдоминалната и гръдна част на аутопсията Джак насочи отново вниманието си към главата.

— Кучето трябва да е заровено тук! — каза той, като отстъпи, за да даде възможност на Вини да разреже скалпа с триона за кости.

Докато Вини се занимаваше, се появиха и другите санитари от дневната смяна, подготвяйки се да асистират на съответните патолози. Джак дори не ги забелязваше. С никакви теории за причината за смъртта, освен предположение за спукан аневризъм — в което се съмняваше — имаше чувството, че пропуска нещо, нещо важно, може би дори прави грешка.

В момента, в който Вини сложи черепната кутия настрана, отдели и вдигна блестящия набразден мозък, Джак се наведе напред и сърцето му пропусна един такт. Имаше тъмна кръв в задната кухина, в най-долната част на главата, и то толкова, че се изля върху масата от неръждаема стомана.

— По дяволите! — изруга Джак с явно съжаление и удари с юмрук в ъгъла на масата.

— Какво има? — попита Вини.

— Сгреших — ядосано отвърна Джак.

Като отстъпи встрани, той се взря във вътрешността на гръдната кухина и нагоре към главата, повдигайки предната стена на гръдния кош.

— Трябва да направим артериограма1 на васкуларната система към мозъка — произнесе Джак по-скоро на себе си, отколкото на Вини. Явно беше разочарован от себе си.

— Знаеш, че не мога да върна мозъка обратно — произнесе Вини нерешително, притеснен, че Джак го обвинява за нещо.

— Разбира се, знам го. Не можем да отменим онова, което вече сме направили. Говоря за артериограма на васкулатурата към мозъка, не на самия мозък. Просто вземи малко контрастно вещество и голяма спринцовка!