Интервенция

Епилог

7:49 сутринта, 11 декември 2008 г.

Ню Йорк Сити

Тъй като Джак не бе правил аутопсии през седмицата, нямаше смисъл да отива в Патологическия център прекалено рано. Пристигна в сградата в седем и половина. В обикновени дни по това време вече беше си избрал най-интересните случаи и се трудеше в „ямата“ с Вини Амендола. Този път обаче не бързаше, заключи бавно велосипеда си встрани от гаража и махна с ръка на охраната.

Тъй като знаеше, че Шон и Сана ще го очакват след десет, беше решил да завърши писмената работа по всичките си висящи случаи, ако е възможно, така че когато се върне после, да започне на чисто — нещо, което не му се беше случвало за тринайсетте години, откакто е тук. Тъй като нямаше търпение да пийне кафе, а и да разбере какво става в моргата тази сутрин, той се качи в стаята за персонала, където знаеше, че ще завари д-р Рива Мехта.

Усети миризмата на кафе още преди да е влязъл. Може и да подкачаше и да дразнеше Вини за всичко друго, но не и за правенето на кафе. Санитарят го правеше майсторски от най-добрите сортове, а след половинчасовото препускане с велосипед през града то винаги действаше незабавно.

— Нещо интересно? — попита той Рива и надникна зад рамото й, преди да насочи вниманието си отново към кафемашината.

— Крайно време е, мързеливецо — обади се един дрезгав глас.

Джак вдигна поглед и видя стария си приятел лейтенант детектив Лу Солдано да хвърля вестника на Вини настрана и да се изправя. Както обикновено, когато Лу се появи рано сутринта, изглеждаше така, сякаш не е мигнал цяла нощ, както всъщност беше. С разхлабена вратовръзка, разкопчано горно копче и набола брада, тъмните кръгове под очите му само подсилваха умората и дълбоките бръчки. Късо подстриганата му коса, която никога не изглеждаше сресана, сега стърчеше на всички страни.

— Лу, стари приятелю — произнесе Джак. — Точно теб исках да видя.

— Да, какво има? — попита Лу предпазливо, когато се приближи бавно към кафемашината.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Така и не ти се извиних за нелепите разговори за хиропрактиката. Помниш ли?

— Разбира се, че помня. А защо мислиш, че трябва да се извиняваш?

— Бях подел кампания срещу алтернативната медицина и май попрекалих.

— Глупости, но щом искаш да се извиняваш, хубаво! Извинен си. А сега се извини, че идваш толкова късно. Тук съм от четирийсет и пет минути.

— Тази седмица съм освободен от аутопсии.

— Исусе Христе! Не можеше ли да ми кажеш?

— Нямах представа, че те интересува. Какво има?

— Беше тежка нощ, освен обичайните хулиганства. Имаше палеж в Уест Вилидж, при който изгоряха трима души… двама от които познаваш, както ми каза архиепископът.

— Кой? — попита Джак, макар да имаше болезненото чувство, че вече знае. — На Мортън стрийт ли? Господи боже…

— Да. На Мортън стрийт 40. Доколко ги познаваш?

— Единият повече от другия. — Джак се опита да си поеме въздух. Внезапно усети, че коленете му омекват. — И как така? Какво се е случило?

— Още се опитваме да сглобим картинката. Ти откъде ги познаваш?

Джак подаде на Лу кафето, което държеше, и си наля друга чаша.

— Мисля, че ще е по-добре да седнем — каза той. После разказа историята за Шон и Сана Дотри, и това, че познава архиепископа и Шон от колежа. Не спомена нищо за костницата. — В събота вечерта бях у тях на вечеря.

— Извадил си късмет, че не е било снощи — каза Лу. — Беше типичен палеж. Процесът се е ускорил от бензина в избата, но не му е трябвало много. Къщата е от осемнайсети век, дървена. Истински огнен капан.

— Идентифицирахте ли трите тела?

— Донякъде. Но се надяваме за потвърждение от Патологическия център. Напълно сигурни сме, че двете жертви са собствениците на къщата, но трябва да бъде потвърдено. Всичко е изгоряло до пепел. По-трудно е да се идентифицира третата жертва. Намерихме някои от принадлежностите му и сега той е първият заподозрян за палежа. Сигурни сме, че се казва Люк Хестър, излезе че е един от онези религиозни фанатици, които живеят в манастир със съмнителна репутация. След като се свързахме с манастира научихме, че е бил извикан за някаква работа от архиепископа на Ню Йорк, когото вдигнахме от леглото. Той ни разказа историята. Както изглежда тази трета жертва, този религиозен фанатик, временно е живеел у семейство Дотри. Архиепископът се страхува, че е убил съпруга и съпругата, за да им попречи да публикуват нещо негативно срещу Дева Мария. Можеш ли да повярваш? Ще ти кажа: това може да се случи само в Ню Йорк.

— Как звучеше архиепископът, когато говори с него? — попита Джак. Нямаше представа какво си мисли Джеймс. Сигурно се чувстваше опустошен.

— Не беше особено щастлив — призна Лу. — Всъщност, беше отчаян — добави той, сякаш прочел мислите на Джак. — След като му казах, не можеше да говори в продължение на няколко минути.

Джак само поклати глава.

— Ами, отбих се тук, за да съм наблизо, докато правиш аутопсиите — каза Лу. — В случай че изскочи неочаквана информация, в намирането на каквато си цар.

— Кой ще прави случаите от пожара? — провикна се Джак към Рива.

— Аз — отвърна индийката. — Но ако искаш да вземеш някой от тях, ми кажи.

— Не, благодаря! — Джак вече бе решил да помогне по-скоро на Джеймс, отколкото на Лу при събирането на всички доказателства около историята с костницата и да ги предаде в ръцете на Джеймс. — Тръгвай тогава, Лу. Д-р Мехта е една от най-добрите. Сигурен съм, че ще ти се стори много по-очарователна от мен, а дори и по-бърза.

— Кога планираш да започнеш, скъпа? — провикна се Лу към индийката.

Рива не понасяше полицаят да я нарича „скъпа“, затова не си даде труд да отговори.

Джак се обърна с гръб към Рива и направи знак към Лу, че тя ще му пререже гърлото.

— Никакво „скъпа“ или „мила“, иначе си загазил! — прошепна той.

— Ясно — кимна полицаят. Той преформулира въпроса си и получи незабавен отговор: до петнайсет минути.

— И още един малък съвет от мен: не губи време с това разследване — добави Джак. — Не е нищо повече от тъжна, достойна за съжаление трагедия, в която всеки е правил онова, което е вярвал, че е длъжен да направи.

— И аз добих това впечатление, като говорих с архиепископа — отвърна Лу. — Монахът няма криминално досие. Най-любопитният аспект обаче, е, колко професионално е действал, с изключение на края, когато сам е изгорял. Разследващите палежа бяха впечатлени. Той не само е използвал катализатор — в случая бензин, но е знаел как да го превърне в максимално избухлива въздушно-капкова смес и също как да му прокара трасета в мазето, за да стигне огънят до всички кътчета възможно най-бързо. Дори е издълбал няколко вентилационни отвора, за да е сигурен, че пожарът ще обхване къщата по-бързо, отколкото ако се направи по друг начин. Този човек е същински пироман!

— Мобилният ми телефон е у мен — каза Джак, разтърсвайки ръката на Лу отново. — Но сега трябва бързо да отида до архиепископа и да се опитам да го успокоя. Сигурно се самообвинява, тъй като той ги запозна с младежа. Не мога да разбера защо не ми се е обадил.

— Прав си, че се самообвинява — кимна Лу. — Съдя по това, което ми каза. Сигурен съм, че иска да те чуе.

— Ще има да се укорява много по-дълго, отколкото съм способен да понеса… — изпъшка Джак.

Убеден, че оставя Лу в опитни ръце, той се обърна и тръгна. Макар да имаше известни опасения, че началството ще се ядоса от това, Джак бе решил да вземе назаем за трийсет-четирийсет минути белия медицински ван, с който се придвижваха криминалистите, заедно с шофьора. Когато влезе в паркинга, безпокойството му изчезна. Всичките петима шофьори седяха и пиеха кафе. Пет минути по-късно вече се носеха напред, с Пийт Молина на волана. Пийт беше един от шофьорите на нощния екип, с когото Джак се познаваше, и който наскоро бе прехвърлен дневна смяна.

Колата се движеше бързо към принадлежащата на Патологическия център сграда за изследване на ДНК. Спряха на рампата и Джак остави шофьора да чака. Той самият изтича вътре и отвори лабораторията, която бяха използвали Дотри. Заключи след себе си и без да губи време се зае да събира реликвите, за да не би екипът на Лу да научи за лабораторията, преди Джак да успее да ги измъкне. Изпита внезапен копнеж да види, че всичко се връща при своя законен притежател — работа, която най-добре би било да свърши Джеймс.

Обратно в костницата отиде всичко: кости, свитъци, дори остатъка от пробите, върху които Сана работеше. Когато всичко си отиде на мястото, Джак добави още две неща: кодекса и писмото на Сатурний, които Шон беше донесъл от офиса си преди два дни. После натовари костницата в количката, която Шон бе използвал, за да пренесе всичките стъклени панели.

След като провери още веднъж, за да е сигурен, че е взел всичко, Джак избута количката до служебния асансьор, а после към товарната рампа. За щастие, Пийт стоеше където го бе оставил. Ако беше дошла някоя доставка, щеше да се наложи да се изтегли. След като показа пропуска си на поредния охранител, Джак понесе костницата към вана и я настани вътре.

— Добре — каза Пийт, докато палеше двигателя. — Сега накъде?

— Към резиденцията на архиепископа на Ню Йорк.

Пийт го изгледа с вдигнати вежди.

— Трябва ли да знам къде се намира?

— На Петдесет и първа и „Медисън“. Можеш да завиеш наляво по Петдесет и първа, да излезеш на „Медисън“ и да спреш на тротоара. Там ще ме оставиш. Не е необходимо да чакаш. — Джак не се впусна в повече подробности. Първо: искаше колкото се може по-малко хора да знаят какво е направил и второ: измъчваше го мисълта какво ще каже на Джеймс. Знаеше, че ако ролите се разменяха, щеше да се чувства ужасно.

Пийт преодоля натоварения градския трафик и зави по „Медисън“; движението към катедралата „Сейнт Патрик“ стана бавно, но равномерно. Отне почти трийсет минути, докато Пийт успее да отбие встрани от пътя близо до резиденцията. Едва спрели, Джак скочи навън, отвори вратата, издърпа костницата и я вдигна.

— Благодаря за помощта, Пийт — извика през рамо Джак към шофьора.

— Няма проблем. — Мъжът беше застанал до колата и гледаше сивата каменна резиденция.

Джак пренесе костницата до входното стълбище и, балансирайки върху сгънато коляно, натисна продължително звънеца. Чу как звукът се носи във вътрешността. Вечно очакващ всевъзможни нещастия, Джак внезапно се видя да изпуска непохватно костницата на каменните стъпала, където тя със сигурност щеше да се разбие и към тротоара да полетят костите, свитъците, стъклените панели, кодекса и писмото на Сатурний. Той потръпна, стисна още по-здраво каменната урна и се запита дали да не я остави долу, когато вратата се отвори от същия свещеник, който го бе посрещнал преди.

— Д-р Степълтън — кимна брат Малони. — Какво мога да направя за вас?

— Би било мило, ако ме поканите да вляза — предложи Джак с нотка сарказъм.

— Да, разбира се, заповядайте! — Брат Малони припряно отстъпи, за да му направи място. — Кардиналът очаква ли ви?

— Може би да, след като знае повече от мен какво е станало, но не съм сигурен. Защо да не изчакам там, където го чаках миналата седмица?

— Великолепна идея. Архиепископът в момента има среща с главния викарий, но ще го уведомя, че сте тук.

— Много добре. — Джак тръгна надолу по коридора, спомняйки си ясно къде се намира малкия частен кабинет, докато брат Малони избърза напред да му отвори вратата. Първото, което направи, бе да остави костницата на пода.

— Да ви донеса ли нещо, докато чакате?

— Ако мислите, че ще продължи доста, един вестник няма да е зле.

— „Таймс“?

— Чудесно.

Брат Малони затвори вратата след себе си. Джак огледа аскетичната стая, установявайки същите подробности от предишното си посещение, включително силната, макар и не неприятна миризма на почистващ препарат и паркетин. Усети, че му става топло и съблече коженото си яке, хвърляйки го на малкия клубен стол. После седна на тясната кушетка, както бе направил, когато бе дошъл за обяд, и си помисли до каква степен се е превърнал в човек на навика.

Противно на опасенията си, не се наложи да чака дълго. Само няколко минути след излизането на брат Малони вратата се отвори рязко. Облечен като обикновен свещеник, Джеймс влезе. След като затвори вратата след себе си, той се втурна към Джак и го прегърна.

— Благодаря ти, благодаря ти, че дойде веднага — успя да каже той. Едва след това погледът му падна върху костницата. Той пусна Джак и плесна с ръце. — Вече си я донесъл? О, благодаря ти! Отговорил си на молитвата ми костницата да се върне пак в Църквата. Кажи, всичко ли е вътре? — Кардиналът притисна длани като за молитва.

— Всичко е вътре — каза Джак. — Костите, пробите, всички свитъци, дори писмото на Сатурний и кодексът, от който е взето. След случилото се исках да ги предам в твои ръце.

— Какво мислиш за тази трагедия?

— Бях зашеметен — поклати глава Джак. — Научих едва преди час. Каза ми го един приятел, детектив Лу Солдано.

— Срещнах се с него миналата нощ — каза Джеймс. — Беше тук, в резиденцията.

— Каза ми. Много свестен човек е… Ти защо не ми звънна веднага, след като научи какво е станало?

— Не знам. Помислих си, но бях толкова объркан… Джак, непрекъснато се питам дали аз не съм виновен.

Джак го изгледа подозрително.

— За какво говориш? За какво мислиш, че може да си виновен?

— Убийство — отвърна Джеймс. Той не издържа погледа на Джак и отвърна очи. — Не знам дали не съм подозирал дълбоко в себе си, че има вероятност това да се случи. Когато човек си играе с огъня, винаги може да се изгори. Знаех, че човекът, когото помолих за помощ, може да е неуравновесен, дори до степен, че да съгреши в името на борбата си срещу нещо, което смята за по-голям грях. Люк ми се обади вчера сутринта, за да ми каже, че Шон е на път да промени мнението си и да не публикува. Каза ми, че е убеден в успеха си и че това се дължи по-скоро на тактика, отколкото на аргументи. Трябваше да допусна, че тази трагедия ще се случи, но вместо това се зарадвах, че планът ще проработи и не се запитах какво разбира младежът под думата „тактика“. Сега, като се замисля, разбирам, че е имал предвид това ужасно мъчение.

— Джеймс, погледни ме! — Джак го хвана за раменете и го разтърси леко. — Погледни ме! — настоя той.

Лицето на кардинала изразяваше агония с плувналите му в сълзи очи и отпуснатата, посивяла кожа. Той вдигна бавно поглед към Джак.

— Бях част от това почти от първия ден — продължи Джак. — Нито веднъж не си искал да нараниш физически някого, още по-малко пък ти е минавала през ума мисълта за смъртта на Шон и Сана. Нито веднъж! Искаше само да намериш някой страстен и убеден в Дева Мария, което и направи. Нито твоят, нито моят мозък е бил в състояние да допусне, че може да се стигне до убийство. Моля те, не увеличавай трагедията, като се опитваш да поемеш отговорност. Отговорността е била в съзнанието на извършителя, което няма никога да разберем. Нещо го е извадило от равновесие, отключило е някаква тъмна сила в него. Сигурно няма никога да научим, но какво да се прави.

— Наистина ли вярваш в онова, което казваш, или само се опитваш да ме успокоиш?

— Вярвам го на сто процента.

— Благодаря ти, че ме подкрепяш. Мнението ти е важно за мен. Даде ми смелост да си отделя известно време за размисъл и молитва за тази история. Ще попитам папата дали мога да прекарам един месец в манастир, което ще способства за това.

— Звучи ми добре.

— Но първо трябва да се справим с тази ужасна случка — каза Джеймс. Той заби поглед в Джак. — Боя се, че трябва да те помоля за една още по-голяма услуга, приятелю.

— Например?

— Костницата! Налага се да ми помогнеш да я върнем обратно.

— Да я върнем обратно къде? — попита Джак, макар вече да знаеше. Досети се, защото също мислеше, че това ще е най-доброто решение на целия злощастен епизод. Костницата трябваше да бъде върната на мястото, от което я бяха взели Шон и Сана. — Имаш предвид в Рим…? — продължи Джак и гласът му секна.

— Знаех, че ще ме разбереш. — Гласът на Джеймс прозвуча по-бодро, излизайки от меланхолията. — Ти си единственият, който знае всичко. Аз не бих могъл да го направя. Трябва да ми помогнеш, и колкото по-скоро — толкова по-добре.

Първата мисъл на Джак беше за Лори, особено като се сети за Джей Джей и необходимостта да проверят нивото на антителата му, за да видят дали лечението може да се възобнови.

— Боя се, че програмата ми напоследък е доста запълнена — каза той. — За кога го планираш?

— Всъщност за довечера — каза Джеймс. — Дори направих резервации за нас за късния следобед. Надявам се да не се ядосаш на моята самонадеяност, тъй като предполагах, че ще се съгласиш. Костницата ще е с нас със същия полет. Ще пристигнем в Рим на сутринта и утре вечер ще уредя да я оставим обратно там, откъдето е взета. После, ако искаш, можеш да си тук, в Ню Йорк, в събота. Наистина, ще се разкарваш до Рим, но ще отсъстваш само две нощи. Не ме карай да те моля, Джак. Знаеш, че няма друга възможност!

Джак внезапно си помисли, че идеята да прелети целия път до Европа е страхотна и сама по себе си, дори без връщането на костницата. Тя беше свързана с един от трите листа от компютърната разпечатка, които бе сложил във вътрешния джоб на якето си, когато връщаше всичко останало в костницата. Вместо да прибави и разпечатките към другите предмети, той реши да ги прибере в джоба си с идеята да размишлява над тях по-късно. На едната от страниците стоеше името и адреса на пациент, лекуван в колежа „Ейн Керем“ към медицинския център „Хадаса“.

— Ето какво — започна Джак. — Ще дойда довечера и ще ти помогна да върнеш костницата на мястото й при две условия. Първото е съпругата ми Лори и четиримесечния ни син да дойдат с нас, стига само да успея да я убедя в това, и второ, да мога да разкажа на Лори цялата история, свързана с костницата.

— О, Джак — простена кардиналът. — Нали точно затова искам ти да дойдеш, за да не казвам на никого другиго…

— Съжалявам, приятелю, това е предложението ми. Но мога да те уверя, че що се касае до пазене на тайни, на нея може да се разчита толкова, колкото на мен, ако не дори и повече. И без това ми тежеше страшно, че не й казвам, а сега и да пътувам до Рим ще ми дойде прекалено. Както и да е, това са двете ми условия, ако държиш да дойда с теб.

Джеймс помисли малко, след което реши, че ако трябва да поеме риска да каже на друг, то може би съпругата на Джак е най-добрият вариант.

— Добре — произнесе накрая той. — Кога ще си при мен?

— Ако всичко върви както трябва, след час. Тук ли да се срещнем, или направо на летището?

— Срещаме се тук. Брат Малони ще ни закара до „Кенеди“ с рейндж ровъра.

Напускайки резиденцията, Джак се върна в Патологическия център с такси и отиде да се срещне с Бингам. За съжаление, Бингам беше в общината на среща с кмета. Без да се бави, Джак се качи на третия етаж и влезе в офиса на Калвин Уошингтън. За щастие, заместник-директорът беше там и Джак само го информира, че няма да е на работа до края на седмицата. Тъй като и без това не беше включен в графика за аутопсии, нямаше да има голяма разлика. Все пак се почувства по-добре, уведомявайки началството, че няма да идва. После слезе на бегом долу, отключи многобройните катинари на велосипеда си и се насочи към къщи. Знаеше, че сигурно щеше да положи доста усилия, за да убеди Лори за пътуването.

Когато се прибра вкъщи и вкара колелото в антрето, внезапно се почувства изтощен. Беше харесал Рим четирите или пет пъти, в които беше ходил там, но си помисли, че никога не е посещавал Ерусалим. Тръгна нагоре по стъпалата. Беше следобед, което означаваше, че има само три или четири часа, за да се приготвят. Джеймс искаше всички, които ще пътуват, да са в резиденцията в три часа.

— Лори! — извика Джак, когато стигна до кухнята, но жена му не се виждаше никъде.

Прекоси помещението и едва не се сблъска с нея на входа на дневната. Тя притисна пръсти към устните си.

— Джей Джей спи — прошепна тя и той направи виновна физиономия.

— Какво, по дяволите, правиш тук толкова рано? — попита Лори. — Наред ли е всичко?

— Чудесно е! — натърти той. — Всъщност, искам да ти предложа нещо.

— На мен? — Лори се усмихна. Влезе обратно в дневната и седна на кушетката пред масичката за кафе. После си наля чаша чай. — Не е лошо, а? Свободна жена! Днес е вторият хубав ден за Джей Джей. Това сигурно е най-дългият му спокоен период досега.

— Идеално — каза Джак и се настани до нея. — Първо трябва да направя една малка изповед. Не съм ти разказал цялата история за костницата, по която моят приятел археолог и жена му работеха. Трябва да кажа, че беше нещо изумително. Причината да премълча пред теб беше архиепископът, който настоятелно ме помоли да запазя тайна. Както и да е, това вече не важи и нямам търпение да ти разкажа всичко.

— Какво се промени?

— Това е друга история — с ужасен край, за жалост. Шон, археологът, и съпругата му са били убити снощи при пожар в къщата им, така че това е краят на изследването на съдържанието на костницата.

— О, не! Толкова съжалявам. — Лори наистина изглеждаше нещастна. — Същата къща, в която ходихме, ли е изгоряла?

— Да. След като дървото е било обхванато от огъня, нищо не е можело да се направи.

— Каква ужасна трагедия. А като си помислиш, тъкмо бяхте започнали отново да се сближавате. Това означава ли, че си изгубил поредното средство да си отвличаш вниманието?

— Не съвсем.

— Не? Току-що каза, че със смъртта на семейство Дотри изследванията на костницата спират.

— Вярно е, но костницата трябва да се върне на мястото, от което е взета. Боя се, че Шон и Сана всъщност са откраднали реликвата изпод базиликата „Свети Петър“. Била е заровена близо до Свети Петър в продължение на почти две хиляди години. Обещах на архиепископа, че ще му помогна да я върнем обратно и да я оставим на предишното й място, така че никой да не разбере. Двамата с него сме единствените, които знаят, че тя съществува, а ти ще обещаеш да не казваш на никого, ако искаш да чуеш подробностите. А ето каква е и самата сделка. Ние тримата — аз, ти и Джей Джей — тази вечер летим за Рим. А в събота пътуваме за Ерусалим, за да се срещнем с един човек. В неделя се прибираме в Ню Йорк. Какво мислиш?

— Мисля, че си се побъркал — каза Лори, без да мисли дълго. — Очакваш от мен да се съглася да летя цяла нощ с болно четиримесечно бебе, да прекарам в чужд град по-малко от пълен ден и после да се отправя към друг град, за да се върна на следващия ден у дома? Колко е пътят от Ню Йорк до Ерусалим, впрочем?

— Не знам точно. Може би доста. Но не това е въпросът. Искам да направиш това за мен. Знам, че звучи откачено и че ще е много трудно, но чувствам, че е важно. Ще ти помагам за Джей Джей. Аз ще го държа през повечето време. В Рим можем да наемем сестра, за да си починеш малко, същото можем да направим и в Ерусалим. Освен това в последните три или четири дни той е много по-добре, нали?

— Три — уточни Лори.

— Добре, три! Можем да направим това и да се върнем в рамките на четири дни. Наистина ще ти помагам. Дори ще го храня.

— Да бе, сигурно — подигра му се Лори. — Лесно е да се каже.

— Ще го държа по време на целия полет, ако искаш. Само кажи „да“. Ще разбереш напълно, когато ти разкажа цялата история, което ще стане тази вечер в самолета. Кажи „да“!

— За да ме накараш дори само да помисля над идеята, ще се наложи да ми разкажеш всичко, и то на мига.

— Ще отнеме прекалено дълго време.

— Съжалявам, скъпи. Това е положението. Дай ми поне съкратената версия.

Джак описа събития от последните няколко дни, започвайки от внезапната покана за обяд в резиденцията на архиепископа, когато за пръв път бе видял костницата.

Макар да се съмняваше, че историята ще й бъде достатъчно интересна, за да прецени какво наистина иска той от нея, Лори беше очарована.

— О, добре, добре — каза тя, преди Джак да е завършил разказа си. — Сигурно ще забравя какво ми каза в този момент на умопомрачение, но макар да ми предложи да държиш Джей Джей през цялото време, опрощавам ти го. Ще го държиш само когато се върти. Имаме ли сделка?

— Идеално! — Лицето на Джак грейна. Той се изправи. — А сега трябва да стегнем багажа и да проведа няколко телефонни разговора. Трябва да бъдем в резиденцията на архиепископа точно в три.

Лори и остави настрана книгата, която държеше.

— Надявам се да не съжаляваме за това.

В известен смисъл Рим се оказа разочарование за Джак. При предишните си посещения, всички от които бяха в късната пролет, лятото и началото на есента, времето беше ясно, слънчево и топло. Сега, през декември, Рим беше облачен, мрачен и влажен, с дъжд. И като връх на всичко той се бе съгласил да участва в някаква авантюристична интрига, при която трябваше по някакъв начин да пренесат тайно костницата във Ватикана и след това да я върнат на първоначалното й място в некрополиса. Онова, което той научи беше, че Ватикана работи къде повече, къде по-малко като огромен клуб в полза на кардиналите. Ако си кардинал, няма никакви проблеми и всичко е наред.

Тъй като Джеймс беше използвал същия кашон да върне костницата, в който тя бе пристигнала в Ню Йорк, всички смятаха, че тя съдържа негови лични вещи. Дори не им хрумна да поискат да я отворят на летището нито когато тръгнаха, нито когато влязоха във Ватикана. Тъй като Джеймс бе уредил всички да отседнат във Ватикана в Каза ди Санта Марта, наречена на закрилника на хотелиерите, Свети Мартин, костницата и чекираните им багажи ги чакаха там, когато пристигнаха. А те самите бяха стигнали до града по „по-живописния“, както го бе нарекъл Джеймс, път.

Каза ди Санта Марта беше построен като къща, която кардиналите използваха по време на конклав29, когато бяха заети по избирането на нов папа, така че декорът беше определено аскетичен — поредното разочарование за Джак. Когато Джеймс им бе съобщил, че ще бъдат настанени във Ватикана, Джак си представи ренесансова обстановка.

Това, което премина по-добре от очакваното, беше нощният полет и състоянието на Джей Джей. Не само защото бебето беше спало почти през целия следобед, както и през по-голямата част от полета първо в ръцете на Лори, а после и на Джак, но и защото имаше достатъчно време Лори да научи подробностите около историята с костницата.

— Ще я видя ли? — попита тя.

— Не виждам причина да не стане — отвърна той.

За да елиминират всеки потенциален гаф, Джеймс уреди частна обиколка на некрополиса за следобеда с един от членовете на Комисията на понтификата за свещена археология. Когато времето за обиколката настъпи, Джей Джей отново спеше и Джак се опита да окуражи Лори:

— Наваксва си за последните два месеца.

Макар и да изглеждаше скептична, тя позволи на Джеймс да я убеди да участва в обиколката, след като намери няколко сестри, които да поемат през това време грижата за детето.

Посещението се оказа изключително полезно. Първоначално не можеха да разберат къде Шон и Сана са намерили костницата, докато местният археолог не посочи към тунела, който води към гробницата на Петър; онзи, в който трябваше да се надигне един от стъклените панели на платформата за туристи, за да се слезе на най-ниското ниво на последните разкопки.

Макар Джак да бе чувствал известна напрегнатост и безпокойство по-рано във връзка с нощния сценарий, в който Джак носеше костницата, а Джеймс огромната връзка ключове, те бързо се разсеяха. Джак си бе мислил, че ще се промъкват тайно, но не стана така. Джеймс всъщност посети главата на Римокатолическата църква, а също и един кардинал, който в момента управляваше базиликата, и му каза направо, че иска да посети Клементинската капела и гробницата на Петър тази нощ. В резултат на това получи връзката ключове и уверение, че електричеството ще бъде включено.

Слава богу, разстоянието от Каза ди Санта Марта до северозападния вход на „Свети Петър“ беше кратко, по-малко от една Нюйоркска пресечка. След като Джеймс отключи вратата, Джак влезе в смълчаната и тъмна базилика през портала, който се казваше — както разбра по-късно — Порта дела Прегиера. Влизането в базиликата за него бе най-запомнящият се момент от вечерта. Половин час по-рано облаците отвън се разкъсаха, поне временно, и едрата луна се показа, обливайки с лъчите си прозорците в основата на катедралата на Микеланджело, подчертавайки просторния интериор.

— Красиво, нали? — попита Джеймс.

— Достатъчно, за да ме направи религиозен — отговори Джак, само до известна степен на шега.

Джеймс поведе през кораба на църквата, насочвайки се към колоната на Свети Андрей, една от четирите, поддържащи величествената катедрала, където той отключи друга врата, водеща надолу към криптата.

Отне им още двайсет минути, за да изминат целия път до най-ниското ниво на разкопките и да открият точното местоположение в стената на тунела, водещ в гробницата на Петър, където бе намерена костницата. Мястото бе белязано с ясно очертани триъгълни отвори в стената. След като разчисти мръсотията, Джак лесно изкопа пръстта и бързо откри фенерчетата, кофите и другите принадлежности, които Шон и Сана бяха използвали, а след това заровили.

— Ще трябва да извадим всичко това — каза Джак. — Но няма да е трудно. Можем да използваме кофите. Само че защо първо не ми намериш вода? Мога да направя замазка и наистина да запечатам костницата.

— Идеята е страхотна — каза Джеймс. — Малко по-напред видях извор.

Докато кардиналът търсеше вода, Джак върна костницата обратно в стената и започна да нарежда камъните, пръстта и чакъла около нея. Докато Джеймс се върна, той вече бе свършил повечето работа и се зае да измаже с кал мястото. Почти не личеше къде е бил първоначалният отвор. Скривайки костницата, той бе скрил едно злополучно наследство. Човечеството трябваше да забрави Евангелието на Симон. Стана му неприятно и макар никога преди да не бе проявявал интерес към историята на християнството, сега му стана любопитно и се зачуди какъв ли е бил в действителност Симон Магьосника. Дали е бил лошото момче, какъвто го рисуваха винаги, или е бил напълно различен?

Колкото Рим бе дъждовен, сив и мрачен, толкова Израел бе кристално ясен, с чисто синьо небе и ослепително ярко слънце. Джак, Лори и Джей Джей пристигнаха по пладне с полета от Рим. Бебето отново ги бе изненадало приятно със спокойствието си. Още при излитането от Италия бе заспало и продължаваше да спи, когато колелата на самолета докоснаха с удар пистата.

На гейта ги очакваше служител от туристическата фирма „Мабат“, който им помогна да минат през паспортната проверка и формалностите с багажа и после безпроблемно ги качи на кола с шофьор за Ерусалим. Джак бе взел координатите на тур оператора от свой познат, тъй като искаше да оползотвори максимално и без това краткия престой, който планираха в страната. Не след дълго се озоваха пред хотел „Цар Давид“, където ги предаде по-нататък на един отлично подготвен туристически гид на име Илел Кестлер.

— Разбрах, че първо искате да отидете до палестинското село Цур Бахер — каза Халил с усмивка. — Идвали са всякакви хора с различни изисквания, но за първи път някой проявява интерес към Цур Бахер. Мога ли да попитам защо? Трябва да ви предупредя, че там няма кой знае какво за гледане.

— Искам да се срещна с тази жена — каза Джак, като даде името и адреса, които бяха излезли от компютъра, зареден с програмата CODIS 6.0 и свързан към генетичния анализатор.

— Джамила Мохамад — прочете Илел. — Познавате ли я?

— Още не — отвърна Джак. — Но бих искал да я помоля за една услуга, услуга, за която ще си платя. Има ли как да ни помогнете? Говорите ли арабски?

— Не безупречно — призна Илел, — но все пак достатъчно добре. Кога искате да отидете?

— Разполагаме само с днес и утре, освен ако не решим да останем по-дълго — каза Джак. — Ако нямате нищо против, да тръгнем веднага. Предполагам, че ще уредите кола за нас.

— Разбира се. Имам фолксваген ван.

— Чудесно. Да вървим, Лори.

— Сигурен ли си? — погледна го тя. Не изглеждаше убедена. Беше изслушала историята за костницата и резултатите от изследванията на митохондриална ДНК, но все още имаше съмнения.

— Ще го направим. Колко дълго се пътува до селото, Илел?

— Ще ни отнеме двайсетина минути, за да стигнем до там — отвърна гидът.

— Двайсет минути, това е всичко. — Джак се пресегна за Джей Джей и го взе от ръцете на Лори. — Нека опитаме. Нищо не губим.

— Хубаво — сви рамене тя.

Точно единадесет минути по-късно Илел влезе в село с една мръсна улица и шепа бетонни къщи, пръснати хаотично при поредното разрастване. Имаше няколко магазина, включително и за тютюн, малка бакалия и магазинче за подправки. Виждаше се и училище с облечени в униформи деца.

— Най-лесният начин да го направим, е да отидем при мухтаря — каза Халил, надвиквайки глъчката на децата.

— Какво е това „мухтар“? — изгледа го в недоумение Джак.

— На арабски означава избран — обясни мъжът. Той затвори прозорците на колата, за да не се налага да вика. — А в случая е главният в селото. Няма начин да не познава Джамила Мохамад.

— А вие познавате ли мухтаря в Цур Бахер? — поиска да знае Джак. Той седеше на предната седалка до шофьора. Лори седеше отзад с бебето в предвидената за него количка.

— Не, не го познавам, но това няма значение.

Илел паркира, след което отиде в смесения магазин.

Докато го нямаше, няколко от децата изтичаха към колата и се вторачиха в Джак. Той им се усмихна и им махна с ръка и няколко от тях му отвърнаха. След малко от магазина излезе мъж и им направи знак да се махнат.

Не закъсня и Илел. Джак смъкна стъклото на колата.

— В магазина има място за сядане — обясни Илел. — Нещо като „местния парламент“, където случайно се оказа и мухтарят. Попитах го за Джамила и той изпрати да я извикат. Ако искате да се срещнете с нея, трябва да влезете.

— Страхотно — каза Джак. Той излезе от колата и отвори плъзгащата се врата за Лори и Джей Джей.

Вътрешността на бакалията беше отрупана от пода до тавана с всякакви стоки, от храни до играчки, от железария до хартия за компютри. Кътът за сядане, за който Илел бе споменал, беше в дъното, с един прозорец, който гледаше към изровен заден двор с група с мършави пилета.

Старейшината на селото беше възрастен мъж в арабски дрехи с изсушена от слънцето кожа. Пушеше наргиле. Очевидно се радваше, че има компания и побърза да поръча чай за всички. Прояви любопитство, като разбра, че семейство Степълтън са от Ню Йорк, защото имаше роднини там и дори им бе гостувал. Докато обясняваше в коя част на Бруклин се намират, Джамила Мохамад дойде. Облечена като него в типичните арабски одежди, само че дрехите й бяха черни, както и възлестият й шал. Откритата кожа на ръцете и лицето й имаше същия цвят като този на мухтаря. Виждаше се, че и към двамата животът не е бил щедър.

За съжаление, Джамила не говореше английски, но мухтарят поназнайваше нещичко и къде с негова помощ, къде с намесата на Илел, тръгна разговор. Джак първо я попита дали има някакъв опит като лечителка и се оказа, че единственият й опит е със собствените й деца — пет момчета и три момичета.

А дали тя самата е боледувала? — поинтересува се Джак. Отговорът й беше „не“, макар че преди година я блъснала кола в Ерусалим и прекарала в болница „Хадаса“ една седмица заради счупени кости и загуба на кръв. След това Джак я попита дали би искала да се опита да изцери детето му като сложи ръка върху неговата главичка, след което обясни, че е болно от рак. Той извади неколкостотин долара в брой и ги сложи на ниската масичка. Каза, че това е отплата за усилията й. После взе бебето от Лори и се приближи до жената.

За миг изглеждаше така, сякаш Джей Джей се наслаждава на това да е център на внимание — гукаше доволно, докато Джамила слагаше ръка на главичката му. Мухтарят преведе, когато жената каза, че иска всички болести в детското тяло да изчезнат в този миг. Беше очевидно, че се държи малко изкуствено и не е свикнала с подобна роля.

Лори гледаше. Джак й беше казал какво е планирал и макар тя да смяташе, че е в някаква степен смущаващо, все пак се съгласи, че вреда няма и щом той настоява, ще го направят. Сега, когато това се случваше в действителност, не знаеше какво да мисли. Джак беше пълната й противоположност. Когато идеята го бе осенила, искаше да опита да я осъществи по-скоро като успокоение, че е направил всичко по силите си. Имаше нещо загадъчно в костницата и искаше да се възползва от това. Сега, когато се провеждаше лечението чрез вяра обаче, той се чувстваше глупаво, като човек, хванал се за сламка. Е, какво, той наистина се бе хванал за сламка.

— Добре! — произнесе той внезапно, когато му се стори, че цялата работа продължава прекалено дълго, и измъкна детето от ръцете на палестинката. — Беше страхотно! Много ви благодаря! — Вдигна парите, подаде й ги и тръгна към вратата. Внезапно му се прииска да е далече, да забрави случката. Знаеше, че действията му са мотивирани от отчаяние, точно както тези на отчаяните пациенти, прибягващи до алтернативната медицина. Но причината, поради която той искаше да се върне обратно в колата беше, защото се страхуваше да не се разплаче.

— Добре — каза д-р Урит Ефрон. Той работеше на пълно работно време в университетската болница „Хадаса“ в Ейн Керем, Ерусалим. — Ето изображенията от ядрената камера „Сименс“, от които ще получим по-ясна представа защо вчерашната урина на сина ви е била нормална за метаболити на катехоламини.

Джак и Лори протегнаха глави напред. Предишния ден, след като си тръгнаха от село Цур Бахер, се върнаха в Ерусалим, където решиха да отидат в спешното отделение на болница „Хадаса“. Случката с лечителката ги накара да говорят за Джей Джей, особено след като той се бе държал толкова нормално. Бяха решили да проверят дали могат да направят проверка на нивото на антитела за миши протеин, докато пътуват, така че да могат да подновят лечението веднага, след като се приберат вкъщи.

Онова, което научиха беше, че трябва да се върнат в „Мемориал“ в Ню Йорк Сити за този тест, но местният педиатър онколог им предложи да направят тук кръвните тестове, така че да видят доколко са активни туморите на детето предвид спокойното му поведение напоследък. За удивление на всички, особено на родителите му, резултатите се бяха оказали нормални. Тъкмо за това лекарят предложи да повторят изследванията за невробластома.

Джак и Лори нямаха търпение за процедурите. Искаха да знаят какво е положението след първия етап от лечението в болница „Мемориал“. След инжектирането предишния ден на радиоактивен йод, притежаващ кратък период на полуразпад, те се бяха върнали за довършване на изследването. В този момент излизаха първите изображения от машината.

— Ами ето на̀ — каза д-р Ефрон, — хомованиловата и ванилманделовата киселина са нормални, защото няма никакви тумори.

Джак и Лори едва се осмелиха да разменят погледи. Никой от тях не бе в състояние да говори, за да не би екзалтацията, в която бяха изпаднали, да секне и те да се върнат обратно в реалността. Изглежда Джей Джей беше излекуван!

— Това наистина са много добри новини — каза д-р Ефрон, като вдигна поглед от екрана, да е сигурен, че родителите са чули. — Три пъти „ура“ за „Мемориал“! Синът ви е щастливец.

— Какво се опитвате да ни кажете? — насили се Лори да попита.

— Невробластомите, особено при много млади пациенти като вашия син, могат да бъдат непредсказуеми. Те могат внезапно да изчезнат — да се излекуват, ако искате. Синът ви имал ли е много разсейки?

— Много — каза Лори, започвайки бавно да проумява онова, което вижда и което чува — че Джей Джей е излекуван. Дали беше спонтанно, както д-р Ефрон предположи, дали се дължеше на лечението в „Мемориал“, или на Джамила, Лори нямаше представа, но, мили боже, в този момент наистина не я интересуваше.