Интервенция

Четиринадесета глава

10:08 вечерта, четвъртък, 2 декември 2008 г.

Рим

(4:08 след обяд, Ню Йорк Сити)

— Просто дръж очите си затворени — прошепна Шон. — Не ги отваряй, каквото и да става! Представи си, че си на плаж и слънцето пръска лъчи, и пухкави бели облаци се носят над главата ти по високото синьо небе.

— Прекалено студено е, за да си представя, че съм на плажа — каза Сана с отчаяние в гласа.

— Тогава, за бога, си представи, че лежиш в снега в Аспен, гледаш кристалното зимно небе, от което ти се струва, че виждаш отвъд Млечния път.

— Не е чак толкова студено.

Известно време Шон не отговори. Вече беше загубил търпение да й повтаря разни неща и да я успокоява, докато се криеха, притиснати в тунела. Познаваше я от почти пет години и никога не бе подозирал за сериозността на клаустрофобията й или паниката, която тя е в състояние да създаде. Сана бе започнала да се оплаква от момента, в който бяха загасили лампите на каските си и се бяха спуснали в тунела с главата напред, завършвайки странишком, обърнати един срещу друг в неудобна прегръдка. Първоначално само й шъткаше, и той ужасен колкото нея, въпреки че неговите страхове бяха предизвикани не от клаустрофобия, а от реалната опасност да бъдат открити от ватиканската охрана.

За съжаление, паниката й беше такава, че той трябваше да се опита да я успокои, иначе като нищо щяха да ги открият. Гледайки я на оскъдната светлина, която проникваше от двата края на тунела, той забеляза, че тя трепери, по челото й лъщи пот, а очите й са широко отворени.

— Трябва да се успокоиш! — изсъска й Шон строго.

— Не мога — проплака тя с тънък глас. — Не мога да остана тук. Трябва да изляза. Ще полудея!

Принуден да проявява изобретателност, той й заповяда да затвори очи и да ги държи стиснати. За негова неочаквана радост това оказа желания ефект. Тя се успокои достатъчно, за да не мрънка.

— Какво правиш? — попита Шон.

Сана не бе отворила очи, нито се бе оплакала от паника в продължение на няколко минути, давайки му възможност да се успокои. Когато осветлението се бе включило преди двайсетина минути, той също се бе паникьосал, изтичвайки от вътрешността на тунела към зоната под стъклената платформа. Знаеше, че трябва да премести тежкия стъклен панел, който бяха оставили подпрян на стената. Нямаше съмнение, че ако охраната видеше вдигнатото стъкло, те щяха да бъдат открити.

Само минути, след като двамата със Сана върнаха стъклото на мястото му и изпълзяха обратно в тунела, чуха гласовете на приближаващи се хора, изкачване по платформата и разговор.

Докато Сана се бореше с пристъпа си на паника, Шон трябваше да прогони собствените си страхове, че двамата може да са оставили част от екипировката си така, че да се вижда през стъклото. През десетте минути, докато охраната беше наблизо, Шон беше докаран до безумието да се тревожи, че ще бъдат разкрити всеки момент.

Чудеше се какво е привлякло пазачите. Не би могъл да знае със сигурност, но призна, че Сана е била изненадващо проницателна. Може би е било пронизителното металическо дрънчене на зидарския чук по длетото, което бе стигнало до базиликата горе.

— Мога ли вече да отворя очи? — внезапно попита Сана, нарушавайки тежката тишина в тунела.

— Не, дръж ги затворени! — отговори Шон. Да се занимава с клаустрофобията на жена си бе последното нещо, от което се нуждаеше в момента.

— Колко дълго ще стоим така? — попита Сана плахо. Беше ясно, че още се бори със страха си, но преди Шон да й отговори, лампите в некропола угаснаха, потапяйки ги в дълбок мрак.

— Осветлението угасна ли? — попита Сана разтревожено, макар в гласа й да се долавяше нотка на облекчение.

— Да — отвърна Шон, — но не отваряй очи, преди да включиш лампата на каската си. — Той започна да се извива назад в опит да се измъкне от тунела. Когато се освободи, включи лампата си. Сана се присъедини към него миг по-късно, също включила своята.

В първия момент стояха един срещу друг и само се гледаха. Въпреки че Шон се тревожеше, че паниката на жена му може да се върне, когато тя отвори очи, това не се случи. Излизането от тесния тунел беше достатъчно, за да я накара да се успокои.

— Напомни ми никога да не те вземам повече на разкопки — произнесе Шон раздразнено, сякаш обвиняваше Сана за уплахата.

— Напомни ми никога да не идвам! — изсъска му тя в отговор.

Продължиха да се гледат още няколко секунди, и двамата задъхани, сякаш са тичали километър, а не са стояли заковани неподвижно половин час.

— Да се махаме — каза Сана. — До тук това е едно от най-малко любимите ми преживявания. Да влезем вътре и да вземем най-после проклетата костница!

Последното нещо, което Шон искаше, беше Сана да го командва, след като се бе наложило едва ли не да й държи ръката, поне образно, през цялото изпитание. Да успокоява паниката й се оказа по-лошо и от страха да не бъдат открити.

— Ще отида да взема костницата, защото искам да я взема — отвърна рязко той, — а не защото ти ми нареждаш да го направя. — Той взе длетото и кофата и изпълзя обратно в тунела.

Сана го чуваше да стърже пръстта около костницата, но за съжаление нямаше какво да прави и съзнанието й се върна към натрапчивата идея, че мога да бъдат заловени. Сега, когато стъкленият капак беше спуснат върху платформата, тя бе оставена напълно на милостта на Шон. В резултат на това паниката заплашваше да се върне отново.

— Шон! — надвика тя шума от длетото и сумтящите звуци, които Шон издаваше от тунела. — Искам да се върнем и да вдигнем стъкления панел.

— Иди и го вдигни сама! — извика й той, като промърмори още нещо, което тя не чу, но можеше да се досети какво е.

Мисълта, че не е в състояние да се справи сама с капака и че Шон го знае много добре, я накара да побеснее, но това си имаше и добра страна.

Тя бързо осъзна, че гневът уталожва клаустрофобията й. Колкото повече се ядосваше на съпруга си, толкова по-малко се страхуваше, че е в затворено пространство. Освен това си спомни, че затварянето на очите й бе подействало отлично, и отново стисна клепачи.

— Ето! — извика триумфално Шон от вътрешността на тунела. — Освободих я! Излиза!

Сякаш събудена от хипноза, Сана отвори очи. Освобождаването на костницата означаваше, че и тя ще е свободна, тъй като скоро щяха да излязат оттук. Напълно забравила фобията си, тя изпълзя напред към началото на тунела и видя как Шон измъква каменната костница от нишата в стената.

— Тежи ли?

— Достатъчно — изпъшка той и остави урната на пода. Като се оправи, той я избута от тунела и сам се измъкна.

Отпуснати на колене, вперили очи в костницата между тях, двамата за миг забравиха раздразнението. Шон посегна почтително с облечената си в ръкавица ръка и внимателно избръска останалата пръст от капака. За миг беше завладян от вероятността, че тя може да съдържа мощите на един от най-почитаните хора в историята. Повърхността на камъка беше покрита с нечетливи драскулки. След като бе в състояние да схване смисъла им, всичко си дойде на мястото.

— Надявах се да видя име — каза Сана разочаровано.

— Има име! — каза Шон. — И дата. — Той завъртя костницата така, че надписът, който бе обърнат към него, сега се намираше срещу Сана. Тя се взря в него, разпознавайки единствено римските цифри на датата: DCCCXV; пресметна бързо — това беше 815. После бавно вдигна очи към Шон. Изглежда цялото им усилие е било напразно.

— О, не! — извика тя. — Проклетото нещо е от Каменната ера!

Шон се усмихна лукаво.

— Сигурна ли си? — подразни я.

Тя объркана погледна римската номерация и отново я преведе в цифри. Продължаваше да смята, че става дума за 815. Щеше да убеди Шон, че са се провали. Както беше казала, артефактът очевидно бе от Каменната ера!

Тогава Шон посочи римската номерация:

— Виждаш ли латинските букви след римските числа?

Сана погледна отново датата. В лабиринта от драскулки се откроиха три букви.

— Да, виждам ги. Прилича на AUC.

— Точно това е — триумфално заяви Шон. — Ще рече ab urbe condita, което се отнася до предполагаемото основаване на Рим през 753 г. пр.н.е. според Грегорианския календар, въведен през 1582 сл.н.е.

— Нещо се обърках — каза Сана.

— Не бива. Римляните не са използвали изразите „преди новата ера“ или „след новата ера“. Използвали са AUD. За да преминем от древноримския календар на нашия Грегориански, трябва да извадим седемстотин петдесет и три години.

Сана направи сметката наум.

— Тогава датата е 62 години след новата ера.

— Точно така. Предполагам, че Симон Магьосникът е вярвал, че Дева Мария е умряла през 62-ра година.

— Изглежда логично — кимна Сана.

— Така бих казал. Ако предположим, че Мария е родила първия си син — Исус — четири години преди новата ера, и че тогава е била петнайсетгодишна, тогава трябва да е починала на осемдесет и четири. Това определено е дълъг живот за онези времена, но е възможно. Виж, има още едно име.

— Не виждам. — Сана върна погледа си към надписите около датата.

— Ето тук. Това е на арамейски, точно над римските числа.

— Наистина не виждам никакви букви.

— Ще ти ги напиша, когато се върнем в хотела.

— Страхотно! Но кое е името?

— Мириам.

— Мили боже! — прошепна тя. Случваше се нещо, което никога не бе смятала, че е възможно.

— Сполучлив избор на думи — щастливо произнесе Шон. — Нека занесем това нещо в хотела, тогава ще можем да празнуваме. — Той внимателно пренесе урната до мястото под стъклената платформа. Беше трудно, защото не можеше да се движи изправен.

— Ами инструментите и кофите? — попита Сана. — Ако ги взема, няма да мога да ти помагам да носиш костницата.

Шон се почеса по главата и кимна. Костницата тежеше сигурно двайсет — двайсет и пет килограма, с които можеше да се справи, но щеше да се наложи да си почива, особено докато се изкачва по безбройните стълбища.

— Знам — каза той. — Да дадем възможност и на някой от бъдещите археолози да намери нещо на това място. Да изкопае и друго, освен каските ни, на мястото, на което се намираше костницата. Все пак трябва да се отървем от боклуците.

— Добра идея — каза Сана, но когато Шон започна да пълзи обратно към тунела, тя го хвана за ръката и го спря. — Преди да направиш това, мога ли да те помоля за нещо?

— Какво? — изгледа я той. Въпреки успеха им, не беше в настроение да проявява щедрост.

— Може ли да вдигнем стъкления панел? Това ще ме накара да се чувствам по-спокойна. После, докато ти заравяш инструментите, ще занеса костницата в ъгъла под платформата.

Шон премести очи от тунела към костницата. После хвърли поглед към часовника си, знаейки, че трябва да напуснат офиса на „Скави“ преди единайсет.

— Ох, добре! — каза той, сякаш правеше голяма отстъпка.

Няколко минути по-късно беше обратно в тунела и заравяше бързо екипировката им в дупката, освободена от костницата, като загребваше пръстта с ръце и запълваше мястото. Не беше в състояние да възстанови стената напълно до първоначалното й състояние, но направи каквото можа, и когато огледа работата си накрая, установи, че изглежда по-добре, отколкото е очаквал.

След като изравни пръстения под и се увери, че не е оставил нищо след себе си, той се върна бързо при Сана, която го чакаше на входа в далечния ъгъл на стъклената платформа. Двамата подхванаха костницата и я вдигнаха до нивото на гърдите на Шон, а после я изнесоха на повърхността на платформата.

Връщането към изхода на некрополиса беше бавно и мъчително, често спираха да си поемат дъх, Шон непрекъснато я подканяше да побърза. По време на една от почивките им близо до вратата на разкопките Сана каза:

— Знаеш ли кое ме вълнува най-много?

— Кажи ми! — отвърна той, масажирайки схванатите мускули в горната част на ръцете си.

— Фактът, че капакът на костницата е все още запечатан отвсякъде.

Шон се наведе и погледна.

— Мисля, че си права.

— Ако тази костница е била запечатана в Кумран, а Кумран е толкова сух, колкото ти каза, мисля, че ще имаме късмет да открием митохондриална ДНК от първи век.

— При това една доста специална проба. Хайде, да мислим за това, когато стигнем до колата.

Последната част от връщането им беше най-изнервяща. С наближаването на единайсет часа съществуваше известен риск да налетят на охраната между офиса на „Скави“ и Пиаца дел Протомартиари Романи, където чакаше колата. За щастие, това не се случи. Щом излязоха, Шон понесе костницата сам, а Сана взе чадъра. Не искаше да рискува да намокрят находката в дъжда.

Сложиха я в багажника и се качиха в купето. Обзе ги леко безпокойство, когато се спуснаха надолу покрай бараките на охраната под Арката на камбаните. Но беше излишно. Може би заради дъжда, но гардовете дори не излязоха от караулното, когато Шон и Сана профучаха покрай тях, излизайки в тъмния, мокър град.

— Добре, дотук беше лесно — каза Шон и се облегна назад в седалката.

Сана си беше сложила строителната каска на главата с включена лампа, и бе разгърнала картата на града в скута си с надеждата да намери по-пряк път към хотела.

— Не мисля, че бих го описала като лесно — каза тя, без да схваща шегата на Шон. Споменът за атаките на паника я накара да потръпне. Никога до този момент не бе изпитвала такъв страх.

— Съжалявам само, че те послушах да оставя долу зидарския чук и длетото — добави Шон, продължавайки опитите си за шега. Знаеше много добре, че идеята да оставят инструментите беше негова.

Сана погледна силуета на съпруга си и се ядоса, напълно пропускайки факта, че се опитва да бъде забавен. Как можеше да е толкова нечувствителен? Защо поемаше риска да наранява чувствата й по този начин? В това нямаше смисъл, особено след като намериха онова, което търсеха, и успяха да го измъкнат под носовете на всички.

— Щяха да ни дойдат добре при отварянето на костницата.

Раздразнението на Сана към съпруга й мигновено бе заменено от безпокойство, породено от намеренията му.

— Кога планираш да я отворим? — попита тя, очаквайки тревожно отговора му.

— Не знам точно — каза Шон. Беше изненадан от тона й и факта, че го гледа толкова настойчиво. — Може да си позволя първо едно питие, но ми се иска да разбера дали вътре има някакви документи и нямам търпение.

Сана не се разсмя, дори не се усмихна на слабия му опит да се пошегува. В прибързаното отваряне на костницата нямаше нищо забавно. Всъщност тя се боеше, че нетърпението му може да подложи на риск нейния интерес към костницата.

— Защо гледаш толкова жално? — попита той, прикривайки лицето си от лампата на каската й.

— Не можеш да отваряш костницата, преди да съм успяла биологически да стабилизирам мощите — избъбри Сана, като изключи лампата и хвърли каската на задната седалка. — Иначе поемаме риск, като намаляваме шансовете да изолираме каквато и да е митохондриална ДНК.

— О, нима? — попита подигравателно Шон. Беше шокиран, че съпругата му може дори да си помисли, че е в правото да си присвои онова, което със сигурност бе негова археологическа находка. — Отварям проклетата костница още тази вечер! Ще се притесняваме за твоята ДНК, когато му дойде времето.

— За да ме подразниш, сам си вредиш — развълнувано му отвърна тя. — Нетърпението ти може да ти излезе скъпо. Не забравяй, че това нещо е било запечатано в продължение на близо две хилядолетия. Ако вътре има някакви документи, по-добре ще е да се подготвиш да ги консервираш незабавно, иначе може да ги изгубиш заедно с биологичния материал.

— Добре, може би си права — неохотно призна Шон, — поне що се касае до документите. Но наистина, като се изключи неясния ти научен интерес, какви биха били последиците, ако знаем, че става въпрос именно за митохондриалната ДНК на Дева Мария?

— Не знам точно как да ти отговоря. Може например да успеем да проследим нейната генеалогия достатъчно назад. Но има нещо много по-важно — защото митохондриалната ДНК се наследява единствено от майката, без да е замесена каквато и да е рекомбинантна — ти в края на краищата ще си този, който ще обяви, че е научил митохондриалната ДНК последователност на Исус Христос.

— Наистина ли?! — възкликна Шон с внезапно благоговение.

— Наистина! — потвърди тя. — Ще попаднеш в онази рядка група учени с изключителен принос към познанието, може би много по-голям, отколкото биха го направили каквито и да било документи.

— Мили боже! — Шон вече си представяше признанието и високите почести, които го очакваха.

— Така че ще ми обещаеш ли да не отваряш костницата, докато не се приберем в Ню Йорк? Ще се наложи да изчакаш само няколко дена.

— Обещавам.

Сана си пое дълбоко дъх, след това издиша с облекчение. Чувстваше се малко неловко от това, че е слязла толкова ниско, че да манипулира Шон като ласкае тщеславието му. Но все пак не толкова, че да го признае. Имаше намерение да повиши шансовете да изолира ДНК-то на Света Мария, защото на нея като на молекулярен биолог, а не на Шон като археолог щеше да бъде приписано разшифроването на митохондриалната ДНК последователност на Исус Христос.