Интервенция

Девета глава

12:55 на обяд, понеделник, 1 декември 2008 г.

Ню Йорк Сити

(7:55 след обяд, Кайро, Египет)

Когато Джак натисна спирачката пред офиса на Роналд Нюхауз на Пето авеню, се почувства така добре, както не се бе чувствал от месеци. Беше мотивиран, благодарение на Киара Абелар, сблъсквайки се с идеалния случай, който да му отклони вниманието: кампания за разкриване опасността от алтернативната медицина. Нямаше търпение да се срещне лице в лице с мъжа.

Слезе от велосипеда си и се зае да го заключва с богатата колекция от устройства, подсигуряващи безопасността му. Когато стигна до последното, някой го потупа по рамото.

Той вдигна очи и видя лицето на униформен портиер — изглеждаше като излязъл от филм със старомодния си балтон с две редици лъскави месингови копчета.

— Съжалявам — произнесе мъжът с тон, който съвсем не подсказваше, че съжалява. — Не можете да оставяте велосипеда си тук. Това е против правилата.

Като върна вниманието си към последния ключ, Джак довърши работата по обезопасяването на колелото си.

— Хей, приятел! — каза портиерът. — Чу ли ме? Не можеш да оставяш странното си колело тук. Това е частна собственост.

Изправяйки се без да каже и дума, Джак бръкна в джоба си, извади портфейла си и измъкна значката си на патолог от Патологическия център на Ню Йорк Сити. Тя приличаше напълно на полицейска значка, стига да не се вглеждаш отблизо.

— Съжалявам, сър — побърза да се извини портиерът.

— Всичко е наред — кимна Джак. — Колелото няма да остане тук дълго.

— Няма проблем, сър. Ще го държа под око. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Тук съм да се срещна с Роналд Нюхауз — обясни Джак. Не можа да се насили да използва титлата „доктор“. Нито пък обясни дали е тук служебно, или в качеството си на пациент.

— Насам, сър — угоднически каза портиерът, направи знак към входната врата и въведе Джак във фоайето. После отключи вътрешната врата и посочи: — Офисът на д-р Нюхауз е надолу по коридора, първата врата вляво.

— Благодаря. — Джак се запита дали портиерът щеше да е толкова любезен, ако знаеше, че е патолог.

„Д-р Роналд Нюхауз и съдружници“, мъдреше се надпис върху позлатена табелка на вратата. Още с влизането вътре ставаше ясно, че Нюхауз върти успешна практика. Не само че можеше да си позволи наем на Пето авеню, който сигурно беше безумно висок, но и разполагаше със стилно обзаведена чакалня. По стените висяха оригинални картини с маслени бои, плюшена гарнитура и огромен ориенталски килим. Онова, по което се различаваше от всеки успешен лекарски кабинет, който бе виждал, бяха трите стола с профилни седалки, свързани в основата си с подвижна ябълковидна сглобка. Единият стол бе зает от жена на двайсетина години. С ръце на коленете и разтворила настрани крака така, че роклята й се беше отпуснала между бедрата, тя се движеше постоянно по начин, който напомни на Джак за дъщерите му, когато използваха своите хула-хоп. Докато я гледаше, жената улови погледа му и се усмихна. Изглеждаше напълно съзнаваща какво прави, което накара Джак да смята, че странните движения са нещо нормално тук.

— Мога ли да ви помогна? — прозвуча приятен женски глас отдясно.

Той се обърна и видя срещу себе си безукорно облечена жена, всеки косъм от прическата на която бе точно на мястото си. Дори маникюрът й беше перфектен.

— Така мисля — каза Джак и пристъпи към жената, която му се усмихна. — И за да съм напълно честен, искам да кажа, че никога не съм посещавал кабинет на мануален терапевт.

— Добре дошли — каза рецепционистката. На ревера й се четеше името „Лидия“.

— Интересна мебелировка — отбеляза той, кимайки към жената на стола, която правеше въртеливи движения в едната, а после в другата посока.

— Използва един от нашите въртящи се столове. Страхотно е за лумбалната област на гръбнака — обясни Лидия. — Принуждава междупрешленните дискове да се смазват и наистина да набъбват до известна степен. Окуражаваме хората да го правят преди наместването.

— Интересно — каза Джак. — Тук ли е д-р Роналд Нюхауз?

— Да, тук е — каза тя. После посочи към жената във въртящия се стол. — Следващият му пациент е от един и двадесет и пет. Имате ли час?

— Още не — отвърна Джак.

— Искате ли да ви запиша?

— Бих искал да се срещна с доктора — каза Джак неопределено. — Не съм добре запознат с мануалната терапия.

— Д-р Нюхауз винаги проявява интерес към нови пациенти. Може би ще е в състояние да ви отдели няколко минути, преди да приеме госпожица Калмърс. Ако нямате нищо против да изчакате за момент, ще отида да го попитам. За кого да предам?

— Джак Степълтън.

— Хубаво, господин Степълтън. Ей сега се връщам.

Докато рецепционистката не беше в стаята, Джак погледна отново към госпожица Калмърс, която послушно продължаваше да върти ханша си. Беше наклонила главата си назад, стоеше със затворени очи и полуотворени устни. За миг Джак бе хипнотизиран. Тя изглежда беше в транс.

— Докторът ще ви приеме веднага — обяви Лидия, прекъсвайки мислите му.

Той я последва през една вътрешна врата и надолу по къс коридор, отминавайки редица затворени врати. Пред една отворена врата жената спря на прага, отстъпи и му направи знак да влезе.

Кабинетът гледаше към Пето авеню и Сентръл парк. Вътре седяха двама мъже, единият зад бюрото, а другият — в посетителски стол. Мъжът зад бюрото, за когото Джак предположи, че е Роналд Нюхауз, веднага се изправи и се наведе, протягайки месеста ръка към Джак.

— Добре дошли, господин Степълтън — произнесе той със същия ентусиазъм като на портиера.

Нюхауз беше с два сантиметра по-висок от сто осемдесет и двата сантиметра на Джак и доста повече от деветдесетте му килограма. Тенът му беше тъмен, с грижливо поддържани вежди. Очите му бяха тъмни и пронизващи. Но най-удивителното във външността на мъжа беше подстрижката му, или по-точно, липсата й. Косата му бе със средна дължина, тъмна и блестяща, сякаш обилно намазана със стилизиращ гел и стърчеше във всички посоки.

— Запознайте се със съдружника ми, Карл Фалън — каза Нюхауз, посочвайки господина в посетителския стол.

Като по знак Фалън скочи и с пъргавост, подобна на тази на Нюхауз, стисна ръката на Джак.

— Приятно ми е да се запознаем — изрече той и прибра останките от сандвича с пастърма и полуизядена кисела краставичка в малък кафяв плик. — Ще говорим после — обърна се той към Нюхауз.

— Страхотен човек — изкоментира Нюхауз. След това посочи освободения от съдружника си стол. — Заповядайте, седнете! Разбрах, че се интересувате от мануална терапия. Ще се радвам да ви информирам накратко, преди да приема следващия си пациент. Но преди да го направя, искам да ви попитам как ме открихте. Чрез новия ми уебсайт, може би? Вложихме доста усилия в него и съм любопитен да разбера дали е дало резултат.

— Препоръчаха ви — каза Джак. Знаеше, че не трябва да казва истината, но искаше да види как ще се развият нещата.

— Чудесно! — възкликна самодоволно Нюхауз. — Имате ли нещо против да ми кажете името на пациента? Нямате представа какво удоволствие е да получиш позитивен отзив от благодарен пациент.

— Найчъл Барлоу.

— А, да! Найчъл Барлоу. Приятна млада дама.

— Интересува ме какво сте в състояние да лекувате чрез хиропрактика.

Усмивката на Нюхауз се разшири и за миг той сякаш обмисляше откъде да започне. Джак спря очи върху редицата от книги върху перваза на прозореца точно зад него, подпрени от лъскави месингови подпорки с формата на жезли; зачете се в заглавията: „Как да създадем печелеща милиони долари годишно хиропрактика“ и „Как прилагането на Е-метъра10 и кинезиологията могат да удвоят приходите от практиката ти“. Джак беше чувал оттук-оттам за Е-метри, за които се говореше, че са пълни фалшификати като технология, и които бяха конфискувани от Федералната агенция за контрол на храните и лекарствата. Освен това беше чувал за кинезиологията, която се оказало, че няма медицинска стойност при направените експерименти.

— Би трябвало да кажа, че моята хиропрактика може да лекува всички заболявания, познати на човека. Но за да съм честен, ще направя предварителната уговорка, че хиропрактиката не може да лекува всяка болест, но със сигурност облекчава симптомите на онези проблеми, които не е в състояние да излекува.

— О! — възкликна Джак, сякаш впечатлен. Всъщност, наистина беше впечатлен от абсолютната дързост на твърдението. — А дали всички лечители, упражняващи хиропрактика, мислят същото за потенциала на вашето поле на дейност?

— Мили боже, не! — въздъхна Нюхауз. — Имало е отлив, тъй да се каже, след като великият основоположник, Дениъл Дейвид Палмър, открил техниките през 19-ти век и основал „Училище по хиропрактика Палмър“ в Девънпорт, Айова.

— Девънпорт, Айова — повтори Джак. — Не беше ли тъкмо в Айова основано движението за Трансцендентална медитация?

— Така е наистина, макар и в различни градове. Феърфийлд, Айова е местонахождението на Университета Махариши. Предполагам, може да се каже, че Айова се оказва най-податлива за развитието на алтернативната медицина. Разбира се, най-важното откритие си остава хиропрактиката.

— Бихте ли ми обрисували накратко научната основа на мануалната терапия?

— Тя се основава на потока на вътрешна интелигентност, която е вид жизнена сила или жизнена енергия.

— Вътрешна интелигентност — повтори Джак, за да е сигурен, че е чул добре.

— Точно така — вдигна ръце Нюхауз като проповедник, който ще прави важно изявление. — Вътрешната интелигентност трябва да се движи свободно през тялото. Тя е основната управляваща сила, която дава възможност на всички органи и мускули да работят заедно за общото благо.

— А когато този поток бъде спрян, настъпва болест.

— Именно! — Нюхауз изглеждаше доволен.

— Ами бактериите, вирусите, паразитите? — продължи Джак. — Къде е тяхното място тук, когато става дума за болест — да кажем синузит.

— Много просто. При синузита има рязко намаляване на потока енергия към синусите. В резултат се намалява нормалната физиологична функция на синусните кухини, отваряща възможност всички живеещи там бактерии или гъбички да се размножават.

— Да видим дали съм разбрал — каза Джак. — Патологичният процес започва с блокиране на потока вътрешна интелигентност, или жизнената сила, а увеличаването на бактериите е резултат, не причина. Правилно ли съм схванал?

Нюхауз кимна.

— Перфектно сте го схванали.

— Значи работата на лечителя е да възстанови потока и веднага щом го направи, бактериите или вирусите се махат.

— Напълно сте прав.

— Казах „лечител“, но ми се струва, че мъжете в хиропрактиката са повече от жените.

— По-скоро е така.

— Има ли някаква причина?

Нюхауз сви рамене.

— Вероятно същата, по която има повече мъже хирурзи, отколкото жени. Хиропрактиката изисква притежаването на определена сила. Може би за мъжете е по-лесно.

Джак кимна, представяйки си вътрешните разкъсвания във вертебралните артерии на Киара. Трябваше да се съгласи. Наистина се изискваше сила, за да се предизвика такова увреждане като при нея. Прочисти гърлото си и попита:

— От какво се получава блокиране на вътрешната интелигентност?

— Един от първите пациенти на Дениъл Дейвид Палмър имал сериозен проблем със слуха, получен на седемнайсетгодишна възраст, докато се опитвал да вдигне голяма тежест. Когато д-р Палмър го прегледал, установил, че един шиен прешлен се е изместил. Когато го наместил, слухът на пациента се възвърнал. Онова, което се случило, казано просто, било, че изместеният прешлен притискал нервите, отслабвайки слуха. Когато напрежението било освободено, потокът се възстановил и функцията се възвърнала.

— Значи вътрешната интелигентност протича през нервите.

— Разбира се — каза Нюхауз, сякаш този факт е очевиден.

— Следователно гръбначният стълб е виновникът — каза Джак, — когато става дума за блокирането на вътрешната интелигентност.

— Да — съгласи се Нюхауз. — Трябва да осъзнаете, че гръбнакът не е само купчина от кости, а по-скоро сложен орган, като всеки прешлен е в състояние да влияе върху останалите, както групата като цяло. Той е, който ни поддържа, държи ни в едно и ни обединява. За съжаление, съществува силна тенденция да се изкривява. Тук, накратко е мястото на мануалните терапевти. Наша работа е да диагностицираме несиметричността — или сублуксацията, както я наричаме ние — и да върнем засегнатия прешлен в нормалната му позиция, а после да се уверим, че си стои там.

— И всичко това се постига чрез спинална манипулация, така ли?

— Правилно сте разбрали. Ние, разбира се, си имаме специално име за това. Наричаме го „наместване“.

— Да не би да казвате, че можете да изпълнявате функцията на джипи?

— Абсолютно — каза Нюхауз, произнасяйки всяка сричка като отделна дума. — Сигурен съм, че съм изпълнил ролята на джипи в случая с вашата приятелка Найчъл Барлоу. Както съм сигурен, че ви е казала, че е идеално здрава. Намествам я периодично, защото гърбът й се нуждае от постоянно внимание.

— Предполагам, че не питаете добри чувства към антибиотиците.

— Най-общо казано, те не са необходими. След като накарам вътрешната интелигентност да потече нормално, всяка инфекция се прочиства бързо. Освен това антибиотиците са опасни. Виждате, че ние раздаваме лек, а не медикаменти.

— А как стои въпросът с ваксинациите?

— Не са необходими и са опасни — каза Нюхауз без секунда колебание.

— Всички ваксинации за всички деца?

— Всички ваксинации за всички деца — повтори Нюхауз. — Ваксините са по-опасни от антибиотиците. Вижте тази трагедия с аутизма. Казвам ви, това е ужасен срам, ако не и национален позор. Ако някое от тези деца беше доведено при мен преди да бъде ваксинирано, щеше днес да е нормално.

Джак се насили да си прехапе езика, за да устои на желанието да възрази на този шарлатанин. Макар да изглеждаше така, сякаш Нюхауз вярва в онова, което казва, Джак не можеше да прецени дали е добронамерен, но заблуден терапевт, или хитър търговец.

— Ами детските колики? — колебливо попита Джак, тъй като този проблем му беше твърде близък. — Можете ли да ги лекувате?

— Няма проблем — убедено отвърна лечителят.

— И трябва да лекувате детето със спинални манипулации? — Джак си представи Джей Джей, измъчван от мъжа, който сега седеше пред него.

— Е, първо трябва да мине през етап на диагностициране.

— Какво точно включва той?

— Визуален преглед, внимателно палпиране, наблюдение на движенията и, разбира се, рентген.

— Ще направите пълна рентгенова снимка на едно бебе? — попита Джак, за да е сигурен. Беше вбесен. Запита се колко ли бебета беше изложил на радиация Нюхауз, за да направи снимки на гръбнака им, та дори и апаратурата да беше дигитална.

— Разбира се. Това е важна част от цялостния ни диагностичен и терапевтичен процес. Използваме рентгена за диагноза, за да документираме курса на лечение и за да сме сигурни, че създаващият проблеми прешлен е на мястото си. Тъй като рентгеновите снимки заемат централно място в работата ни, разполагаме с най-новата дигитална система. Искате ли да я видите?

Джак не отговори. Още се опитваше да смели информацията, че бебета са били бомбардирани с йонизираща радиация, за да се направи мнима диагноза на малките им гръбчета и да се установи дали не са изкривени.

Вземайки мълчанието на госта си за съгласие, Нюхауз стана от стола си и направи знак на Джак да го последва. Джак покорно се изправи и излезе подире му в коридора, след което двамата минаха през една от заключените преди това врати. Спокойствието, което бе постигнал, докато караше колелото, бе заменено от гняв, насочен към Нюхауз и тези като него.

Рентгеновият апарат беше впечатляващ продукт на най-новите технологии. Имайки предвид колко приблизително струва едно такова устройство, Джак можеше да предположи защо го използват толкова много, както ставаше ясно: за да се плаща. Нюхауз възхваляваше качествата на машината като горд баща.

По средата на разказа му Лидия подаде глава през вратата, за да му каже, че госпожица Калмърс чака в зала за лечение номер едно.

— Д-р Фалън прегледа ли я? — каза Нюхауз, с усилие прекъсвайки презентацията си.

— Не мисля, че тя ще се зарадва много — каза Лидия.

Поведението на Нюхауз мигновено се промени от приветливо до неприязнено.

— Казах д-р Фалън да я прегледа! — повтори той всяка дума, като я натърти.

— Както желаете — кимна Лидия и бързо се оттегли.

Нюхауз си пое дълбоко дъх. За миг бурята беше изчезнала и слънцето бе пробило облаците. Джак бе поразен от прехода.

— Така, докъде бях стигнал? — попита той, поглеждайки над клавиатурата и нагоре към монитора, сякаш рентгеновия апарат щеше да му каже.

— Значи следите състоянието на хората с рентгенови снимки — каза Джак, игнорирайки въпроса му.

— През цялото време. Документираме подобряването на пациента и пациентът го намира за успокоително.

— Бихте ли ми показали такова едно подобряване на състоянието? — попита Джак.

— Естествено. Разполагаме с редица такива за евентуални пациенти като вас, например, тъй като бихме искали да задоволим техните здравословни нужди. Ако обичате, нека се върнем обратно в офиса ми. Ще ви го покажа на компютъра.

Джак се възхити на усилието, с което Нюхауз се бореше да привлече нов клиент.

Нюхауз извика на екрана латерална рентгенова снимка на шиен прешлен. Върху филма имаше голямо количество червени прави линии, пресичащи се старателно под равни ъгли. Всичко изглеждаше по правилата, сякаш бе някаква сложна система, необходима за анализиране на снимката. Колкото повече Джак гледаше рентгеновата снимка и изобилието от червени линии, толкова по-лишено от смисъл му се виждаше то. Онова, което забеляза, беше, че главата на пациента е наведена напред и брадичката практически се опираше на гърдите.

— На предварителната снимка — започна Нюхауз, — извивката на шийния гръбначен сегмент у този симптоматичен пациент е точно обратната на нормалната. Както можете да видите, той излиза от черепа без да се извива напред, както би трябвало, а по-скоро е извит назад. Тази снимка е преди започване на лечението. Когато ви покажа следващите снимки на този пациент, забележете как се променя шийният сегмент с напредването на терапията.

Джак изгледа поредицата от снимки и можеше да каже, че наистина шийният сегмент от извит назад става извит напред. В същото време виждаше съвършено ясно, че промяната не се дължи на никаква терапия, а на факта, че пациентът е каран бавно да повдига главата си при всяка следваща снимка.

— Не е ли наистина удивително? — изгука Нюхауз.

Джак отмести поглед от монитора към мъжа, който се любуваше на последната снимка от презентацията си, сякаш беше произведение на изкуството. А в действителност представляваше малка шмекерия с рентгенови лъчи, използвани за да измамят нищо неподозиращата публика. Онова, което Нюхауз и неговата шайка правеха, беше да създават фалшиво чувство за легитимност към хиропрактиката, използвайки нещо, което бе легитимен инструмент в ръцете на научната медицина. Не само беше мошеничество, но и опасно да излагаш хората на вредна радиация.

Нюхауз се изненада, когато се обърна и осъзна, че Джак го гледа с мълчалива напрегнатост, но бързо взе изражението му за благоговение.

— Лидия ще се радва да ви запише час. Сигурен съм, че ще сме в състояние да започнем до месец, стига симптомите ви да позволяват изчакване. Имаме много записани, които продължават лечението си, а първоначалните визити отнемат значително повече време, докато се мине през диагностичните процедури и рентгеновите снимки. Не вземайте днешната ситуация за типична. Понеделнишките следобеди са заети с по-нататъшни образователни цели. Обикновено тук е пълен хаос.

Джак не можеше да повярва какво се извършва в този офис. Ако не беше толкова покъртително, можеше да мине за забавно. Колкото до Нюхауз — разбираше го. Но пациентите? Найчъл Барлоу изглеждаше интелигентна и образована. Как можеше да се залъгва до такава степен, че да повярва на този мъж, който провеждаше съмнителната си терапия, основана на смахнатите идеи за вътрешна интелигентност?

— Господин Степълтън? Хей, не възнамерявах да ви смайвам толкова много. Добре ли сте?

Джак се отърси от унеса.

— По-рано, в началото на разговора ни — започна той, — споменахте, че имало отлив сред мануалните терапевти? После някак се разсеяхме и не завършихте онова, което щяхте да кажете.

— Прав сте! Изоставихме разговора за Дениъл Дейвид Палмър, основоположника на хиропрактиката, и се отклонихме към Девънпорт, Айова, където той създал първото медицинско училище по хиропрактика.

— Какъв точно „отлив“ имахте предвид?

— Съвсем просто. През деветдесетте цяла група приспособленци-лечители позволиха да бъдат сплашени от конвенционалните лекари и се самоограничаваха да третират единствено гръбначни проблеми.

— Искате да кажете, че са се отказали да лекуват такива неща като остър синузит.

— Именно! Асоциацията на американските лекари винаги е била против хиропрактиката, подбуждайки съдебни процеси и тем подобни. Страхуваха се, че ще им откраднем бизнеса, което, разбира се, направихме, защото пациентите не са глупави.

Джак не беше съвсем сигурен в това, но не се намеси.

— Както и да е — продължи Нюхауз, — някъде около 1990-та Върховният съд най-после накара Асоциацията да млъкне, постановявайки в полза на хиропрактиката, като заяви категорично, че конвенционалната медицина чрез Асоциацията на американските лекари се е опитала да дискредитира хиропрактиката, за да държи монопол над здравеопазването в тази страна.

Джак си отбеляза наум да провери това постановление. Като се имаше предвид онова, което бе научил този следобед за хиропрактиката, изглеждаше немислимо Върховния съд да е отсъдил в полза на хиропрактиката, макар да допусна, че постановлението има предвид само монопола, но не и ефикасността.

— Човек би си помислил, че такова едно законодателно решение ще подпомогне дейността ни — продължи Нюхауз. — Но странно, то ни разцепи. Голям брой конвенционални лекари, очевидно виждайки нашата полза, започнаха да работят с нас, или поне с тези лечители, които искаха да се ограничат до определени области. С годините тези изменници бяха кръстени „миксери“, защото бяха подлъгани да се занимават само с проблеми на гръбнака и по този начин предадоха хиропрактиката. — Нюхауз спря за момент, после добави насмешливо: — Което означава, разбира се, че не са истински лечители.

— А вас, непоколебимите патриоти лечители, как ви наричат? — поиска да знае Джак, позволявайки си пълна доза от своя скандален сарказъм.

За миг Нюхауз се втренчи в него, сякаш Джак го беше зашлевил. Явно сарказмът не му беше убягнал, но той изглеждаше повече объркан, отколкото обиден. Най-накрая реши да го игнорира и каза:

— Нас ни наричат уместно „почтените“, защото сме истински от самото начало.

За стотен път по време на краткия разговор с Нюхауз Джак трябваше да сдържи импулса си да изкаже мнението си. Модулирайки гласа си внимателно, той произнесе:

— Бих искал да ви попитам за една друга пациентка. Казва се Киара Абелар.

— Госпожица Абелар — подзе Нюхауз и слънчевото му изражение се върна. — Друга изискана млада дама. И тя ли ме препоръча?

— В известен смисъл би трябвало да го окачествя като „да“.

Усмивката на Нюхауз угасна. Отново изглеждаше леко объркан. Отговорът на Джак му се стори прекомерно заплетен.

— Тя беше нова пациентка — обясни Нюхауз. — Казала ли ви е нещо за преживяването си тук?

— Индиректно. — Джак умишлено се опитваше да звучи загадъчно, за да възбуди любопитството на мъжа. — Госпожица Барлоу ми каза, че е препоръчала на Киара да дойде на преглед при вас, но не знаеше дали Киара е последвала съвета й.

— Да, да, направи го. Дойде за първи път миналия петък. Успяхме да я вмъкнем, тъй като се оплака, че имала силни болки.

— Спомняте ли си я добре?

— О, да. Съвсем добре.

— Как е възможно, като се има предвид колко сте заети? Трябва да имате много пациенти, за да покриете режийните и да платите инсталирането на дигиталния си рентгенов апарат.

— Помня имена — каза Нюхауз, като гледаше подозрително Джак, чийто коментар в най-добрия случай изглеждаше неуместен. — Имам такава способност.

— Спомняте ли си оплакванията й?

— Определено. Беше с ужасно силно фронтално главоболие, неповлияващо се от лекарства. Имаше го от седмици.

— И вие си помислихте, че можете да й помогнете.

— Съвсем определено, и го направих. Тя лично ми каза, че главоболието й е изчезнало като с магическа пръчка.

— Направихте ли рентгенова снимка?

Нюхауз кимна. Усещаше, че нещо в разговора не е наред, но не знаеше какво точно. Отношението на Джак внезапно се бе променило — от силно впечатлен той бе станал странно предизвикателен.

— Къде точно се намираше нейната сублуксация? — попита Джак.

— От горе до долу по гръбнака — каза Нюхауз с нова острота в гласа. Не обичаше да бъде предизвикван, особено на своя територия. — Гръбнакът й беше в ужасно състояние, тъй като го беше игнорирала дълго време. Не беше посещавала никога мануален терапевт.

— А шийният сегмент на гръбнака? И той ли беше в ужасно състояние?

— Целият гръбнак, включително и шийният сегмент.

— Значи сте решили, че тя има нужда от наместване.

— От многократни намествания — поправи го Нюхауз. — Обсъдихме графика за лечение. Ще я приема отново два пъти тази седмица и през следващите четири седмици. След това по веднъж седмично в продължение на още четири седмици.

— Ако си спомням правилно, „наместване“ е другата дума за гръбначна манипулация. Така ли е?

Нюхауз даде ясно да се разбере, че е зает, като си погледна часовника.

— Боя се, че закъснявам. Наистина имам няколко пациента, с които трябва да се занимая. Налага се да ви помоля да напуснете.

— Бих искал да ми отговорите любезно на въпросите — настоя Джак.

Слаба усмивка прекоси лицето на Нюхауз. Той внезапно реши, че този неканен клиент е потенциален раздорник и трябва да бъде изритан навън. Същевременно подозрението, че може да е градски инспектор, а не някакъв ексцентрик, го накара да се поколебае. Пък и Джак имаше според него авторитетно излъчване, неочаквана любознателност и дръзка самонадеяност, заради които като нищо можеше да се окаже някакво служебно лице. И макар никога досега да не го бяха инспектирани, все пак винаги имаше първи път, който можеше да се окаже катастрофа. Знаеше със сигурност, че рентгеновата му зала не беше защитена както трябва откъм тавана. С всичко това наум, той попита:

— Какъв беше въпросът ви значи?

— Искам да знам дали Киара Абелар е претърпяла манипулации на шийния сегмент на гръбнака.

— Като цяло не даваме конфиденциална информация за нашите пациенти — отбранително каза Нюхауз.

— Водите ли документация за онова, което правите на пациентите?

— Разбира се, че водим! Нуждаем се от данните в процеса на подобрението. Що за въпрос?

— Мога да изискам по съдебен път картоните, така че ще е по-добре да ми кажете.

— Не можете да ги изискате по съдебен път. — Този път Нюхауз не прозвуча толкова сигурен. Сега се притесняваше много повече, че Джак изобщо не е това, което предполагаше: перспективен нов пациент с намерението да си запише час.

— Казахте, че главоболието на Киара Абелар е минало след вашето лечение. Знаете ли дали се е върнало отново?

— Не, не знам. Не ми се е обаждала. Ако беше, щях да я приема веднага.

— Главоболието се е върнало с пълна сила — сопна се Джак. — А аз трябва да знам дали сте намествали шийните й прешлени.

— И защо ви е да го знаете, господин Степълтън? Кой сте вие, все пак?

— Аз съм д-р Джак Степълтън — озъби се Джак. — Съдебен патолог от Патологическия център. — Той завря служебната си значка в лицето на лечителя. — Киара Абелар почина внезапно снощи без видима причина, поради което бе подложена на аутопсия. Аз съм разследващият патолог. И трябва да знам дали сте извършвали манипулации в тилната област, когато сте я приели в петък. Ако не ми кажете, ще доведа полицията да ви прибере.

Джак знаеше, че превишава властта си и не може да се владее. Нямаше начин да накара да арестуват Нюхауз. Но беше достатъчно бесен, за да го каже, защото мъжът беше унищожил живота на една красива, обещаваща млада жена. В основата на поведението му обаче — което би осъзнал, ако бе спрял да помисли — стоеше гневът за болестта на сина му и неговата неспособност да направи каквото и да е по въпроса.

— Добре — извика Нюхауз, след като се възстанови от шока при новината за смъртта на Киара. — Наместих шийните й прешлени, както съм правил на хиляди други. И знаете ли какво? Получи се. Получи се, защото фиксирах изместения четвърти шиен прешлен. И тя си излезе оттук благодарна, здрава жена, която не изпитваше болки за пръв път от седмици. Ако е починала, починала е от нещо друго, нещо, което й се е случило през уикенда, а не заради моето лечение, ако това искате да кажете.

— Точно това казвам: че вашите манипулации са я убили — извика Джак. — И знаете ли как сте го направили? Вашето наместване, както го наричате, е разкъсало деликатната вътрешна обвивка на вертебралните артерии, което на свой ред е причинило билатерални вертебрални артериални дисекции и накрая блокада. Надявам се, че знаете какво представляват вертебралните артерии?

— Разбира се, че знам — изкрещя Нюхауз. — А сега изчезвайте от офиса ми. Не можете да докажете, че съм направил нещо погрешно, защото не съм. А аз не мога да си представя, че ще ви се размине току-така да ме заплашвате по този начин. Имате нахалството да дойдете тук под фалшив предлог. Адвокатът ми ще ви се обади. Обещавам ви го.

— А на вас ще ви се обадят от прокуратурата — извика Джак. — Ще напиша в смъртния акт „убийство“ като причина за смъртта. „Вътрешна интелигентност“, глупости! Това е най-голямата глупост, която съм чувал в живота си. Споменахте, че вие, „почтените“ лечители, сте наричали „миксери“ или предатели онези, които са ограничили манипулациите си само до областта на гърба. Как ли „миксерите“ наричат вас? Шарлатани, може би?

— Вън оттук! — изрева Нюхауз и лицето му заплашително се доближи до това на Джак.

Сякаш електрическа крушка избухна в главата на Джак. Той внезапно осъзна, че е на сантиметри от един разярен мъж, готов да налети с юмруци върху него. Какво правеше той? Какво си мислеше?

Джак отстъпи крачка назад. Не се уплаши — Нюхауз не изглеждаше в особено добра физическа форма, но Джак не искаше да влошава и без това лошата ситуация. Онова, което искаше, беше час по-скоро да се махне оттук.

— Сега, след като се видяхме очи в очи, мисля, че ще си тръгна — каза Джак, възвръщайки сарказма си. — Не си правете труда да ме изпращате до вратата — добави той, вдигайки ръка, сякаш помахва на Нюхауз. — Ще се справя сам.

Той излезе по най-краткия път от вътрешния офис. Лидия и няколкото пациенти бяха чули най-малкото последната част от словесната атака между двамата. Всички седяха напрегнати, готови да скочат и да избягат всеки момент. Гледаха с широко отворени, немигащи очи как Джак преминава през рецепцията. Последният му жест беше да помаха за довиждане на Лидия, преди да се измъкне през външната врата на офиса.

Навън се отправи към велосипеда си и се зае да отключва безбройните заключващи механизми, като в същото време се оглеждаше неспокойно през рамо. Беше изненадан от поведението си, удивлявайки се до каква степен Нюхауз го бе извадил от контрол. Разбира се, сега, когато мислеше рационално, осъзна, че всичко това е заради Джей Джей и желанието му да се справи някак със ситуацията. Трябваше да се овладее, трябваше да се концентрира върху алтернативната медицина като цяло, а не просто върху хиропрактиката или Нюхауз заради емоционалната реакция от смъртта на Киара Абелар.

След като освободи колелото си, Джак се метна на него и натисна педалите, поемайки на юг. Колкото повече увеличаваше скоростта, толкова повече се притесняваше за евентуалните последици от необмисленото си посещение. Ако Бингам или Калвин научеха за последната му изцепка, това можеше да доведе до преждевременен край на подетия от него кръстоносен поход. И дори до уволнението му. И в двата случая проблемът щеше да е сериозен.