Интервенция

Седма глава

11:23 преди обяд, 1 декември 2008 г.

Ню Йорк Сити

(6:23 след обед, Кайро, Египет)

— Увери се, че си дезинфекцирал отвън всички епруветки с култури и шишенцата с хистологични проби — обърна се Джак към Вини в края на случая с менингита. — Сериозно ти говоря. Не искам да открия по-късно, че не е направено, а ти да ми кажеш, че си забравил, разбра ли?

— Разбрах — недоволно отвърна санитарят. — Каза ми същото преди две минути. За тъп ли ме смяташ?

Вини мерна изражението на Джак през пластмасовата маска за лице на качулката му и бързо додаде:

— Не ми отговаряй.

Джак не се канеше да използва качулка с ХЕПА филтър, но беше убеден, че Вини се чувства несигурно без такава, а гордостта му не му позволяваше да си сложи, ако Джак не го направи пръв. Затова в последната минута отстъпи заради санитаря. По правило Джак мразеше използването на качулка или скафандър, защото те бяха неудобни и беше трудно да се работи в тях. Но както вървеше случаят, той бе доволен, че е променил мнението си. Вирулентността на точно този щам менингококи беше впечатляваща по степента на вредата, която беше оказал върху менингите7 и самия мозък.

Тъй като бяха работили случая в инфекциозната зала, а там нямаше други санитари, Джак помогна на Вини да сложи трупа в чувал и да го качи на количка. След като напомни на Вини да информира погребалния дом, в който щеше да се извърши погребението, че случаят е заразен, Джак свали скафандъра и качулката, измъкна се от хирургическата униформа и се насочи към офиса си.

Първо се обади в частното училище, в което бе учило починалото момче. Макар според правилата в Патологическия офисът за връзки с обществеността да движеше всички официални комуникации, Джак често се нагърбваше с тази отговорност. Искаше да е абсолютно сигурен, че нещата са свършени, а алармирането на училищните власти в този момент беше едно от тях. Той заговори откровено с директора, който го увери, че в училището са взети всички необходими мерки. Градският епидемиолог вече ги беше посетил; училището беше поставено под карантина и бе започнало обеззаразяване на всички помещения.

Следващият телефонен разговор беше до Робърт Фаръл, един от приятелите на Киара. След повече от шест-седем позвънявания мъжът най-после отговори, извинявайки се. Но тонът му се промени, когато Джак се представи като патолог.

— Разбирам, че вие сте един от групата от миналата вечер, с която е излязла Киара Абелар, и която я е докарала в спешното в „Свети Лука“.

— Можем да ви кажем, че тя наистина беше болна — отвърна Фаръл.

— Знаете ли как свърши?

— Как е свършило, след като я откарахме в спешното ли?

— Говоря как е свършил животът й.

— Чух, че е починала, след като сме си тръгнали.

Антената за цинизъм в съзнанието на Джак се наостри.

— Това изненада ли ви?

— Ами че как. Млада беше.

— Младите хора обикновено не умират.

— Точно затова съм изненадан.

Джак прочисти гърлото си, давайки си време да помисли. Имаше чувството, че Фаръл се държи неестествено отбранително. Сякаш да подчертае впечатлението, мъжът бързо добави:

— Не сме й давали нищо, ако намеквате за това. Тя дори не пи.

— Не намеквам нищо — каза Джак. Той се поздрави, че е взел голяма проба от тъканните течности за токсикологията, въпреки позитивните данни от дисекцията на билатералните вертебрални артерии. Сега се питаше дали момичето е претърпяло някакво странно падане, при което вратът да се е изкривил, огънал или разтегнал.

— Колко души я докарахте в спешното?

— Трима.

Джак кимна.

— Пили сте, но тя не е пила, така ли?

— Мисля, че трябва да говоря с моя адвокат, преди да отговарям нататък — каза Фаръл.

Джак го притисна.

— Колко голяма беше групата ви?

— Около дванайсет души, мъже и жени. Отидохме в онази кръчма в Уест Вилидж. Можете ли да ми кажете от какво е умряла?

— Работим по въпроса. Да сте забелязали промяна в поведението й?

— Да, както си беше жизнерадостна и разговорлива, и си пиеше колата, изведнъж започна да слива думите и загуби представа къде е и коя е. После стана, направи няколко крачки, олюлявайки се, и падна. Аз буквално я хванах, точно затова я доведох веднага в спешното.

— Защо не извикахте линейка?

— Да ви кажа истината, помислихме, че е пияна. До този момент не знаех, че е била пълна въздържателка.

Джак си представи издутите вътрешни страни на вертебралните артерии на Киара, постепенно запушващи се от приток на кръв към мозъка й.

— Бихте ли ми дали имената и телефонните номера на останалите, които са били в групата?

— Не знам, човече — започна да се дърпа Фаръл. — Не знам дали искам да се замесвам в тази работа повече, отколкото вече съм.

— Вижте, не обвинявам никого в никакво престъпление, вас също. Просто се опитвам да говоря за мъртвата, нещо, което прави всеки патолог. Искам Киара да ни каже какво я е убило, за да се опитаме да спасим някого другиго от същата участ. Има ключова информация, която тук липсва. Кажете ми, вие говорихте ли с нея лично през същата вечер?

— В продължение на няколко минути, но не повече, отколкото всички останали. Имам предвид, че тя беше зрител, така че всички говориха с нея.

— Да е споменавала, че е претърпяла автопроизшествие през последната седмица?

— Не, нищо такова.

— А за някакво падане? Може би по-рано снощи, като например в дамската тоалетна. — Джак не смяташе, че едно падане може да е виновно — без никакви външни признаци за нараняване — но не искаше да изключва нищо.

— И за такова не е споменавала.

Джак накрая убеди мъжа да направи списък на останалите от предишната нощ заедно с телефонните им номера. Фаръл дори обеща да е готов до късния следобед.

Джак прекъсна линията, седна зад бюрото си и забарабани с пръсти по бележника си. Въпреки първоначалните си подозрения, сега му се струваше, че няма престъпен елемент. Но бе сигурен, че някаква част от историята на Киара му убягва. Тъй като вече не разполагаше с други оправдания да отлага обаждането до майка й, той набра цифрите. Знаеше прекрасно в какво тежко положение е жената в момента.

Тя вдигна още след първото позвъняване, гласът й беше силен и очаквателен. Джак мигновено осъзна, че тя очевидно е във фазата на отричането и че някаква част от нея все още се надява, че това може да е обаждане от някого, който ще й каже, че всичко това е ужасна грешка и че дъщеря й е добре.

— На телефона е д-р Джак Степълтън. Обаждам се от Патологическия център.

— Здравейте, д-р Степълтън — каза госпожа Абелар с енергичен, но въпросителен тон, сякаш нямаше никаква причина някой да й се обажда от моргата на Ню Йорк Сити. — Мога ли да ви помогна?

— Можете — отвърна Джак, обмисляйки как да започне. — Но първо искам да изразя искреното си съчувствие.

Госпожа Абелар мълчеше. Джак се разтревожи, че може да последва изблик на сълзи, което би възвестило втория етап на скръбта, гнева. Но от другата страна имаше само тишина, нарушавана единствено от пресекливото дишане на жената. Джак се страхуваше да каже каквото и да е, за да не влоши още повече ситуацията.

— Надявам се, че не ви безпокоя прекалено много — започна той отдалеч, но едва след това стана ясно, че госпожа Абелар не възнамерява да отговори. — Съжалявам, че ви се обадих.

— Знам, че миналата нощ бяхте в моргата — продължи той. — И съм сигурен, че е било тежко. Не желая да ви разстройвам допълнително в такъв момент, но ми се иска да знаете, че прегледах внимателно дъщеря ви тази сутрин, и мога да ви уверя, че е починала мирно.

Джак направи гримаса при звука на сантименталната си реч. Изпита желание да затвори, да се вземе в ръце и да се обади по-късно. Идеята, че един изкормен труп почива в мир беше толкова абсурдно тъпа, че изпита неудобство, че е излязла от неговата уста. Това го накара да усети вина, че е паднал толкова ниско в манипулирането. Въпреки всичко той процедира по същия начин, както с Робърт Фаръл.

— Онова, което се опитвам да правя, е да говоря за дъщеря ви, госпожо Абелар. Сигурен съм, че тя има нещо да ни каже, за да помогне на други, но се нуждая от повече информация. Бихте ли ми помогнали?

— Казвате, че е починала без да се мъчи? — попита госпожа Абелар, нарушавайки мълчанието. Прозвуча така, сякаш това по някакъв начин правеше злополуката с дъщеря й по-малко мъчителна.

— Не се е мъчила, да. Но се питам дали е преживяла напоследък някаква травма на врата?

— Травма на врата? Например?

— Някакво, каквото и да е, нараняване — каза Джак. Чувстваше се като адвокат по време на процес, който се опитва да анулира водещ свидетел.

— Не се сещам за никакво определено нараняване, въпреки че беше падала от люлка, когато беше на единадесет, и се беше ударила навсякъде, включително по врата.

— Говоря за нараняване, което се е случило през последните няколко дни — каза Джак, — може би миналата седмица.

— Господи, не!

— Тя занимавала ли се е с йога? — опита се Джак да отхвърли и другата възможност.

— Не, не знам за такова нещо.

— А някаква автомобилна катастрофа? Да се е случвало нещо такова напоследък?

— Мили боже, не! — повтори госпожа Абелар още по-убедено.

— Значи е била напълно добре до вчера. Никакви болки във врата или главата.

— Ами, като го споменахте сега, тя наистина се оплакваше напоследък от главоболие. Беше под стрес заради постъпването си на нова работа.

— Каква работа по-точно?

— Реклама. Пишеше рекламите за една от най-проспериращите рекламни агенции в града. Ситуацията беше доста стресираща. Доскоро беше безработна, така че се стремеше да даде най-доброто от себе си на новото място.

— Казвала ли е къде точно е съсредоточено главоболието й, отпред или отзад, на тила?

— Спомена, че било зад очите.

— А взе ли някакви мерки?

— Пиеше ибупрофен.

— И… това помогна ли?

— Не много, затова попита една нейна приятелка какво да прави, и тя й препоръча мануален лечител.

Джак се изправи в стола си. От дълбочините на съзнанието му изплува случай, за който бе чел в една статия в „Семинари по съдебна патология“, в която ставаше дума за мануален лечител и апоплектичен удар.

— Киара отиде ли при този лечител? — попита Джак, докато се опитваше да си спомни подробностите от публикацията. Спомни си, че беше свързан с дисекция на вертебрална артерия, точно каквато бе открил тази сутрин у Киара.

— Отиде. Доколкото си спомням, това беше миналия четвъртък или петък.

— Главоболието й мина ли?

— Да, поне в началото.

— Защо казахте „поне в началото“?

— Защото съсредоточеното зад очите й главоболие премина, но започна друго, в задната част на главата.

— Имате предвид в задната част на врата?

— Тя каза в задната част на главата. Сега, като започнахме разговора, си спомням, че освен това ми каза, че се била разхълцала много лошо, хълцането не можело да спре и това направо я докарвало до лудост.

— Случайно да знаете името на този лечител? — попита Джак и притисна слушалката между ухото и рамото си. Освободил ръцете си, той влезе в Интернет и написа в полето на Гугъл „дисекция, вертебрална артерия“.

— Не, не го знам. Но знам името на приятелката, която препоръча доктора.

— Имате предвид лечителя — по инерция каза Джак, след което съжали. Не искаше да разстройва майката на Киара. Човекът можеше наистина да е доктор, който се занимава с мануална терапия, но Джак познаваше много хора, които се смятаха за лекари, без да са. Беше твърде скептичен към тези лечители, макар да признаваше, че не познава достатъчно добре работата им.

— Найчъл Барлоу — каза госпожа Абелар, без да обръща внимание на коментара на Джак.

— Благодаря ви за сътрудничеството — каза той, записвайки си номера. — Бяхте много мила, особено като се имат предвид обстоятелствата.

Джак остави слушалката на мястото й и се загледа невиждащо в стената. Преди седемнайсет години, когато първата му съпруга и децата умряха, той си спомни колко дълго бе отказвал да говори с приятелите и семейството си. Тръсна глава да отпъди спомените и се насили да възвърне вниманието си към екрана на компютъра, но не можа да се концентрира. Вместо това в съзнанието му изникна сцена от предишната нощ — Джон Джуниър, който според Джак и Лори плачеше от болка заради тумора в кухините на дългите кости. Малките му, перфектно оформени бебешки ръчички сякаш сочеха към крачетата с надеждата, че родителите му ще облекчат страданията, но, разбира се, те не можеха.

— По дяволите! — извика Джак към тавана, опитвайки се да се измъкне от бездната на самосъжалението. В този миг през отворената врата надникна една глава. Беше д-р Чет Макгавърн, бившият колега на Джак по стая.

— Това отражение на мисловното ти състояние ли е — пошегува се Чет, — или обща оценка на настоящия тренд на фондовата борса?

— На всичко — въздъхна Джак. — Влизай и разказвай.

Макар че беше свръх зает, Джак нямаше нищо против малко да се разсее.

— Не може — каза Чет с весела нотка в гласа. — Запознах се с някого в събота вечерта и сега имам среща за обяд. Може да се окаже, че това е тя, приятелю! Страхотна е.

Джак махна с ръка. Беше убеден, че Чет никога няма да намери „правилната“. Приятелят му обичаше прекалено много преследването, за да се укроти.

— Хей, Чет — извика Джак след него. — Да си имал някога вертебрална артериална дисекция?

— Да, веднъж. — Чет се върна назад към отворената врата. — Беше по време на стажа ми по съдебна патология в Ел Ей. Защо?

— Тази сутрин имах такава. Озадачи ме, докато не отворихме черепа. Нямаше много история, но нямаше и видима травма.

— Колко годишна?

— Млада. На двайсет и седем.

— Провери дали не е посещавала мануален лечител през последните няколко дни.

— Мисля, че е — каза Джак, впечатлен от предположението на Чет. — Доколкото знам, е била в четвъртък или петък. Почина миналата нощ.

— Не би могло да бъде по-показателно — отвърна Чет. — В моя случай беше лесно да се направи асоциацията, тъй като симптомите започнали малко след цервикалната манипулация. Но когато разгледах нещата основно, разбрах, че симптомите на вертебрална артериална дисекция могат да се забавят с дни.

— Слушай — добави Чет. — Щеше ми се да си поговорим повече, но трябва да ходя да се срещам с новата ми сладурана.

— Не преставаш да ме изненадваш — каза Джак, изправи се и последва Чет по коридора. — Смътно си спомням, че съм чел за един такъв случай, но никога не бях виждал подобно нещо.

— Стори ми се интересно — призна Чет, докато крачеше — и си помислих, че мога да изтръгна малко слава от шефа ми, така че се заех да поразуча вертебралната артериална дисекция и мануалната терапия. Установих, че става въпрос за една от онези асоциации, към които няма особено голям интерес. Излезе, че моят шеф е ходил при същия мануален терапевт и онзи го е заклел да си мълчи, така че бях принуден да подпиша рапорта със заключение за просто терапевтично усложнение.

— Излиза, че някои мануални терапевти причиняват вертебрална артериална дисекция? Знаеше ли?

— Предполагам, че това е в резултат от тяхната „техника на наместване“ — обясни Чет. — Нарича се високоскоростен, ниско амплитуден цервикален натиск. Макар да не се случва често, явно има случаи, когато това може да причини вътрешно разкъсване във вертебралната артерия, а кръвното налягане свършва останалото. Понякога разкъсването се разпространява по всички пътища нагоре към базиларната артерия.

— Колко често е това „не често“? — попита Джак.

— Не си спомням точно — призна Чет. — Беше преди няколко години, все пак. Във файловете на патолозите в Ел Ей мисля, че бях открил само четири или пет случая на вертебрална артериална дисекция, свързана с посещение при мануален терапевт. — Чет се качи на асансьора, задържайки вратата отворена с една ръка. — Виж, Джак, трябва да тръгвам. Закъснявам. Можем да поговорим по-късно, ако искаш. — Вратата се затвори и той потегли.

За миг Джак остана да се взира в празната врата на асансьора. Беше заинтригуван, може би се беше натъкнал на отклонението, от което имаше нужда. Ако излезеше, че Киара е посетила мануален терапевт заради главоболието си и е имала цервикална манипулация, съществуваше вероятност — той нямаше представа доколко — момичето да е получило вертебрално артериално увреждане.

Като се завъртя рязко, Джак забърза обратно към офиса си. Беше чел на времето за случай на подобно увреждане, причинено от мануален терапевт, а и Чет се беше натъкнал на няколко подобни случая в базата данни на патолозите в Ел Ей. Може би случаят с нелепата смърт на Киара бе точно такъв? Това го накара да си помисли, че при дадените обстоятелства е задължително лично да посети такъв лечител.

Макар да не познаваше в подробности работата на този вид терапия, освен като форма на тъй наречената алтернативна, или допълваща медицина, той знаеше, че все пак има съмнения относно ефикасността й. Той не правеше кой знае каква разлика между мануална терапия, акупунктура, хомеопатия, аюрведа, китайско билколечение, трансцендентална медицина и стотици други, базирани по-скоро на надеждата и плацебо ефекта, отколкото на нещо друго. Това със сигурност не бе наука, поне доколкото той смяташе, но щом хората вярваха, че получават нещо срещу парите си, нямаше какво да каже. От друга страна, ако тези терапии можеха да бъдат фатални, това вече бе съвсем друга история, и той, като патолог, имаше известна отговорност да предупреди обществото.

Изпълнен с енергия от този нов кръстоносен поход, Джак седна обратно в стола си. В този миг си помисли за Лори — как беше му казала, че иска да опита всичко за лечението на Джей Джей.

— Мисля, обаче, че ще се разминем с мануалната терапия — произнесе гласно Джак, като придърпа стола си към компютърния монитор.