Интервенция

Двадесет и втора глава

10:40 сутринта, 6 декември 2008 г.

Ню Йорк Сити

Не бяха минали и десет минути след разговора с Джеймс, когато Алекс Яцек, антропологът, пристигна. В краткия промеждутък Шон и Сана продължиха да си разменят шепнешком епитети. Въпреки първоначалната им радост, свързана с откритието, спориха около плановете за вечерта докато накрая Сана, възмутена, бе изчезнала в лабораторията, за да провери апаратурата.

Алекс изглеждаше млад за доктор на науките, с оскъдна брадица на младежкото си лице. Имаше телосложение на типичен гимназиален футболист, с широки рамене и тясна талия. Носеше панталони цвят каки и старомодна трикотажна риза.

— Така ли изглеждаха костите, когато отворихте капака? — попита той, поглеждайки в костницата.

— До голяма степен — потвърди Джак. — Вътре имаше също така и три свитъка. Шон ги извади внимателно. Бедрената кост може и да се е отместила леко, но направихме много снимки.

— Скелетът изглежда пълен.

— Така предположихме и ние — обади се Шон.

— Можели сте да извадите костите — каза Алекс. — Местоположението им няма да ни каже нищо, тъй като става дума — сигурен съм, че знаете — за препогребване. Когато са се използвали костниците, тялото е било оставяно първо да се разложи, след това са събирали костите и са ги слагали в костницата в определен ред. Така че да продължим и да ги извадим една по една, да ги подредим на масата в анатомичната им позиция.

Сана излезе и се приближи към тях, и Джак побърза да ги представи един на друг. Последва истинско шоу, докато Сана се разливаше в благодарности за времето, което антропологът им е отделил.

Това очевидно раздразни Шон и докато Сана отведе Алекс да се преоблече в нужните дрехи, Джак се наведе и попита приятеля си:

— Още ли държиш на събирането довечера, или си премислил?

— Можеш да обзаложиш прекрасния си задник, че ще го направим — сопна се Шон. — Не знам какво й става понякога. Но каквото и да е, ще е по-добре да спре.

Джак благоразумно се въздържа от други коментари, наведе се да вземе една кост от костницата и се опита да разбере каква е.

След като се върна от помещението за преобличане, Сана продължаваше да се върти около Алекс, който очевидно бе поласкан от неприкритото й внимание. Но виждайки, че Джак и Шон се опитват да открият къде в анатомично положение е била костта, те се присъединиха да им помогнат. След няколко минути Алекс пое контрола и започна да обяснява всяка кост, която вземаше от костницата и добавяше към оформящия се скелет. Половин час по-късно той беше готов.

За Сана най-интересни бяха черепът и долната челюст, защото там имаше останали няколко зъба по местата им. Шон от друга страна се интересуваше от тазовите кости. Докато сглобяваше всички фрагменти, Алекс изкоментира безгрижно, че жената е имала деца, и най-вероятно много.

— Става дума за забележително запазен скелет — каза Алекс, като го изследваше, добавяйки на мястото им няколко отделни кости. — Забележете, че всичките, дори най-малки костици на пръстите на двете ръце, са тук. А това е наистина удивително. В нито един от случаите с костници, които съм имал удоволствието да изследвам, не се е случвало. Никога не съм виждал всички кости на пръстите заедно. Който го е направил, се е отнесъл с огромно уважение към починалата.

— Казахте, че е жена — отбеляза Шон възбудено. — Сигурен ли сте, че скелетът е наистина на жена?

— Абсолютно! Вижте деликатните изпъкналости на веждите — каза той, посочвайки черепа, — и забележете колко фини са костите на ръцете и дългите кости на краката. А ако събера лонни кости — Алекс ги вдигна и ги сложи заедно, както биха били в естествено състояние при жив човек, — ще видите колко широка е лонната дъга! Определено става въпрос за жена. Без никакво съмнение!

— Особено след като казахте, че е имала няколко деца — изхихика самодоволно Шон.

— Това е тема, по която не мога да бъда догматичен — каза Алекс.

Усмивката на Шон увехна.

— И защо?

— Браздите по илиачните кости20 са наистина ясно изразени — каза Джак, като вдигна бедрената кост и я показа на Алекс. — Никога не съм виждал по-голяма.

— Какви са тези бразди? — попита Шон.

Джак посочи ръба на костта.

— Появяват се след раждане. А тези са най-дълбоките, които съм виждал. Бих казал, че тази жена е имала сигурно десет деца.

Алекс размаха пръст, очевидно не споделяйки мнението.

— Дълбочината на браздите върху илиачната кост и точките по тазовите кости в областта на пубисния симфизис21 не са напълно пропорционални на броя на децата, които една жена е родила.

— Но обикновено е така — изтъкна Джак.

— Хубаво — каза Алекс. — Обикновено е така, признавам.

— Така, вдлъбнатината на илиачната кост и точките подсказват, че жената е имала много деца. Това не го доказва, само го подсказва. Съгласен ли си?

— Да, Джак, съгласен съм. Но аз също така казах, че това може да е погрешно. Хора, имате ли някаква идея за идентичността на тази жена и колко деца всъщност е имала? Няма ли някакво име или дата върху костницата? Ами свитъците? В тях нищо ли не се споменава за деца?

Няколко секунди никой не помръдна. Беше пълна тишина, с изключение на компресора на хладилника в дъното. Усещайки внезапно неестествената атмосфера, Алекс добави:

— Нещо погрешно ли казах?

— Съвсем не — окопити се Шон. — Не сме сигурни за идентичността на този скелет, но върху капака на костницата има дата. 62 години след Христа, но ние не знаем дали това е датата на нейната смърт, или датата на препогребването й. Надяваме се, че свитъците може да хвърлят светлина върху личността й, но още не сме ги развили, което означава, че не сме ги прочели.

— А възрастта на жената? — попита Сана. — Можете ли да кажете колко годишна е?

— Не съвсем точно — каза Алекс. — За съжаление, костите не са като ствол на дърво, на което можеш да преброиш кръговете. Всъщност, през живота на човека костта постоянно се възстановява, именно по тази причина можем да определим точно възрастта с помощта на въглероден анализ. Ако желаете, може да проведем такъв анализ на костите и да проверим дали съвпада с датата върху капака на костницата. При най-новите техники е нужно съвсем малко количество проба.

— Ще го имам предвид — каза Шон.

— Ако трябва да предположите на колко е години, какво бихте казали? — обади се Сана.

— Бих казал над петдесет, за да съм сигурен. Но ако рискувам и остана в сферата на предположенията — бих казал осемдесет. Вътрешното ми чувство ми подсказва, че става дума за стар човек, имайки предвид артрита на пръстите и ходилата. Ти какво ще кажеш, Джак?

— Мисля, че си прав. Единственото друго нещо, което забелязвам, е някакви леки признаци на туберкулоза върху няколко гръбначни прешлена, но иначе жената е била в добро здраве.

— Точно така — съгласи се Алекс.

— Изумена съм — каза Сана. — Водният печат трябва да е функционирал перфектно. Не бях особено оптимистична, че ще намеря ДНК, но вече съм. При положение че все още се виждат зъби по местата им и че костите са толкова сухи, трябва да се открие и незасегната митохондриална ДНК.

— Да не чуе дяволът! — обади се Шон.

— Защо искате да намерите ДНК? — вдигна очи Алекс. — Имате ли нещо предвид?

Сана сви рамене.

— Мисля, че ще бъде интересно и определено ще е предизвикателство. Ще е любопитно да се види откъде е, имам предвид в генеалогично отношение. Костницата може да е намерена в Рим, но това не означава, че жената е от Рим или дори от Италия. През първия век след новата ера е имало голяма миграция заради Пакс Романа22. А ДНК-то на жена от първи век би било интересно допълнение към международната митохондриална база данни.

— Как ще го направите? — попита Алекс. — Какви процедури следва да се извършат?

— Първо ще се опитам да използвам един зъб за източник — каза Сана. — Ако не се получи, ще използвам костен мозък. Във всеки случай не става дума за сложен процес. На първо място ще изчистя зъба от външната страна, за да се махне всяка замърсена ДНК. После ще пробия короната на зъба, ще извадя суха пулпа от кухината, ще я суспендирам с детергент, за да отворя клетките, ще я третирам с протеаза, за да отстраня белтъците и след това ще екстрахирам ДНК. След като разполагам с пречистената ДНК, ще я подложа на амплификация23 чрез PCR, ще определя количеството й и накрая ще я секвенирам. Просто е.

— За колко време? — попита Алекс. — Интересувам се от продължителността, ако не възразявате.

Сана погледна Шон, който се съгласи с почти недоловимо кимване.

— Това ще зависи от първата стъпка. Дали има незасегната митохондриална ДНК. Ако има, ще ми отнеме няколко дни или най-много седмица. Някои от стъпките са най-резултатни, когато се даде възможност на процеса да продължи през цялата нощ.

— Добре. — Алекс стана от стола и я потупа по рамото. — Искам да ви благодаря, че ме включихте. Беше невероятна сутрин.

Очите му се спряха върху трите древни свитъка, когато се запъти към помещението за преобличане, за да свали предпазното облекло. Той спря и се обърна към Шон.

— Бях толкова погълнат от този скелет, че забравих да попитам за свитъците. Как ще процедирате с тях?

— Ще ги прочетем — отговори Шон с нотка на ревност заради очевидното неформално отношение, което антропологът си позволяваше към съпругата му. — Но първо трябва да ги развием, което си е изпитание. Те са, извинете за каламбура, по-сухи от кост и доста крехки.

— От папирус ли са направени? — попита Алекс. Той се наведе и се взря в тях отблизо. Не си позволи да ги докосне.

— Папирус са, да — отвърна Шон.

— Дали ще се развият лесно?

— Иска ми се. Ще го правим старателно, милиметър по милиметър. Иначе могат да се разсипят на хиляди малки парченца, така че трябва да сме внимателни.

Всички се разсмяха, дори Шон.

— Какъв приятен човек — изкоментира Сана, когато Алекс излезе, след това добави на себе си: — В сравнение със съпруга ми.

— О, ти забеляза! — каза Шон подигравателно, после промърмори: — Знам много добре какво правиш и смятам да го игнорирам — няма да ревнувам. Не си струва да се дразня и няма да ти доставя това удоволствие.

— Добре, хора — каза Джак внезапно, като плесна шумно с ръце, за да привлече вниманието на всички. — Да се захващаме! Да направим каквото трябва да се направи, така че вие двамата да можете да работите. Нямам търпение да разбера дали ще направите положителна идентификация на тези кости. Но нека ви предупредя, ако продължавате да се заяждате един с друг, излизам оттук и се отказвам от вечерята, а ако аз се откажа и Джеймс няма да дойде. Изводът — няма да има парти!

Шон и Сана се спогледаха. След няколко минути Сана отметна глава и се разсмя.

— Боже, държим се като деца.

— Говори само за себе си! — сопна й се Шон. Новата Сана не му харесваше.

— Така и правя. Мисля, че започваме да си приличаме прекалено много, като куче и господар.

Сега беше ред на Шон да се разсмее.

— Е, кой от нас е кучето?

— Лесно е да се каже, като се има предвид начина, по който лаеше напоследък — присмя му се Сана, като продължаваше да се смее.

— А ти винаги трябва да имаш последната дума — изстреля в отговор Шон.

Джак спря между двамата съпрузи и вдигна ръце.

— Спрете да се обвинявате един друг. Прекалено сте емоционални! Успокойте топката и да се хващаме за работа.

— Отивам в „Хоум депо“ — каза Шон рязко. — Джак, ще ми подадеш ли ръка?

— Ще ми трябват плоски клещи — каза Сана. — Чакай да видя дали кучешкия зъб ще излезе лесно. — Тя взе черепа и дръпна десния кучешки зъб, който беше в забележително добра форма. Зъбът излезе лесно с лек звук. — Това се получи бързо. Не! Няма да ми трябват никакви клещи.

— Какво ще купуваш от „Хоум депо“? — попита Джак.

— Няколко шлифовани стъкла — отвърна Шон. — И малък овлажнител, така че да мога да сглобя такелаж, за да издухам малко водна пара натам, където искам. Вече имам в раницата няколко чифта щипци като тези, които използват филателистите. Разгъването на тези свитъци няма да е лесно. Папирусът ще се излющи, така че ще трябва да го запазим веднага под стъкло. От всичко, което знам, както казах и на Алекс, папирусът може да се разпадне на парчета и ще трябва да бъде събран и подреден, както се реди пъзел. И за да бъда напълно искрен — наистина не знам какво да очаквам.

— Докато вие, момчета, сте в „Хоум депо“, аз ще вляза в лабораторията и ще се заема с моята част от проекта. — Сана размаха току-що извадения зъб. — Колкото по-бързо го сложа на соникатора24 с препарата за почистване, толкова по-бързо ще мога да отрежа коронката и да взема пулпа.

— Ами тази вечер? — попита Джак. — Ще се държите ли прилично? Идеята за партито още ли е валидна?

— Разбира се, че е валидна — каза Сана. — Надявам се нашата сприхавост да не ви е накарала да се чувствате прекалено неловко или нежелан. Обещаваме да бъдем добри. Просто не ми харесва, когато Шон не обсъжда с мен, когато кани хора вкъщи. Не че не обичам да ни идват гости, обичам. Всъщност много ми е приятно да готвя, а рядко имам шанс, така че тази вечер ще се наслаждавам. Така че щом сложа екстракта от пулпата в инкубатора да се суши за през нощта, си тръгвам и отивам да пазарувам и да подготвям вечерята.

— Добре. Сега вече се успокоих — каза Джак. — Но що се касае до моето идване, трябва първо да говоря със съпругата си дали не възразява. Имаме бебе, а тя е поела цялата грижа за него.

— Бебе, колко приятно! — каза Сана, без вълнението, с което повечето млади жени биха реагирали. Нито покани майката и бебето. — Сигурно няма да прояви недоволство, че ще прекарате вечерта със стари приятели от колежа.

— Нещата са по-сложни, отколкото предполагате — обясни Джак, без да навлиза в подробности.

— Е, ще те разберем, ако не можеш да дойдеш — обади се Шон. — Но се надяваме да можеш. Това, което открихме в костницата е невероятно и ще ми е страшно приятно да подразня Негово Високопреосвещенство Джеймс.

— Моля те, не прекалявай — каза Джак. — Той наистина е обезпокоен от цялата тази работа и евентуалните последици.

— Сигурно — вдигна рамене Шон.

— Аз не бих бил толкова безгрижен — предупреди Джак. — Джеймс е женен за Църквата. Ако не друго, е ужасно лоялен.

Мисията им в „Хоум депо“ бе изпълнена с натоварването на едва ли не тонове стъкло в багажника на таксито. Джак отново се опита да убеди Шон да се държи внимателно с Джеймс вечерта, напомняйки му, че го очаква да измине дълъг път, преди да може да докаже, че е открил костите на Дева Мария.

— Не съм го доказал — съгласи се Шон, — но съм на косъм, момче, не си ли съгласен?

— Не, не бих казал — завъртя глава Джак.

— Нека го кажем по следния начин. Ако се канех да се възползвам от тази история такава, каквато я знаем в момента, комбинирайки писмото на Сатурний с факта, че костницата е била точно там, където той е посочил, и не е била докосвана почти две хиляди години — ако имах изобщо подобно намерение, щях да занеса писмото и костницата във Вегас и да помоля брокерите да заложат върху това дали разполагам с костите на Дева Мария. Колко според теб биха ми дали?

— Стига! — скара му се Джак. — Това са абсурдни хипотези.

— Значи така било! — каза Шон внезапно. — Ти си на страната на Джеймс, както винаги е било в колежа. Някои неща никога не се променят.

— Не съм на ничия страна. Аз съм си на моята си страна, точно по средата, винаги опитващ се да поддържам мира между вас двамата твърдоглавци.

— Джеймс е твърдоглавецът, не аз.

— Извинявай. Прав си. Ти беше въздушният десантчик.

— А ти беше задникът. Спомням си го добре — каза Шон. — И като такъв, почти винаги беше на страната на твърдоглавеца, точно както си мисля, че ще бъдеш тази вечер. Предупреждавам те обаче, че тази вечер ще си връщам. По време на споровете ни през годините, винаги сме стигали до точка, в която Джеймс хвърля коза си: вярата! Това може ли да се обсъжда? Добре, тази вечер ще ревизирам някои от тези спорове, само че този път имам факти на своя страна. Ще е забавно. Мога да ти го обещая.

Внезапно двамата стари приятели, седнали на задната седалка в таксито, се погледнаха един друг и се усмихнаха. После се разсмяха.

— Можеш ли да повярваш? — попита Шон.

Джак поклати глава:

— Държим се като тийнейджъри.

— По-скоро като деца — поправи го Шон. — Но аз само изпускам парата. Не се притеснявай, ще се държа прилично с Джеймс.

Таксито отби и спря пред лабораторията за изследване на ДНК, и Джак изтича вътре да помоли охраната за количка, която да ги чака на товарната рампа. След малко двамата с Шон разтоварваха стъклата и ги складираха върху количката. Джак потупа най-горната купчина, останал без дъх.

— Стъклата може и да не се забелязват, когато гледаш през тях, но ти казвам, че са дяволски тежко нещо — кимна Шон и прокара опакото на ръката си по потното си чело.

— Да се надявам ли, че ще можеш да изкачиш това до горе? — попита Джак, все още с ръка върху горния пакет.

— Няма проблеми. Ще извикам госпожа Флиртуваща Независимост да даде едно рамо.

— На твое място не бих се обиждал на Алекс — каза Джак. — Той е просто от онези много доброжелателни, отзивчиви хора. Обича всички и всички го обичат.

— Нямам нищо против Алекс. Проблемът ми е, че не знам докъде може да стигне Сана. Разбираш ли какво ти казвам? Ето, да вземем косата й, която обсъждахме. Беше великолепна, дълга и й казах да не я подстригва, но тя въпреки това я подстрига. Помоля я да направи някои дребни неща вкъщи, като например да ми изглади ризите. Отвръща ми, че и тя работела не по-малко от мен. Казвам й, че ще изрина снега и ще изхвърля боклука. И знаеш ли какво ми отвръща?

— Представа нямам — каза Джак, надявайки се, че тонът му дава ясно да се разбере, че не иска да знае.

— Тя ми казва, че искала да се разменим — аз да съм изгладел, а тя щяла да изрине снега и да хвърли боклука. Представяш ли си?

— Съжалявам — каза Джак неопределено, отказвайки да влиза в дискусии за трудностите в брака. — Какъв ти беше адресът? — попита той, за да смени темата.

— Мортън стрийт №40. Спомняш ли си как се стига дотам?

— Смътно — призна Джак. Той извади малко тефтерче и записа адреса. — Хубаво. Стига жена ми да няма други планове, ще бъда там към седем. А утре? Планирате ли да работите? Ако решите да работите и нямате нищо против, бих искал да намина и да видя как вървят нещата.

— Ще те държа в течение. Сана може да иска да си отспи. Колкото до мен, нямам търпение и ще отида в лабораторията. Искам колкото се може по-скоро да разбера какво има да каже Симон Магьосника и да видя дали може да се реабилитира. Винаги съм се питал дали не е бил просто изкупителна жертва. Църквата през първи век е била в такъв безпорядък, че е имало нужда някой да бъде обвинен и това се оказал горкият Симон Магьосника и желанието му да бъде по-ефикасен лечител.

— Сигурен ли си, че можеш да се справиш с цялата тази стъклария? — попита Джак отново, докато се отдалечаваше. Нямаше търпение да се прибере вкъщи и да види дали може да се приготви за вечерното събитие, надявайки се да убеди Лори, че има нужда да излезе. Знаеше, че няма големи изгледи за успех, но щеше да се опита.

— Двамата със Сана ще се справим — махна с ръка Шон. — До довечера.

— Надявам се. — Чувствайки се все по-тревожен и също така виновен, тъй като минаваше пладне, Джак изтича до главната сграда на Патологическия център на Трийсета улица и Първо авеню. Като устоя на импулса да се качи до офиса си, той се метна на бегача си, помаха на охраната и се насочи към центъра.

Докато въртеше педалите, се почувства по-добре, знаейки, че ще си бъде вкъщи след трийсет минути, където поне щеше да има слаб шанс да намали малко вината си, като даде възможност на Лори да излезе от къщи. Разбира се, ако Джей Джей имаше лош ден, това нямаше как да се случи, тъй като Лори нямаше да се съгласи да остави бедното дете в до голяма степен некадърните ръце на баща му. Освен личните емоционални проблеми, Джак си признаваше, че не може да се държи естествено с болни деца, както беше показал ясно стажът му в трети курс на медицинското училище, когато беше разпределен в педиатрията.

Настроението му постепенно се подобри, тъй като времето беше почти идеално с кристално ясното си сапфирено небе и температури, които се бяха вдигнали до средните за Ню Йорк през декември. Във въздуха витаеше усещане за празник, тъй като градът гъмжеше от ранобудни купувачи, тръгнали на коледен пазар, надяващи се да избегнат тълпите.

Маршрутът на Джак към къщи минаваше покрай Зоологическата градина в Сентръл парк, която беше задръстена от деца и родители. Джак усети да се надига буца в гърлото му, когато се запита дали някога ще има шанс и той да излезе и да се забавляват така с Джей Джей. Продължи по-нататък и се изравни с красива площадка с улей, изграден от полиран гранит. Спря за минута да погледа децата, които пищяха, викаха и се смееха. Радостта им беше заразителна и изкара на лицето му усмивка, карайки го да си спомни собственото си лудо детство. Но миг по-късно мислите му отново се върнаха към болестта на Джей Джей и трудния въпрос кое ще победи — дали мистичната сила на тялото на сина му, в случай че лечението би могло да бъде рестартирано… или точно толкова мистичната сила на задействаната от клетките на ДНК невробластома. Класическа колизия за правилното и грешното.

Усетил още по-силно стягане в гърлото, Джак се метна отново на велосипеда и завъртя бясно педалите, за да прочисти съзнанието си. За щастие хубавото време беше изкарало всички навън — той изведнъж се оказа заобиколен от тълпи други колоездачи, бегачи, скейтъри и пешеходци, така че с усилие успяваше да избегне да не се сблъска с някого.

Излезе от парка на 106-та, откъдето вече ясно можеше да види къщата си — тя изпъкваше като единствената, напълно реновирана. После погледът му бе привлечен от нещо, което не би искал: гледката на съседите му, които загряваха на баскетболното игрище. Неспособен да устои, Джак скочи на тротоара и спря до оградата от метални халки.

Още не бе успял да си поеме дъх, когато един от играчите тръгна към него без да бърза. Казваше се Уорън Уилсън и беше безспорно най-добрият играч. С годините, прекарани в кварталните игрища, двамата с Джак се бяха сприятелили.

— Хей, човече, излизаш ли? Още имам място за един.

— Бих искал — каза Джак, — но Лори е затворена вкъщи с Джей Джей и се налага да се прибера и да я освободя. Разбираш ли?

— Ясно. Мини по-късно тогава.

Борейки се със съвестта си, Джак проследи как Уорън се присъединява към групата. После с неохота обърна велосипеда си и пресече улицата, понасяйки го на рамо по каменните стъпала.

След като отключи вратата, Джак провря глава вътре и се ослуша. Нямаше плач. Внесе колелото, затвори го в килера и тръгна към втория етаж.

Докато се изкачваше нагоре, до слуха му достигнаха издайнически звуци откъм кухнята. В момента, в който стигнеше до там, сигурно щеше да завари бебето в кошарката, а Лори край мивката, както предишната вечер.

— Здрасти, скъпа — извика той, виждайки я да излиза с ъгълчето на окото си и пристъпи, за да погледне Джей Джей. В този момент се сепна, защото детето не се виждаше никъде.

— Къде е момчето? — попита той леко разтревожен, тъй като ситуацията не беше обичайна.

— Малкото момче спи — обяви Лори доволна. — И тъй като миналата нощ се наспах добре, помислих си, че мога да подготвя вечерята. Доста е луксозна.

Луксозна, помисли си Джак, но не реагира. Отиде право при нея, обхвана с ръце кръста й изотзад и я побутна да излезе от кухнята в късия коридор, след което двамата влязоха в дневната. Той я накара да седне в едно от креслата и сам седна в другото.

— Трябва да поговорим — произнесе авторитетно Джак.

— Хубаво. — Лори го погледна подозрително. Ситуацията не изглеждаше обичайна и тя не знаеше дали да се безпокои, или не. Не можеше да разчете емоциите на съпруга си, въпреки че й се струваше, че не е съвсем на себе си. — Наред ли е всичко в офиса?

Джак се поколеба за момент, но не знаеше откъде да започне. Не се бе замислял какво точно иска да каже. Но всяка минута мълчание от страна на Джак увеличаваше безпокойството на Лори за това какво щеше да й сервира.

— Трябва да те помоля за нещо — изтърси той накрая. — Нещо, което ме кара да се чувствам виновен.

Лори се пое рязко дъх и усети как ръцете й изстиват.

— Почакай! — каза тя с нотка на отчаяние, съзнанието й веднага я пренесе към любопитния епизод с мобилния телефон в банята предната вечер. — Ако ще ми казваш, че имаш връзка, не искам да го чувам. Това е нещо, с което не мога да се справя! Точно сега имам да се справям с толкова много неща и не съм сигурна, че ще мога да го понеса. — Думите изскочиха от устата й накъсани, докато тя се опитваше да се сдържи да не се разплаче.

Джак бързо се надигна и седна до нея. Прегърна я през раменете.

— Нямам никаква връзка, за бога! — каза той, шокиран от предположението. — Онова, което искам да те помоля, е дали ще имаш нещо против да изляза тази вечер с двама мои състуденти от колежа. Единия си го срещала, Шон Дотри.

— Археологът? — попита Лори с облекчение и сълзите изпълниха очите й. — Археологът с младата съпруга.

— Точно така — каза Джак.

Изумен от идеята на Лори, че може да има афера, умът му го пренесе към обещанието, което бе дал на Джеймс. Беше се заклел да не споменава вероятността, че може да са открили костите на Дева Мария, както и самото съществуване на костницата. За Алекс не се безпокоеше. Искаше му се да сподели с Лори нещо важно, нещо значимо, така че да успокои притесненията й.

— Миналата нощ ти казах, че се отказвам от кампанията си срещу алтернативната медицина, макар да изпитвам отчаяна нужда от нещо, отклоняващо вниманието. Е, появи се нещо, направо изневиделица се стовари върху мен.

— Чудесно — каза Лори, като все още се бореше да си възвърне равновесието. — Радвам се да го чуя. И какво е то?

Джак й разказа историята за костницата от началото и, както знаеше, че ще стане, това тотално я плени и очарова, дори без да прави асоциацията с Дева Мария.

— Нямах дори отдалечена идея, че си познавал архиепископа на Ню Йорк — каза Лори, напълно смаяна.

— Беше част от стария ми живот, който се опитвах да забравя — обясни Джак. — Всъщност, бях изненадан, че Шон не го спомена, когато вечеряхме с него и със съпругата му.

— Няма значение. Но е наистина удивително, както и цялата история за костницата и свитъците. Нямам търпение да науча повече.

— Аз също. Не би могло да има нищо друго, което да е способно до такава степен да ангажира мислите ми. Ако вярвах в милостта на Бог, бих си помислил, че е изпратено свише. — Джак се усмихна вътрешно, осъзнавайки колко вярно е всъщност.

— Извинявай, че допуснах мисълта, че имаш връзка — промърмори Лори. — Не съм на себе си тези дни.

— Не е нужно да се извиняваш — каза Джак. — Никой от нас не е на себе си, и аз в частност.

— Разбира се, че можеш да отидеш на вечеря — каза Лори. — При това с моята благословия.

— Благодаря. Но това ме кара да се чувствам още по-виновен, отколкото преди. Разбираш ли го?

Тя кимна.

— А разбираш ли, че най-много от всичко ми се иска да можеше да дойдеш с мен? — попита Джак, потискайки мисълта си, че му се иска да не бяха имали детето, особено след като то се бе появило с помощта на процедури за инвитро забременяване.

— Естествено, че разбирам, и при други обстоятелства щях да дойда, ако не за друго, поне да се запозная с архиепископа.

— Ще се запознаеш — увери я Джак. — Особено след като самият той каза, че няма търпение да се срещнете. Сега, обаче, след като ще ходя на вечеря, ми се иска да направя още нещо. Навън е много приятно, а след като Джей Джей спи, защо не поизлезеш малко да глътнеш чист въздух?

По лицето на Лори се разля широка усмивка.

— Оценявам загрижеността ти, но съм добре.

— О, хайде. Не си си показвала носа дни наред. Слънчево е и доста се стопли.

— Къде да отида? — вдигна рамене Лори.

— Няма значение. Разходи се в парка, напазарувай за Коледа, посети майка си. Просто се порадвай на свободата.

— Джей Джей ще разбере, че ме няма в секундата, в която изляза от вратата. Адски ще се притеснявам.

— Май ми нямаш особено доверие.

— Като педиатър? Не, нямам ти. Виж, наистина ми е приятно да съм си вкъщи с Джей Джей. Щеше да е много по-трудно, ако трябваше да се върна на работа и да го поверя на грижите на някого другиго. Щях да се безпокоя и да се изморявам повече от сега.

— Сигурна ли си?

— Да. Не е лесно, но скоро ще можем да подновим лечението. А колкото повече усилия правя, толкова по-уверена съм в добрия изход.

— Добре — кимна Джак. Искаше му се да споделя нейния оптимизъм. Стисна я за ръката, изправи се и отиде до прозореца. Уорън и останалите бяха по средата на първия си мач, тичаха нагоре-надолу по баскетболното игрище.

— Мисля, че в такъв случай ще изляза малко да поиграя — каза Джак.

— Добра идея, само внимавай да не се контузиш — предупреди го Лори. — Не искам още един пациент вкъщи.

— Ще се опитам да не го забравям — каза Джак, преди да тръгне нагоре по стъпалата, за да се преоблече.