Интервенция

Осемнадесета глава

4:21 след обяд, 5 декември 2008 г.

Ню Йорк Сити

Небето беше ясно и слънцето висеше на хоризонта на запад, когато Джак излезе от Патологическия център и зави на север по Първо авеню. Температурата беше паднала и беше свежо, и бузите му пламнаха, докато се надбягваше с градския трафик.

На Осемдесет и първа улица той зави на запад и малко след това пред него се изправи Музеят за изкуство.

С жълто-кафявата си неокласическа фасада, ярко осветена на фона на въгленовочерното на Сентръл парк, огромната сграда спря дъха му. Нощта вече бе паднала и сградата изглеждаше като бижу върху квадрат от черно кадифе.

Джак погледна часовника си. Беше точно пет без петнайсет. Отправи се бързо напред и тръгна нагоре по стъпалата, питайки се, докато влизаше, защо не се е възползвал от възможността да идва тук. Почувства се виновен, че даже не си спомня кога за последен път е бил вътре.

Огромното многоетажно лоби беше пълно с хора. Джак трябваше да почака на голямото овално гише за информация в центъра на помещението, за да говори с някой от музейните служители. Когато попита къде се намира офисът на Шон Дотри, получи карта, на която бе отбелязано как да стигне до там.

Отправи се с бодра крачка.

Установи, че вратата е открехната. Влезе вътре и се оказа във външния офис, където беше бюрото на секретарката. Зад бюрото се виждаше втора врата, също открехната. Джак продължи, стигна до прага и почука по касата отстрани.

— А-а-а? — разнесе се гласът на Шон, който скочи от мястото си. — Каква приятна изненада. Как си, по дяволите?

Шон тръгна към Джак с протегната ръка.

— Получих бележката ти — добави той и по лицето му се разля усмивка. — Толкова се радвам, че се отби. Я се погледни, изглеждаш в същата отлична форма в каквато беше последния път, като се видяхме. Как го постигаш?

— Предимно с уличен баскетбол — каза Джак, леко стреснат от изблика на чувства от страна на Шон.

— Ще трябва да последвам примера ти, приятел — каза Шон. Той се опъна назад и изпъчи добре оформеното си шкембе, поглаждайки го, сякаш се гордееше с него. — Е, колко време мина?

— Не помня точно — призна Джак.

Той огледа просторния офис, чиито прозорци гледаха към Пето авеню. Върху голяма правоъгълна маса в центъра стояха голям брой раннохристиянски артефакти. Една цяла стена с рафтове беше изпълнена с впечатляваща сбирка от книги за изкуството. Отсрещната стена беше доминирана от огромен тъмнозелен кожен диван.

— Красив офис — отбеляза Джак, сравнявайки го със собствената си малка кабинка.

— Преди да кажа каквото и да било — започна Шон, — искам да ти благодаря, че прояви желание да ни помогнеш в тази работа. Това наистина означава много за мен по много причини, но главно защото мисля, че тази изключителна находка ще бъде решаваща за кариерата ми.

— Радвам се, че го правя — промърмори Джак. Какво ли щеше да каже Шон, ако знаеше, че го прави колкото за него, толкова и за самия себе си. Да участва в проекта на Шон беше хиляди пъти по-вълнуващо, отколкото да разследва алтернативната медицина, резултатите от което хората не желаеха да чуят.

— Какво постигна? Успя ли да говориш с шефа си за евентуална лаборатория?

— Да. Няма проблем. Ти и съпругата ти трябва да подпишете само декларацията за ползване, но това е всичко. Никой не е споменавал за никакви парични задължения.

Шон плесна с ръце.

— Чудесно! — извика той, преди да събере молитвено длани пред лицето си, да затвори очи и да вдигне глава към тавана в нескопосана молитва. Миг по-късно той се наведе напред и придоби сериозно изражение. — Джак, толкова се вълнувам, че успя да издействаш разрешение да използваме лаборатория в Патологическия, но има още едно нещо, за което искам да говоря с теб. Това е нещо важно и Негово Светейшество каза, че вече ти е споменал. Бих искал да наблегна на факта, че искаме целият проект да остане напълно секретен, особено що се касае до Дева Мария. Нали няма проблеми? Ако в костницата се окаже това, което очакваме, искаме да можем да съобщим новината едва след като напълно сме приключили съответните изследвания. Искам да съм напълно сигурен във фактите, когато направим съобщението.

— Джеймс беше пределно ясен по въпроса. Всъщност, той може би е дори по-заинтересован от секретността, отколкото теб. Не знам дали знаеш това до степента, до която би трябвало, но той мисли да предприеме сериозна кампания, за да те убеди никога да не публикуваш каквото и да било за връзката на Дева Мария с костите. Със сигурност ти е споменал, че е напълно убеден, че става въпрос за изкусна фалшификация: от първи век наистина, но все пак фалшификация.

Шон удари бюрото с длани, отметна глава назад и избухна в силен смях. Когато се съвзе, поклати глава невярващо:

— Не е ли типично за Джеймс? Прекарах четири години в спор с него за злоупотребите на организираната религия, включително папската непогрешимост, и сега, когато съм на път да открия доказателство, което да опровергае това, той иска да ме откаже да го използвам. Ама че шега!

— Притеснява се, че това може да има силно негативен ефект върху Църквата, подкопавайки авторитета на духовенството и репутацията на Девата — каза Джак. — Освен това се безпокои, че ще го сметнат за извършител, заради това, че си го изиграл да се подпише за костницата; а и заради допускането ти до гробницата на Свети Петър. Според мен си мисли, че с кариерата му е свършено.

— Колкото до отговорността му за допускането ми до гробницата, той е прав. Но никой няма да вземе да го обвинява. Оттогава минаха пет години и аз публикувах окончателния си труд върху гробницата на Свети Петър, заради който всъщност навремето получих пропуска. Виновни са от Ватикана, че не са го анулирали. Колкото до подписването при получаването на пратката от Рим, направил го е изцяло по свое желание. Не съм го измамил. Наистина, смятал е, че получава подарък, но решението си е било негово. Никога не съм и намеквал, че в колета има подарък.

— Няма да заставам между двама ви — каза Джак. Не му се искаше да взема страна. — Трябва сами да се разберете. Просто исках да знаеш какво мисли.

— Благодаря, че ме предупреди — кимна Шон.

— Искам да те попитам нещо — каза Джак с намерението да смени темата.

— Питай.

— Кога искате да започнете?

— Колкото е възможно по-скоро.

— Какво ще кажеш за утре около осем? Трябва да се срещнем, за да ти обясня някои подробности.

— Аз съм съгласен, но нека да звънна на Сана, ако не възразяваш.

— Няма проблем. — Както обикновено, Джак нямаше охота да се прибира вкъщи, не знаейки какво ще завари. Мразеше се за тези си чувства, но не можеше да го преодолее.

Шон откри Сана в медицинското училище. Беше отишла там да се опита да спаси някои от течащите в момента изследвания, които нейните докторанти се опитваха да поддържат. Явно там нещата не бяха потръгнали добре в нейно отсъствие. Дори Джак можеше да чуе остротата в гласа й, когато Шон отдалечи слушалката от ухото си. Шон най-сетне взе думата и й обясни плана.

След малко вдигна палец триумфално.

— Хубаво! — обърна се той към Джак. — Значи утре в осем. Къде ще се срещнем?

— В лобито на центъра за изследване на ДНК. Ами костницата?

— Със Сана ще спрем в резиденцията и ще я вземем пътьом.

— Трябва да призная, че съм много любопитен да видя какво има в нея. Ти наистина ли смяташ, че вътре има кости и документи?

— Напълно съм сигурен — каза Шон. — И нямам търпение да проверя. Жена ми трябваше буквално да ме убеждава да не я отворя в момента, в който я занесохме в хотела в Рим.

— Ами писмото? У теб ли е?

— Абсолютно. Искаш ли да го видиш?

— Бих искал — усмихна се Джак.

Шон измъкна голям том от шкафа с книги и го сложи върху централната маса.

— Използвах тази книга с фотографии на египетски паметници, за да изнеса писмото от Египет. Трябваше да консервирам страниците на писмото, но засега това ги държи гладки.

Шон извади първата.

— Прилича на гръцки — каза Джак, като се наведе над текста.

— Прилича на гръцки, защото е гръцки — усмихна се Шон снизходително.

— Мислех, че ще е написано на арамейски или латински — каза Джак.

— Не е това, което наричаме атически или класически гръцки, а диалекта коин18, който е бил езикът на западното Средиземноморие по времето на Римската империя.

— Можеш ли да го прочетеш?

— Разбира се, че мога — каза Шон леко обиден. — Но е недобре написано, което затруднява превода. Лесно е да се каже, че гръцкият не е бил първият език на Сатурний.

Джак се изправи.

— Удивително! Напомня търсене на съкровище.

— И аз така мисля — каза Шон, — и това е една от причините да отида да уча археология. Още тогава тази наука ми напомняше на търсене на съкровища. За съжаление тази представа се оказа по-скоро романтична, отколкото реалистична, но намирането на това писмо, а после и на костницата, ме върна към онази романтична представа. Колкото и иронично да звучи, чувствам се наистина благословен.

— Мислех, че си атеист?

— Все още съм, до голяма степен — каза Шон. — А ти?

— Предполагам — каза Джак, мислейки за всичките си лични изпитания, изтрили до основа и малкото религиозност, която бе имал. За да промени темата, той посочи писмото и попита Шон как го е намерил.

— Имаш ли време за тази история?

— Абсолютно.

Шон описа цялото приключение, като започна с обяснението за кодекса със старинни ръкописи и стигна до посещението си в антикварния магазин „Антики Абдул“.

— Беше си чист късмет, че се отбих в този магазин — призна Шон. — Раул щеше да го продаде. Той има имейл адресите на кураторите на най-известните в света музеи. В контакт е с всички, които имат нещо общо с Близкоизточните антики.

— И това в някакво си скромно магазинче за антики посред Кайро?

— Точно така — съгласи се Шон, — деветдесет процента от инвентара са съвременни фалшификати. Това е по-скоро магазинче за сувенири, отколкото антиквариат, но явно има някои истински реликви, както установявам за втори път.

— А, значи си бил и друг път там?

— Да — призна Шон. Той разказа на Джак за първото си посещение преди десет години, когато се бе натъкнал на керамичната купа на витрината. — Можеш ли да си представиш шока ми — продължи Шон, — когато един от колегите ми в отдела по Египтология ми каза, че не става дума за фалшификат. Всъщност, купата в момента е изложена на долния етаж на видно място в египетската сбирка.

— И кодекса ли видя на витрината, както купата? Разбрал си веднага какво е и си го взел?

— Не, кодексът не беше на витрината — каза Шон с усмивка, — и продавачът не ми го изнесе отвътре. Поговорихме с него известно време и предполагам, е решил, че може да рискува и да ми го предложи. Продажбата на реликви в Египет е сериозно нарушение на закона.

— Веднага ли разбра, че е автентичен?

— Абсолютно.

— А скъп ли беше?

— Със сигурност съм надплатил за него, но изгарях от нетърпение да го занеса в хотела и да видя какви текстове съдържа.

— Писмото част от текст ли е, или беше просто пъхнато в кодекса?

— Нито едното, нито другото. Беше притиснато между кожените корици, за да не се огъва, заедно с другите парчета хартия. Отначало бях разочарован, защото единственото, което намерих в кодекса, бяха копия от текстове, които имаше в предишни кодекси. После се сетих да проверя вътре в корицата. И — бинго! — намерих писмото на Сатурний.

— Значи в писмото е пишело не само че костницата съдържа костите на Дева Мария, а и къде точно се намира.

— Да. Не знам дали си информиран, но последната ми професионална публикация се казваше „Погребалният комплекс на Свети Петър и околностите“. Да ти е попадала?

— Не съм имал шанса да я прочета — оправда се Джак. — Мислех да изчакам филма.

— Добре, умнико! — засмя се Шон. — Не може да се каже, че беше бестселър, но определено беше сериозно проучване на една много сложна структура, която се е реставрирала в продължение на две хилядолетия. В момента аз вероятно съм най-наясно със сложността на гробницата на Свети Петър. От писмото на Сатурний получих представа къде би могла да се намира костницата спрямо един от тунелите, изкопан по време на последните археологически разкопки на гробницата.

— Значи тунелът е бил сравнително достъпен?

— И още как. Знаех, че не е бил запълнен от работата ми на терена. Единствената ми грешка беше, че костницата се оказа в стената, а не в тавана.

— Интересна история — каза Джак. — Възнамеряваш ли да отвориш костницата утре?

— Можеш да си сигурен! Благодарение на това че уреди достъп до модерна лаборатория.

— А ще имаш ли нещо против да се навъртам наоколо и да гледам, след като ви заведа там?

— Разбира се, че не. Ще ни бъде приятно. Всъщност, ако открием онова, което се надяваме, ще трябва да го отпразнуваме утре вечер в къщата ни в Уест Вилидж. Смятай се за поканен. Дори ще натиснем Негово Високопреосвещенство да се присъедини към нас. Тримата мускетари ще се съберат отново!

— Ако намериш това, което искаш, не съм сигурен, че Джеймс ще е в настроение за празнуване — каза Джак и подаде ръка на Шон за сбогуване.

— Мисля, че ще го изнудим — каза Шон, съпровождайки Джак до вратата на офиса. — Ти само гледай утре как ще излезе, че сме направили забележително откритие.

— Очаквам с нетърпение — каза Джак и си спомни, че искаше да попита още нещо. — Ако се окаже, че в костницата има кости, искаш ли антропологът в Патологическия да ги погледне? Той е специалист и вероятно може да ти каже някои интересни неща за тях.

— Защо не, стига да не му се споменава чии са. Мотото ми винаги е било: Колкото повече информация получим, толкова по-добре.