Интервенция

Двадесет и шеста глава

5:05 след обяд, 7 декември 2008 г.

Ню Йорк Сити

Люк Хестър никога не се бе чувствал толкова уязвим, както докато стоеше на входната врата на дървената къща на семейство Дотри под конуса от насочена надолу светлина. Току-що бе използвал чукчето на вратата, за да извести за себе си и резкият метален звук го изненада и напрегна допълнително нервите му. Той се обърна и погледна колата, с която бе дошъл до Вилидж, със седналия в нея архиепископ. Помаха стеснително. Архиепископът му помаха в отговор и вдигна нагоре палец. Люк направи същото; де да беше поне наполовина толкова уверен, колкото архиепископът, който твърдеше, че е сигурен в успеха на Люк да разубеди археолога да публикува изследването си за Дева Мария и Църквата. Онова, което го бе разтревожило най-много, беше твърдението на кардинала, че д-р Дотри има помощта и вниманието на Сатаната. В резултат Люк бе ужасен с кого ще се срещне при отварянето на вратата.

Може би най-важната причина, поради която Люк не си беше позволявал да напусне манастира сам, след като бе избягал там преди осем години, беше страхът, че трябва да се конфронтира със Сатаната; и ето че в момента правеше точно това. Макар през всичките години на тийнейджърството си да се беше опитвал да се бори със злото в лицето на безнравствения си баща, Люк се виждаше като последният човек, способен да се справи с Принца на мрака на каквото и да е ниво.

А и дрехите му допълнително увеличаваха неудобството и подсилваха чувството за уязвимост. Джеймс беше предложил да е облечен в одеждите си на „Братството на робите на Дева Мария“, но това щеше да е прекалено за Шон, така че в крайна сметка брат Малони и брат Карлин му бяха осигурили обикновени джинси и ризи. С едни такива беше облечен в момента, а останалите бяха прилежно сгънати в куфара, който бе оставил отстрани, заедно с тоалетните принадлежности. Освен тях го бяха снабдили с клетъчен телефон, известно количество пари в брой и нов молитвеник, осветен от самия папа, като специален подарък от кардинала. Ако му потрябваше нещо, Люк трябваше само да се обади на брат Малони или на Негово Високопреосвещенство.

Внезапно вратата на къщата се отвори широко и Сана и Люк се оказаха един срещу друг. Двамата замръзнаха изненадани, тъй като нито той, нито тя съвпадаха с очакванията им един за друг. Сана беше объркана и изумена, както се бе случило с Джеймс от ангелския му, младежки вид и аура на непорочност, но най-вече от неговите спокойни, умоляващи очи, които й се сториха като бездънни кристалносини езера, и нацупените му, невинни устни. Той от своя страна бе очаквал някаква непривлекателна, заплашителна на вид мъжкарана, като алегоричен образ на дявола в средновековна картина.

— Люк? — попита Сана, сякаш се боеше, че халюцинира.

— Госпожо Дотри? — вдигна вежди младежът, сякаш се боеше, че е дошъл на погрешно място.

Сана плъзна очи по стройното, но в добра форма младежко тяло и улови погледа на Джеймс, който наблюдаваше сцената, седнал зад волана на колата си. Тя му махна с ръка, че всичко е наред и той се приготви да тръгне.

— Заповядайте, влезте — произнесе Сана неуверено. Усети, че коленете й омекват, докато младежът минаваше покрай нея, че е поразена от светлината, която се излъчва от него, особено от цвета и блясъка на дългата му до раменете златна коса и безупречната кожа. — Шон! — провикна се тя. — Нашият гост е тук.

Шон се появи от кухнята с чаша скоч. С реакция на изненада, подобна на тази на съпругата си, той се приближи и се взря с отворена уста в Люк.

— Господи боже, момче, на колко си години?

— На двайсет и пет, сър — отвърна Люк. — Скоро ще навърша двайсет и шест. — Той усети, че се успокоява малко. Шон не изглеждаше толкова заплашителен или дяволски, както се беше страхувал.

— Изглеждаш много по-млад — каза Шон. Момчето имаше завидно красива кожа и зъби, бели като току-що паднал сняг.

— Мнозина са ми го казвали — отвърна Люк.

— Ще ни гостуваш една седмица — продължи Шон. — Заповядай.

— Благодаря, сър. Казаха ми, че сте информиран защо съм тук.

— Дошъл си да ме убедиш да не публикувам статията си.

— Само ако е свързана с Дева Мария, Майката на Църквата, Майката на Христос, моята спасителка, която ме въведе в Христовата вяра, Мария на непорочното зачатие, Мария, кралицата на небето, кралицата на мира и Майка на всички скърбящи. На нея съм се посветил и вече започнах да се моля да не я клеветите с предположението, че не е приета в рая да живее с Господа: Бащата, Сина и Светия дух.

— Мили боже! — възкликна Шон, объркан от това дете-мъж, което вече намираше за неразбираемо. — Такава удивителна литания. Разбрах, че живеете в манастир.

— Точно така. Послушник съм в „Братството на робите на Дева Мария“.

— Наистина ли не си излизал от осем години?

— Почти осем, поне не и самостоятелно. Идвал съм тук, в града, с някои от братята, за медицински изследвания преди няколко години, но сега за първи път го правя сам.

Шон поклати глава.

— Трудно ми е да повярвам, че млад човек като теб би искал да се откаже от свободата си.

— Аз с готовност пожертвах свободата си за Светата майка. Оставането зад стените на манастира ми осигурява повече време да се моля за нейното посредничество и мира.

— Посредничество за какво?

— Да ме пази от греха. Да ме държи близко до Христос. Да помага на братята в мисията им.

— Хайде! — каза Сана на Люк. — Нека ви покажа стаята ви.

Люк спря очи върху Шон за миг, след което последва Сана по стълбите към горните етажи. Отминаха втория етаж, където Сана каза, че спи Шон, и третия, където била нейната спалня, докато стигнаха четвъртия. Беше стая с тавански прозорци, които гледаха към фасадата на сградата.

— Ето тук ще бъдете — каза Сана като се дръпна встрани, позволявайки на Люк да влезе в помещението, доминирано от легло персон и половина с балдахин. — Прилича ли на стаята ви в манастира?

— Едва ли. — Той надникна в банята, която се делеше с втора гостна стая на етажа. После се върна към куфара си и дръпна ципа. Първото нещо, което извади беше малка пластмасова статуйка на Дева Мария, която сложи на нощното шкафче. Второто беше малка, прилична на кукла, фигурка на младенеца Исус, облечен в пищна роба и увенчан с корона. Люк с изключително внимание сложи куклата до Дева Мария.

— Какво е това? — попита Сана.

— „Младенецът на Прага“28 — обясни Люк. — Един от най-любимите предмети на майка ми, преди да почине.

След това Люк извади черните си одежди и ги закачи в гардероба.

— Това ли е обичайното ви облекло? — попита Сана.

— Да, но кардиналът сметна, че ще е по-добре да нося по-обикновени дрехи. За щастие, един от секретарите му е с почти моя ръст, така че ги взех от него.

— Облечете каквото искате — каза Сана. — Ще излезем на вечеря след около половин час. Ще имате време да си вземете душ, ако желаете. После ще ви очакваме в дневната долу.

Шон, Сана и Люк се върнаха в къщата с такси малко преди девет и половина. Вечерята в центъра беше минала доста приятно, докато Люк не се опита да обърне разговора към мисията си. Шон, погълнал толкова алкохол, колкото и предишната вечер, използва възможността да информира младежа, че се е заел с непосилна задача и че колкото по-скоро се сблъска с реалността, толкова по-добре за всички тях. Когато Люк настоя, Шон се ядоса и атмосферата постепенно стана напрегната, като Шон продължаваше да се обръща към него с пренебрежителното „момче“.

— Изморена ли си вече? — попита Шон Сана, избягвайки да поглежда Люк.

— Мисля да остана още малко с Люк — прошепна тя. — Не искам да докладва на Джеймс, че не е бил посрещнат гостоприемно.

— Добра идея — съгласи се Шон, облягайки се на перилата на стълбището към горния етаж. — По кое време искаш да тръгнем утре оттук към Патологическия център?

— Например в девет? Така ще имам време да направя закуска за нашия гост.

— Хубаво — отвърна Шон, заваляйки думите. — До утре.

Когато той изчезна нагоре по стъпалата, Сана се обърна към Люк.

— Какво ще кажете да запалим камината? — предложи тя.

Младежът сви рамене. Не можеше да си спомни последния път, когато се бе наслаждавал на топлината на огън. Неизвестно защо се чувстваше нервен, че изпитва прекалено голямо удоволствие след разочароващата вечер, както и депресиран за шансовете си да победи Сатаната.

— Хайде! — подкани го Сана окуражително. — Ще накладем заедно огъня.

Петнайсет минути по-късно двамата седяха на кушетката, очаровани от пропукващия огън, който се разпалваше бързо. Сана си наля чаша вино, а Люк предпочете кока-кола. Сана първа наруши мълчанието.

— Архиепископът ни каза, че животът ви не е бил лесен. Имате ли нещо против да споделите с мен историята си?

— Съвсем не. Тя не е тайна. Споделям я с всекиго, който иска да я чуе, като лепта към Дева Мария.

— Казаха ни, че сте избягал от къщи на осемнайсет години, за да отидете в манастир. Мога ли да попитам защо?

— Непосредствената причина беше смъртта на майка ми — обясни Люк, — но истинската, и по-дълбоката, беше трудно детство, доминирано от баща безбожник. В рязък контраст с баща ми, който ставаше грубиян и побойник под въздействието на алкохола, майка ми беше много религиозна и искрено вярваше, че е виновна за поведението на баща ми. Тя вярваше, че като Ева е отклонила баща ми от пътя му, като се е омъжила за него и е грешница до такава степен, че бе убедила и мен, че съм дете, родено в грях. Ако искам да спася душата си, според нея трябвало да се моля на Дева Мария и да съсредоточа живота си около нея, Христос и Църквата.

— Мили боже — произнесе Сана, изпълнена със състрадание към историята на Люк. Макар да не бе същото, тя винаги бе страдала от преждевременната смърт на баща си, който бе починал, когато бе едва осемгодишна, и сега често се питаше дали не по тази причина се бе омъжила за Шон. Когато се запозна с него той до голяма степен олицетворяваше фигурата на бащата, който й бе липсвал. — И това помогна ли ви?

Люк се изсмя презрително.

— Едва ли. Един от свещениците ме възприемаше като дете, създаващо само грижи, и по тази причина реши да се възползва от мен в продължение на повече от година.

— О, не! — Сега Сана изпита още по-силно съчувствие към младежа. Беше до такава степен изумена, че трябваше да потисне импулса да го прегърне, от страх от реакцията му. Той можеше да интерпретира погрешно жеста й и да реши, че става дума за нещо повече от съчувствие. Все пак не беше дете, а мъж. Освен това имаше нещо механично в начина, по който Люк разказваше.

— Отначало си мислех, че това е сравнително нормално отношение — каза замислено Люк, — тъй като си мислех, че обичам въпросния човек. Но когато пораснах, осъзнах, че е грешно. Не знаех какво да правя, тъй като свещеникът беше един от най-известните хора в енорията, но накрая събрах кураж да кажа на майка ми.

— Тя съчувстваше ли ви? — попита Сана, обезпокоена докъде ще стигне историята, имайки предвид какво беше казал Люк за майка си.

— Тъкмо напротив. Точно както вярваше, че тя е виновна за изстъпленията на баща ми, сега започна да настоява, че аз съм съблазнил свещеника, макар да беше обратното. Особено когато ме попита защо е продължило толкова дълго, а аз й казах, че ми е харесвало, особено в началото. Едва през последните няколко години братята в манастира разбраха всъщност какво се е случило и че не съм виновен нито за неуместното отношение на свещеника, нито за самоубийството на майка ми.

— О, небесни отче! — извика Сана, когато завладялото я съчувствие разби сдържаността й и сякаш изтри всякакви съмнения за истинността на историята и това, че звучи като наизустен сценарий. Без всякакви задни мисли тя прегърна младежа, докато не усети как той се вцепенява, и побърза да се отдръпне. — Каква трагична история — добави тя. Погледна го с нежност, искайки по някакъв начин да свали от него бремето, от което той страдаше по отношение на майка си, макар да бе казал, че братята са му помогнали. Сана усети как я обхваща гняв към Църквата за това, че е бил сексуално малтретиран и внезапно разбра защо Шон беше станал такъв.