Интервенция

Дванадесета глава

8:15 вечерта, четвъртък, 2 декември 2008 г.

Рим

(2:15 след обяд, Ню Йорк Сити)

Първо дойде блясъкът на стоте милиона волта електричество, последван от пращене, което разцепи влажния въздух в древния Египетски обелиск в средата на площад „Свети Петър“. Миг по-късно се чу острият тътен на гръмотевица, която буквално разклати фиата.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Сана.

— Гръмотевица и светкавица — отвърна й пренебрежително Шон, макар че и той бе подскочил. Никога не беше виждал мълния да пада толкова наблизо. — За бога, успокой се! Не си на себе си!

Сана кимна и погледна през прозорците на взетата под наем кола. В тъмнината се виждаха много пешеходци на път за вкъщи, приведени на вятъра, вдигнали чадъри пред себе си като щитове срещу почти хоризонталния дъжд.

— Не мога. Сигурен ли си, че трябва да правим това? — попита Сана. — Искам да кажа, промъкваме се в древно римско гробище в дъждовна нощ, за да откраднем костница. Прилича по-скоро на сценарий за филм на ужасите, отколкото на нещо нормално. Ами ако ни хванат?

Шон забарабани раздразнено с пръсти по волана на колата. Той също беше напрегнат и колебанията на Сана само подклаждаха безпокойството му.

— Няма да ни хванат — сопна й се той. Не искаше да чува нищо негативно. Беше на ръба да направи най-поразителното си откритие, при условие че Сана му сътрудничеше.

— Как може да си толкова сигурен?

— Работил съм тук нощем в продължение на месеци и освен когато не съм водил някого със себе си, не съм виждал жива душа.

— Използвал си молив, хартия и фотоапарат. А сега ще използваме бормашина, чук и длето. Ами ако някой се появи наоколо и ни чуе?

— Базиликата е затворена плътно — озъби се Шон. — Виж, не ми го причинявай. Веднъж вече се съгласи да го направиш. Времето е подходящо. Имаме инструментите. Знаем къде да гледаме. А след като използваме бормашината, за да сондираме за каменната костница, влизането и излизането ни ще траят не повече от няколко часа. Щом не можеш да не се тревожиш за нещо, тревожи се за това как ще изнесем костницата от некрополиса и ще я натоварим в багажника на колата.

— На думи е лесно — изсумтя Сана. Тя погледна през прозорците към площад „Свети Петър“ с извитите елипсовидни колонади на Бернини13 от двете страни.

— Казвам ти, че ще е лесно — каза Шон с явна убеденост, макар опасенията й да бяха възбудили неговите. В действителност знаеше, че има много възможности нещата да се объркат. Противоположно на това, което каза, беше наясно, че можеха да ги хванат. А още по-вероятно беше да не успеят да намерят костницата. Ако се случеше така, щяха да бъдат принудени да съобщят на властите за писмото на Сатурний и да разделят престижа при евентуално й намиране. Разбира се, това щеше да стане само ако позволяха търсенето да се проведе — което бе малко вероятно, тъй като откриването на мощите би поставило църковната догма и папската непогрешимост под въпрос.

— Добре — каза Сана внезапно. — Ако ще го правим, да го правим. Защо продължаваме да седим тук?

— Казах ти. Пристигнахме по-бързо, отколкото предполагах. Последната смяна на охраната на базиликата е в осем часа вечерта. Искам да им дам достатъчно време да свършат и да заключат мястото.

Сана погледна часовника си. Беше почти осем и половина.

— Ами ако открият, че нещо не е както трябва, като например че „Пиета“ я няма?

Шон се обърна да види профила на жена си в тъмното. Надяваше се, че се шегува, но май случаят не беше такъв. Тя гледаше през прозорците на колата като застанала нащрек жертва, която всеки момент ще бъде изядена.

— Ти сериозно ли говориш?

— Не знам — призна Сана. — Нервна съм и съм изтощена. Искам да кажа — пропътувахме целия път от Египет до тук днес. За теб може би е лесно, но не и за мен.

— Нормално е да си неспокойна, всичко е наред. По дяволите, аз също съм неспокоен.

— Ами ако получа клаустрофобия?

— Ще се уверим, че няма да получиш. Няма да те карам да влизаш в тунела. Там и без това няма да има място за теб.

Сана наблюдаваше съпруга си в полумрака на колата. Светлините от фаровете на минаващите коли играеха по лицето му.

— Сигурен ли си, че няма да имаш нужда от мен в тунела?

— Ако слезем там и не искаш да влезеш вътре, ще се справим някак си. Да мислим позитивно. Мога ли да разчитам на теб?

— Така мисля. — Сана не прозвуча много уверено.

В девет без четвърт Шон запали двигателя на колата и се изтегли от тротоара. С непрекъснато работещите чистачки, борещи се с пелените дъжд, трябваше да се напряга, за да вижда. Трафикът, който влизаше в пиацата, се носеше край тях с главоломна скорост. Шон мина край Колонадата на Бернини и се насочи към Арката на камбаните.

— Ако швейцарските гвардейци попитат защо нямаш ватиканска идентификационна карта, остави ме аз да говоря — предупреди Шон.

Двете тъмнокафяви бараки за охранители се откроиха в мъглата напред. Мъжете излязоха, облечени в тъмни дъждобрани с качулки върху черно-оранжевите си униформи. Не изглеждаха доволни, че са на смяна в такава нощ. Шон смъкна стъклото си, когато се изравни с бараките, и спря. Няколко непокорни дъждовни капки мигновено влетяха в купето през отворения прозорец и проблеснаха във въздуха.

— Добър вечер, господа. — Шон направи усилие да потисне безпокойството в гласа си. Както беше очаквал, едната смяна беше свършила. Тези мъже тук бяха други.

Както и следобед, гвардеецът взе картата му без думи. Проучи я на светлината на фенерчето, сравни снимката с лицето на Шон. Върна му я и попита къде точно отиват.

— В некрополиса — отвърна Шон, докато подаваше пропуска си. — Имаме малко работа по поддръжката.

Гвардеецът изучава пропуска известно време, после го върна обратно:

— Вдигнете капака на багажника — нареди той, изчезвайки към задницата на колата.

През това време се приближи втори гвардеец и освети лицето на Сана с фенерче. Преди това той бе използвал фенерчето и едно огледало на дълга дръжка, за да инспектира вътрешността на колата за взривни устройства.

Шон чу багажника да се затваря и миг по-късно гвардеецът се върна до отворения му прозорец.

— За какво са тези инструменти? — попита гвардеецът.

— Имаме работа по поддръжката — отвърна Шон.

— Ще минете ли през офиса на „Скави“?

— Разбира се.

— Да се обадя ли на охраната да го отвори?

— Не е необходимо. Имаме ключове.

— Добре — кимна мъжът. — Един момент. — Той хлътна в малката барака за разрешително за паркиране. Миг по-късно се изправи зад колата и записа номера й, преди да се върне до отворения прозорец. Хвърли разрешителното на таблото и отдаде чест.

— Пфу — изсумтя Сана, след като тръгнаха. — Уплаших се, че сме пушечно месо, когато вдигнаха багажника и видяха инструментите.

— Аз също. Докато работех преди тук никога не са ми обръщали чак такова внимание. Явно са засилили охраната.

Шон паркира където му бяха казали, но колкото може по-близо до офиса на „Скави“.

— Ще взема инструментите. А ти иди до навеса на портика. Не искам да се измокриш като днес следобед.

— Ще можеш ли да се справиш? — попита Сана, докато се протягаше да измъкне един чадър от задната седалка.

Шон я хвана за ръката.

— Въпросът е ти ще се справиш ли.

— Сега, когато сме тук, съм по-добре.

Тя тъкмо се канеше да излезе от колата, когато Шон я стисна по-здраво.

— Изчакай да минат онези коли — спря я той.

Сана се обърна и видя редица от автомобили, които се спускаха към тях в мрака. Те отминаваха със свистене по хлъзгавия, пълен с локви калдъръм, изпращайки мръсни пръски към фиата. Шон и Сана се обърнаха и проследиха с поглед червените стопове, които прелитаха през Арката на камбаните, без дори да намалят.

— Това трябва да е някой от началниците, може би дори най-големият началник — подхвърли Шон.

Няколко минути по-късно се намираха в тъмния офис на „Скави“. Шон бе пренесъл инструментите и другите дреболии в две кошници. Сега, когато беше толкова близо, въодушевлението и безпокойството му се покачиха с още няколко градуса.

— Какво да правя с чадъра? — попита Сана наивно.

— Исусе Христе! — избухна Шон. — Трябва ли да ти казвам за всяко нещо какво да правиш с него? — Намираше се отвъд границите на търпението си. Първо го беше заплашила, че може да не участва в планираното мероприятие, а сега задаваше тъпи въпроси.

— Не ми се сопвай така. Въпросът е резонен. Ако го оставя тук, някой може да дойде насам и да заподозре, че в разкопките има човек.

— От къде на къде, ако види забравен чадър в офиса на „Скави“, някой ще тръгне да подозира, че долу е слязъл нарушител? Това е абсурдно.

— Чудесно! — сопна се Сана в отговор. Тя протегна ръка и остави взетия от хотела чадър да падне на пода. На Шон не му пукаше за нейните чувства.

Шон бе също толкова нещастен. През последната година, докато нейната кариера цъфтеше, тя започна да се държи като луда глава, подстрига косата си съвсем късо въпреки неговото несъгласие; друг път бе сприхава като дете, хвърляше разни предмети, както сега бе направила с чадъра.

В продължение на няколко секунди те се гледаха кръвнишки. Сана първа отстъпи.

— И двамата се държим глупаво — каза тя. Вдигна чадъра и го подпря на една дървена пейка.

— Права си. Съжалявам — каза той, но без по-нататъшни любезности. — Напрегнат съм, защото се страхувам, че може да се откажеш, а това е жизненоважно за мен.

В съзнанието на Сана всяко апатично оправдание на Шон се стапяше като снежна топка в тропиците. Вместо да поеме отговорност за държанието си, той обвиняваше нея.

— Да не говорим повече за това — предложи тя. В този момент последното нещо, което искаше да прави, беше да влиза в спор. А онова, което наистина искаше, бе да се върне в хотела и да си легне в леглото.

— Сега ти си тази, която говори.

Всеки от тях вдигна по една кошница и мина през остъклената вътрешна врата на офиса. Коридорът се осветяваше само от серия слаби нощни крушки по дължината на мраморните первази.

Когато стигнаха до стълбището, което се спускаше към входа на некропола, Шон спря да погледне по коридора към криптата на базиликата. Не видя никого.

— Добре — прошепна той. — Да го направим.

Те слязоха по стъпалата. Вече долу, Шон отвори решетката със съответния ключ, пусна Сана да мине, после сам влезе, преди да заключи металната бариера зад себе си.

На оскъдното осветление, идващо от коридора горе, двамата побързаха да извадят строителните каски и светнаха монтираните върху тях лампи.

— Не е лошо — обяви Сана, използвайки лампата, за да огледа тесния каменен проход към солидната, непропускаща влага врата на некропола. Само миг по-рано тя бе очаквала пристъп на клаустрофобия. Но светлината промени всичко.

— Вземи това в едната ръка и кошницата в другата — каза Шон, след като включи едно от фенерчетата.

— Не мисля, че ми е необходимо в съчетание с лампата върху каската.

— Вземи го — настоя Шон.

Той се изниза покрай нея и бързо се спусна до солидната врата. С всяка стъпка усещаше как вълнението му расте. Не можеше да не се чувства оптимист. Беше убеден, че костницата трябва да е на мястото, където Сатурний съобщаваше, че я е сложил преди почти две хилядолетия.

Отключи вратата и отстъпи встрани, като отново пропусна Сана да мине преди него. После, след като я заключи отново, побутна съпругата си да слезе бързо до нивото на римското гробище. Беше готов да тръгне на запад, но усети, че Сана не е зад него.

— Какво правиш, по дяволите? — попита той, когато се обърна и я видя да се спуска бавно, с поклащаща се на челото лампа.

— Това не ми харесва — каза Сана.

— Какво не ти харесва? — поиска да знае той и промърмори под нос: — Сега пък какво има? — Едва влязоха, а жена му вече започваше да капризничи. За миг се замисли дали да не я изпрати да чака в колата, но после си спомни, че му е необходима. Това, което планираше, определено беше работа за двама души.

— Светлината на лампите изглежда не стига до тавана. Това ме кара да се чувствам странно.

— Таванът е бил умишлено затъмнен, така че посетителите да не виждат стоманените подпори. Направено е за атмосфера.

— Така ли било? — Сана стигна до нивото на древното гробище и лампата й заигра по тъмните входове на мавзолеите.

Шон завъртя очи.

— Това място е още по-зловещо нощем, отколкото през деня — отбеляза Сана.

— Защото странните лампи са изключени поради някаква тъпа причина — изръмжа Шон.

— Какъв беше този шум? — попита тя с тревога.

— Какъв шум?

Обхванати от паника, те стояха замръзнали и се вслушваха. Тишината беше оглушителна.

— Не чувам нищо — прошепна Шон накрая. — Ти какво чу?

— Прозвуча ми като висок глас.

— И таз хубава! Вече започна и да си въобразяваш несъществуващи неща.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Само дето не съм сигурен, че можеш да направиш това. Вече сме толкова близко.

— Щом си убеден, че не съм чула нищо, да свършваме работата и да се махаме оттук.

— Ще се успокоиш ли?

— Ще се опитам.

— Добре, да тръгваме, но стой близо до мен.

Шон поведе на запад, към гробницата на Петър. Сана го следваше на една крачка отзад, избягвайки да поглежда мавзолеите, докато минаваха покрай тъмните им входове, вдъхващи лоши предчувствия.

Внезапно Шон се закова и Сана връхлетя върху него.

— Съжалявам — каза тя. — Нямаше как да знам, че ще спреш. Трябваше да ми кажеш.

— Ще се опитам да запомня. — Той посочи с фенерчето си наляво. — Тук е римският саркофаг, който ти показах днес следобед. Тук ще сложим отпадъците от нашите разкопки. Мислиш ли, че ще можеш да ги занесеш обратно, докато аз копая?

— Имаш предвид сама?

Шон преброи наум до десет.

— Щом аз копая, разбира се, че ще трябва да го направиш сама — произнесе той нетърпеливо.

— Ще видим — каза тя. Идеята да се мотае в некропола сама беше плашеща и не особено привлекателна. Единственото, на което можеше да се надява, беше, че някак си ще се нагоди.

Шон се въздържа от коментар. Вместо това продължи и заобиколи южния край на червената стена. Въпреки изкачването Сана не изоставаше. Няколко минути по-късно те стояха в голямата зала, близо до първоначалния монумент, Тропайона на Петър. Шон насочи лъча на фенерчето си към един от многото стъклени панели на платформата, която бе изградена, за да позволи на съвременните туристи да видят интериора на гробницата.

— Почти стигнахме — обяви той с вълнение. — Скоро ще сме на нивото на пода на Петровата гробница.

— Ще го имам предвид. А сега хайде да се захващаме.

— Точно така! — съгласи се Шон с готовност. — Точно това исках да чуя.

Повдигането на стъкления панел в далечния ъгъл, който служеше за достъп към долното ниво, отне значително повече усилия, отколкото очакваха. След голямо напъване най-после хванаха панела от края и го облегнаха до стената.

— Нека аз да вляза пръв — каза Шон.

Сана кимна. Спускането под стъклената платформа не беше нещо, за което копнееше.

Отне известно време, докато Шон пристегне наколенките към коленете си и надене работни ръкавици; Сана направи същото. Щеше да се наложи да пълзят, тъй като височината на изкопания под до стъклената платформа не позволяваше да се изправят. Седнал на края на платформата с провесени надолу крака в отвореното пространство, Шон се вмъкна напред, после се завъртя, за да застане на пръстения под. Сана повтори движенията му и скоро двамата пълзяха, като всеки побутваше кошницата с инструменти пред себе си.

Подът беше точно такъв, какъвто Шон го бе описал: сбита глинеста пръст с камъчета. Макар да се тревожеше, след като се отдалечиха от платформата, Сана се окуражи. Пръстта, за разлика от другите места в некропола, беше напълно суха и можеше да се предполага, че костницата — стига да я намереха, разбира се — също ще е суха.

Най-после стигнаха до секцията с разкопките, простираща се под нивото отгоре. Таванът беше със същия състав, както и подът. Сана забеляза, че нямаше подпори, и спря да пълзи, поглеждайки тавана с недоверие.

Шон продължи напред още десетина крачки и спря да освети с фенерчето си тунела отляво.

— Пристигнахме — обяви той. Обърна се и видя, че Сана е спряла на няколко крачки от него. Махна й да го последва. Искаше да й покаже къде според него се намира костницата.

— Безопасно ли е?

— Напълно — потвърди Шон, проследявайки погледа й. — Почвата тук е като бетон. Повярвай ми! Искам да ти покажа къде ще копаем.

Сана неохотно изпълзя напред и се озова пред тесен тунел, широк около метър и трийсет, висок метър, и повече от метър и половина дълбок. В началото и в края на тунела имаше подпори от груби дървета, всяка състояща се от две здрави вертикални части и дебела напречна греда, оформящи конструкция.

— Защо тук има подпори, а там — не? — попита Сана. Не искаше да се тревожи, но се притесняваше, че нищо не подпира тавана тук, където двамата с Шон пълзяха.

— Първата подпора в края крепи стената с надписите, докато вътрешната поддържа основната стена на свода на Петровата гробница. Зад вътрешната конструкция се намира интериорът на гробницата. Ако изпълзиш до там, когато погледнеш вдясно ще видиш издълбана ниша в основата на червената стена. Там, според папата, са намерени костите на Свети Петър, онези, които в момента са едно ниво по-горе в плексигласовите кутии.

— Мисля, че ще мина — каза Сана. От мисълта да пропълзи по корем през ниския тунел до гробницата на Петър й прилоша и в нея се събудиха потисканите до този момент клаустрофобични страхове. Беше й необходим целия й самоконтрол, за да я възпре да се втурне обратно и да изпълзи към галерията отгоре.

— Нека ти покажа нещо. — Шон се завъртя в тунела по гръб. Той посочи нагоре, използвайки фенерчето си, и потупа тавана между двете подпорни конструкции. — Костницата трябва да е там, ако не е била открита случайно при издигането на червената стена, или тази с надписите. А сега ми подай бормашината и очилата. Ще проверя какво мога да направя.

Сара се концентрира върху командите на Шон, за да не мисли за цялата грамада на базиликата, която я притискаше отгоре. Когато Шон се канеше да започне, тя каза:

— Ако не възразяваш, ще изляза на по-открито. Малко ми е трудно да дишам тук.

— Както искаш — съгласи се Шон разсеяно. Беше развълнуван да е отново тук, на терена на разкопките. След като сложи кофата до себе си, той опита бормашината. Воят й прозвуча оглушително в ограниченото пространство. Доволен от представянето й, той вдигна върха й към тавана. Бургията мина през втвърдения хумус като нож през масло. След няколко секунди тя потъна до дръжката. Отгоре се посипа суха пръст. Леко разочарован, че не е попаднал на камък при първия си опит, той измъкна бургията и се отмести с петнайсетина сантиметра наляво, след което опита отново.

Минаха трийсет минути, а още не беше открил камък, въпреки направените по тавана дузина пробни дупки. Канеше се да прибегне до зидарския чук и длетото, когато забеляза нещо. Копачите не бяха копали под поддържащата подземието стена, както си беше мислил, а по-скоро бяха мушкали директно през основата й. Когато присви очи, успя да види съединяващите се краища на тухлените стени точно от външната страна на вертикалните подпори на вътрешната конструкция.

— Мили боже! — извика той. Не виждаше Сана, но знаеше, че е под стъклената платформа. Питаше го на всеки пет минути какво прави. По звука на гласа й можеше да каже, че става все по-тревожна, но нямаше какво друго да направи, освен да я държи в течение на действията си.

— Намери ли я? — попита Сана обнадеждено.

— Не, още не, но открих нещо друго. — Основата на подземието отиваше по-дълбоко. Костницата също трябваше да е по-дълбоко. Ако все още беше там, сигурно се намираше от дясната страна на тунела по посока на червената стена.

Той вдигна бормашината за пореден път и се обърна наляво. Започна да прави дупки в дясната стена на тунела. Първата беше по средата на разстоянието между пода и тавана, както и по средата на тунела. Резултатът беше същият като предишните дупки в тавана. Започна да пробива втората дупка на същото ниво, но по-навътре в тунела. На седем-осем сантиметра навътре удари нещо толкова твърдо, че едва не изпусна бормашината от ръката си. Окуражен, започна да пробива на трето място, малко над последното. Задържа дъх, когато бургията прониза хумуса и отново се натъкна на твърда повърхност.

Пулсът му забърза. Следващият опит бе на разстояние десетина сантиметра. Последва същото съпротивление на същата дълбочина. Вълнението му се усили, но не беше готов да празнува. Вместо това бързо проби още десетина нови дупки, сполучливо очертавайки перфектно гладък квадратен камък със страни от по четирийсет сантиметра, зазидан на дълбочина десет сантиметра в стената. В този момент не издържа и се провикна:

— Намерих я! Намерих я! — повтаряше, без да може да сдържа въодушевлението си.

— Сигурен ли си? — долетя гласът на Сана.

— Бих казал деветдесет процента сигурен — отвърна той.

След тази окуражителна новина Сана преодоля неохотата си и се върна да надникне.

— Къде е?

— Ето тук. — Той почука с кокалчето на пръста си по стената в самия център на серията от дупки, които беше пробил.

— Не я виждам — каза Сана разочаровано.

— Разбира се, че не можеш да я видиш — сопна се Шон. — Още не съм я изкопал. Само открих къде е.

— Как може да си толкова сигурен?

— Слушай, просто ми подай чука и длетото. Ще ти покажа, невернице.

Не че не вярваше на Шон, но като него и Сана не искаше надеждите й да се окажат излъгани. Тя побърза да донесе инструментите и му ги подаде.

Той се зае със стената. Работата се оказа по-трудна, отколкото беше очаквал, и бяха нужни много удари, за да успее да забие длетото на десетина сантиметра навътре в твърдата като цимент глина, след което го измъкна. Шумът от стоманения чук върху стоманеното длето беше остър и пронизващ, почти болезнен в тясното пространство. В опит да ускори процеса Шон едва не заби напълно длетото, преди буквално да го бомбардира с удари, за да освободи пръстта наоколо. Ушите им писнаха.

След час и половина работа Шон усети, че раменете го болят и е плувнал в пот. Трябваше да си почине. Пусна инструментите и разтърка схванатите си мускули. Миг по-късно лъчът от фенерчето на Сана се смеси с лъча от неговото. За негова изненада тя бе провряла глава в тунела.

— Как е, напредваш ли?

— Бавно — призна той. С облечената си в ръкавица ръка разчисти повърхността на варовика, която бе разкрил с такъв труд. Въпреки опитите си да избегне удрянето на камъка с длетото, беше направил няколко резки върху него. Те изпъкваха остро като светлокремави дефекти на кафеникавия фон. Като археолог съжаляваше, че се е наложило да използва такава нескопосана техника, но не разполагаше с голям избор. Знаеше, че охраната прави обиколката си в единайсет преди полунощ, когато се сменя, и искаше до тогава да си е тръгнал. А вече наближаваше десет.

— Още ли мислиш, че е това, което търсим? — попита Сана.

— Ами, нека го кажа така: става въпрос за обработено парче варовик, което със сигурност не е местно; освен това е точно на мястото, където Сатурний твърди, че го е сложил. Ти как смяташ?

Сана се обиди от пренебрежителния му тон. Задаваше нормален въпрос, защото единственото, което се виждаше, беше гладко парче камък, и като се имаха предвид всички постройки и модификации по гробницата на Петър през хилядолетията, съществуваше голяма вероятност някакво парче камък да се окаже случайно зазидано на това място. Като сдържаше нервите си, тя изказа предположението си.

— Значи сега ти си експертът — подхвърли саркастично Шон. — Ела да ти покажа нещо. — Той насочи лъча на лампата върху каската си към долния край на варовика, където бе започнал да работи с длетото. В този момент целият долен край беше оголен. — Виж нещо любопитно — каза той със същия пренебрежителен тон, който бе използвал миг по-рано. — „Камъкът“, както го наричаш, е в идеално хоризонтално и вертикално положение. Ако беше отломък от някакъв друг проект, нямаше да стои така идеално. А той е бил сложен внимателно. Неслучайно.

— Колко още ще продължиш? — попита Сана с изморен глас. Даде си сметка, че Шон не оценява усилията й да се пребори с клаустрофобията си. Ако не се страхуваше да си тръгне сама, щеше да го направи веднага.

Без да обръща внимание на въпроса й, Шон раздвижи раменете си и се върна на работа. Бързо напълни едната кофа с пръст и се провикна за втората. Двайсет минути по-късно бе успял да пробие отвор дълбок девет сантиметра и широк също толкова, разкриващ края на онова, за което бе сигурен, че е варовикова урна. Капакът беше с дебелина около два и половина сантиметра и бе запечатан с жълт восък. Като се отказа от зидарския чук заради тясното пространство, Шон премина на длетото като стъргалка, преди да започне да измъква останките с ръка.

Внезапно замръзна. Пое си дълбоко въздух и сърцето му пропусна един такт. Осветлението в некропола се запали, придружено от ниския боботещ звук на активирани електрически трансформатори.