Интервенция

Двадесет и първа глава

9:48 сутринта, събота, 6 декември 2008 г.

Ню Йорк Сити

— Мили Боже, умолявам те — редеше думите Джеймс, — покажи ми как да се справя с костницата. — Той беше в изискания частен параклис, посветен на Свети Йоан, на третия етаж в архиепископската резиденция, коленичил върху античен френски молитвен стол под една абаносова плочка на стената.

Великолепната дърворезба представляваше сцена на Успението Богородично. Божията майка стоеше върху облаци с двама херувими отстрани. Към основата на плочката беше прикрепен съд за светена вода, изкован от чисто сребро. Джеймс винаги я бе харесвал, а тази сутрин изображението имаше особено голямо значение.

— Никога не съм оспорвал волята Ти, но се боя, че способностите ми за работата, която си сложил в моите недостойни ръце, може да са недостатъчни. Твърдо вярвам, че каквито и останки да бъдат намерени в костницата, няма да са на Твоята Непорочна Майка. Моето скромно желание е — за да няма възможност някой да се излъже и да повярва — намерените останки да не са на жена. Едва тогава ще съм способен да се справя с този проблем. Моля те също така приятелят ми Шон Дотри да се откаже от всякакви първоначални асоциации, които може да му хрумнат във връзка с костницата и Твоята Свята Майка. — Като се прекръсти, той стана, произнасяйки пламенно: — Да бъде волята Ти. Амин.

Заради терзанието си Джеймс беше спал неспокойно и отвори очи още преди пет часа. Надигайки се от топлината на тясното си метално легло, той бе отправил същата молитва, която сега повтаряше в параклиса, използвайки по-обикновен молитвен стол в студената си аскетична спалня.

После сутринта мина като всички останали съботни сутрини. Беше чел молитвеника си, отслужи празнична литургия със състава си и закуси с двамата си секретари. Имаше кратко десетминутно прекъсване, когато Шон и Сана дойдоха да вземат костницата. Джеймс бе наблюдавал с кротко страдание как Шон и брат Малони изнасят костницата от сутерена и я слагат в багажника на мръсно жълто такси. Когато багажникът се затръшна, Джеймс беше примигал. Макар да вярваше, че реликвата не съдържа костите на Девата, грубото отношение му изглеждаше светотатствено.

След като семейство Дотри си тръгнаха, Джеймс се върна в частните си покои да се преоблече в бляскавите одежди, белег на висшия му духовен сан, тъй като денят включваше посещение на „Църквата на Дева Мария на Свещените Молитви“. След това, напълно облечен, той отиде в малкия параклис.

Джеймс се изправи на крака с известно усилие. После, като топна пръсти в светената вода, той направи кръст, преди да слезе в офиса си един етаж по-долу. Проверката на електронната поща беше част от сутрешната му практика. Точно когато екранът на компютъра оживя, телефонът му звънна, привличайки погледа му към изписаното на екранчето име. Когато видя, че е Джак Степълтън, той грабна слушалката. За съжаление, не беше достатъчно бърз. Чу сигнал „свободно“, вместо гласа на Джак, което означаваше, че брат Малони или брат Карлин са го изпреварили. Той нетърпеливо забарабани с пръсти по бележника си. Интеркомът избръмча миг по-късно.

— Д-р Джак Степълтън е — каза брат Карлин. — Ще се обадите ли?

— Да, благодаря — отвърна Джеймс. Но не се обади веднага, знаейки, че обаждането на Джак означава, че костницата е отворена. Произнасяйки още една бърза молитва, Джеймс погледна малката мигаща лампичка.

Внезапно изпита неувереност, сякаш знаеше, че Господ Бог е предопределил мъчението му да продължи.

После си пое дълбоко въздух и се обади.

— Ти ли си, Джеймс? — долетя гласът на Джак.

— Самият аз — отвърна унило Джеймс. Можеше да чуе смехът и възбудените разговори от другата страна на жицата, които изличаваха всяка последна надежда в съзнанието му за онова, което щеше да научи.

— Не съм сигурен, че искаш да чуеш това — каза Джак. — Но…

Джеймс не се съмняваше, че Джак е прекъснат от възторжения Шон, който явно се бореше за телефона с приятеля си. Можеше дори да чуе гласа му, който казваше: Това Негово Високопреосвещенство ли е, който се надява скоро да носи Пръстена на рибаря19? Нека поговоря малко с този дебел безделник!

Джеймс се сви и помисли за миг да затвори, но любопитството му попречи.

— Здрасти, братле! — каза Шон безгрижно. — Уцелихме десетката!

— О? — попита Джеймс престорено дезинтересиран. — Какво намерихте?

— Не един, а три свитъка, а най-големият е на гръцки и от външната му страна пише: „Евангелие според Симон“. Имаме Евангелието на Симон Магьосника. Няма шега, няма измама!

— Това ли е всичко, което открихте в костницата? — попита Джеймс и в далечината на хоризонта проблесна пламъчето на надеждата.

— Не, не е всичко, но сега ще ти дам Джак. После пак ще се чуем.

Миг по-късно Джак се върна на линията.

— Той е един щастлив археолог — опита се да го оправдае Джак. — Сигурен съм, че не искаше да бъде непочтителен, в случай че си чул онова, което каза, преди да измъкне телефона от ръцете ми.

— Само ми отговори: имаше ли кости в урната? — попита Джеймс. В момента не го интересуваше нищо друго.

— Имаше — призна Джак. — Според мен прилича на пълен скелет, включително череп, който е в сравнително добра форма. Би могло скелетите да са и повече, но във всеки случай черепът е един.

— Света Марийо, Майчице Божия — промърмори Джеймс по-скоро на себе си, отколкото на Джак. — Можеш ли да кажеш дали останките са човешки?

— Така предполагам.

— А полът?

— Трудно е да се каже. Тазът е на парчета. Но веднага след като видях костите, след отварянето на костницата, звъннах на Алекс Яцек, шефът на Отдела по антропология към Патологическия център, казах му в най-общи линии какво правим и го помолих да дойде. Така че в момента той пътува насам.

— Не си споменал нищо за Дева Мария, нали?

— Разбира се, че не. Само казах, че сме отворили една костница от първи век.

— Добре — каза Джеймс, опитвайки се да измисли какво трябва да направи. Изгаряше от желание да отиде в центъра за изследване на ДНК и лично да види реликвите, но за да го направи, трябваше да се преоблича отново, за да не се появи посещението му на корицата на утрешния „Таймс“. Тъй като трябваше да бъде на официален обяд по пладне в свещенически одеяния, той реши, че не разполага с достатъчно време да се преоблича на два пъти.

— Джеймс, Шон отново иска да говори с теб. Имаш ли нещо против да му дам телефона?

— Разбира се, че не — предпазливо отвърна кардиналът. Предполагаше, че Шон иска да го удари още няколко пъти, сега, когато се чувстваше толкова беззащитен.

— Хей! — каза Шон, идвайки на линия. — Току-що си спомних, че днес е рожденият ти ден! Честит рожден ден, Ваше Високопревъзходителство!

— Благодаря — отвърна Джеймс. Това го изненада. Обезпокоен заради костницата и потенциалните усложнения, напълно бе забравил собствения си рожден ден. Учуди се също така защо подчинените му не бяха казали нищо, макар че никога не е бил педантичен в това отношение. — Титлата ми е Ваше Високопреосвещенство или Ваше Превъзходителство — направи му забележка Джеймс. — Но предпочитам да се обръщаш към мен с Джеймс.

— Прав си — с безразличие каза Шон. — Имам предложение. Какво ще кажеш да завихрим едно парти довечера, в случай че не си се уговорил да вечеряш с някой държавен лидер или друг духовник. Ще отпразнуваме едновременно рождения ти ден и нашата находка. Какво ще кажеш? Едновременността е малко иронична, разбира се, но такъв е животът.

Първата реакция на Джеймс беше да откаже категорично. Не искаше да слуша фукните на Джеймс за това как ще шокира света с откритието си. Но като се замисли над поканата, му се стори, че може и да е добра идея, щеше да понесе по-леко бремето. Имаше нужда да е част от разследването от началото, така че да може да поддържа здравословна доза скептицизъм в умовете на всички заинтересовани, ако се появеше някаква надежда накрая да убеди Шон да се откаже да публикува каквото и да е за Дева Мария. Може би имаше малки изгледи за успех, но за момента това беше единствената стратегия, която той виждаше, освен молитвите.

— Мисля да вземем малко стекове, продукти за салата и някакво страхотно червено вино по пътя за към къщи — продължи Шон, когато Джеймс не отговори. — Можем да изпечем стековете на грил на задната веранда. Какво ще кажеш?

Онова, което продължаваше да кара Джеймс да се колебае, беше притеснението как ще понесе Шон да го тормози през цялата вечер. Джеймс се съмняваше, че може да издържи такава вечер, при условие че беше спал толкова малко.

— Вместо да стоим вътре, можем винаги да излезем — настоя Шон, не получавайки отговор. — Току-що се сетих, че не обичаш да излизаш.

— Само с теб — каза Джеймс. — Винаги започваме да спорим по време на вечеря. Не те обвинявам, и аз съм виновен в същата степен, и дори и да изляза цивилен, винаги някой ме разпознава. Не се нуждая от такъв вид публичност. Дай ми да поговоря с Джак.

— Иска да говори с теб — предаде Шон телефона на Джак.

— Какво има? — попита Джак уморено. Имаше предчувствие за това, което щеше да се случи, а именно — да бъде за пореден път рефер в споровете им.

— Джак, Шон планира празнична вечер у тях. Трябва да дойдеш и ти.

— Всъщност, не съм официално поканен, а и освен това трябва да се прибера у дома и да помогна на Лори с Джей Джей, сина ни.

— Джак, нуждая се от помощта ти, както ясно дадох да се разбере вчера. Ако и ти дойдеш на това импровизирано парти, ще дойда и аз, но ми е нужен буфер с Шон, особено в това екзалтирано състояние, в което е сега. Необходимо ми е да знам повече за това, което е намерил, и какво мисли, но ти знаеш, че това ще е изтезание.

— Явно ще съм за пореден път рефер — каза неохотно Джак. Тази роля никога не му бе харесвала.

— Джак, моля те!

— Хубаво, стига да не продължи до късно.

— Няма. Трябва да изнеса литургия в катедралата рано сутринта. Освен това спах лошо миналата нощ. Повярвай ми, няма да стоим до късно. Виж, ще дойда с колата си и после ще те откарам вкъщи.

— Добре, ще дойда — съгласи се Джак, — но трябва да предупредя Лори.

— Разбира се. А сега дай да чуя отново Шон.

Джеймс каза на Шон какво е решил и попита по кое време ще се събират.

Шон сви рамене.

— Да кажем в седем. Мисля, че мога да говоря и от името на Сана, ако кажа, че искаме да започнем в лабораторията утре рано сутринта. Което на свой ред означава, че трябва да станем рано.

— Нямам нищо против.