Изнудването

11

Когато в Нова Англия най-после настъпи пролет, университетът се съживи и всички забравиха продължителния студ и мрак на зимата. Цветята цъфнаха, тревата се раззелени, а с нарастването на дните студентите започнаха да прекарват все повече време навън. Във въздуха прелитаха стотици фризбита. Хората обядваха на слънце и си правеха пикници. Преподавателите станаха мързеливи, а лекциите по-кратки.

През заключителния семестър в Йейл Кайл реши да стои настрана от студентските празненства. Задържаше се дълго в кабинета си, където работеше усилено върху приключването на юнското издание на „Правен журнал“. Това беше последният му брой като главен редактор и той искаше да бъде най-добрият. А и работата предоставяше подходящо извинение да пренебрегне всичко останало. Накрая Оливия вдигна ръце и двамата се разделиха миролюбиво. Приятелите му — третокурсници, които скоро щяха да се дипломират — се разделиха на две групи. Едните непрестанно пиеха и купонясваха, наслаждавайки се на всеки момент в университета, преди да попаднат в истинския свят. Другите вече мислеха за кариера, учеха за изпита за правоспособност и търсеха жилища в големите градове. Кайл с лекота съумяваше да избегне и двете групи.

На 1 май той изпрати следното писмо на Джоуи Бернардо:

Писмото беше написано на ръка и изпратено от офиса на списанието. Седмица по-късно пристигна отговорът:

Отговорът на Кайл беше по-дълъг и обстоятелствен. Джоуи отново реагира саркастично и го обсипа с нови въпроси. Кайл изхвърли писмото веднага щом го прочете. Двамата си писаха още веднъж и се уговориха за уикенда.

Пати Макавой реши да не излиза от къщи за дипломирането на сина си. Не че някой положи особени усилия да я измъкне оттам. Всъщност Джон Макавой и Кайл изпитаха облекчение от нейното решение, тъй като присъствието й в Йейл само би усложнило нещата. Тя бе пропуснала церемонията по раздаване на дипломите в „Дюкейн“ преди три години, както и завършването на дъщерите си. С две думи, Пати не уважаваше подобни събития, независимо колко важни бяха за останалите. Тя успя да отиде на сватбите на дъщерите си, но отказа да помогне при подготовката им. Джон просто написа няколко чека и така семейството се справи и с това изпитание.

Джоуи Бернардо пристигна в Ню Хейвън в събота следобед, ден преди церемонията по дипломирането. Както му бе наредено в писмата, той се отправи към голямата оскъдно осветена пицария „Сантос“, която се намираше на километър и половина от университета. Точно в 15 ч. в събота, на 24 май, Джоуи зае място в едно сепаре в дъното на заведението и зачака. Беше му забавно и любопитно какво ще се случи. Продължаваше да се чуди дали приятелят му не е изгубил разсъдъка си. Минута по-късно Кайл влезе през задния вход и седна срещу него. Двамата се здрависаха и Кайл погледна към предната врата в далечината. Ресторантът беше почти празен, а от тонколоните звучеше рок парче на Брус Спрингстийн.

— Започвай — подкани го Джоуи, вече не толкова развеселен.

— Следят ме.

— Май си откачил. Напрежението не ти понася.

— Млъкни и слушай внимателно.

Млада сервитьорка се доближи до масата, за да вземе поръчките им. И двамата се спряха на диетична кола, а Кайл поиска и голяма пица „Пеперони“.

— Не съм особено гладен — заяви Джоуи, когато момичето се отдалечи.

— Щом сме в пицария, трябва да си поръчаме пица. Иначе ще изглежда подозрително. След няколко минути през вратата ще влезе мъж с изтъркани джинси, тъмнозелена спортна тениска и бежова шапка за голф. Ще се направи, че не ни забелязва, и вероятно ще седне на бара. Ще си тръгне след по-малко от десет минути. Дори няма да ни погледне, но ще види всичко. Когато излезеш оттук, той или някой от колегите му ще те проследят и ще запишат регистрационния номер на колата ти. Съвсем скоро ще разберат, че съм имал тайна среща със стария ми приятел Джоуи Бернардо.

— Тези типове твои приятели ли са?

— Не. Професионални агенти. Но тъй като съм най-обикновен студент по право, те си мислят, че не забелязвам присъствието им.

— Чудесно. Всичко ми се изясни. А защо, стари приятелю, преследват точно теб?

— Дълга история.

— Да не си започнал да пиеш отново? Или да се друсаш?

— Знаеш, че никога не съм вземал наркотици. И не пия алкохол, нито съм изгубил разсъдъка си. Говоря напълно сериозно и се нуждая от помощта ти.

— По-скоро от психиатър, Кайл. Държиш се странно, човече. В очите ти има особен блясък.

Вратата се отвори и мъжът влезе в заведението. Беше облечен точно както бе описал Кайл, само че носеше кръгли очила с рогови рамки.

— Не поглеждай натам — прошепна Кайл, а ченето на Джоуи увисна.

Сервитьорката донесе диетичните коли и те отпиха по една глътка.

Непознатият отиде на бара и си поръча наливна бира. От своето място виждаше масата им в дългото огледало зад бутилките с алкохол, но определено не чуваше за какво си говорят.

— Този път носи очила — каза Кайл и се усмихна широко, сякаш разказваше виц. — Но не слънчеви, защото биха привлекли излишно внимание. Избрал е големи кръгли очила, за да може да ни оглежда незабелязано. За бога, опитай се да се усмихнеш. Засмей се с глас. Трябва да изглеждаме като стари приятели, потънали в спомени. Нищо повече.

Джоуи беше толкова изумен, че не успя да изпълни молбата му. Затова Кайл избухна в звучен смях и взе малко парче от пицата веднага щом му я поднесоха. Видимо развеселен, той каза с пълна уста:

— Опитай от пицата, Джоуи. Моля те, усмихни се и кажи няколко думи.

— Какво си направил? Онзи там ченге ли е?

— По-скоро не. Не съм направил нищо лошо, но историята е адски заплетена. Ти също си замесен. Да поговорим за „Пайрътс“.

— „Пайрътс“ са на последно място в класирането и ще си останат там през септември. Избери нова тема или друг отбор. — Най-накрая Джоуи си взе парче пица и отхапа половината. — Пие ми се бира. Не мога да ям пица без бира.

Кайл помаха на мързеливата сервитьорка и поръча една халба.

В единия ъгъл имаше голям телевизор. По И Ес Пи Ен даваха бейзболен репортаж. За известно време двамата се взираха в екрана и отхапваха от пицата. След десет минути мъжът със спортната тениска изпи бирата, плати в брой и напусна заведението. Когато вратата се затвори зад гърба му, Джоуи попита:

— Какво става, по дяволите?

— Трябва да поговорим, но не тук. Ще ни отнеме повече от час, а после ще изникнат още въпроси. Ако го направим този уикенд, ще ни спипат. Лошите момчета ни наблюдават и щом видят, че обсъждаме сериозни теми, ще се усъмнят. Най-важното в момента е да изядем пицата, да излезем през главния вход и да не оставаме насаме, докато не си заминеш утре.

— Благодаря, че ме покани.

— Не те повиках заради дипломирането, Джоуи. Съжалявам. Исках само да ти дам това. — Кайл плъзна към него сгънат лист хартия. — Пъхни го бързо в джоба си.

Джоуи взе листа, огледа се, сякаш го дебнеха наемни убийци, и го прибра в джоба на джинсите си.

— Какво е това, Кайл?

— Довери ми се, Джоуи. Моля те. Закъсал съм и имам нужда от помощ. Ти си единственият човек, към когото мога да се обърна.

— И аз ли съм замесен?

— Може би. Да довършим пицата и да изчезваме. Ето какво измислих. Наближава четвърти юли. Изведнъж ти хрумва прекрасната идея да отидем на рафтинг по Ню Ривър в Западна Вирджиния. Ще лагеруваме там три дни. Ти, аз и няколко приятели от старата тайфа в „Дюкейн“. Ще прекараме един уикенд по мъжки, докато още имаме възможност. Списъкът съдържа десет имена и имейли, които навярно имаш. Освен това добавих адреса на една фирма, която организира рафтинг турове в Бекли, Западна Вирджиния. Направих необходимите проучвания.

Джоуи кимна недоумяващо. Кайл продължи:

— Целта на пътуването е да се отървем от преследвачите. Щом се доберем до планината, ще излезем извън техния обсег. Там ще поговорим на спокойствие.

— Това е лудост. Не си наред.

— Млъкни, Джоуи. Говоря сериозно. Следят ме през цялото време. Подслушват телефона ми и дори са проникнали в моя лаптоп.

— И не са ченгета?

— Не, далеч по-опасни са от полицаите. Ако прекараме твърде много време заедно, ще се усъмнят и ще съсипят живота ти. Вземи си още пица.

— Не съм гладен.

Настъпи дълго мълчание. Кайл продължи да се храни. Джоуи се втренчи в репортажа по И Ес Пи Ен. Спрингстийн продължаваше да пее.

След няколко минути Кайл заяви:

— Слушай, трябва да тръгваме. Искам да ти кажа много неща, но в момента не мога. Ако организираш пътуването, ще се позабавляваме и ще имаш възможност да чуеш цялата история.

— Някога бил ли си на рафтинг?

— Разбира се. А ти?

— Не. Мразя водата.

— Винаги дават спасителни жилетки. Хайде, Джоуи, отпусни се. Само след година ще бъдеш женен и животът ти ще е свършил.

— О, много ти благодаря.

— Приеми го просто като среща на стари приятели от колежа. Изпрати имейлите и организирай всичко. Какво ще кажеш?

— Добре, Кайл. Както желаеш.

— Използвай тайния код, когато ми пишеш.

— Моля?

— Има го на листа. В имейлите си до мен трябва да споменеш, че тръгваме за река Потомак в западната част на Мериленд. Не бива да даваме прекалено много информация на преследвачите.

— Какво ще направят? Ще ни проследят с моторна лодка по реката?

— Не, но малко предпазливост не е излишна. Не желая да се приближават до мен.

— Всичко е много странно, Кайл.

— А сме едва в началото.

Изведнъж Джоуи избута встрани пицата и се приведе напред. Втренчи се в Кайл и заяви:

— Ще го направя, но трябва да ми подскажеш за какво става дума.

— Елейн се появи отново. И търси възмездие.

Със същата бързина, с която се бе навел към Кайл, Джоуи се дръпна назад и се отпусна на облегалката. Коя Елейн? Не помнеше фамилното й име, а вероятно и никога не го бе знаел. Инцидентът бе станал преди пет-шест години. Ченгетата бяха приключили със случая по възможно най-бързия начин. И то защо? Защото нищо не се бе случило. Нямаше никакво изнасилване. Да, бяха правили секс, но момичето никога не отказваше. През декември той възнамеряваше се ожени за жената на своите мечти и нищо на света не бе в състояние да провали плановете му. Имаше кариера, бъдеще и добра репутация. Не можеше да повярва, че кошмарът се завръща.

Всички тези мисли минаха през главата на Джоуи, но той не успя да ги изрече на глас. Впери очи в Кайл, който го погледна съчувствено.

„Будна ли е?“ — пита Джоуи.

Никакъв отговор от Бакстър Тейт или от момичето.

— Ще се справим с проблема, Джоуи. Няма да е лесно, но ще се преборим. Предстои ни дълъг разговор, но не тук и не сега. Да се махаме.

— Добре. Както кажеш.

По-късно същата вечер Кайл се срещна с баща си в гръцкия ресторант „Атина“. Към тях се присъедини Джоуи Бернардо, който преди това бе обърнал няколко питиета и изглеждаше доста замаян. Или пък просто се чувстваше смутен и уплашен, но мислите му несъмнено бяха на друго място. Джон Макавой изпи две мартинита, преди да отвори менюто, и скоро започна да разказва истории за отминали съдебни дела. Джоуи също си поръча мартини. Джинът съвсем оплете езика му, но не подобри неговото настроение.

Кайл го доведе, тъй като не искаше баща му отново да го убеждава, че трябва да обърне гръб на корпоративното право и да се захване с нещо смислено. Но след второто мартини Джон Макавой видя, че Джоуи не следи разговора, и реши все пак да опита. Кайл не искаше да спори с него. Взе си от чесновото хлебче и хумуса и го изслуша. Скоро им донесоха бутилка червено вино и баща му разказа поредната история за свой беден клиент, когото бе защитавал без пари. Разбира се, Джон бе спечелил, както се случваше в повечето адвокатски истории. Старият Макавой винаги беше положителният герой в своите разкази. Спасяваше бедните и защитаваше слабите.

Кайл почти съжали, че майка му не присъства.

По-късно през нощта Кайл обиколи двора на университета за последен път като студент. Учуди се колко бързо са изминали последните три години, но същевременно се почувства уморен от всичко. Бяха му омръзнали лекциите, аудиториите, изпитите и мизерното студентско съществуване. На двайсет и пет той беше зрял мъж с добро образование, без лоши навици или трайни увреждания. На този етап бъдещето трябваше да е вълнуващо и изпълнено с големи обещания.

Но Кайл бе обзет единствено от страх и мрачни предчувствия. След седем години следване и отличен успех животът му отреждаше само едно — жалката роля на шпионин по неволя.