Изнудването

3

„Холидей Ин“ се помещаваше в стара сграда от шейсетте години, когато хотелите и веригите за бързо хранене се съревноваваха за място до магистралите и локалните платна. Кайл бе минавал стотици пъти оттам, без да го забележи. Зад хотела имаше закусвалня, а до него бе разположен голям магазин за преоценени домакински уреди.

Паркингът беше тъмен и почти празен. Кайл паркира червения си джип до един миниван от Индиана. Изгаси фаровете, но остави двигателя и отоплението да работят. Навън валеше слаб сняг. Защо не се зададеше виелица, потоп или земетресение, някакво природно бедствие, което би осуетило този ужасен сценарий? Защо точно той се луташе безпомощно в паяжината на малкия им пъклен план?

Проклетият видеозапис.

През последния час Кайл бе обмислял възможността да се обади на баща си, но разговорът щеше да продължи твърде дълго. Джон Макавой можеше да му даде ценни правни съвети, и то на момента, но цялата история криеше редица усложнения. Друг вариант бе да звънне на професор Барт Малори, негов ментор, приятел и блестящ преподавател по наказателен процес. Като бивш съдия той знаеше как да реагира в подобни ситуации. Кайл обаче се опасяваше, че ще се наложи да разяснява твърде много неща, а нямаше време. Беше му хрумнало да се свърже и с двама приятели от братството „Бета“ в „Дюкейн“, но каква би била ползата? Съветите им щяха да бъдат еднакво объркващи, колкото и идеите, които минаваха през главата му. А и не виждаше смисъл да разстройва живота им. Обзет от моментна паника, Кайл бе анализирал различните възможности за спасение. Да потегли внезапно към летището. Да се добере тайно до автогарата. Да се хвърли от някой висок мост.

Но те със сигурност го наблюдаваха и подслушваха. Вероятно следяха всичките му телефонни разговори. Беше убеден, че някой го гледа точно в този момент. Може би в минивана от Индиана се криеха няколко агенти със слушалки и уреди за нощно виждане и се забавляваха, докато прахосваха парите на данъкоплатците.

Кайл не усещаше действието на валиума.

Когато цифровият часовник на радиото показа 21:58 ч., той изгаси мотора и излезе навън. Тръгна с уверена крачка, оставяйки стъпки в снега. Нима това бяха последните му мигове като свободен човек? Беше чел множество случаи за обвиняеми по наказателни дела, които уж съвсем спокойно отиваха до полицейското управление, за да отговорят на няколко въпроса. Там срещу тях биваха повдигани обвинения, последвани от щракване на белезници и затворническа килия. Така те се превръщаха в поредните жертви на системата.

Все още имаше възможност да избяга.

Стъклените врати се затвориха зад гърба му. Той спря за миг в пустото фоайе и му се стори, че долавя дрънченето на затворнически решетки. Започваха да му се причуват и привиждат разни неща. Сякаш валиумът имаше обратен ефект и го караше да трепери от нерви. Той кимна на невзрачния служител зад рецепцията, но не получи отговор. Докато се качваше с остарелия асансьор до втория етаж, Кайл се запита кой глупак би влязъл доброволно в хотелска стая, пълна с ченгета и агенти, нетърпеливи да го обвинят в престъпление, което не е извършил. Защо го правеше?

Проклетият видеозапис.

Никога не го бе гледал. И не познаваше човек, който да го е видял.

В тайния свят на „Бета“ витаеха слухове, опровержения и заплахи, но не се знаеше със сигурност дали „случката с Елейн“ наистина е документирана. Вероятността за наличието на такъв запис и притежанието му от полицията в Питсбърг и ФБР го караше отново да обмисли варианта с моста.

Я стига. Не съм сторил нищо лошо. Не съм докосвал момичето. Не и въпросната вечер.

Никой не я бе докосвал. Поне така гласеше общоприетата и неоспорима версия на братството „Бета“. Но ако записът доказваше противното? Нямаше как да разбере, преди да го изгледа.

Натрапчивият мирис на прясна боя го удари в носа, когато тръгна по коридора на втория етаж. Спря пред стая 222 и погледна часовника си, за да се увери, че не е дошъл твърде рано. Почука три пъти, след което чу раздвижване и приглушени гласове. Веригата издрънча, вратата се отвори рязко и пред него се появи специален агент Нелсън Едуард Гинярд.

— Радвам се, че дойдохте — заяви той.

Кайл влезе вътре и остави стария свят зад гърба си. Изведнъж новият му се стори ужасяващ.

Гинярд свали сакото си. Върху бялата му риза беше опасан кобур и под лявата му ръка се подаваше голям черен пистолет. Агент Плант и другите двама от „Бъстърс Дели“ изгледаха Кайл. И тримата бяха съблекли саката си, за да покажат на новодошлия своя пълен арсенал. Носеха еднакви деветмилиметрови берети и сходни черни кобури. Бяха тежковъоръжени и сякаш нямаха нетърпение да застрелят изнасилвача.

— Добър ход — каза Плант и кимна.

В същия миг Кайл си помисли, че появата му всъщност говори за глупост.

Стая 222 бе превърната в импровизиран оперативен кабинет. Двойното легло беше изместено в ъгъла, а завесите бяха плътно спуснати. В средата имаше две сгъваеми маси, отрупани с папки, дебели пликове и бележници — свидетелство за усилена работа. Три лаптопа работеха и на най-близкия до вратата Кайл зърна собствената си снимка от годишника на гимназия „Сентръл Йорк“, випуск 2001 г. На голата стена зад сгъваемите маси висяха големи цветни фотографии на трима от приятелите му в „Бета“. В далечния ъгъл, почти до завесите, се виждаше портрет на Елейн Кийнан.

Стаята бе свързана със съседната, а вратата помежду им беше отворена. Агент номер 5 влезе през нея, носейки същия пистолет и кобур, и изгледа Кайл.

Петима агенти? Две стаи. Една камара документи. Нима са нужни чак толкова усилия и хора, за да ме заловят?

Кайл усети, че му се завива свят, докато съзерцаваше мощта на правителството в действие.

— Бихте ли изпразнили джобовете си? — попита Гинярд и му подаде малка картонена кутия.

— Защо?

— Ако обичате.

— Мислите, че съм въоръжен? Да не би да се страхувате, че ще ви нападна с нож?

Агент номер 5 схвана шегата и разтопи леда с гръмкия си смях. Кайл извади ключодържателя си, размаха го пред Гинярд и го прибра в джоба.

— Може ли да ви претърся? — каза Плант и тръгна към Кайл.

— О, разбира се — отвърна той и вдигна ръце. — Всички студенти в Йейл са тежковъоръжени.

Плант опипа тялото му бързо и внимателно. Секунда по-късно изчезна в съседната стая.

— Инспектор Райт ви чака в друго помещение надолу по коридора — заяви Гинярд.

Още една стая.

Кайл последва навън. Мъжът почука на вратата на стая 225. Тя се отвори и Кайл влезе сам.

Бени Райт не изглеждаше въоръжен. Здрависа се припряно с Кайл и се представи:

— Инспектор Райт, полицейско управление Питсбърг.

За мен е истинско удоволствие, помисли си Кайл, но не го изрече на глас. Какво правя тук?

Райт наближаваше петдесетте. Беше нисък, атлетичен и плешив, с няколко кичура черна коса, пригладена над ушите. Очите му също бяха черни и отчасти закрити от малки очила за четене, спуснати до средата на тесния му нос. Той затвори вратата след Кайл и го покани да седне.

— Какво сте намислили? — попита Кайл, без да помръдне.

Райт мина покрай леглото и застана пред поредната сгъваема маса. От двете й страни бе разположен по един евтин метален стол.

— Нека поговорим — предложи любезно той.

Кайл осъзна, че мъжът има лек акцент. Английският очевидно не му беше майчин език, но не ставаше ясно къде е роден. И все пак изглеждаше странно. Човек на име Бени Райт от Питсбърг не би трябвало да говори с чуждестранен акцент.

На стойка в ъгъла на стаята бе закрепена малка видеокамера. Кабелите й водеха към масата до един лаптоп с 12-инчов монитор.

— Заповядайте — каза Райт и посочи единия стол, после се настани на другия.

— Искам да запишете всичко — заяви Кайл.

Райт погледна през рамо камерата и отвърна:

— Няма проблем.

Кайл се отправи бавно към празния стол и седна. Райт нави ръкавите на бялата си риза. Възелът на вратовръзката му беше разхлабен.

Лаптопът се намираше от дясната страна на Кайл. Мониторът не светеше. Вляво имаше дебела затворена папка. В средата на масата се виждаха празен бележник и черна химикалка.

— Включете камерата — каза Кайл.

Райт натисна един клавиш на лаптопа и на екрана се появи образът на Кайл. Лицето му излъчваше единствено страх.

Райт прелисти набързо папката и извади необходимите документи, сякаш младият Кайл подаваше молба за издаване на студентска кредитна карта. Постави листовете в средата на масата и заяви:

— Първо трябва да ви прочета правата.

— Не — отвърна тихо Кайл. — Първо ще видя значката ви и документ за самоличност.

Думите ядосаха инспектора, но не за дълго. Райт извади безмълвно кафяв калъф от задния си джоб, разтвори го и каза:

— Имам я цели двайсет и две години.

Кайл разгледа бронзовата значка. Наистина изглеждаше стара. Върху нея пишеше: „Бенджамин Дж. Райт, полицейско управление Питсбърг, служебен номер 6658“.

— А шофьорската ви книжка?

Райт взе калъфа. Отвори друго отделение, намери книжката си между останалите карти и я подаде на Кайл.

— Сега доволен ли сте? — изсъска той.

Кайл му я върна и попита:

— Защо ФБР се меси в случая?

— Може ли да приключим с „Миранда“? — отговори Райт и отдели няколко документа.

— Разбира се. Знам си правата.

— Сигурен съм, че е така. Вие сте блестящ студент по право в един от най-престижните американски университети. Изключително интелигентен млад мъж. — Кайл четеше, Райт говореше. — Имате право да мълчите. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокат. Ако не можете да си го позволите, държавата ще ви осигури такъв. Някакви въпроси?

— Не.

Кайл се подписа върху два формуляра и ги плъзна към Райт.

— Защо се меси ФБР? — повтори той.

— Повярвайте ми, Кайл. ФБР е най-малкият ви проблем. — Ръцете на Райт бяха космати и неподвижни. Беше сключил пръсти върху бележника. Говореше бавно и авторитетно. Нямаше съмнение, че той е доминиращата фигура. — Ето какво предлагам, Кайл. Необходимо е да обсъдим доста неща, а не разполагаме с много време. Играли ли сте американски футбол?

— Да.

— Нека приемем, че масата е футболно игрище. Сравнението не е особено оригинално, но ще свърши работа. В момента сте на голлинията. — С лявата си ръка Райт прокара въображаема черта пред лаптопа. — Трябва да изминете сто ярда, за да отбележите попадение, да победите и да излезете невредим оттук. — С дясната ръка инспекторът очерта другата голлиния, точно до дебелата папка. Между двете имаше около метър разстояние. — Сто ярда, Кайл. А сега слушайте.

— Добре.

Райт отново събра ръце и потупа бележника.

— Някъде тук, на петдесетия ярд, ще ви покажа видеозаписа, източника на конфликта. Няма да ви хареса, Кайл. Ще ви се завие свят. Ще ви се догади. Стомахът ви ще се свие. Ако обаче се споразумеем, ще продължите своя малък поход към голлинията. А когато стигнете там, ще почувствате огромно облекчение. Отново ще се превърнете в златно момче, в привлекателен млад мъж със страхотно бъдеще и неопетнено минало. Доверете ми се, Кайл. Позволете ми да бъда шефът, наставникът, човекът, който диктува играта. Заедно ще стигнем до обетованата земя. — Той почука с дясната ръка по голлинията.

— А обвинението?

Райт докосна папката и каза:

— Вътре е.

— Кога ще го видя?

— Стига, Кайл. Аз задавам въпросите. Надявам се, че имате отговорите.

Инспекторът не говореше с испански акцент. Приличаше по-скоро на източноевропейски, като на моменти бе едва доловим.

Райт сложи лявата си ръка на голлинията пред лаптопа.

— Да започнем с основните неща, Кайл. Малко предварителна информация. Съгласен ли сте?

— Както кажете.

Райт извади няколко документа от папката, разгледа ги за миг и взе химикалката.

— Роден сте на четвърти февруари 1983 година в Йорк, щата Пенсилвания. Трето дете и единствен син на Джон и Пати Макавой. Родителите ви са се развели през 1989 година, когато сте били едва на шест. Никой от двамата не се е оженил повторно. Така ли е?

— Да.

Райт маркира кръстче и продължи със серия от кратки въпроси за роднините на Кайл — дата на раждане, образование, професия, адрес, хобита, религиозна принадлежност и дори политически възгледи. Когато списъкът се удължи, Райт смени листовете и броят на отбелязаните кръстчета нарасна. Всички факти, които бе събрал, се оказаха верни. Освен това знаеше кога се е родила малката племенница на Кайл от Санта Моника. Райт приключи със семейството и извади нови документи. Кайл усети първите признаци на умора. А едва започваха.

— Искате ли нещо за пиене? — попита Райт.

— Не.

— Баща ви има адвокатска кантора в Йорк? — Твърдението му прозвуча по-скоро като въпрос.

Кайл само кимна. Последваха въпроси за живота, кариерата и интересите на баща му. На всеки четири-пет въпроса Кайл изпитваше желание да изрази съмнение дали информацията наистина има отношение към случая, но реши да замълчи. Райт разполагаше с всички данни. Кайл просто потвърждаваше онова, което някой друг бе открил.

— Майка ви се занимава с изкуство, нали? — попита Райт.

— Да. Докъде стигнах на игрището?

— Напреднахте с десет ярда. Каква област в изкуството?

— Художничка е.

Цели десет минути двамата обсъждаха живота на Пати Макавой. Накрая инспекторът приключи с близките и премина към самия заподозрян. Изброи няколко добре известни факта от детството му, без да навлиза в подробности. Той вече знае всичко, помисли си Кайл.

— Завършили сте с отличие гимназия „Сентръл Йорк“, били сте изявен спортист и член на скаутската организация „Игълс“. Защо избрахте университета „Дюкейн“?

— Обещаха ми баскетболна стипендия.

— Имахте ли други предложения?

— Да. От няколко по-малки университета.

— Но не сте играли много в „Дюкейн“.

— През първата година ми се събраха общо тринайсет минути. Скъсах кръстни връзки в последната минута на финалния мач.

— Оперираха ли ви?

— Да, но коляното не се възстанови напълно. Отказах се от баскетбола и станах член на братството.

— Ще стигнем и до него. Поканиха ли ви обратно в баскетболния отбор?

— Да. Но нямаше смисъл. Коляното ми беше прецакано.

— Завършили сте икономика с почти отличен успех. Какво се случи с испанския през втората година? Май не ви допадна много-много, а?

— Може би трябваше да избера немски.

— Една-единствена по-ниска оценка за четири години не е никак зле.

Райт прелисти на следващата страница и си записа нещо. Кайл видя лицето си на лаптопа и си каза, че трябва да се успокои.

— Високи отличия, членство в над десет студентски организации, шампион по софтбол, секретар на братството, впоследствие и президент. Академичните ви резултати са впечатляващи, но, изглежда, сте водили и много активен социален живот. Разкажете ми за първия си арест.

— Сигурен съм, че протоколите са в папката.

— Първият ви арест, Кайл.

— Задържали са ме само веднъж. Поне до този момент.

— Какво се случи?

— Типичните изпълнения на братството. Организирахме шумно парти, което приключи едва след появата на ченгетата. Хванаха ме с отворена бутилка бира. Нищо и половина. Разминах се с глоба от триста долара и условна присъда за шест месеца. След изтичане на периода досието ми беше заличено. В Йейл така и не научиха за случая.

— Баща ви ли го издейства?

— Той също ми помогна, но имах и адвокат в Питсбърг.

— Кой?

— Една дама на име Силвия Маркс.

— Чувал съм за нея. Не е ли специалист по глупави студентски прояви?

— Да. Но определено си разбира от работата.

— Мислех, че е последвал друг арест.

— Не. Веднъж бях спрян от полицията в университета, но не ме задържаха. Получих предупреждение.

— Какво бяхте направили?

— Нищо.

— Защо тогава ви спряха?

— Няколко студенти от братството се замеряха със самоделни бомбички. Големи умници. Но аз нямах нищо общо. Досието ми остана чисто. Дори се чудя откъде знаете за случая.

Райт пренебрегна коментара и вписа нещо в бележника си. После попита:

— Защо решихте да следвате право?

— Направих този избор още като бях на дванайсет. Винаги съм искал да стана адвокат. Като дете обслужвах копирната машина в кантората на баща ми. Може да се каже, че съм отраснал там.

— Къде кандидатствахте?

— В Пен Юнивърсити. Също и в Йейл, Корнел и Станфорд.

— Къде ви приеха?

— Навсякъде.

— Защо се спряхте на Йейл?

— Винаги е бил мой приоритет.

— Предложиха ли ви стипендия?

— Финансова помощ. Останалите също.

— Взехте ли студентски заем?

— Да.

— Колко?

— Толкова ли е важно?

— В противен случай нямаше да ви питам. Да не мислите, че говоря, защото обичам да слушам гласа си?

— Не бих могъл да знам.

— Да се върнем на студентския заем.

— Когато завърша през май, ще дължа около шейсет хиляди.

Райт кимна, сякаш за да потвърди, че това е точната сума. После премина на следващата страница, която също бе пълна с въпроси.

— Пишете за юридическо списание?

— Главен редактор съм на „Правен журнал“ в Йейл.

— Това ли е най-голямото ви постижение в университета?

— Според някои.

— Миналото лято сте били на стаж в Ню Йорк. Разкажете ми повече.

— Работих за една от големите адвокатски фирми на Уолстрийт, „Скъли и Пършинг“. Обичайният летен стаж. Водеха ни по скъпи ресторанти и не ни товареха особено. Приложиха прословутата политика на съблазняване, типична за големите фирми. Глезят стажантите, но станат ли младши адвокати, ги смазват от работа.

— От „Скъли и Пършинг“ предложиха ли ви място след завършване на университета?

— Да.

— Приехте ли?

— Не. Още не съм решил. Фирмата ми даде малко време да помисля.

— Защо се колебаете?

— Имам няколко алтернативи. Едната е за стаж при федерален съдия, но е възможно той да бъде повишен. Нещата са замразени за момента.

— Получихте ли други предложения?

— Да.

— Разкажете ми за тях.

— Наистина ли е от значение?

— Всичко, което ви питам, е от значение, Кайл.

— Може ли да си сипя малко вода?

— Сигурен съм, че има в банята.

Кайл скочи от мястото си, мина между двойното легло и шкафа, светна лампата в тясната баня и напълни една пластмасова чаша с вода от чешмата. Изпи я на един дъх и си сипа отново. Когато се върна при масата, постави чашата на 20-ия ярд от своята страна, след което погледна лицето си в монитора.

— Любопитно ми е — заяви той. — Къде се намирам сега?

— Прехвърлихме една трета от игрището. Разкажете ми за другите предложения и фирми.

— Защо просто не пуснете записа? Така ще си спестим всички глупости. Ако той наистина съществува и ме засяга лично, ще изляза оттук, за да си потърся адвокат.

Райт се приведе напред, облегна лакти на масата и сключи длани. Долната половина на лицето му се отпусна в усмивка, но горната остана безизразна. Той продължи с леден глас:

— Ако изгубиш самообладание, може да заплатиш с живота си.

Какво имаше предвид — че ще го унищожат физически или че ще провалят блестящото му бъдеще? Кайл не беше съвсем сигурен. Пое си дълбоко въздух и отпи още една глътка вода. Яростта изчезна бързо и отстъпи място на вледеняващ страх и объркване.

Изкуствената усмивка на Райт се разтегли още повече. Той добави:

— Виж, Кайл. До момента се справяш много добре. Остават ни само няколко въпроса, преди да преминем към най-същественото. Кои са другите фирми?

— Получих предложения от „Логан и Кюпек“ в Ню Йорк, „Бейкър Потс“ в Сан Франциско и „Гартън“ в Лондон. Отказах и на трите. Колебая се дали да не започна работа в полза на обществото.

— На каква длъжност? Къде?

— Правен консултант на емиграционните власти. Във Вирджиния.

— Колко време би работил това?

— Може би няколко години. Не знам със сигурност. Просто обмислям тази възможност.

— Но заплатата е много по-ниска, нали?

— О, да. Доста.

— Как ще върнеш студентския заем?

— Ще измисля нещо.

Райт не хареса самодоволния отговор, но реши да го пренебрегне. Погледна бележките си, въпреки че беше наясно. Знаеше, че младият Кайл трябва да върне 61 000 долара, които щяха да бъдат опростени от Йейл, ако през следващите три години се ангажира да работи на минимална заплата за бездомници, хора в неравностойно положение, жертви на насилие или природозащитни каузи. Предложението бе отправено от юридическата фирма „Пийдмонт“, а стажът се финансираше от голяма адвокатска компания в Чикаго. Според източниците на Райт Кайл бе дал устно съгласие за позицията, която щеше да му носи 32 000 долара годишно. Уолстрийт можеше да почака. Бащата на Кайл го насърчаваше да се заеме с работа на улицата. Съветваше го да поизцапа ръцете си за няколко години и да се държи настрана от корпоративния маниер на големите адвокатски компании, който Джон Макавой така ненавиждаше.

Според сведенията в папката „Скъли и Пършинг“ му предлагаха основна годишна заплата от 200 000 долара плюс обичайните бонуси. Офертите на другите фирми бяха сходни.

— Кога ще решиш? — попита Райт.

— Съвсем скоро.

— Някакви предпочитания?

— Нямам такива.

— Сигурен ли си?

— Естествено.

Райт посегна към папката, поклати сърдито глава и се намръщи, сякаш се чувстваше обиден. Извади още няколко документа, прелисти ги и изгледа Кайл.

— Да разбирам ли, че не си дал устно съгласие за свободната позиция във фирма „Пийдмонт“ в Уинчестър, щата Вирджиния, от 2 септември тази година?

Кайл въздъхна тежко. Докато осмисляше думите, той инстинктивно погледна към лаптопа. Изглеждаше точно толкова уязвим, колкото се и чувстваше. Беше на път да попита: „Откъде знаеш, по дяволите?“, но ако го стореше, щеше единствено да признае истината. Не виждаше смисъл и да отрича. Райт беше наясно с всичко.

Докато се опитваше да скалъпи някакъв отговор, противникът му нанесе смъртоносния удар.

— Да наречем последното „лъжа номер едно“, Кайл. Съгласен ли си? — каза Райт и се подсмихна. — Ако се стигне до „лъжа номер две“, директно изключвам камерата, пожелаваме си лека нощ и се срещаме на следващия ден за ареста. Наясно си какво ще последва — белезници, публично задържане, затворническа снимка, може би отразяване в пресата. И през ум няма да ти мине за нелегалните имигранти или Уолстрийт. Не ме лъжи, Кайл. Знам твърде много.

Кайл бе на път да отвърне: „Да, сър“, но успя само да кимне утвърдително.

— Значи смяташ да се занимаваш с благотворителна дейност през следващите няколко години?

— Да.

— А след това?

— Не знам. Може да започна да градя кариера в някоя фирма.

— Какво мислиш за „Скъли и Пършинг“?

— Огромна, могъща, богата. Най-голямата в света, без да броим последните сливания на пазара. Има представителства на пет континента, в общо трийсет града. Изключително способни адвокати, които работят в условия на взаимна конкуренция. Натискът върху младите е особено силен.

— Би ли станал част от техния екип?

— Трудно ми е да преценя. Заплатата е страхотна. Темповете на работа са нечовешки. Но така е във висшата лига. Сигурно накрая ще попадна там.

— В кой отдел работи миналото лято?

— В няколко различни. Но прекарах повечето време в „Съдебни процеси“.

— Хареса ли ти?

— Не особено. Какво общо имат тези въпроси със случая в Питсбърг?

Райт вдигна лакти от масата и се отпусна на сгъваемия стол. Кръстоса крака и сложи бележника на лявото си бедро. Захапа края на химикалката и се втренчи в Кайл подобно на психиатър, който анализира свря пациент.

— Да поговорим за братството в „Дюкейн“.

— Щом казваш.

— Около десет твои състуденти са членували в него, нали?

— Девет.

— Поддържаш ли връзка с всички?

— До известна степен.

— Обвинението споменава теб и още трима души. Да поговорим за тях. Къде е Алън Строк?

Обвинението. Намираше се някъде в проклетата папка, на по-малко от метър от Кайл. Защо името му фигурираше сред обвиняемите? Не бе докосвал момичето, нито бе станал свидетел на изнасилване. Не беше видял някой да прави секс с нея. Спомняше си смътно, че бе присъствал в стаята, но бе заспал в някакъв момент — явно по време на инцидента. Как можеха да го смятат за съучастник, при положение че не е бил в съзнание? Ако се стигнеше до съдебен процес, щеше да използва този довод в своя защита. Доказателството беше неоспоримо, но самата мисъл за делото го караше да потръпне. Процесът щеше да започне дълго след ареста, разгласяването на случая в пресата и ужасяващите снимки във вестниците. Кайл затвори очи и разтри слепоочията си. Представи си разговорите, които трябваше да проведе със своите родители — първо с баща си, а после и с майка си. Очакваха го и други телефонни обаждания — до шефовете на фирмите, предложили му работа, и до неговите сестри. Кайл щеше да настоява, че е невинен, но съзнаваше, че никога няма да се отърве от подозренията в изнасилване.

В този момент той се усъмни в инспектор Райт и сделката, която възнамеряваше да му предложи. Ако наистина бе изготвено обвинение, нищо на света не бе в състояние да предотврати появата му на бял свят.

— Алън Строк? — попита Райт.

— Учи медицина в университета в Охайо.

— Говорили ли сте скоро?

— Написах му имейл преди няколко дни.

— А Джоуи Бернардо?

— Още е в Питсбърг. Работи за една брокерска фирма.

— Поддържате ли връзка?

— Чухме се по телефона преди два-три дни.

— Някой от двамата споменавал ли е името Елейн Кийнан?

— Не.

— Всички се опитвате да я забравите, нали?

— Да.

— Е, тя се появи отново.

— Очевидно.

Райт се намести на стола, отпусна краката си и отново зае най-удобната поза, облягайки лакти на масата.

— Напуснала е „Дюкейн“ след първата година — продължи той с по-тих глас, сякаш започваше да разказва дълга история. — Имала е проблеми. Оценките й се влошили. Сега твърди, че изнасилването е довело до трайни емоционални увреждания. Живяла при родителите си в Иъри в продължение на година, след което тръгнала по лош път. Забъркала се с разни медикаменти, алкохол и наркотици. Ходила на редица психотерапевти, но те не успели да й помогнат. Знаеше ли това?

— Не. След като напусна университета, не сме чували нищо за нея.

— Както и да е. Елейн има по-голяма сестра в Скрантън, която я прибрала при себе си. Потърсила й помощ и платила за лечението. Впоследствие Елейн започнала да ходи на психиатър. Явно терапията й е подействала добре. Скъсала е окончателно с наркотиците и алкохола, чувства се отлично и паметта й внезапно се е възвърнала. Намерила си е адвокатка и, разбира се, търси справедливост.

— Изглеждаш ми доста скептичен, а?

— Аз съм ченге, Кайл. Скептичен съм към всичко, но твърденията на младата жена звучат правдоподобно. Настоява, че е била изнасилена, а видеозаписът, който притежавам, е неоспоримо доказателство. Адвокатът й е готов да ви унищожи.

— Опитват се да ни изнудват, нали? Става въпрос за пари.

— Какво имаш предвид, Кайл?

— Четвъртият обвиняем е Бакстър Тейт. Много добре се досещам накъде отиват нещата. Семейство Тейт са много богати. Стар род от Питсбърг. Бакстър се е родил с куп попечителски фондове. Колко иска Елейн?

— Аз задавам въпросите. Правил ли си секс…

— Да, спал съм с Елейн, както и повечето ми познати от братството. Беше страхотно дива и прекарваше повече време в къщата на „Бета“, отколкото всеки негов член. С лекота надпиваше момчетата, а чантата й винаги беше пълна с разни таблетки. Проблемите й са започнали много преди да влезе в „Дюкейн“. Повярвай ми, тя не би искала да се стигне до съдебен процес.

— Колко пъти сте правили секс?

— Веднъж. Около месец преди предполагаемото изнасилване.

— Бакстър Тейт имал ли е интимни отношения с Елейн Кийнан през въпросната вечер?

Кайл замълча, пое си дълбоко въздух и отвърна:

— Нямам представа. Бях заспал.

— Бакстър Тейт споменавал ли е подобно нещо?

— Не и пред мен.

Райт написа дълго изречение в бележника си. Беше толкова тихо, че Кайл почти можеше да чуе как камерата работи. Погледна към нея и видя, че малката червена лампичка продължава да свети.

— Къде е Бакстър? — попита Райт след тягостна пауза.

— Някъде в Ел Ей. Едва завърши образованието си. После отиде в Холивуд, за да стане актьор. В момента не е особено уравновесен.

— В какъв смисъл?

— Бакстър произхожда от богато семейство със сериозни проблеми. Като всички баровци. Дните му минават в безкрайни купони — много алкохол, наркотици и жени. И като че ли не желае да излезе от тази фаза. Целта на живота му е да стане велик актьор и да се пропие до смърт. Иска да умре млад. Нещо като Джеймс Дийн.

— Участвал ли е в някой филм?

— В нито един. Но за сметка на това посещава доста барове.

Райт сякаш се отегчи от въпросите. Дори спря да си води бележки. Пронизващият му поглед някак омекна. Той прибра документите в папката и почука с пръст в средата на масата.

— Имаме напредък, Кайл. Благодаря ти. Стигнахме центъра. Да пусна ли записа?