Изнудването

18

След поредица от напрегнати телефонни разговори д-р Бун и чичо Уоли най-накрая постигнаха споразумение. Имаше едно-единствено условие. Бакстър можеше да си тръгне по-рано, но преди завръщането в реалния свят трябваше да прекара три нощи в една къща в Рино. Сто и пет дни след като бе приет мъртвопиян с 2,8 промила алкохол и стабилно количество кокаин в кръвта, Бакстър напусна сигурността на клиника „Уошу“. Изглеждаше добре и с пет килограма по-слаб. Бе успял да откаже не само алкохола и наркотиците, но и цигарите. В отлична физическа форма и с приятен слънчев загар, Бакстър твърдо вярваше, че се е преборил с демоните си и ще заживее като нормален човек. Разговорите с д-р Бун и другите терапевти го бяха подготвили за предстоящата битка. Той призна греховете си и се остави в ръцете на по-висша сила. На 25 години Бакстър започваше нов живот. Изпитваше гордост, тревога и страх. Колкото повече се отдалечаваше от клиниката, толкова по-неспокоен се чувстваше. Самоувереността му постепенно изчезваше.

До този момент се бе провалял безброй пъти. В семейството му съществуваше такава традиция. Наистина ли бе наследил склонността си към провал?

Един от санитарите в клиниката го закара до Рино. Пътуваха два часа, без да си говорят много. На влизане в града подминаха цветен билборд, който рекламираше вносна бира в охладена зелена бутилка. Красивата млада жена на снимката можеше да съблазни всеки мъж. Паника обзе Бакстър. На челото му изби пот. Прииска му се да се върне в клиниката, където нямаше алкохол и други изкушения. Но той не каза нищо.

Хоуп Вилидж се намираше в западнал район на Рино с изоставени сгради, евтини казина и барове. Мястото се управляваше от пастор Мани — основател на Хоуп Вилидж. Той чакаше пред входа на църквата, когато Бакстър слезе от колата и стъпи на горещия тротоар. Ръкува се енергично с него.

— Мистър Тейт, може ли да ви наричам Бакстър?

Излишен въпрос. Естествено, че предпочиташе да му викат Бакстър.

— Разбира се — отвърна той и потръпна от грубия физически контакт.

— Аз съм пастор Мани — каза мъжът и прегърна Бакстър. — Добре дошъл в Хоуп Вилидж.

Пасторът беше латиноамериканец на около петдесет години, с тъмна кожа и посивяла коса, вързана на дълга опашка. Имаше топли очи, чаровна усмивка и два белега — един малък до лявата ноздра и друг по-голям на дясната буза. На лицето му се открояваше старателно поддържана бяла брадичка.

— Поредният пациент от „Уошу“ — заяви той с плътен, мелодичен глас. — Как е добрият стар доктор Бун?

— Добре — отвърна Бакстър. Носът на пастор Мани се намираше на около десет сантиметра от неговия. Очевидно близкият контакт не притесняваше пастора, но Бакстър се почувства неудобно. — Праща ти поздрави.

— Прекрасен човек. Ела, ще те разведа наоколо. Доколкото разбрах, ще останеш само три нощи.

— Точно така.

Двамата закрачиха бавно напред. Мани не свали ръка от рамото на Бакстър. Беше огромен мъж с дочени панталони и бяла ленена риза, разкопчана отгоре. Дългата опашка се люлееше на гърба му. Носеше сандали на бос крак.

Някога църквата бе принадлежала на влиятелно паство, което впоследствие се бе преместило в предградията. Докато обикаляха с пастора, Бакстър научи цялата история на мястото. Мани Лусера открил Господ, докато излежавал втората си присъда в затвора. Бил извършил въоръжен грабеж, за да си набави наркотици. След освобождаването му Светият Дух го отвел в Рино, където Мани решил да стане пастор. Това се случило преди седемнайсет години. Църквата се бе разраснала и сега в подземието й се помещаваше приют за бездомни. Състоеше се от кухня, която предлагаше топла храна на всички, общински център за бедните хлапета от квартала и приют за жени и деца, станали жертви на домашно насилие. В момента се правеха планове за построяване на сиропиталище. Църквата бе купила и ремонтирала съседните сгради. Комплексът гъмжеше от хора — служители, доброволци и бездомници, които почти боготворяха пастор Мани.

Двамата мъже седнаха под едно дърво и пиха лимонада.

— Какви наркотици си употребявал? — попита Мани.

— Кокаин и алкохол, но, общо взето, не отказвах нищо — призна Бакстър.

След като в продължение на петнайсет седмици бе разкривал най-съкровените си тайни, той не се притесняваше да казва истината.

— Колко дълго?

— Започнах още на четиринайсет. С времето нещата се влошиха. Сега съм на двайсет и пет. Значи общо единайсет години.

— Откъде си?

— Роден съм в Питсбърг.

— В какво семейство?

— Заможно.

Мани умело предразполагаше събеседника си и само след петнайсет минути Бакстър почувства, че може да му каже всичко.

— За пръв път ли се лекуваш?

— Не, за втори.

— Двайсет години вземах какви ли не наркотици. Купувах, пласирах и произвеждах дрога. Четири пъти са ме нападали с нож, три пъти са ме прострелвали. Два пъти лежах в затвора за наркотици. Загубих първата съпруга и двете си деца заради дрогата и алкохола. Пропилях шанса да получа добро образование. Осем години от живота ми отидоха в затвора. Едва оцелях. От опит знам какво е да си пристрастен. Работя като сертифициран терапевт на хора с такива проблеми. Ти зависим ли си?

— Да.

— Бог да те благослови, братко. Вярваш ли в Господ?

— Вероятно. Майка ми ме водеше на църква всяка Коледа.

Мани се усмихна и бавно надигна тежкото си тяло.

— Ще ти покажа стаята. Не е като в „Риц“, но ще свърши работа.

Приютът за бездомни представляваше голямо помещение с временна преграда, разделяща жените от мъжете. Изглеждаше просторно, с дълги редици двуетажни легла.

— Повечето хора работят през деня. Не са безделници — обясни Мани. — Обикновено се връщат към шест вечерта. Ти ще спиш тук.

Близо до банята имаше две малки самостоятелни стаи с по-удобни легла и портативни вентилатори. Пастор Мани влезе в едната и заяви:

— Предназначена е за персонала. За да получиш самостоятелна стая, трябва да работиш. Ще се включиш в приготвянето на вечерята, а след като всички си легнат, ще ни помогнеш с охраната.

Мани изрече последното с такава непоколебимост, че всякакъв протест беше безсмислен.

Светът на Бакстър изведнъж се преобърна. Денят му бе започнал сред удобството на четиризвездна клиника, която той нямаше търпение да напусне. А ето че сега се намираше в задушното подземие на стара църква, където в продължение на три дни трябваше да живее с петдесет и двама от най-окаяните хора в Америка. На всичко отгоре очакваха от него да им готви и да ги надзирава.

Бакстър от династията Тейт в Питсбърг. Банкери със синя кръв, които обитаваха имения, предавани от едно злощастно поколение на друго. Горди и арогантни хора, които се бяха сродили с подобни кланове, в резултат на което наследниците им не се радваха на особено добри гени.

Защо бе паднал толкова ниско?

От юридическа гледна точка Бакстър беше свободен да си тръгне, когато поиска. Можеше да избяга от църквата и да хване такси, без да поглежда назад. Не съществуваше съдебна заповед, която да го задържи. Чичо Уоли щеше да се разочарова, но Бакстър нямаше за какво толкова да се притеснява.

— Добре ли си? — попита Мани.

— Не. — Стана му приятно, че може да бъде толкова откровен.

— Почини си. Изглеждаш блед.

Бакстър не успя да заспи заради жегата. След около час се измъкна от църквата и се озова в центъра на Рино. Обядва късно в крайпътен ресторант, където за пръв път от месеци яде бургер и пържени картофи. Имаше достатъчно пари, за да наеме хотелска стая за ден-два. Мисълта за това ставаше все по-натрапчива, докато обикаляше улиците. Подмина няколко казина. Никога не се бе увличал по хазарта, но знаеше, че всяко казино разполага с бар. Разбира се, подобни заведения бяха табу, но Бакстър потръпваше при мисълта за Хоуп Вилидж. Поне засега отказваше да се върне.

На една маса за блекджек той извади пет двайсетдоларови банкноти, получи в замяна няколко зелени чипа и заложи пет долара. До него се приближи застаряваща сервитьорка и го попита какво желае.

— Бутилка вода — отвърна непоколебимо Бакстър, доволен от твърдостта си.

Единственият друг играч на масата беше каубой с черна шапка, който бе оставил бутилка бира пред себе си. Бакстър отпиваше от водата и изиграваше своите ръце, като от време на време поглеждаше към бирата. Стори му се безобидна и примамлива.

Когато крупието събра чиповете му, Бакстър се отдалечи от масата и се разходи из казиното. Мястото изглеждаше ужасно. Малкото посетители изобщо нямаха работа там, тъй като залагаха пари, които не можеха да си позволят да загубят. Той подмина някакъв бар с огромни екрани, на които вървяха стари футболни мачове. На единия се излъчваха последните резултати от уикенда. Барът беше празен. Бакстър седна на висок стол и си поръча вода.

Какво би казал д-р Бун в този момент? Не бяха минали и шест часа от завръщането му, а Бакстър вече се намираше в близкия бар. Спокойно, д-р Бун. Пия само вода. Ако устоя сега, в бъдеще няма да имам проблеми. Той отпиваше от водата и от време на време поглеждаше към бутилките с алкохол. Защо ги правеха в толкова различни форми и размери? И защо имаше толкова видове алкохол? Цял ред бе запълнен от бутилки водка с различен вкус. Ароматни питиета, които преди бе поглъщал в огромни количества.

Слава богу, тези дни оставаха в миналото.

В далечината се чу дрънчене и силен звън. Някакъв късметлия бе ударил джакпота на ротативките и шумът напомни на всички колко лесно могат да спечелят. Барманът напълни една чаша с бира и я сложи пред Бакстър.

— За сметка на заведението — заяви той. — Супер джакпот!

Безплатни питиета за всички на бара. Но там седеше само Бакстър. Той понечи да върне бирата с обяснението, че е отказал алкохола, но барманът се бе отдалечил. Освен това щеше да прозвучи глупаво. Колко бивши алкохолици се размотават в бара на някакво казино посред бял ден?

Чашата изглеждаше запотена, а бирата — леденостудена. Цветът й беше кехлибарен и Бакстър погледна към машината, от която я сипваха. „Невада Пейл Ейл“. Никога не бе опитвал тази марка. Устата му беше пресъхнала и той отпи още вода. В продължение на сто и пет дни д-р Бун и другите специалисти в клиника „Уошу“ му повтаряха, че едно питие е достатъчно, за да се върне към алкохола. Бакстър бе наблюдавал как други пациенти, така наречените гости, се борят със зависимостите си и разказват личните си истории. Никога не се подлъгвай, предупреждаваха те. Не можеш да понесеш нито една чаша. Нужно е абсолютно въздържание.

Може би.

По стените на чашата избиха капчици вода, които се стекоха надолу към салфетката.

Бакстър беше на двайсет и пет. През целия си престой в клиниката не бе вярвал истински, че ще прекара остатъка от живота си без алкохол. Надяваше се, че все някак ще успее да събере достатъчно воля, за да изпие една-две чаши и да спре, преди ситуацията да излезе извън контрол. Той знаеше, че ще пробва отново. Защо да не започне още сега? Последния път се бе измъчвал цели четиринайсет дни, преди да се пречупи. В продължение на две седмици бе залъгвал себе си и околните, че се наслаждава на живота като трезвеник, но постоянно жадуваше за едно питие. Защо трябваше пак да се подлага на подобно мъчение?

Бирата се стопляше.

Той чу гласовете на своите терапевти. Спомни си за сълзите и признанията на другите гости. Чу как самият изрича думите: „Аз съм алкохолик, слаб и зависим, и се нуждая от помощта на по-висша сила.“

Другите жалки пациенти в „Уошу“ наистина проявяваха слабост. Но не и Бакстър. Той можеше да се справи с няколко питиета, тъй като беше по-силен от тях. Помисли си, че в никакъв случай не би се поддал отново на красотата и ужаса на кокаина. Нямаше да близне твърд алкохол. Щеше да си позволи само бира или най-много вино. Нищо по-сериозно.

Въпреки това не смееше да посегне към чашата. Тя се намираше на двайсет сантиметра от него, само на една ръка разстояние. Дебнеше като гърмяща змия, готова да нанесе смъртоносния удар. Но изкушението беше сладко и примамливо. Бакстър се разкъсваше между доброто и злото.

Трябва да се сприятелиш с нови хора, бе повтарял многократно д-р Бун. Само така ще забравиш за старите демони. Намери нови места, нови приятели и нови предизвикателства. Заживей на друго място.

Какво ще кажеш сега, д-р Бун? Седя си в бара на едно западнало казино в Рино. Никога не съм бил тук преди, нали? Ха-ха.

И двете му ръце бяха свободни. Бакстър забеляза, че дясната му леко трепери. Дишаше тежко и учестено.

— Добре ли си, приятел? — попита го барманът, като мина покрай него.

Да. Не. Бакстър кимна, но не продума. Очите му оставаха приковани в чашата. Къде се намираше? Какво правеше? Шест часа след излизане от клиниката седеше в някакъв бар и се чудеше дали да не обърне едно питие. Пълен нещастник. Достатъчно беше, че е дошъл на такова място.

Той бавно придърпа чашата, но я остави на петнайсет сантиметра от себе си. Вече усещаше аромата на ечемик и хмел. Бирата все още беше студена.

Битката между доброто и злото продължаваше. Да остане ли, или да побегне навън? Бакстър почти успя да се откъсне от бара и да хукне към изхода, проправяйки си път между ротативките. Почти. Странно, но Кийф му помогна да разреши дилемата. Кийф беше най-добрият му приятел в „Уошу“. Произхождаше от богато семейство, което плащаше разноските по третото му лечение. Първите два опита се оказаха неуспешни, тъй като Кийф бе решил, че малко трева няма да му навреди.

Ако изпия бирата сега и нещата се влошат, винаги мога да се върна в клиниката, помисли си Бакстър. След два провала ще се уверя, че е необходимо пълно въздържание. Точно както Кийф. Но сега наистина искам да изпия бирата.

Той обви чашата с ръце, надигна я бавно и вдиша аромата. Усмихна се, когато студеното стъкло докосна устните му. Първата глътка „Невада Пейл Ейл“ беше най-прекрасното нещо, което някога бе опитвал. Наслади се на вкуса със затворени очи и спокойно лице.

В следващия миг някой се провикна зад гърба му:

— Ето къде си бил, Бакстър!

Бакстър едва не се задави. Обърна се рязко и видя Мани, който не изглеждаше особено доволен.

— Какво правиш? — попита той и сложи тежката си ръка върху рамото на Бакстър, готов да раздава правосъдие.

Бакстър не знаеше какво прави. Пиеше бира, което определено не му беше позволено, но в момента се чувстваше толкова ужасен, че не можеше да отговори. Мани внимателно взе чашата и я плъзна по барплота.

— Махни я оттук — извика той на бармана и седна до Бакстър, като приближи лицето си до неговото. — Слушай, синко — започна любезно той. — Не мога да те накарам да си тръгнеш оттук. Всичко зависи от теб. Но ако искаш да ти помогна, просто ми кажи. Ще се върнем заедно в църквата и ще поговорим на чаша кафе.

Раменете на Бакстър увиснаха и лицето му помръкна. Бирата продължаваше да дразни вкусовите му рецептори.

— Това може да се окаже най-важното решение в живота ти — продължи Мани. — Точно в този миг. Остани или ела с мен. Ако избереш първото, ще умреш до пет години. Ако не, просто ми кажи и ще си тръгнем заедно.

Бакстър затвори очи и отвърна:

— Чувствам се толкова слаб.

— Така е, но аз съм по-силен. Позволи ми да те отведа оттук.

— Добре.

Мани буквално го вдигна от стола и сложи едрата си ръка на раменете му. Двамата бавно минаха покрай ротативките и празните рулетки. Стигнаха до изхода, когато Мани видя, че Бакстър плаче. Той се усмихна. Всеки зависим трябва да достигне дъното, преди да изплува на повърхността.

Кабинетът на пастора беше огромно разхвърляно помещение близо до олтара. Секретарката, съпруга на Мани, им донесе кана силно кафе и две чаши. Бакстър се разположи на старо кожено канапе и отпи припряно, сякаш искаше да отмие вкуса на бирата. Сълзите му бяха изчезнали. Поне засега.

Мани седна до него на един дървен люлеещ стол. Докато говореше, се поклащаше леко напред-назад.

— Излежах двете си присъди в Калифорния — започна той. — Втория път станах част от една банда вътре. Вършехме повече бели, отколкото на улицата. Веднъж погрешка се отдалечих от нашата територия. Противниковата банда ме нападна. Събудих се в болницата на затвора със счупени кости и прободни рани. Черепът ми беше пукнат. Изпитвах ужасна болка. Искаше ми се да умра. Беше ми омръзнало от жалкия живот, който водех. Мразех себе си. Съзнавах, че ако оцелея и някой ден изляза на свобода, отново ще свърша на улицата. Там, където съм отраснал, човек или отива в затвора, или умира млад. Звучи доста различно от твоето родно място, нали?

Бакстър сви рамене.

— В много отношения е така, в други не. В живота ми всичко се въртеше около моята личност. Както и в твоя. И аз обичах непозволените неща. Удоволствие, егоизъм, гордост — такъв беше моят живот. Предполагам, че знаеш за какво говоря.

— О, да — отвърна Бакстър.

— Всичко това е грях, който води до един и същ трагичен край — страдание, болка, разрушение и смърт. Ето накъде си се запътил, синко. Май нямаш търпение да стигнеш там.

Бакстър кимна едва доловимо.

— Какво се случи после?

— Имах късмет и оживях. Не след дълго се запознах с един затворник, закоравял престъпник, който нямаше шансове да излезе на свобода. Беше най-симпатичният и щастлив човек, когото някога съм срещал. Нямаше грижи и се наслаждаваше на всеки миг от живота си. А все пак бе прекарал петнайсет години зад решетките, и то при много строг режим. Той бе отворил сърцето си за Господ по време на една църковна проповед в затвора. Каза ми, че ще се моли за мен, както и за другите лоши момчета. Една вечер ме покани на религиозно четене. Другите затворници разказваха истории и възхваляваха Господ за неговата милост, любов, сила и обещание за вечно избавление. Представи си как група закоравели престъпници, заключени на такова ужасно място, пеят църковни псалми. Доста силен момент. Осъзнах, че търся именно това. Нуждаех се от прошка, защото бях извършил много грехове в миналото. Нуждаех се от мир, защото цял живот враждувах. Нуждаех се от любов, защото мразех всички. Нуждаех се от сила, защото дълбоко в себе си усещах слабост. Нуждаех се от щастие, защото отдавна се чувствах нещастен. Всички се помолихме заедно. Аз и лошите момчета, които приличаха на малки агънца. Признах пред моя Бог, че съм грешник и търся избавление в Христовата вяра. Животът ми се преобърна само за миг, Бакстър. Промяната беше толкова всеобхватна, че още не мога да повярвам. Светият Дух проникна в душата ми и старият Мани Лусера си отиде. Роди се нов човек, който намери прошка за предишните си деяния.

— Какво стана с наркотиците?

— Забравих за тях. Силата на Светия Дух е далеч по-могъща от човешките желания. Виждал съм хиляди зависими, които правят всичко възможно да се откажат — подлагат се на лечение в клиники, търсят помощ от държавни институции, психиатри и лекари, купуват си скъпи заместители. Когато е зависим, човек е безсилен пред алкохола и наркотиците. Друг е изворът на силата. За мен тя се крие в мощта на Светия Дух.

— В момента не се чувствам твърде силен.

— Защото не си. Погледни се само. Няколко часа след като напусна клиниката, се озова в пропаднало казино. Това си е направо нов рекорд, Бакстър.

— Не исках да отида в бара.

— Разбира се. Но все пак го направи.

— Защо? — Гласът му прозвуча немощно.

— Защото не успя да кажеш „не“.

Бакстър избърса сълзите от лицето си.

— Не желая да се връщам в Ел Ей.

— Не го прави, синко.

— Ще ми помогнеш ли? Много съм уплашен и объркан.

— Да се помолим заедно, Бакстър.

— Ще опитам.