Изнудването

29

В четвъртък, към 6:30 ч. сутринта, Кайл се яви в кабинета на Дъг Пекам. Съдружникът стоеше до бюрото си, на което както винаги цареше пълен хаос.

— Как мина? — попита той, без да вдига очи.

— Като всяко погребение — отвърна Кайл и му подаде лист хартия. — Пресметнах часовете ти по случая „Онтарио Банк“.

Дъг взе документа, прегледа го и се намръщи.

— Само трийсет часа?

— Максимум.

— Доста си ме подценил. Удвои ги.

Кайл сви рамене. Както кажеш, Дъг. Ти си съдружникът. Щом клиентът бе готов да плати 24 000 долара за несвършена работа, със сигурност можеше да си позволи още толкова отгоре.

— В девет часа трябва да се явим на изслушване във федералния съд. Ще тръгнем в осем и половина. Завърши справката, която съм ти възложил, и ме вземи в осем.

Идеята, че един младши адвокат изобщо ще се доближи до съдебната зала през първата си година във фирмата, беше немислима. Ето защо мрачното настроение на Кайл внезапно се подобри. Доколкото знаеше, до момента никой от дванайсетте му колеги не бе присъствал на истинско съдебно заседание. Той се втурна към стаята си и зачете получените имейли. Тейбър се появи с двойно кафе в ръка и измъчен вид. Постепенно бе успял да се съвземе след провала на изпита. Въпреки че първоначално изглеждаше доста отчаян, неговата самоувереност се завръщаше.

— Съжалявам за приятеля ти — каза той и остави палтото и куфарчето си.

— Благодаря — отговори Кайл.

Тейбър продължаваше да стои пред него и да отпива от кафето си. Изглежда, бе в настроение за приказки.

— Познаваш ли Х. У. Пруит, съдружник от „Съдебни процеси“? Работи два етажа по-нагоре.

— Не — отвърна Кайл, без да проявява особен интерес.

— На около петдесет години, от Тексас. Наричат го Харви Уейн зад гърба му. Схващаш ли? Харви Уейн от Тексас!

— Да.

— Викат му още Кльощавия Тексас, защото тежи около сто и осемдесет килограма. Много е гаден. Учил в държавен колеж и в „Ей енд Ем“, след което записал право в Тексаския университет. Мрази всички от Харвард. От известно време ме тормози. Преди два дни ми възложи проект, с който би се справила и най-обикновена секретарка. Във вторник вечерта прекарах цели шест часа в подреждане на папки с доказателствен материал по едно голямо дело. Подредих старателно всичко, както Харви Уейн ми нареди — над десет папки, всяка по няколкостотин страници. Цял тон хартия. Вчера в девет сутринта ги закарах с количка до заседателната зала, където се бяха събрали стотина адвокати. И знаеш ли какво направи Харви Уейн?

— Какво?

— В залата има врата, която води към съседно помещение. Тъй като не се затваря добре, онзи нещастник Харви Уейн ми заповяда да наредя папките на пода и да подпра с тях вратата. Изпълних задачата, а на излизане от стаята чух как той казва: „Момчетата от Харвард стават отлични асистенти.“

— Колко кафета си изпил досега?

— В момента съм на второто.

— А аз пия още първото и наистина трябва да приключа тази справка.

— Извинявай. Между другото, виждал ли си Дейл?

— Не. Тръгнах си от офиса във вторник следобед заради погребението. Случило ли се е нещо?

— Преди два дни й възложиха отвратителен проект. Не знам дали изобщо е спала оттогава. Хвърляй й по едно око.

— Добре.

В 8:30 ч. Кайл излезе от сградата с Дъг Пекам и старши адвокат Ноел Бард. Тримата тръгнаха с бърза крачка към някакъв гараж близо до офиса. Когато служителят изкара отвътре модерния ягуар на Бард, Пекам заяви:

— Ти ще шофираш, Кайл. Трябва да стигнем до Фоули Скуеър.

Кайл понечи да възрази, но си замълча. Бард и Пекам седнаха на задната седалка и оставиха Кайл сам отпред.

— Не знам кой е най-краткият маршрут — призна той. Потръпна при мисълта какво би се случило, ако се изгуби и двете големи клечки закъснеят за изслушването в съда.

— Карай по Броуд Стрийт, докато стигнеш до Насо Стрийт. Продължи по нея до Фоули Скуеър — обясни Бард, сякаш редовно пътуваше по този маршрут. — Но внимавай. Това съкровище е чисто ново и ми струваше сто бона. Всъщност е на съпругата ми.

Кайл за пръв път се притесняваше толкова много зад волана. В крайна сметка успя да нагласи огледалото за обратно виждане, след което потъна в уличното движение, оглеждайки се предпазливо във всички посоки. За да влоши още повече ситуацията, Пекам не спираше да говори.

— Кайл, нека обсъдим двама твои колеги. Да почнем с Дарън Бартковски.

Без да поглежда Пекам в огледалото, Кайл отвърна:

— Какво за него?

— Познаваш ли го?

— Разбира се. Познавам всички новаци в „Съдебни процеси“.

— И как ти се струва? Работили ли сте заедно? Кажи ми, Кайл. Как би го оценил?

— Ами Дарън е симпатично момче. Следвахме заедно в Йейл.

— Имах предвид работата му, Кайл.

— Нямам преки наблюдения.

— Говори се, че е лентяй. Бяга от отговорност, закъснява с проектите, мързи го да изчислява изработените си часове.

Сигурно и той ги пресмята като теб, помисли си Кайл, без да откъсва очи от такситата, които го засичаха непрекъснато и нарушаваха всяко едно правило за движение по пътищата.

— Чувал ли си подобни неща за него, Кайл?

— Да — отвърна неохотно той. Беше истина.

Бард реши да довърши окончателно бедния Бартковски.

— Изработил е най-малко часове от всички младши адвокати в отдела.

Обсъждането на колеги си беше истински спорт във фирмата, а съдружниците се държаха не по-малко безобразно от адвокатите. Всеки служител, който пренебрегваше работата или забавяше проектите, веднага си спечелваше репутация на лентяй и не можеше да избяга от нея. Но на повечето лентяи не им пукаше. Работеха по-малко, печелеха наравно с останалите и не рискуваха да бъдат уволнени, освен ако не откраднеха пари от някой клиент или не се забъркаха в секс скандал. Бонусите им бяха малки, но кой ли се нуждаеше от тях при тези огромни заплати? Лентяите можеха да се задържат до шест-седем години в някоя фирма, преди да бъдат информирани, че няма да станат съдружници и е по-добре да напуснат.

— А Джеф Тейбър? — попита Дъг.

— Познавам го добре. Определено не е лентяй.

— Но има репутация на натегач — добави Дъг.

— Да, така е. Той е амбициозен, но не е от хората, които минават през трупове.

— Харесваш ли го, Кайл?

— Да. Тейбър е добро и много умно момче.

— Очевидно не достатъчно — заяви Бард. — Не издържа изпита за правоспособност.

Кайл не каза нищо, а и не беше необходимо, тъй като в същия миг едно такси го засече. Той удари рязко спирачки и натисна продължително клаксона. Шофьорът на таксито размаха разярено юмрук през отвореното стъкло и му показа среден пръст. Спокойно, каза си Кайл.

— Трябва да внимаваш с тези идиоти — подхвърли Дъг.

От задната седалка се чу шумолене на хартия и Кайл предположи, че адвокатите преглеждат важна документация.

— Кой ще води изслушването? Съдия Хенеси или неговият заместник? — обърна се Дъг към Бард.

Кайл остана изолиран от разговора, което беше добре дошло за него. Предпочиташе да се концентрира върху движението, а и не му се искаше да разисква уменията на колегите си.

След десет минути по оживените улици Кайл се изпоти и започна да диша учестено.

— На две преки от съдебната зала има паркинг. На пресечката с Чеймбърс Стрийт — обади се точно навреме Бард.

Кайл кимна нервно. Успя да открие паркинга, но всичко беше заето. Този факт предизвика бурна реакция на задната седалка.

Пекам взе инициативата.

— Виж, Кайл, нямаме много време. Просто ни остави пред залата на Фоули Скуеър, обиколи квартала и намери място за паркиране.

— Къде?

Дъг започна да прибира документите в куфарчето си. Бард говореше по телефона.

— Не знам. Където и да е. Ако не намериш свободно място, продължи да обикаляш. Сега спри, за да слезем.

Кайл отби към тротоара, а зад тях се чу клаксон. Двамата адвокати слязоха от колата.

— Просто не спирай да се движиш. Все ще намериш нещо — заяви накрая Пекам.

Бард прекъсна за миг телефонния си разговор и отново го предупреди:

— Внимавай. Колата е на жена ми.

Останал сам, Кайл се отпусна на седалката. Пое на север по Сентър Стрийт и след четири преки зави наляво по Ленард Стрийт, откъдето продължи на запад. Всеки свободен сантиметър от улицата бе зает от коли и мотори. Дори и някъде да се откриеше свободно място, пред Кайл изскачаха безброй пътни знаци, които забраняваха паркирането там. Той никога не бе виждал толкова много предупредителни знаци. Не зърна нито един паркинг, но за сметка на това забеляза няколко полицаи, които обикаляха улиците и слагаха фишове за глоби на предните стъкла на автомобилите. След известно време Кайл зави наляво по Бродуей, където трафикът беше още по-ужасен. Той измина бавно шест преки и зави наляво по Чеймбърс Стрийт. Скоро се озова отново пред съдебната зала, където бе очаквал своя дебют като адвокат, макар и само в качеството си на резерва.

После зави наляво по Сентър Стрийт и продължи по познатия маршрут, докато пак не стигна пред залата. Свикнал да отброява часовете, той погледна часовника си. Втората обиколка му отне седемнайсет минути, без да даде резултат. Кайл видя абсолютно същите знаци, ченгета и бездомници, както и наркодилъра, който седеше на една пейка и говореше по мобилния си телефон.

Мина девет часа, а Пекам все още не се обаждаше. Изслушването бе започнало без присъствието на адвоката Кайл. Шофьорът Кайл обаче работеше усилено. След три обиколки той се отегчи от маршрута и пое по други преки на север и запад. Замисли се дали да не си купи кафе отнякъде, но се отказа, защото се страхуваше да не изцапа скъпата кожена тапицерия на новия ягуар. Чувстваше се удобно на седалката. Колата беше страхотна и определено си заслужаваше цената. Резервоарът бе пълен само до половина и Кайл започна да се притеснява. Шофирането в градска среда гълташе доста гориво. Изслушването, което Кайл пропускаше, беше доста важно и несъмнено изискваше присъствието на куп известни адвокати, които нямаха търпение да изложат позициите си. Заседанието можеше да се проточи дълго. Очевидно всяко законно място за паркиране в Манхатън бе заето. Следвайки инструкциите на Дъг, Кайл се примири с факта, че няма друг избор, освен да изхаби още гориво. Затова започна да се оглежда за бензиностанция. Смяташе да напълни резервоара, да начисли сумата на клиента и да спечели одобрението на Бард.

Щом зареди, Кайл обмисли по какъв друг начин да се подмаже на началството. Едно бързо измиване на колата? Или смяна на маслото? Когато мина покрай съдебната зала за седми или осми път, един уличен продавач на гевреци разпери ръце и подвикна:

— Луд ли си, човече?

Но Кайл не се смути. Все пак реши да пропусне миенето на колата и смяната на маслото. Вече бе привикнал към движението, затова извади телефона си и се обади на Дейл. Тя вдигна на третото позвъняване и прошепна:

— В библиотеката съм.

— Добре ли си?

— Да.

— Чух друго.

Мълчание.

— Не съм спала от две нощи. Чувствам се замаяна.

— Звучиш ужасно.

— Къде си?

— В момента се движа по Ленард Стрийт. Карам новия ягуар на съпругата на Ноел Бард. Какво смяташе, че правя?

— Съжалявам, че попитах. Как мина погребението?

— Отвратително. Хайде да излезем довечера. Имам нужда да поговоря с някого.

— Смятам да се прибера вкъщи и да се наспя.

— Имаш нужда от храна. Ще взема китайско, ще пийнем по чаша вино и ще заспим заедно. Никакъв секс. Правили сме го и преди.

— Ще си помисля. Трябва да изчезвам. Чао.

— Ще успееш ли с проекта?

— Съмнявам се.

В единайсет часа Кайл констатира със задоволство, че ще начисли на клиента осемстотин долара за обикалянето из града. После се засмя на себе си. Вече два часа главният редактор на „Правен журнал“ в Йейл въртеше волана, правеше безупречни завои, оглеждаше обстановката и избягваше такситата. Така ли протичаше ежедневието на един скъпоплатен адвокат от Уолстрийт?

Само ако баща му можеше да го види отнякъде!

В 11:40 ч. телефонът му звънна.

— Излизаме от съдебната зала. Къде се изгуби? — попита Бард.

— Не намерих място за паркиране.

— Къде си сега?

— На две преки от залата.

— Ще те чакаме там, където ни остави.

— Добре.

Минути по-късно Кайл отби с лекота към тротоара и двамата адвокати се качиха на задната седалка. Той подкара ягуара и попита:

— Накъде?

— Към офиса — отвърна троснато Пекам.

Последва мълчание. Кайл очакваше да го разпитат какво е правил през последните часове. Къде беше, Кайл? Защо пропусна изслушването, Кайл? Но те не казаха нищо. С огорчение осъзна, че не е липсвал на никого. За да наруши тишината, той подметна:

— Е, как мина изслушването?

— Изобщо не мина — отвърна Пекам.

— Кое изслушване? — добави Бард.

— Какво правихте досега? — поинтересува се Кайл.

— Чакахме негова светост Тиодор Хенеси да се отърве от махмурлука и да ни удостои с присъствието си — обясни Бард.

— Отложиха заседанието с две седмици — допълни Пекам.

Когато слязоха от асансьора на трийсет и втория етаж, Кайл получи есемес от Тейбър, който гласеше: „Ела бързо в стаята ни. Имаме проблем.“

Тейбър го пресрещна още на стълбите.

— Е, как мина в съда?

— Страхотно. Обичам професията си. Какво е станало?

Отдалечиха се бързо по коридора и подминаха секретарката Сандра.

— Нещо се случи с Дейл — прошепна Тейбър. — Мисля, че колабира.

— Къде е тя?

— Скрих тялото.

Дейл лежеше неподвижно върху спален чувал, отчасти скрита под бюрото на Тейбър. Очите й бяха отворени. Изглеждаше в съзнание, но цялата бе пребледняла.

— Не е спала от вторник сутринта. Това прави около петдесет и пет часа. Направо си е нов рекорд.

Кайл коленичи до нея, хвана я нежно за китката и промълви:

— Добре ли си?

Тя кимна, но не успя да го убеди.

Застанал на вратата, Тейбър се оглеждаше припряно наоколо.

— Дейл не иска другите да научат. Предложих й да повикам медицинската сестра, но тя отказа. Какво ще правим, Кайл?

— Не казвайте на никого — помоли ги Дейл с тих, пресипнал глас. — Просто припаднах. Вече съм добре.

— Пулсът ти е нормален — отбеляза Кайл. — Можеш ли да се изправиш?

— Мисля, че да.

— Тогава тримата ще се измъкнем от сградата за кратък обяд — предложи той. — Ще те закарам вкъщи, за да си легнеш. Тейбър, повикай кола.

Двамата й помогнаха да стане. Дейл се изправи, пое си дълбоко въздух и каза:

— Мога да вървя сама.

— Ще бъдем плътно до теб — увери я Кайл.

На излизане от сградата те привлякоха няколко любопитни погледа. Бледата млада правистка, хванала под ръка двама свои колеги, представляваше странна гледка, но на никого не му пукаше. Тейбър я качи в колата и се върна в стаята, за да заличи всякакви следи.

Кайл почти я пренесе на ръце до апартамента й на третия етаж, след което й помогна да се съблече и я сложи да си легне. Целуна я по челото, изгаси осветлението и затвори вратата. Дейл не помръдна с часове.

Кайл се върна в хола, където свали палтото, вратовръзката и обувките си. На малката кухненска маса остави своя лаптоп, фирмения телефон и материалите по една справка, която бе отлагал дълго време. Щом седна, клепачите му натежаха и той се излегна на канапето, за да подремне. Тейбър го събуди час по-късно по телефона. Кайл го увери, че Дейл се чувства добре и спи непробудно.

— В четири часа следобед ще излезе важно съобщение — каза Тейбър. — Големи новини относно отделянето. Следи имейлите си.

Точно в 16 ч. от „Скъли и Пършинг“ изпратиха имейл до всички служители, в който се съобщаваше за напускането на шест съдружници и трийсет и един адвокати от отдел „Съдебни процеси“. Към писмото бе приложен списък с имената. Промяната влизаше в сила от пет часа същия ден. Бюлетинът продължаваше със стандартните хвалебствени слова за фирмата и с уверението, че отцепниците няма да повлияят върху стабилността на компанията, чиято основна цел е да предоставя професионални услуги на множеството си ценни клиенти.

Кайл надникна в спалнята. Дейл дишаше нормално и дори не бе помръднала.

Той приглуши осветлението в хола и легна на канапето. Забрави за справката и часовете, които трябваше да заработи. Можеше да открадне няколко мига и да прати фирмата по дяволите. Колко често му се удаваше възможност да си почине в четвъртък следобед? Струваше му се, че от погребението е минал цял месец. Питсбърг сякаш се намираше в друга галактика. Бакстър си бе отишъл, но Кайл никога нямаше да го забрави. В този момент се нуждаеше от Джоуи, но той също бе изчезнал.

Вибрацията на телефона го събуди отново. Имейлът беше от Дъг Пекам.