Изнудването

8

На първия етаж в Юридическия факултет на Йейл има студентско кафене, пред което са закачени обяви за стажове и свободни позиции в областта на общественополезното право. Студентите биват окуражавани да работят няколко години в помощ на пострадали жени, изоставени деца, затворници със смъртна присъда, имигранти, избягали тийнейджъри, обвиняеми без средства, бездомници, хора, търсещи убежище, нелегални преселници от Хаити, американски граждани в чужди затвори и чужденци в американски затвори, проекти, свързани с Първата поправка на Конституцията, програми за оневиняване на подсъдими, природозащитни организации, екоактивисти и т.н.

Вярата в общественополезния труд е дълбоко залегнала в Йейл. Приемът на студенти в Юридическия факултет често е повлиян от участието на кандидатите в различни доброволчески проекти и писменото им обещание, че ще използват своята квалификация, за да спасят света. Първокурсниците биват затрупвани с информация за предимствата на общественополезното право и от тях се очаква да се включат в каузата възможно най-бързо.

И повечето го правят. Близо осемдесет процента от първокурсниците твърдят, че са избрали да учат право заради желанието да помагат на останалите. В един момент обаче, някъде в средата на втората година, нещата се променят. В университета пристигат представители на големите фирми, за да интервюират студентите и да започнат избора на потенциални служители. Предлагат летни стажове с високо заплащане и обещават, десет вълнуващи седмици в Ню Йорк, Вашингтон Или Сан Франциско. Основният им коз е, че държат ключа към доходоносните кариери. Както в повечето престижни университети, сред студентите в Йейл настъпва разделение. Десетки младежи, доскоро окрилени от мечтата да подкрепят онеправданите, изведнъж поемат в нова посока, обзети от желанието да си намерят място във висшата лига на американското право. Много от студентите обаче не се хващат на опитите за съблазняване и остават верни на идеалистичните си представи за общественополезния труд. Разделението е осезаемо, но лишено от конфликти.

Когато един редактор в „Правен журнал“ в Йейл се съгласи да работи като консултант на нископлатена позиция, той се превръща в герой за своите приятели и по-голямата част от факултета. Но щом внезапно се обърне към Уолстрийт, същите хора започват да го гледат с неодобрение.

Животът на Кайл стана непоносим. Доскорошните му съмишленици не искаха да повярват, а кариеристите бяха твърде заети, за да се замислят. Връзката му с Оливия бе сведена до секс веднъж седмично, и то единствено заради физическата потребност. Тя твърдеше, че Кайл се е променил. Той изглеждаше раздразнителен, мрачен и угрижен, но не можеше да сподели причината.

Само ако знаеше, мислеше си Кайл.

Оливия реши да прави летен стаж в работна група за отмяна на смъртното наказание в Тексас. Беше изпълнена с ентусиазъм да промени статуквото. Двамата се виждаха все по-рядко, но се караха повече отпреди.

Сред любимите професори на Кайл беше един възрастен радикал, участвал в редица протести през шейсетте години. Той все още организираше петиции срещу всяка несправедливост в университета. Когато чу новината, че Кайл се е отметнал от каузата, му се обади и го покани на обяд. Срещнаха се в един мексикански ресторант до факултета и спориха цял час. Кайл се престори на обиден от опитите да се месят в живота му, но дълбоко в сърцето си съзнаваше, че постъпва неправилно. Професорът направи всичко възможно да го разубеди, но без успех. Накрая се предаде и заяви:

— Много съм разочарован от теб.

— Благодаря — отвърна Кайл и се прокле, докато се връщаше към университета. После прати по дяволите Бени Райт, Елейн Кийнан, „Скъли и Пършинг“ и всичко останало. Напоследък често ругаеше.

След няколко неприятни разговори с приятелите си Кайл най-после събра смелост да се прибере вкъщи.

Родът Макавой дошъл в Източна Пенсилвания в края на осемнайсети век заедно с хиляди други шотландски заселници. В продължение на няколко поколения те се занимавали със земеделие, след което продължили надолу към Вирджиния, Северна и Южна Каролина и още по на юг. Някои решили да останат. Сред тях бил дядото на Кайл, презвитериански свещеник, който починал преди раждането на внука си. Преподобният Макавой оглавявал няколко църкви в покрайнините на Филаделфия, преди да го преместят в Йорк през 1960 г. Неговият единствен син Джон завършил гимназия там и се установил трайно в града след колежа, войната във Виетнам и дипломирането си като юрист.

През 1975 г. Джон Макавой напуснал нископлатената си работа в малка адвокатска фирма в Йорк, занимаваща се с недвижими имоти. Прекосил гордо Маркет Стрийт, наел двустаен апартамент в една ремонтирана къща и закачил отпред табелата си. Бил готов за съдебни дела. Работата с недвижими имоти му се струвала твърде скучна. Копнеел за конфликти, съдебни зали, драми и присъди. Животът в Йорк и бездруго бил достатъчно монотонен. Бившият морски пехотинец искал да се впусне в истинска битка.

Джон работеше усилено и се отнасяше справедливо към всички. Клиентите можеха да го търсят вкъщи, а при необходимост той ги приемаше и в неделя. Извършваше визити по домовете, в болници и затвори. Наричаше себе си адвокат на улицата. Защитаваше работници, претърпели трудови злополуки, жертви на дискриминация и дребни нарушители на закона. Клиентите му не бяха банки, застрахователни компании или брокерски фирми. Те не плащаха на час. Най-често не му даваха и цент. Понякога хонорарът му пристигаше под формата на дърва за огрев, яйца и пилета, пържоли или безплатни услуги. Кантората се разрасна, изпълвайки два етажа. Накрая Джон купи цялата сграда. Млади адвокати идваха и си отиваха, никой не оставаше повече от три години. Мистър Макавой беше взискателен към колегите си. Държеше се по-любезно със секретарките. Една от тях, млада разведена жена на име Пати, се омъжи за шефа след двумесечно ухажване и скоро забременя.

Адвокатската кантора на Джон Л. Макавой бе специализирана единствено в защитата на неплатежоспособни клиенти. Всеки беше добре дошъл, независимо дали имаше уговорен час, и се срещаше с Джон при първа възможност. Той се занимаваше със завещания и имоти, разводи, телесни повреди, дребни наказателни дела и стотици други въпроси, които по някакъв начин стигаха до офиса му на Маркет Стрийт. Оживлението беше постоянно, нямаше установено работно време, а приемната рядко оставаше празна. Големият брой клиенти и вродената презвитерианска пестеливост предпазваха кантората от фалит. Бизнесът носеше на семейство Макавой доходи, които им осигуряваха място сред горната средна класа на Йорк. Ако беше по-алчен, по-взискателен или по-строг към събирането на хонорара си, Джон щеше да удвои печалбата и да стане член на местния голф клуб. Но той мразеше голфа и богаташите в града. Освен това гледаше на адвокатската професия като на призвание, един вид мисия в полза на онеправданите.

Пати роди близнаци през 1980 г. Три години по-късно на бял свят се появи Кайл, който още преди да тръгне на детска градина, започна да ходи в офиса на баща си. След като Джон и Пати се разведоха, той предпочете сигурността на кантората пред неудобството на поделените родителски права. Всеки ден след училище сядаше в една стая на втория етаж и пишеше домашните си. На десетгодишна възраст Кайл обслужваше копирната машина, приготвяше кафе и се грижеше за малката библиотека. Плащаха му по един долар на час. На петнайсет вече се занимаваше с правни проучвания и подготвяше писмени справки на обща тематика. Когато не играеше баскетбол в училище, стоеше при баща си или го придружаваше до съда.

Кайл обожаваше адвокатската кантора. Заговаряше клиентите, докато те чакаха за среща с мистър Макавой. Флиртуваше със секретарките и дразнеше адвокатите. Подхвърляше шеги в напрегнати ситуации, особено когато мистър Макавой се караше на подчинените си, и се заяждаше с юристите, дошли на посещение в офиса. Всички защитници и съдии в Йорк го познаваха. Той често се промъкваше при някой съдия, представяше дадена молба и изтъкваше доводите в нейна полза, след което си тръгваше с подписана заповед. Служителите в съда се отнасяха с Кайл като с пълноправен адвокат.

Преди да го приемат в колежа, той прекарваше в кантората всеки вторник следобед, когато мистър Рандолф Уийкс се отбиваше с поредната доставка хранителни продукти — градински плодове и зеленчуци през пролетта и лятото и свинско, пилешко или дивеч през есента и зимата. Всеки вторник в пет часа през последните десет години мистър Уийкс неизменно изплащаше част от дълга си. Никой не знаеше със сигурност колко дължи или каква част е върнал, но мистър Уийкс определено смяташе, че трябва да се отплати на Джон Макавой. Преди време бе разказал на Кайл, че баща му, този блестящ адвокат, е извършил истинско чудо, отървавайки от затвора най-големия му син.

Макар и още тийнейджър, Кайл беше неофициалният адвокат на мис Брайли — луда старица, изгонена от всички адвокати в града. Тя кръстосваше улиците с дървен шкаф на колела и кашони, пълни с листове, които според нея красноречиво доказваха, че баща й, починал на 96-годишна възраст (тя все още подозираше, че са го убили), е пълноправен наследник на огромен парцел с богати залежи на въглища в Източна Пенсилвания. Кайл прочете повечето „документи“ и бързо стигна до извода, че жената е по-смахната, отколкото повечето юристи предполагаха. Въпреки това се съгласи да я представлява и изслуша търпеливо конспиративните й теории. Тогава той печелеше по четири долара на час и си заслужаваше всеки един цент. Баща му често го оставяше в приемната, за да отсява онези клиенти, които щяха само да му загубят времето.

С изключение на обичайните юношески мечти за изява в професионалния спорт, Кайл винаги бе знаел, че ще стане адвокат. Не беше сигурен в каква област ще специализира или къде ще работи, но когато напусна Йорк, за да следва в „Дюкейн“, той си даде сметка, че едва ли ще се завърне в родния си град. Джон Макавой споделяше същите опасения, но като всеки баща често си представяше колко горд би се почувствал, ако фирмата се преименува на „Макавой и Макавой“. Джон изискваше от сина си дисциплина и отлични оценки, но дори той се изненада от академичните успехи на Кайл в колежа и Юридическия факултет на Йейл. Когато синът му започна да ходи по интервюта в големите адвокатски компании, Джон определено имаше свое мнение по въпроса.

Кайл се обади на баща си и му съобщи, че ще пристигне в Йорк в петък късно следобед. Двамата се уговориха да вечерят заедно. Както обикновено, кантората беше пълна, когато Кайл се появи в 17:30 ч. Повечето адвокатски фирми затваряха рано в петък, а доста от адвокатите вече обикаляха баровете или се забавляваха в голф клуба. Джон Макавой работеше до късно, тъй като редица клиенти получаваха заплата в края на седмицата. Някои се отбиваха да му напишат чек за малки суми и да се информират относно хода на своите дела. Кайл не се бе връщал у дома цели шест седмици, от Коледа насам, и кантората му се стори още по-западнала. Мокетът плачеше за смяна. Рафтовете с книги съвсем се бяха изкривили. Баща му така и не успя да откаже цигарите. Затова пушенето на работното място бе позволено и в края на деня под тавана се носеше гъст облак дим.

Главната секретарка Сибил затвори рязко телефона, когато Кайл влезе в приемната. Тя скочи, извика и се хвърли в прегръдките му, като го притисна към огромния си бюст. Двамата се разцелуваха, толкова се радваха на срещата. Баща му бе уредил поне два развода на Сибил, а настоящият й съпруг също щеше да изхвърчи на улицата. Кайл бе научил подробностите по време на коледната ваканция. В момента фирмата разполагаше с три секретарки и двама адвокати. Кайл обиколи първо долния и после горния етаж, където бяха младите юристи. Поговори със служителите, докато те прибираха вещите си и подреждаха бюрата си. Шефът очевидно обичаше да работи до късно в петък, но останалите бяха уморени.

Кайл изпи една диетична сода в стаята за почивка и се вслуша в звуците на замиращия офис. Контрастът му се стори огромен. Тук, в Йорк, кантората бе пълна с приятелски настроени колеги, на които можеше да се разчита. Понякога темповете на работа бяха доста високи, но ситуацията никога не излизаше извън контрол. Шефът имаше добро сърце и всеки би го наел за свой адвокат. Клиентите бяха от плът и кръв, а адвокатите от конкурентните фирми — стари приятели. Този свят се различаваше коренно от жестоките улици на Ню Йорк.

За пореден път Кайл се запита защо досега не е разказал цялата история на баща си. Трябваше просто да излее всичко. Да започне с Елейн, нейните обвинения, ченгетата и разпитите. Преди пет години едва се бе сдържал да не изтича при баща си за помощ. Но впоследствие случаят бе забравен и Джон Макавой така и не научи за ужасния инцидент. Никой от четиримата — Кайл, Джоуи Бернардо, Алън Строк и Бакстър Тейт — не бе признал за случката пред родителите си. Разследването бе приключило, преди това изобщо да се наложи.

Ако кажеше истината сега, баща му несъмнено щеше да попита защо не го е сторил по-рано. А Кайл не беше готов за подобно нещо. Очакваха го още неприятни въпроси, същински кръстосан разпит от един обигран юрист, свикнал да измъква информация от сина си още от детските му години. Кайл предпочете да запази тайната за себе си и да се надява на добър изход. Новините, които смяташе да съобщи на Джон, бяха достатъчно неприятни.

След като последният клиент си тръгна и Сибил заключи входната врата, баща и син останаха сами в големия офис и заговориха за колежански баскетбол и хокей. После обсъдиха семейството — както винаги първо сестрите близначки и после Пати.

— Майка ти знае ли, че си тук? — попита Джон.

— Не. Ще й звънна утре. Как е тя?

— Както винаги. Чувства се добре.

Пати живееше и работеше в таванското помещение на един склад в Йорк. То беше просторно, с множество прозорци, които й осигуряваха необходимата светлина за рисуване. Джон покриваше наема, сметките и всичко, от което се нуждаеше тя, с месечна вноска от три хиляди долара. Сумата не представляваше издръжка или помощ за децата, а просто подарък от Джон. Той се чувстваше длъжен да се грижи за бившата си съпруга, която не бе в състояние да се издържа самостоятелно. Дори и да бе продала някоя картина или скулптура през последните деветнайсет години, никой от семейството не знаеше за това.

— Обаждам й се всеки вторник вечер — каза Кайл.

— Известно ми е.

Пати не ползваше компютър или мобилен телефон. Страдаше от тежка маниакална депресия и понякога настроението й се променяше внезапно. Джон все още я обичаше и отказваше да се ожени повторно, въпреки че бе излизал с няколко жени. Пати преживя две тежки връзки с по-млади художници, но Джон остана неизменно до нея. Отношенията им бяха, меко казано, сложни.

— Как върви училището? — попита Макавой-старши.

— Вече съм на финалната права. Завършвам след три месеца.

— Не е за вярване.

Кайл преглътна тежко и реши да стреля право в целта.

— Размислих за работата. Отивам на Уолстрийт. В „Скъли и Пършинг“.

Джон запали бавно нова цигара. Беше на шейсет и две, леко пълен, с гъста посивяла коса. На двайсет и пет Кайл бе оплешивял повече от баща си.

Джон всмукна силно от цигарата и огледа сина си през очилата за четене.

— Каква е причината?

Кайл бе съчинил цял куп оправдания, но съзнаваше, че всички ще прозвучат еднакво глупаво, независимо колко предпазливо ги представи.

— Да работиш за благотворителни каузи е загуба на време. Накрая бездруго ще попадна на Уолстрийт. Защо да не започна да градя кариера още сега?

— Не ти вярвам.

— Знам, знам. Промяната е внезапна.

— Нарича се продажност. Никой не очаква от теб да правиш кариера в голяма компания.

— Те са във висшата лига, татко.

— По отношение на какво? Пари ли?

— Не на последно място.

— Глупости. Някои адвокати в съда печелят десет пъти повече от най-преуспелите съдружници в Ню Йорк.

— Да. Но това се случва с един на пет хиляди. Повечето адвокати на свободна практика умират от глад. Всеки знае, че заплатите в големите фирми са по-добри.

— Ще мразиш всяка минута от работата си в такава компания.

— Не е задължително.

— Напротив. Ти отрасна тук. Сред хора и истински клиенти. В Ню Йорк няма да виждаш клиентите си с години.

— Компанията е страхотна, татко. Една от най-добрите.

Джон извади химикалка от джоба си.

— Ще запиша тези думи, за да ти ги прочета след година.

— Давай. Казах: „Компанията е страхотна. Една от най-добрите.“

Джон записа последното и заяви:

— Съвсем скоро ще намразиш фирмата, адвокатите и делата. Ще се отвратиш дори от секретарките и останалите младши адвокати. Ще се погнусиш от ужасното напрежение, рутината, експлоатацията и цялата безсмислена работа, с която ще те засипят. Нещо да кажеш в своя защита?

— Не съм съгласен.

— Чудесно — отвърна Джон и продължи да пише. Дръпна отново от цигарата и издиша гъст облак дим. После остави химикалката. — Мислех, че искаш да се захванеш с нещо по-различно и да помагаш на хората. Нима тези думи не излязоха от устата ти само преди броени седмици?

— Промених мнението си.

— Е, не е късно да го направиш повторно.

— Напротив.

— Но защо? Трябва да има причина.

— Просто не желая да прекарам три години в провинциална Вирджиния и да се мъча да науча испански, за да разбирам проблемите на хора, които дори пребивават незаконно тук.

— Съжалявам, но според мен това е страхотен начин да прекараш следващите три години. Не ти вярвам. Дай ми друга причина.

Джон избута назад кожения си стол и се изправи рязко. Кайл бе виждал тази реакция милиони пъти. Баща му обикаляше нервно и размахваше ръце, когато беше ядосан и обсипваше някого с въпроси. Беше негов стар навик от съдебната зала и Кайл не се изненада.

— Искам да спечеля малко пари.

— За какво? Нови играчки? Няма да ти остане време за тях.

— Смятам да спестя…

— О, разбира се. Животът в Манхатън е толкова евтин, че ще натрупаш цяло състояние. — Джон крачеше пред стената на своето самолюбие, отрупана с дипломи и снимки почти до тавана. — Не ти вярвам и не одобрявам идеята. — Бузите му почервеняха. Шотландският темперамент се разбуждаше.

Кайл си напомни, че трябва да запази спокойствие. Няколко груби думи можеха да влошат нещата. Щеше да преживее този малък спор, както бе оцелял и след предишните. Очакваше нападките скоро да приключат, за да си тръгне спокойно към Ню Йорк.

— Значи всичко е заради парите, така ли, Кайл? — попита Джон. — Възпитахме те в други ценности.

— Няма да позволя да ме обиждаш, татко. Вече взех решение и искам да го уважиш. Много бащи биха се зарадвали на подобна новина.

Джон Макавой спря да крачи из стаята и прекрати пушенето. Погледна красивото лице на единствения си син, този изключително зрял 25-годишен мъж, и реши да отстъпи. Кайл бе направил своя избор. Джон бе казал достатъчно. Рискуваше да прекрачи границата.

— Добре — заяви той. — Така да бъде. Достатъчно интелигентен си, за да знаеш какво правиш. Но аз съм твой баща и не мога да замълча, когато става въпрос за някое важно решение. Затова съм тук. А ако се издъниш отново, няма да ти спестя критиката.

— Не съм се издънил, татко.

— Не желая да се караме.

— Ще вечеряме ли? Умирам от глад.

— А аз имам нужда от питие.

Двамата се отправиха към италианския ресторант „Викторс“, посещаван от Джон всеки петък вечер, откакто Кайл се помнеше. Бащата поръча обичайното мартини, а синът се спря на сода с лимонов сок. Поръчаха спагети с кюфтенца и след второто мартини Джон поомекна. Почувства се поласкан от факта, че синът му ще работи в най-престижната адвокатска фирма в страната. Същевременно обаче продължаваше да се чуди на внезапната промяна в плановете му.

Само ако знаеше, повтаряше си наум Кайл. Болеше го, че не може да каже истината на баща си.