Изнудването

12

От двата апартамента, които Кайл обмисляше да наеме, Бени предпочете този в някогашния касапски квартал до хотел „Гансворт“. Намираше се в стара сграда на сто и двайсет години, служила навремето като кланица за добитък. Но първоначалното й предназначение оставаше в миналото. Строителната фирма бе свършила чудесна работа по ремонта, превръщайки мястото в модерна постройка с бутици на партера и просторни офиси и луксозни апартаменти на по-горните етажи. Бени не се интересуваше нито от лукса, нито от местоположението. Привличаше го фактът, че жилището над „5Г“ също е свободно. Той веднага се възползва от шанса и нае „6Г“ срещу 5200 долара на месец. Сключи договор за половин година и зачака Кайл да избере „5Г“.

Кайл обаче предпочиташе другия апартамент, който се намираше на втория етаж в една сграда на Бийкман Стрийт, близо до кметството и Бруклин Бридж. Беше по-малък и по-евтин. Струваше 3800 долара на месец все пак фантастична сума за предлаганата квадратура. В Ню Хейвън Кайл поделяше наем от хиляда долара за същинска дупка, но тя бе далеч по-просторна от всички жилища, които бе разгледал в Манхатън.

„Скъли и Пършинг“ му платиха бонус от 25 000 долара при подписване на договора и Кайл реши да ги използва, за да си намери хубава квартира още в началото на лятото, когато се предлагаха повече свободни апартаменти. Плануваше да се затвори в новия си дом, да учи шест седмици без прекъсване и да си вземе изпита в Ню Йорк в края на юли.

Щом разбра, че Кайл е избрал жилището на Бийкман Стрийт, Бени нареди на един от своите агенти да се свърже с брокера и да му предложи повече пари. Планът проработи и скоро Кайл пое към касапския квартал. Когато той даде устното си съгласие да наеме „5Г“ за една година срещу 5100 долара месечно, Бени изпрати екип техници, които да „аранжират“ квартирата, преди Кайл да се нанесе. В стените на всяка стая бяха монтирани подслушвателни устройства. Телефонът и интернет линиите бяха свързани с компютрите в апартамент „6Г“. Специалистите инсталираха общо четири скрити камери в хола, кухнята и двете спални. Те можеха да бъдат прибрани незабавно, в случай че Кайл или някой друг затършуваше наоколо, и също бяха закачени за компютрите в „6Г“. Така Бени и неговите хора щяха да следят Кайл във всеки момент, освен когато се къпеше, бръснеше, миеше зъбите си или ползваше тоалетната. Някои неща трябваше да си останат лични.

На 2 юни Кайл натовари цялото си имущество в джипа и напусна Йейл и Ню Хейвън. През първите няколко километра се отдаде на обичайната носталгия по отминалите студентски години, но някъде към Бриджпорт мислите му се насочиха към изпита за правоспособност и онова, което го чакаше след това. Пое към Манхатън, където смяташе да прекара няколко дни при приятели. На 15 юни щеше да се нанесе в новото жилище. Все още не беше подписал договора за наем и брокерката започваше да губи търпение. Кайл не отговаряше на обажданията й.

На 3 юни, според предварителната уговорка, той взе такси до хотел „Пенинсула“ в центъра и се срещна с Бени в стая на десетия етаж. Резидентът носеше обичайното безлично облекло — тъмен костюм, бяла риза, скучна вратовръзка и черни обувки, — но този път разполагаше с допълнителни аксесоари. Беше свалил сакото си и върху ризата му се открояваше лъскав черен кобур с деветмилиметрова берета под лявата му ръка. Едно бързо движение и пистолетът щеше да влезе в употреба. В присъствието на подобен арсенал на Кайл му хрумнаха стотици саркастични забележки, но в последния момент реши да замълчи. Беше очевидно, че Бени държи оръжието да бъде забелязано, и вероятно очакваше коментар.

Просто не му обръщай внимание.

Кайл зае обичайната поза при срещите си с Бени — качи десния крак върху лявото си коляно, скръсти ръце и погледна презрително събеседника си.

— Поздравления за дипломирането — каза Бени и отпи глътка кафе от една картонена чаша. Стоеше до прозореца, който гледаше към Пето Авеню. — Добре ли мина всичко?

Ти беше там, нещастнико. Твоите приятелчета наблюдаваха мен и Джоуи в пицарията. Знаеш какво вечеря баща ми и колко чаши мартини изпи. Видя как Джоуи излиза мъртвопиян от гръцкия ресторант. Главорезите ти сигурно са ме снимали, докато позирах с шапка и тога.

— Страхотно — отвърна Кайл.

— Радвам се. Намери ли си жилище?

— Май да.

— Къде?

— Защо питаш? Не се ли разбрахме да стоиш далеч от живота ми?

— Просто се опитвам да бъда мил, Кайл.

— Защо? Вбесявам се всеки път, когато започнеш да любезничиш, сякаш сме стари приятели. Не съм тук по свое желание. Не говоря с теб, защото искам. В момента бих предпочел да съм някъде другаде. Дойдох, защото ме изнудваш. Мразя те. Разбра ли? Никога не го забравяй. И престани да се правиш на любезен. Не ти отива.

— Мога да бъда и гадняр.

— Но ти си гадняр!

Бени отпи от кафето и продължи да се усмихва.

— Нека продължим. Може ли да попитам кога ще се явиш на изпита за адвокат?

— Не, защото знаеш твърде добре. Защо ме повика, Бени? Каква е целта на срещата ни?

— Исках просто да те видя. Да те поздравя за дипломирането и преместването ти в Ню Йорк. Да разбера как е семейството ти. Такива неща.

— Трогнат съм.

Бени остави чашата и взе един дебел бележник. Подаде го на Кайл с думите:

— Това са последните документи, заведени по делото „Трайлон“ срещу „Бартин“. Молба за прекратяване на процеса, писмени показания и доказателства на ищеца, изложения на двете страни. Съдебна заповед, отхвърляща молбата, отговор на ответника „Бартин“ и така нататък. Както ти е известно, делото е засекретено, така че в момента държиш незаконно копие.

— Как се сдоби с него? — поинтересува се Кайл.

Бени се усмихна глупаво, както правеше всеки път, когато не искаше да отговори на въпросите на Кайл.

— В свободното си време може да се запознаеш с делото.

— Един въпрос. Струва ми се малко вероятно „Скъли и Пършинг“ да ме зачислят към екипа, който се занимава с процеса. Още по-абсурдно е да вярваме, че ще позволят на един новак да припари до документите. Сигурно си мислил за това.

— А въпросът е?

— Какво ще стане, ако не ме допуснат до случая?

— Заедно с теб ще постъпят още стотина младши адвокати, каквато беше практиката през последните две години. Близо десет процента ще работят в отдел „Съдебни процеси“. Другите ще поемат останалото — фирмени сливания и придобивания, данъци, антимонополни дела, трансакции, ценни книжа, финанси, недвижими имоти и всички прекрасни услуги, предлагани от компанията. Ти ще си звездата сред новаците в „Съдебни процеси“, тъй като си най-умният, и ще работиш по осемнайсет часа на ден, седем дни в седмицата. Освен това ще се подмазваш, ще си пъхаш носа навсякъде и ще направиш всичко възможно, за да блеснеш. Ще настояваш да работиш по делото и понеже то е най-голямото във фирмата, накрая ще те зачислят към екипа.

— Съжалявам, че попитах.

— А докато си пробиваш път към него, ще ни предаваш ценна информация.

— Например?

— Рано е за обяснения. Сега е важно да се съсредоточиш върху изпита си.

— Добре, че ми каза. Не се бях сетил.

Двамата продължиха да се заяждат още десетина минути и както обикновено, Кайл си тръгна вбесен. Докато пътуваше с таксито, се обади на брокерката и й обясни, че се отказва от апартамента в касапския квартал. Жената се ядоса, но запази самообладание. Кайл не бе подписал никакъв документ и тя не можеше да го преследва по юридически път. Обеща да й се обади след няколко дни, за да продължат с търсенето на по-малка и по-евтина квартира.

Кайл премести вещите си в празната стая на апартамента на Чарлс и Чарлс в Сохо — двама възпитаници на Йейл, които бяха завършили преди година и работеха в различни компании. Момчетата бяха играли заедно лакрос в университета „Допкинс“ и вероятно имаха интимни отношения, въпреки че не ги огласяваха, поне не в Йейл. На Кайл му беше все едно. Нуждаеше се от легло за известно време и място, където да складира имуществото си. Освен това искаше да държи настрана Бени. Момчетата му предложиха неугледната стая без пари, но Кайл настоя да им плаща по двеста долара на седмица. Апартаментът предоставяше отлична възможност за учене, тъй като съквартирантите му рядко си стояха вкъщи. И двамата работеха по сто часа седмично.

Съвсем скоро Бени разбра, че операцията е претърпяла неуспех. Провалът му струваше шестмесечен наем от по 5200 долара за апартамент „6Г“ в старата кланица, разходите по скъпото „аранжиране“ на „5Г“ и едногодишни вноски по 4100 долара за жилището на Бийкман Стрийт. Той се разгневи, но не изпадна в паника. Пропилените пари не бяха от значение. Притесняваше се по-скоро от непредвидимостта на събитията. През изминалите четири месеца Кайл рядко ги бе изненадвал. Проследяването не доведе до конкретен резултат. Пътуването до Питсбърг през февруари бе подложено на подробен анализ и вече не ги тревожеше. Но в момента Кайл се местеше в големия град, където наблюдението ставаше по-трудно. Обикновено цивилните обекти не създаваха затруднения, тъй като действията им бяха доста предсказуеми.

Но защо Кайл се опитваше да им се изплъзне, ако не знаеше, че го следят? Подозираше ли, че го наблюдават? Колко предсказуеми бяха реакциите му?

Бени бързо се съвзе от удара и се захвана със следващия проект — проучването на Чарлс и Чарлс и огледа на техния апартамент.

Вторият опит за детоксикация на Бакстър Тейт започна с почукване на входната му врата. Последва още едно. Той не отговаряше на мобилния си телефон. Беше се прибрал с такси в четири сутринта от модерен нощен клуб в Бевърли Хилс. Шофьорът му бе помогнал да влезе в апартамента.

След четвъртото почукване вратата се отвори тихо и без усилие, тъй като Бакстър не се бе постарал да я заключи. Двама мъже, специализирани в прибирането на алкохолици и наркомани, откриха Бакстър в леглото му. Носеше дрехите от миналата нощ — бяла ленена риза, осеяна с петна от алкохол, черно спортно яке „Дзеня“, избелени дизайнерски джинси и мокасини „Брагано“. На загорелите му глезени не се виждаха чорапи. Спеше дълбоко, но не хъркаше. Беше жив, но нямаше да е още дълго, ако продължаваше по същия начин.

Мъжете претърсиха енергично спалнята и банята за оръжия. И двамата носеха пистолети, скрити под саката им. Те се свързаха по радиостанцията с колата отвън и в апартамента влезе чичото на Бакстър, мъж на име Уолтър Тейт. Чичо Уоли, брат на баща му, беше единственият преуспял от пет деца. Преди три поколения семейството бе получило огромно наследство, което се стопяваше със сигурни, макар и не заплашителни темпове. За последно Уолтър бе срещнал племенника си в една адвокатска кантора в Питсбърг, за да го измъкне от поредната каша след шофиране в нетрезво състояние.

Тъй като четиримата му братя и сестри не можеха да вземат и най-елементарни решения, Уолтър отдавна бе поел ролята на глава на семейството. Следеше инвестициите, контактуваше с адвокатите, държеше настрана пресата и се намесваше неохотно, когато племенниците му загазеха. Собственият му син бе загинал при нелеп инцидент с делтапланер.

Уолтър помагаше на Бакстър за втори и последен път. Първият беше преди две години, и пак в Лос Анджелис. Тогава момчето замина на лечение в едно ранчо в Монтана, където прекарваше времето си в яздене на коне и общуване с нови приятели. Съзря светлина в тунела, но остана трезвен само две седмици след завръщането към неуспешната си холивудска кариера. Уолтър даваше по два шанса на всички. После вдигаше ръце и ги оставяше да се оправят, както намерят за добре.

Бакстър бе лежал неподвижно около девет часа, когато чичо Уоли разтресе силно крака му и го извади от ступора. Бакстър се уплаши, щом видя тримата непознати мъже. Отдръпна се назад и се сви в другия край на леглото. В следващия миг разпозна чичо Уоли. Стори му се леко оплешивял и по-закръглен. Откога не се бяха виждали? Роднините му никога не се събираха — всъщност правеха всичко възможно, за да се избягват.

Бакстър потърка очи и разтри слепоочията си. Изведнъж усети ужасно главоболие. Погледна към чичо Уоли и двамата непознати.

— Я виж ти! — възкликна той. — Как е леля Рошел?

Рошел беше първата съпруга на Уолтър и единствената, която Бакстър помнеше. Като дете се ужасяваше от нея и оттогава я ненавиждаше.

— Почина миналата година — отвърна Уолтър.

— Колко ужасно! Какво те води в Ел Ей? — Той събу обувките си и прегърна възглавницата. Знаеше накъде отиват нещата.

— Четиримата тръгваме на малка екскурзия, Бакстър. Ще те заведем в нова клиника, където ще ти помогнат да се откажеш от алкохола. После ще се погрижат за възстановяването ти.

— Поредната интервенция?

— Да.

— Страхотно. Такива работи се случват непрекъснато тук. Истинско чудо е, че изобщо се правят филми в Холивуд. Всички са въвлечени в поредната проклета интервенция. Едва ли ще ми повярваш, но преди два месеца аз самият участвах в подобно нещо. Помогнах за спасяването на мой приятел. Можеш ли да си представиш? Седях в една хотелска стая с още няколко човека. Тогава бедният Джими влезе с бира в ръка и попадна в капан. Брат му го накара да седне, а ние го наобиколихме, за да му кажем какъв нещастник е всъщност. Той се разплака — алкохолиците винаги го правят. И аз плаках, нали? Спомням си много добре. Трябваше да чуеш как поучавам Джими за вредата от водката и кокаина. Ако не ревеше толкова силно, вероятно щеше да ме послуша. Може ли малко вода? Тези кои са?

— Просто ме придружават — заяви чичо Уоли.

— Така си и помислих.

Един от мъжете му подаде бутилка вода. Бакстър я пресуши на един дъх, а течността се стече по брадичката му.

— Имаш ли някакви болкоуспокоителни? — попита отчаяно той. Подадоха му хапчета и нова бутилка. Бакстър ги изпи и добави: — Къде отиваме този път?

— В Невада. До Рино има една клиника. Намира се в планината. Местността е страхотна.

— Само да не е каубойско ранчо. Няма да издържа отново трийсет дни на кон. Още ме боли задникът от предишното лечение.

Чичо Уоли продължаваше да стои до леглото. Не бе помръднал от мястото си.

— Никакви коне този път. Мястото е различно.

— Нима? Чувал съм, че всички са еднакви. Хората тук често споделят впечатленията си от последната терапия. Перфектен начин да свалиш някоя мацка.

Бакстър говореше със стиснати очи, тъй като болката прорязваше главата му.

— Не, по-различно е.

— В какъв смисъл?

— Условията са по-сурови и ще останеш по-дълго.

— Колко дълго?

— Колкото е необходимо.

— Не може ли просто да обещая, че ще се откажа от алкохола, и да си спестим всички тези глупости?

— Не.

— Предполагам, че нищо не зависи от мен, щом си дошъл чак дотук. Все пак ти си вождът на жалкото ни племе.

— Точно така.

— А ако реша да те пратя по дяволите и да се оплача в полицията, че сте влезли с взлом в дома ми, ти просто ще повдигнеш въпроса за попечителските фондове, нали?

— Да.

Бакстър усети внезапен пристъп на гадене. Скочи от леглото, хвърли встрани якето си и хукна към банята. Повръщаше шумно и продължително, като от време на време прекъсваше за някоя псувня. После изплакна лицето си, погледна подпухналите си кървясали очи в огледалото и осъзна, че ще е добре да прекара няколко дни без пиене. Но все пак не можеше да си представи живот, лишен от алкохол и наркотици.

Един от прадядовците на Бакстър бе основал попечителските фондове, без да си дава сметка за последствията. В епохата преди частните самолети, луксозните яхти, кокаина и милионите други начини за пропиляване на семейното богатство хората проявяваха благоразумието да спестят пари за бъдещите поколения. Дядото на Бакстър обаче бе съзрял опасността. Той бе наел няколко адвокати и бе създал специален борд от съветници, които имаха правото да вземат предпазни мерки в дадени случаи. Бакстър получаваше месечна издръжка, която му осигуряваше приличен живот, без да се налага да работи. Но по-сериозните суми можеха да бъдат замразени във всеки момент и чичо Уоли ги контролираше с желязна ръка.

Щом той казваше, че Бакстър трябва да се подложи на лечение, младежът бе длъжен да го послуша.

Бакстър стоеше до вратата на банята, облегнал ръце на рамката, и гледаше тримата мъже, които не помръдваха. После се обърна към най-близкия до него и попита:

— Каква е вашата роля? Да ми счупите пръстите, в случай че се съпротивлявам?

— Не — отвърна мъжът.

— Да вървим, Бакстър — подкани го Уолтър.

— Имам ли нужда от багаж?

— Не.

— С твоя самолет ли заминаваме?

— Да.

— Миналия път ми позволиха да се напия за последно.

— От клиниката казаха, че може да пиеш колкото искаш по време на пътуването. Барът е добре зареден.

— Колко трае полетът?

— Час и половина.

— Налага се да пия бързо.

— Сигурен съм, че ще се справиш.

Бакстър махна с ръце и се огледа из спалнята.

— А жилището? Сметките, чистачката, пощата?

— Ще се погрижа за всичко. Хайде.

Бакстър изми зъбите си, среса се и облече нова риза. След това последва чичо Уоли и двамата непознати към черния ван отвън. Те потеглиха и никой не продума през първите няколко минути. Накрая тишината бе нарушена от Бакстър, който заплака на задната седалка.