Изнудването

26

В 4:30 ч. сутринта в понеделник Кайл слезе припряно от асансьора на трийсет и третия етаж и отиде в стаята си. Както обикновено лампите светеха, вратите бяха отворени и по коридорите се носеше ароматът на прясно сварено кафе. По всяко време на денонощието в офиса кипеше усилен труд. Рецепционистките, секретарките и асистентите идваха чак към девет, но те работеха само по четирийсет часа седмично. Съдружниците стигаха до седемдесет, а адвокатите често отчитаха рекордните сто.

— Добро утро, мистър Макавой — поздрави го Алфредо, един от цивилните охранители, които обикаляха етажите в малките часове.

— Добро утро — отвърна Кайл, свали шлифера си и го захвърли в ъгъла до спалния чувал.

— Какво ще кажете за „Джетс“? — попита Алфредо.

— Предпочитам да не го обсъждаме — скастри го Кайл.

Дванайсет часа по-рано, при пороен дъжд, „Джетс“ бяха размазали „Стийлърс“ с преднина от три тъчдауна.

— Приятен ден — каза доволен Алфредо. Той бе видимо развеселен не само заради победата на любимия му отбор срещу „Стийлърс“, но и защото бе намерил човек, когото да подразни.

Проклети нюйоркчани, промърмори Кайл, след което отключи чекмеджето на бюрото и извади лаптопа си. Докато чакаше всички програми на компютъра да се заредят, той се огледа, за да се увери, че е сам. Дейл отказваше да идва на работа преди шест сутринта. Тим Рейнълдс мразеше да става рано и се появяваше чак към осем, но за сметка на това оставаше до полунощ. Горкият Тейбър. Откакто го скъсаха на изпита, натегачът не бе стъпвал в офиса. Взе си болнични в петък, деня след като излязоха резултатите, и още не бе оздравял. Но Кайл нямаше време да мисли за Тейбър. Той можеше сам да се грижи за себе си.

Без да губи време, Кайл пъхна малката слот карта от видеокамерата в специален адаптер и го свърза с лаптопа. След няколко секунди щракна два пъти с мишката и замръзна на място, когато на екрана се появи Бени в целия си блясък. Стоеше в асансьора и чакаше търпеливо вратата да се отвори докрай. После тръгна напред със самоуверената походка на мъж, който не се страхува от нищо и не бърза за никъде. Направи четири крачки по мраморния под, погледна за миг към Джоуи, но явно не го разпозна. След още пет стъпки изчезна от обсега на камерата. Екранът стана черен. Кайл върна записа и го изгледа още няколко пъти. След четвъртата крачка, когато Бени случайно погледна към Джоуи, Кайл натисна на пауза и разучи лицето му. Образът беше кристалночист, несъмнено най-ясният кадър в целия запис. Кайл бързо разпечата снимката в пет екземпляра.

Най-после бе хванал мъжа, поне на видеозапис. Какво ще кажеш сега, Бени? Май не си единственият, който си играе на скрита камера. Кайл грабна копията от принтера до бюрото на Сандра. Адвокатите бяха длъжни да отбелязват всички разпечатани документи и да начисляват разходите за тях на клиента. Секретарката обаче не им създаваше проблеми, ако от време на време принтираха лични документи. Кайл гордо държеше листовете. Загледа се в лицето на своя мъчител, гадния изнудвач, който контролираше живота му.

Мислено благодари на Джоуи за добре свършената работа. Приятелят му не само се бе маскирал безупречно и се бе измъкнал от преследвачите, но и бе проявил блестящ операторски талант.

Кайл чу гласове наблизо и прибра лаптопа си. После скри слот картата и се качи до главната библиотека на трийсет и деветия етаж. Там изчезна сред рафтовете с книги и добави четири копия от снимката към тайната си папка. Смяташе да изпрати петото на Джоуи заедно с благодарствено писмо.

Той погледна към основния етаж на библиотеката от балкона на по-горното ниво. Масите бяха отрупани с купчини книги, които адвокатите ползваха за спешните си проекти. Кайл преброи осем служители, потънали в правни проучвания. Вероятно закъсняваха с изготвянето на поредните справки, досиета и молби. Беше пет часът в понеделник, началото на ноември. Какъв старт на новата работна седмица!

Кайл още не бе обмислил следващия си ход. Дори не знаеше дали ще има такъв. За момента реши да си поеме глътка въздух и да се наслади на малката победа. Каза си, че все пак съществува изход от цялата бъркотия.

В понеделник, броени минути след началото на борсовата седмица, Джоуи разговаряше със свой клиент, който искаше да продаде акциите си в нефтена компания. В същия миг звънна другият му служебен телефон. Обикновено Джоуи провеждаше повече от един разговор наведнъж, но този път бързо приключи с клиента си, когато човекът на втората линия каза:

— Здравей, Джоуи. Обажда се Бакстър. Как си?

— Откъде се обаждаш? — попита Джоуи.

След като завърши „Дюкейн“ преди три години, Бакстър напусна Питсбърг и рядко се връщаше в родния си град. Когато се появеше, обикновено събираше старата тайфа или поне онези, които нямаше как да се скрият от него, и организираше диви купони. Колкото повече време прекарваше в Лос Анджелис, толкова по-непоносим ставаше при завръщанията си.

— От Питсбърг — отвърна той. — Вече сто и шейсет дни съм напълно трезвен.

— Страхотно, Бакстър. Чух, че си се подложил на лечение.

— Да. Чичо Уоли отново взе нещата в свои ръце. Бог да го благослови. Имаш ли време за един бърз обяд? Искам да поговорим.

Двамата не бяха обядвали заедно от колежа. Бакстър намираше подобен тип срещи за твърде скучни. Когато излизаше с приятели, най-често ги водеше в някой бар, където пиеха по цели нощи.

— Разбира се. Случило ли се е нещо?

— Не, просто исках да те видя. Купи си сандвич и ела в Пойнт Стейт Парк. Обичам да ходя там и да наблюдавам лодките.

— Какво ще кажеш за дванайсет часа?

— Чудесно. До скоро.

В уречения час Бакстър се появи само с бутилка вода. Изглеждаше отслабнал. Носеше стар дочен панталон, избелял тъмносин пуловер и черни военни ботуши. Бе купил дрехите от магазин за втора употреба близо до приюта на пастор Мани. Нямаше следа от дизайнерски джинси, якета „Армани“ и мокасини от крокодилска кожа. Старият Бакстър бе останал в миналото.

Те се поздравиха и прегърнаха, след което намериха свободна пейка до мястото, където реките Алегени и Мононгахела сливат водите си. Зад тях се издигаше голям фонтан.

— Не носиш нищо за ядене — отбеляза Джоуи.

— Не съм гладен. Но ти си хапни.

Джоуи остави сандвича и огледа военните му ботуши.

— Виждал ли си Кайл? — попита Бакстър и двамата заговориха за Кайл, Алън Строк и още няколко приятели от братството.

Бакстър говореше тихо и бавно, гледайки разсеяно към водата. Думите излизаха от устата му, но мислите му сякаш бяха на друго място. Той слушаше Джоуи, но не го чуваше.

— Струваш ми се отнесен — каза Джоуи, прям както винаги.

— Просто е малко странно, че съм тук. А и нещата изглеждат доста различно, когато спреш да пиеш. Аз съм алкохолик, Джоуи. Истински, агресивен пияница. След като се отказах и тялото ми се изчисти от отровата, гледам на света с други очи. Никога няма да се върна към алкохола, Джоуи.

— Щом казваш.

— Вече не съм онзи Бакстър Тейт, когото познаваше преди.

— Радвам се за теб, но старият Бакстър не беше чак толкова лош.

— Старият Бакстър беше едно егоистично, самодоволно прасе. Много добре го знаеш.

— Така е.

— Щях да умра до пет години.

По реката мина шлеп и те се загледаха в него. Джоуи бавно разопакова сандвича с пуешко и започна да яде.

— В момента следвам строг режим на възстановяване — продължи едва доловимо Бакстър. — Запознат ли си с програмата на „Анонимните алкохолици“?

— Донякъде. Един мой чичо се отказа от алкохола преди няколко години. Все още посещава активно срещите. Програмата е страхотна.

— Моят терапевт и духовен водач е бивш затворник на име Мани. Измъкна ме от един бар в Рино шест часа след като излязох от клиниката.

— Това ми напомня за стария Бакстър.

— Така е. Мани ме включи в терапевтична програма с дванайсет стъпки. По негов съвет изготвих списък с всички хора, които някога съм наранил. Струваше ми доста усилия. Бях принуден да си спомня бурните си пиянски прояви.

— И аз ли фигурирам в списъка?

— Не. Съжалявам.

— По дяволите!

— Повечето са членове на моето семейство. Най-вероятно и аз ще попадна в техния списък някой ден. Следващата стъпка е да поискам прошка. Което е още по-трудно. Мани ми разказа, че е биел първата си съпруга, преди да отиде в затвора. Впоследствие тя се развела с него. След години, когато отказал алкохола, Мани се свързал с нея и й предложил да се срещнат. Бившата му съпруга имала белег на горната си устна, оставен от него. Когато най-накрая се съгласила да се видят и Мани я помолил за прошка, тя единствено му показала белега си. Двамата плакали дълго. Звучи ужасно, нали?

— Да.

— Веднъж нараних едно момиче. Тя също е в списъка.

Сандвичът заседна в гърлото на Джоуи. Той продължи да дъвче, но храната не слизаше надолу.

— Наистина ли?

— Помниш ли Елейн Кийнан? Твърдеше, че сме я изнасилили на едно парти у нас.

— Как бих могъл да я забравя?

— Мислиш ли си понякога за нея, Джоуи? Тя се оплака в полицията и ни изплаши до смърт. Едва не наехме адвокати. Направих всичко възможно да забравя за случилото се и почти успях. Но вече не пия и разсъждавам трезво. Спомням си съвсем ясно всичко. Ние се възползвахме от Елейн, Джоуи.

Джоуи остави сандвича.

— Може би паметта ти не е толкова добра, колкото предполагаш. Аз самият си спомням едно буйно момиче, което непрестанно пиеше и смъркаше кокаин, но най-много си падаше по безразборния секс. Не сме се възползвали от никого. Или поне аз не съм. Ако искаш да се връщаш към миналото, не ме намесвай.

— Тя изгуби съзнание, Джоуи. Аз първи правих секс с нея. По време на акта осъзнах, че е припаднала. Ти се доближи до канапето и ме попита дали е будна. Сещаш ли се, Джоуи?

— Не.

Някои от нещата му звучаха познато, но Джоуи вече не беше сигурен кое се е случило и кое не. Толкова усърдно се бе опитвал да забрави инцидента, че най-искрено бе шокиран, когато Кайл му разказа за видеозаписа.

— Елейн твърдеше, че сме я изнасилили. Може би е била права.

— Глупости, Бакстър. Нека опресня паметта ти. Двамата с теб спахме с нея в нощта преди инцидента. Очевидно й е харесало, защото въпросната вечер тя отново поиска да го направим. Беше се съгласила още преди да се върнем в апартамента.

Последва дълго мълчание, през което всеки обмисляше какво да каже.

— Смяташ ли да говориш с Елейн? — попита Джоуи.

— Може би. Трябва да предприема нещо, Джоуи. Чувствам се зле заради случилото се.

— Стига, Бакстър. Всички бяхме мъртвопияни. Цялата нощ ми е като в мъгла.

— Едно от чудесата на алкохола. Правим неща, които не помним. Нараняваме другите заради собствения си егоизъм. Когато изтрезнеем, би трябвало поне да се извиним.

— Да се извиним? Нека ти разкажа една история, Бакстър. Преди няколко седмици случайно попаднах на Елейн. В момента тя живее в Скрантън. Бях там по работа и я засякох в една закусвалня. Опитах се да бъда любезен, но тя ми се нахвърли и ме нарече изнасилвач. Предложих й да се видим като цивилизовани хора няколко часа по-късно. Елейн се появи с адвокатката си, желязна жена, която искрено вярва, че всички мъже са боклуци. Да приемем, че заминеш за Скрантън, за да я откриеш. Като й се извиниш, ще признаеш вината си. Ще й обясниш, че търсиш помирение, защото вече си трезвен и искаш да бъдеш добър човек. Знаеш ли какво ще последва, Бакстър? Обвинения, арести, дела, затвор. И то не само за теб, но и за приятелите ти.

Джоуи спря, за да си поеме въздух. Дойде време да нанесе последния си удар.

— Адвокатката й ми обясни, че в Пенсилвания давността на обвинението в изнасилване е дванайсет години. Срокът още не е изтекъл. Остава ни много време. Ако отидеш при нея с намерението да се извиниш, за да се почувстваш по-добре, ще понесеш всички последствия от действията си. Ще те хвърлят зад решетките, Бакстър.

Джоуи скочи от пейката, прекоси алеята и се изплю във водата. После се върна при Бакстър, но не седна. Приятелят му седеше неподвижно и клатеше глава.

— Елейн искаше да правим секс, Бакстър, и ние просто се отзовахме. Мисля, че преиграваш.

— Трябва да говоря с Елейн.

— В никакъв случай! Няма да се доближаваш до нея, докато четиримата — аз, ти, Кайл и Алън — не обсъдим ситуацията. Нещата могат да загрубеят.

— Ще се обадя на Кайл. Той е най-разумен от всички.

— Така е, но в момента е адски зает в работата. Подложен е на непрестанен стрес.

Джоуи се опита да си представи срещата между двамата приятели — Кайл, който знаеше за записа, и Бакстър, който щеше да потвърди случилото се в най-големи подробности. Същинска катастрофа.

— Ще замина за Ню Йорк.

— Недей.

— Защо не? Искам да се видя с Кайл.

— Добре, но ако говориш с него, трябва да се свържеш и с Алън. Хубаво е да се допиташ до всички, преди да отидеш в Скрантън и да провалиш живота ни. Казвам ти, Бакстър, това момиче иска да ни унищожи, а адвокатката й е способна да го направи.

Отново настъпи мълчание. Накрая Джоуи седна до Бакстър и го потупа по коляното. Изглеждаха като двама стари приятели, които още държаха един на друг.

— Не го прави, Бакстър — помоли го Джоуи с най-голямата решителност, на която беше способен.

В този момент той мислеше единствено как да спаси собствената си кожа. Какво щеше да обясни на Блеър, която беше бременна в петия месец? „Здравей, мила, току-що ми се обадиха по телефона. Викат ме заради някакво обвинение в изнасилване. Може да се окаже сериозно. Сигурно няма да се прибера за вечеря. Казаха ми, че медиите вече са информирани. Гледай ме на четвърти канал. Ще се видим по-късно. Целувам те.“

— Не съм сигурен какво се случи онази нощ, Джоуи — каза Бакстър тихо и отчетливо. — Но знам, че извърших нещо нередно. — Когато се записа в програмата на „Анонимните алкохолици“, чичо ми също направи списък. След като открадна ловната пушка на баща ми, той започна да събира пари, за да му купи нова. Една вечер я донесе вкъщи. Беше голяма изненада. Доколкото си спомням, алкохолиците не могат да поискат прошка, ако по този начин ще навредят на някого. Така ли е?

— Да.

— Ето ти отговора. Ако отидеш при Елейн и й се извиниш, тя и адвокатката й направо ще откачат. Освен мен вероятно ще повлечеш със себе си Кайл и Алън. Не бива да го правиш, защото ще ни навредиш.

— Щом не си сторил нищо нередно, няма за какво да се притесняваш. Но аз смятам да се изправя пред собствените си деяния. Извърших грях.

— Това е лудост, Бакстър. Виж, радвам се, че си скъсал с алкохола и си открил Бога. Гордея се с теб. Бъдещето ти изглежда повече от обещаващо, а ти си готов да хвърлиш всичко на вятъра и да рискуваш двайсет години затвор. Стига глупости! Направо е безумно.

— Тогава как да постъпя?

— Върни се в Рино или отиди на друго отдалечено място. Забрави за случилото се. Живей си живота и ни остави на мира.

Покрай тях минаха двама полицаи. Джоуи се втренчи в белезниците, висящи на колана им.

— Не го прави, Бакстър — заяви той. — Остави нещата да улегнат. Помоли се. Говори със своя свещеник.

— Вече го направих.

— Какво те посъветва?

— Да бъда внимателен.

— Разумен човек. Слушай, в момента преживяваш труден период. Всичко ти се струва объркано. Ти загърби живота в Ел Ей и прочисти организма си от отровата. Направо е страхотно. Наистина се гордея с теб. Но ще сгрешиш, ако действаш прибързано.

— Да се поразходим — предложи Бакстър и бавно се изправи.

Тръгнаха покрай реката — крачеха безмълвно и се взираха невиждащо в лодките.

— Трябва да се видя с Кайл — каза накрая Бакстър.