Изнудването

33

Наближаваше полунощ, когато Кайл се промъкна през отключената кухненска врата на семейната къща в Йорк. Вътре беше тъмно. Баща му знаеше, че той ще пристигне късно, но Джон Макавой не оставяше нищо да наруши здравия му сън. Старото коли Зак, което обикновено не лаеше посетителите, се надигна от възглавницата си в ъгъла, за да го поздрави. Кайл го погали по главата. Беше благодарен, че Зак още е жив. Възрастта на кучето и родословното му дърво оставаха неясни. То бе подарено на баща му от един клиент като частична вноска по някакво плащане. Зак обичаше да лежи под бюрото на Джон Макавой, проспивайки всички юридически казуси в кантората. Обикновено обядваше в кухнята с някоя от секретарките.

Кайл събу мокасините си, изкачи тихо стълбите до своята стая и след няколко минути заспа дълбоко.

Пет часа по-късно Джон буквално изрита вратата и изръмжа:

— Ставай, глупчо. Ще спиш, като умреш.

Кайл намери старо термобельо и чифт вълнени чорапи в едно чекмедже, а от гардероба, където се пазеха старите му дрехи от гимназията, извади ловния си екип. Поради липсата на жена в къщата навсякъде се виждаше прах, паяжини и купища стари дрехи. Кайл откри ботушите си на същото място, където ги бе прибрал преди година.

Джон стоеше в кухнята и сякаш се готвеше за война. На масата бяха оставени три ловни пушки с оптически мерник и няколко кутии с муниции. Кайл се бе научил да ловува още като дете и знаеше, че баща му старателно е почистил пушките предишната вечер.

— Добро утро — каза Джон. — Готов ли си?

— Да. Къде е кафето?

— В термоса. Кога пристигна?

— Само преди няколко часа.

— Млад си, можеш и без много сън. Да тръгваме.

Те натовариха екипировката в новия форд пикап с двойно предаване — предпочитаното от Джон превозно средство в Йорк. Петнайсет минути след като бе изритан от леглото в Деня на благодарността, Кайл вече пътуваше в тъмната студена утрин, като пиеше кафе и отхапваше от зърнено блокче. Скоро те напуснаха градчето и пътищата станаха по-тесни.

Джон пушеше цигара, а димът излизаше през открехнатото стъкло на шофьорското място. Той не обичаше да говори сутрин. Тъй като прекарваше дните си в оживената кантора, където непрекъснато звъняха телефони и прииждаха клиенти, Джон се наслаждаваше на тишината в ранните часове.

Въпреки че още беше сънен, Кайл се възхити на откритите пространства, пустите пътища и заобикалящата ги природа. Защо изобщо живееше в големия град? Скоро те спряха пред някаква порта. Кайл слезе, за да я отвори, и двамата продължиха навътре в планината. Слънцето не се виждаше на хоризонта.

— Е, как върви любовта? — попита Кайл, опитвайки се да подхване разговор. Баща му бе споменал, че отскоро има нова приятелка.

— Горе-долу. Тя ще ни сготви вечеря днес.

— А тя се казва?

— Зоуи.

— Зоуи?

— Да. Гръцко е.

— Да не е от Гърция?

— Не, майка й е оттам. Баща й е с английски корени. Зоуи има смесен произход. Като повечето от нас.

— Готина ли е?

Джон изтръска пепелта от цигарата през прозореца.

— Щях ли да излизам с нея, ако не беше готина?

— Да. Още си спомням Рода. Ужасна грозотия.

— Рода беше секси. Ти просто не оцени красотата й.

Пикапът мина през неравност по чакълестия път и те подскочиха.

— Откъде е Зоуи?

— От Рединг. Защо питаш?

— На колко години е?

— На четирийсет и девет. И е много секси.

— Ще се ожените ли?

— Не знам. Обсъждали сме го.

Чакълената настилка премина в черен път. Джон паркира до една ливада и изгаси фаровете.

— Кой е собственикът на тази земя? — попита тихо Кайл, докато двамата вземаха пушките си.

— Бившият съпруг на Зоуи, но тя получи имота след развода. Осемстотин декара, гъмжащи от елени.

— Стига бе.

— Истина е. Можем да ловуваме съвсем легално.

— Ти ли уреди развода?

— Да, преди пет години. Но започнахме да се срещаме едва миналата година. Или по-миналата, не си спомням точно.

— Ще ловуваме в имота на Зоуи?

— Да, тя няма нищо против.

Ето какво означава да си адвокат в малък град, помисли си Кайл. В продължение на двайсет минути двамата вървяха безмълвно през гората. Когато първите слънчеви лъчи огряха тясната долина пред тях, те спряха под един бряст.

— Миналата седмица Бил Хенри застреля огромен елен ей там — каза Джон и посочи към билото. — Мястото е пълно с едри екземпляри. Щом той го е улучил, всеки друг би успял.

Сред клоните на бряста бе построена специална вишка за лов на елени. Намираше се на около шест метра от земята, а до нея водеше паянтова стълба.

— Качи се горе — подкани го Джон. — Ще бъда на друга вишка на стотина метра оттук. Стреляй само по елени. Разбра ли?

— Да.

— Разрешителното ти за лов валидно ли е?

— Май не.

— Не е страшно. Лестър още работи като лесничей. Спасих сина му от затвор преди месец. Беше се забъркал с наркотици.

Джон се отдалечи. Преди да потъне в тъмната гора, се провикна:

— И внимавай да не заспиш.

Кайл преметна пушката през рамо и изкачи стълбата. Вишката представляваше малка дъсчена платформа, закована за дървото. Като всички останали и тази не беше особено удобна. Кайл се намести върху нея, облегнал гръб на дървото, и заклати крака. Познаваше тези места от петгодишен и се бе научил да пази пълна тишина. Лек вятър размърда листата. Слънцето се изкачваше бързо на хоризонта. Съвсем скоро елените щяха да се отправят към ливадите в търсене на свежа трева и семена.

Пушката на Кайл беше модел „Ремингтън“, калибър 30.06 — подарък за четиринайсетия му рожден ден. Той я притисна до гърдите си и заспа мигновено.

Силен изстрел го изтръгна от съня и той инстинктивно се прицели с пушката. Погледна часовника си. Беше прекарал в сън три четвърти час. От лявата му страна, където бе отишъл Джон, се мярнаха няколко бели опашки, които бързо изчезнаха от погледа му. Минаха десет минути, но баща му не се появи. Очевидно не бе улучил от първия път и още се криеше сред клоните.

Измина още един час, през който Кайл се бореше да не заспи.

Офисът на „Скъли и Пършинг“ беше официално затворен в Деня на благодарността, но той знаеше, че натегачите все пак са отишли на работа. Вероятно начисляваха поредните суми на клиентите, облечени лежерно с джинси и ботуши. Във фирмата несъмнено работеха и няколко съдружници, които отчаяно се бореха с наближаващите крайни срокове. Кайл поклати глава при мисълта.

В следващия миг се чуха стъпки и Джон се появи до бряста.

— Да тръгваме — прикани го той. — Зад ливадата има малко поточе. Елените ходят често на водопой там.

Кайл слезе внимателно от дървото и когато стъпи на земята, Джон попита:

— Не видя ли елена?

— Не.

— Но защо го изпусна? Мина точно пред очите ти.

— Този, по който стреля ли?

— Да. Беше огромен.

— Май и ти го изпусна.

Те се върнаха при пикала и отвориха термоса. Докато отпиваха от силното кафе и дояждаха последните зърнени блокчета, Кайл заяви:

— Татко, нека приключим с лова за днес. Трябва да поговорим.

Първоначално баща му прие нещата спокойно, но после запали цигара. Докато му разказваше за Елейн и разследването, Кайл очакваше бурна реакция и поредица от болезнени въпроси. Джон обаче го слушаше търпеливо, без да продума, сякаш вече знаеше историята и бе очаквал подобно признание.

Първите признаци на ярост се появиха, когато на сцената изникна Бени.

— Изнудили са те — каза Джон и запали друга цигара. — Гадни копелета.

— Просто ме чуй — помоли го Кайл и продължи разказа си.

Последваха множество детайли. На няколко пъти Кайл бе принуден да вдига ръка, за да спре изблиците на баща си. След известно време Джон се успокои. Не можеше да повярва на думите му, но спря да го прекъсва. Изслуша търпеливо историята за видеозаписа, Джоуи, Бакстър, убийството, „Трайлон“, „Бартин“, тайната стая на осемнайсетия етаж, срещите с Бени, Найджъл и плана да предаде секретна информация в ръцете на врага. И накрая, намесата на Рой Бенедикт и ФБР.

Кайл няколко пъти се извини, че не се е доверил на баща си. Призна грешките си — твърде многобройни, за да ги изброява. Изля душата си. Когато приключи, сякаш бяха минали часове. Слънцето грееше високо на небосклона, кафето бе свършило и двамата отдавна бяха забравили за лова.

— Мисля, че се нуждая от помощта ти — заяви Кайл.

— По-скоро от стабилен ритник в задника. Защо не ми каза?

— Прав си.

— За бога, сине! Каква бъркотия.

— Нямах избор. Бях ужасен от записа и не можех да понеса мисълта за ново разследване. Ако гледаш филма, ще ме разбереш.

Те оставиха пушките в пикапа и се отправиха на дълга разходка през гората.

Печената пуйка, всички сосове и гарнитурите бяха купени от местен ресторант. Заведението предлагаше целия пакет за онези, които нямаха време да готвят. Джон сложи масата, а Кайл отиде да вземе майка си.

Пати му отвори с усмивка и го прегърна силно. Този път не бе забравила да вземе лекарствата си и изглеждаше добре. Тя поведе Кайл из апартамента, нетърпелива да му покаже последните си шедьоври. Накрая двамата излязоха, качиха се в колата и поеха по улиците на Йорк. Пати си бе сложила червило и грим. Носеше красива оранжева рокля, която Кайл помнеше още от тийнейджърските си години. Косата й — вече почти изцяло побеляла — беше чиста и прибрана на опашка. Тя не спираше да разказва истории за стари познати, скачайки от тема на тема, което при други обстоятелства би било комично.

Кайл почувства облекчение. Беше се страхувал, че ще завари майка си в ужасно състояние. Родителите му се поздравиха с приятелска прегръдка и членовете на измъченото семейство заговориха за сестрите близначки, които не се бяха връщали в Йорк повече от година. Едната живееше в Санта Моника, а другата в Портланд. И двете се обадиха по телефона, за да се чуят с Джон и Пати. Телевизорът в хола работеше с изключен звук. Скоро щеше да започне някакъв футболен мач. Кайл наля вино в три чаши, въпреки че Пати не пиеше алкохол.

— Вече си позволяваш вино, така ли? — попита го Джон, след като сложи малката пуйка на масата.

— В умерени количества.

Кайл и баща му направиха всичко възможно, за да предразположат Пати. Тя не спираше да говори за картините си и за разни събития от миналото. Не пропусна да попита Кайл за работата му в Ню Йорк, а той представи нещата в доста положителна светлина. Личеше си, че ежедневието му в Ню Йорк е много напрегнато, но Пати не забеляза това. Тя почти не докосна храната, но синът й и бившият й съпруг изядоха всичко за нула време. След ореховия пай и кафето Пати заяви, че иска да се прибира, за да поработи. Без да се опитва да я разубеди, Кайл я закара до жилището й.

По телевизията излъчваха поредица от футболни мачове. Кайл седеше на канапето, а Джон се бе разположил в един фотьойл. Гледаха мълчаливо играта и от време на време подремваха. Във въздуха се носеха неизказани въпроси и планове, които се нуждаеха от обсъждане. Бащата изпитваше желание да поучава и крещи, но синът му бе твърде уязвим в момента.

— Хайде да се поразходим — предложи Кайл, когато навън почти се бе стъмнило.

— Къде?

— В квартала. Трябва да поговорим.

— Не може ли да говорим тук?

— Не.

Те се облякоха и вързаха Зак на каишка. Излязоха навън и Кайл заяви:

— Съжалявам, но не обичам да провеждам сериозни разговори на закрито.

Джон запали цигара с лекотата на обигран пушач.

— Страхувам се да попитам за причината.

— Бръмбари, микрофони и други подслушвателни устройства.

— Нека изясним нещо. Мислиш, че моята къща се подслушва от някакви гангстери, така ли?

Двамата вървяха по улицата, където Кайл бе играл като малък. Познаваше съседите, поне от своето детство. Всяка къща си имаше собствена история. Той кимна към една от тях и попита:

— Какво стана с мистър Полк?

— Най-накрая почина. Живя в инвалидна количка почти петдесет години. Тъжна история. Но да се върнем на въпроса ми. Не искам да изпадаме в носталгия по миналото.

— Не, не мисля, че подслушват къщата или кантората ти, но съществува такава вероятност. Тези типове следят жертвите си и разполагат с неограничен бюджет. Подслушването е лесна работа. Питай мен. Вече съм експерт. За половин час мога да сглобя самоделно подслушвателно устройство с помощта на няколко предмета от магазина за електроника.

— И как придоби такива познания?

— Изчетох доста книги и наръчници. В Манхатън има една страхотна книжарница за шпионска литература. Отбивам се там, когато успея да се измъкна от преследвачите.

— Всичко ми звучи абсолютно невероятно, Кайл. Ако не те познавах добре, щях да помисля, че си откачил. Говориш като шизофреник. Като някои мои клиенти.

— Все още не съм изгубил разсъдъка си, но се научих да действам предпазливо и да провеждам важни разговори на открито.

— Подслушват ли апартамента ти?

— О, да. Знам за поне три подслушвателни устройства в жилището ми. Едното е във вентилационния отвор над канапето в дневната. Другото е скрито на стената в спалнята, точно над шкафа. Третото е в облицовката на кухненската врата. Нямам възможност да ги разгледам отблизо, защото в дома ми има поне три малки камери, които ме следят непрекъснато. Но аз не си седя много вкъщи. Открих устройствата, като се преструвах, че върша всякакъв вид домакинска работа — почистване на отдушника, миене на прозорците, търкане на пода. Мястото е истинска дупка, но е доста чисто.

— А телефонът ти?

— Все още съм със стария от университета. Знам, че го подслушват, но не го смених, за да не се усъмнят. Прокарах си и стационарен телефон в апартамента, който вероятно също се подслушва. Не съм го проверил заради камерите. Ето защо го ползвам само за безобидни неща — поръчвам си пица, говоря с хазяина или се обаждам в автосервиза. — Кайл извади фирмения телефон от джоба си. — От „Скъли“ ни ги раздадоха първия ден. Убеден съм, че този е сигурен.

— Въпросът е защо е в теб в Деня на благодарността.

— По навик. В момента е изключен. За важни разговори ползвам служебните телефони в офиса. Ако са способни да подслушват и тях, здравата съм загазил.

— Ти вече си загазил, синко. Трябваше да ми разкажеш всичко преди месеци.

— Така е. Можех да постъпя по различен начин, но не знаех какви ще бъдат последствията. Бях уплашен. И все още съм.

Зак спря до един противопожарен кран. Джон запали нова цигара. Вятърът се усили и понесе падналите листа около тях. Вече се беше стъмнило, а тепърва щяха да ходят на вечеря у Зоуи.

Двамата обиколиха квартала и поговориха за бъдещето.