Изнудването

21

В 5:00 ч. сутринта, обичайното време за ставане, будилникът иззвъня с всичка сила. Кайл трябваше да го удари два пъти, за да го спре. Взе си бърз душ, обръсна се и след петнайсет минути се озова навън. Носеше елегантен костюм, който можеше да си позволи. Изведнъж животът му бе станал забързан и хаотичен, но Кайл държеше да изглежда добре през поредния напрегнат ден. Купи си кафе, сандвич и новия брой на „Таймс“ от любимото си денонощно кафене, след което хвана такси на ъгъла на Двайсет и четвърта улица и Седмо Авеню. Десет минути по-късно бе успял да приключи със закуската, да прегледа вестника и да изпие половината кафе. Точно в шест часа влезе в офиса откъм Броуд Стрийт. Независимо по кое време на денонощието отиваше на работа, той никога не се возеше сам в асансьора. Обикновено пътуваше с още няколко недоспали адвокати с подпухнали очи и измъчен вид, които избягваха да се поглеждат, докато асансьорът бавно се изкачваше нагоре. В този момент те си задаваха редица въпроси.

Защо избрах да следвам право?

Колко време ще издържа в тази месомелачка?

Кой глупак е решил, че трябва да се работи толкова много?

Рядко си говореха, защото нямаше какво да си кажат. Като затворници на път за бесилото те предпочитаха да се вглъбят в себе си и да приемат стоически съдбата си.

Кайл не се изненада, когато видя друг младши адвокат в стаята си. Тим Рейнълдс беше първият, прекарал нощта в спален чувал — нов термоизолиран „Еди Бауър“. Тим бе свалил обувките, ризата и костюма си и носеше стара тениска. Лежеше свит на кълбо под малкото си бюро и спеше непробудно. Кайл го ритна леко по крака.

— Изглеждаш отвратително — поздрави любезно той.

— Добро утро — отвърна Тим, изправи се и посегна към обувките си. — Колко е часът?

— Шест и десет. Кога си легна?

— Не помня. Към два часа. — Той бързо си навлече ризата, сякаш се страхуваше, че някой от съдружниците ще го спипа на местопрестъплението. — Трябва да предам една справка на Тоби Роланд в седем, но изобщо не знам как ще успея.

— Ами просто не спирай да начисляваш пари на клиента — заяви Кайл без следа от съчувствие и извади лаптопа си.

Тим се облече и грабна някаква папка.

— Ще бъда в библиотеката — каза той. Вече изглеждаше като развалина.

— Не забравяй да си измиеш зъбите — подхвърли Кайл.

Когато Рейнълдс напусна стаята, той влезе в уебстраницата QuickFace.com. Съществуваха няколко интернет сайта, които позволяваха на аматьори да правят фотороботи на човешки лица. Кайл ги бе проучил внимателно. QuickFace.com беше най-подробен и точен. Той започна с най-важната черта — очите на Найджъл. Ако успееше да улучи точната им форма, щеше лесно да идентифицира мъжа. Сайтът предлагаше стотици разновидности, независимо от расата, цвета или произхода. Кайл ги прегледа набързо, откри най-близките и започна да сглобява лицето на непознатия. Нос — тънък и остър. Вежди — средно дебели и леко удължени в краищата. Устни — много тънки. Скули — високи и широки. Брадичка — къса и плоска, без трапчинка. Уши — овални и прибрани към главата. След като добави косата, Кайл се върна към очите и изпробва още няколко варианта. Ушите се намираха твърде високо, затова ги свали малко надолу. Той си поигра с лицето до 6:30 ч. Беше загубил половин час, без да начислява хонорар, но винаги можеше да раздуе работното си време през деня. Когато Найджъл придоби завършен вид, Кайл принтера образа и се отправи към библиотеката. Взе дебела папка със себе си, за да не изглежда подозрително. Скривалището му се намираше в един отдалечен мрачен ъгъл на третото ниво с рафтове, където се съхраняваха неизползвани юридически томове. Кайл повдигна няколко книги на втория рафт и издърпа дебел пощенски плик с размерите на стандартно писмо. Отвори го и извади отвътре три други скици — съвършен фоторобот на най-големия му враг Бени и двама от неговите агенти, които следяха Кайл из Ню Йорк. Той не се бе доближавал на по-малко от петнайсет метра от тях и никога не ги бе поглеждал в очите, но беше убеден, че образите им приличат на истинските. Ужасяващото лице на Найджъл определено не допринесе за очарованието на малката колекция.

Кайл скри плика и се върна при бюрото си, където натегачът Тейбър правеше обичайните си приготовления за деня. Още преди седмици бе станало ясно кой има най-големи шансове за професионално развитие. Тейбър беше абсолютният фаворит, звездата, бъдещият съдружник. Всички останали можеха спокойно да се оттеглят от битката. Той бе доказал способностите си, заработваш® двайсет и един часа само за ден. Освен това през първия месец бе прекарал най-много време в офиса от всички новаци в отдела, макар Кайл да изоставаше само с четири часа. Тейбър участваше доброволно в различни проекти и се държеше наперено във фирмения ресторант по време на обедната почивка.

— Снощи спах в библиотеката — заяви той веднага щом видя Кайл.

— Добро утро, Тейбър.

— Мокетът в главната библиотека е по-тънък от този в библиотеката на двайсет и третия етаж. Знаеше ли това, Кайл? Предпочитам да спя в по-малката, но там е по-шумно. Ти коя предпочиташ?

— Всички сме на ръба на силите си, Тейбър.

— Така е.

— Тим е прекарал миналата нощ в спален чувал.

— Защо? Да не е свалил доктор Дейл?

— Не знам. Събудих го преди час.

— Значи си спал у вас?

— О, да.

— Налага се да приключа два много спешни проекта до обяд. Не мога да си позволя този лукс.

— Ти си велик, Тейбър. Давай, супермен!

Тейбър изчезна, без да му отвърне.

Както винаги Дейл Армстронг пристигна точно в седем. Макар и малко сънена, тя изглеждаше ослепително. Очевидно харчеше огромната си заплата за дизайнерски дрехи. Кайл, Тим и Тейбър с нетърпение очакваха поредното й модно завоевание.

— Много си красива днес — каза Кайл и се усмихна.

— Благодаря.

— „Прада“?

— „Долче и Габана“.

— Страхотни обувки. „Маноло Бланик“?

— „Джими Чу“.

— Пет стотака?

— Не питай.

Възхитен от безупречната й външност, Кайл постепенно научи големите имена в женската мода. Това бе една от малкото му общи теми с Дейл. След шест седмици в офиса все още не знаеше почти нищо за нея. Ако изобщо бе в настроение за разговор, Дейл обсъждаше работата или жалкото ежедневие на младши адвокатите. Не ставаше ясно дали си има приятел. На два пъти се съгласи да излезе с колеги, но в повечето случаи отказваше. Всички новаци се оплакваха от убийственото напрежение, но Дейл Армстронг като че ли страдаше най-много.

— Искаш ли да обядваме заедно? — попита я Кайл.

— Още не съм закусвала — отвърна хладно тя и се скри между стените, ограждащи малкото й бюро.