Изнудването

4

Райт стана за пръв път, протегна се и отиде в ъгъла, където го чакаше малка картонена кутия. Беше бяла на цвят, а отгоре се виждаха следните думи, изписани старателно с черен маркер: „Кайл Л. Макавой et ai“. Кайл Макавой и други. Райт взе нещо от кутията и с решителността на палач, който се подготвя за екзекуция, извади един диск от обложката му и го пъхна в устройството на лаптопа. Натисна няколко клавиша и отново седна. Кайл едва дишаше.

Компютърът избуча при разчитането на диска и Райт заговори:

— Телефонът, с който е бил направен записът, е модел „Нокиа“ 6000 смартфон, произведен през 2003 година. Съдържа специален софтуер за заснемане на клипове, карта с един гигабайт памет, която побира компресирани видеофайлове с дължина до триста минути, има високо качество на изображението с петнайсет кадъра в секунда, гласово избиране и активиране. Истински шедьовър на своето време. Страхотен мобилен телефон.

— Собственост на?

Райт се ухили цинично и отвърна:

— Съжалявам, Кайл.

Незнайно защо Райт реши, че ще трябва да му покаже самия телефон. Натисна някакъв клавиш и на лаптопа се появи снимка на въпросния модел.

— Познат ли ти е?

— Не.

— Така и предположих. Нека ти припомня как се е разиграла сцената, в случай че си забравил. Датата е двайсет и пети април 2003 година, последният учебен ден. Заключителните изпити предстоят след седмица. Денят е петък, а в Питсбърг е необичайно топло за сезона. Навън е трийсет градуса, почти рекордна температура. Хлапетата в „Дюкейн“ решават да прекарат деня си като всички други колежани. Започват да се наливат още следобед с идеята да продължат цяла нощ. Тълпата се събира в апартамента, който си взел под наем с трима твои приятели. Купонът започва до басейна. Сред гостите преобладават членове от братството „Бета“, има и няколко момичета. Ти решаваш да поплуваш, печеш се на слънце и пиеш бира. Слушаш „Фиш“. Момичетата са по бански. Животът е страхотен. По някое време, вече по тъмно, партито се пренася в апартамента. Там поръчвате пица. Парчетата на „Уайдспред Паник“ гърмят от тонколоните. Пиеш още бира. Някой се появява с две бутилки текила, които, естествено, пресушавате веднага. Помниш ли тези неща?

— До голяма степен.

— Тогава си на двайсет години, тъкмо си завършил втори курс…

— Известно ми е.

— Смесвате текилата с „Ред Бул“. Започвате да обръщате шотове. Сигурен съм, че и ти си изпил няколко.

Кайл кимна, без да сваля очи от екрана.

— В даден момент някои гости се събличат и собственикът на телефона решава да ги запише тайно. Предполагам, че просто е искал да заснеме момичетата без горнища. Помниш ли апартамента, Кайл?

— Да, живях там една година.

— Проучихме внимателно мястото. Естествено, оказа се голяма дупка като повечето студентски жилища. Наемодателят твърди, че апартаментът не се е променил много оттогава. Предполагаме, че момчето е поставило телефона върху тесния плот, разделящ малката кухня от хола. Той е бил отрупан с учебници, телефонни указатели, празни бирени бутилки — почти всичко, което е минавало през ръцете ви в един или друг момент.

— Така е.

— Нашият човек изважда мобилния си телефон и го слага тайно на плота. Когато купонът се разгорещява, той го включва на запис и го подпира на някаква книга. Първата сцена е доста необуздана. Анализирахме я внимателно. Виждат се шест момичета и девет момчета, които танцуват полуголи. Звучи ли ти познато, Кайл?

— Донякъде.

— Установихме имената им.

— Ще пуснеш ли записа, или ще продължиш да ми говориш за него?

— На твое място не бих бързал да го видя. — Райт натисна някакъв бутон. — Филмът започва в 23:14 часа.

Изведнъж от тонколоните на лаптопа се разнесе оглушителна музика. „Уайдспред Паник“ изпълняваха „Леля Авис“ от албума „Бомби и пеперуди“. На екрана се появиха танцуващи тела. Някъде дълбоко в съзнанието си Кайл се бе надявал, че ще види размазан и некачествен видеоклип, показващ как група идиоти от „Бета“ се наливат с алкохол в тъмното. Вместо това гледаше кристалночист запис, заснет с миниатюрна камера на мобилен телефон. Ъгълът на снимане, избран от неизвестния собственик, позволяваше да се покрие почти целия хол на апартамент „6Б“ на „Ист Чейс“ 4800.

Петнайсетте необуздани студенти изглеждаха ужасно пияни. Шестте момичета, както и повечето момчета наистина бяха голи от кръста нагоре. Танцът им наподобяваше оргия, като партньорите се сменяха на няколко секунди. Повечето държаха питие в ръка. Половината пушеха цигари или трева. Момчетата опипваха подскачащите гърди на своите партньорки. Всеки имаше достъп до голата плът. Близостта и интимният допир биваха окуражавани. Телата се оплитаха, извиваха и привеждаха, след което се разделяха и отново се притискаха. Едни гости бяха диви и шумни, други изглеждаха опиянени от големите количества алкохол и наркотици. Повечето припяваха на песните. Някои се целуваха страстно, докато ръцете им настоятелно търсеха интимните части на партньора.

— Май си онзи с очилата — заяви саркастично Райт.

— Благодаря за информацията.

Въпросният младеж носеше слънчеви очила, жълта бейзболна шапка на „Питсбърг Пайрътс“ и светлосиви спортни шорти, свлечени ниско под талията. Беше слаб, с бледа кожа, която отчаяно се нуждаеше от слънце. В едната ръка държеше пластмасова чаша, в другата — цигара. Припяваше доста фалшиво на музиката. Класически пиян глупак. Двайсетгодишно хлапе, което за пореден път щеше да се напие до неузнаваемост.

Сега, пет години по-късно, Кайл не изпита носталгия или копнеж по безгрижните дни в колежа. Не му липсваха безкрайните купони, махмурлукът и събуждането в чужди легла. Същевременно обаче не чувстваше разкаяние. Малко се притесняваше от факта, че са го заснели с камера, но оттогава бе минало много време. Нима животът му в колежа не бе протекъл по обичайния начин? Кайл не се бе веселил повече или по-малко от всеки друг, когото познаваше.

Музиката спря между две песни. Още шотове бяха приготвени и разпределени сред гостите. Едно от момичетата се отпусна на някакъв стол, очевидно приключило с лудориите за вечерта. Последва нова песен.

— Записът продължава така около осем минути — каза Райт и погледна бележките си.

Кайл не се съмняваше, че Райт и неговата тайфа са анализирали и запомнили всяка секунда от филма.

— Както забелязваш, Елейн Кийнан не присъства. Тя твърди, че е била в съседния апартамент и е пиела с приятели.

— Значи за пореден път е променила историята.

Райт пренебрегна забележката и допълни:

— Ако нямаш нищо против, ще превъртя напред до момента, в който се появява полицията. Помниш ченгетата, нали, Кайл?

— Да.

Райт придвижи напред записа с около минута и натисна един клавиш.

— Партито спира внезапно в двайсет и три и петнайсет часа.

По средата на някаква песен, докато почти всички петнайсет гости танцуваха, пиеха и крещяха, някой зад кадър извика: „Ченгета! Ченгета!“ Кайл видя как самият той хваща едно момиче и изчезва от обсега на камерата. Музиката спря. Светлините угаснаха. Екранът стана почти черен. Райт продължи:

— Според нашите сведения полицията е била повикана три пъти във вашия апартамент същата пролет. Този е бил последният. Млад мъж на име Алън Строк, един от съквартирантите ти, е отворил вратата, за да говори със служителите на реда. Заклел се, че вътре няма непълнолетни, които консумират алкохол. Уверил ги, че всичко е наред. Обещал да намали музиката и да се погрижи за шума. Разминал се само с предупреждение и ченгетата си тръгнали. Предположили, че всички останали са се скрили в спалните.

— Повечето избягаха през задния вход — уточни Кайл.

— Няма значение. Видеорекордерът на телефона е бил настроен на гласово активиране. Затова се е изключил, след като в стаята е настъпила тишина за повече от минута. Намира се на пет-шест метра от входната врата. Собственикът му избягва панически и забравя за него, а в суматохата предметите върху плота биват разбутани. Телефонът се измества настрани и ъгълът на снимане се променя. Ето защо после не виждаме цялата стая. Минават около двайсет минути и наоколо е съвсем тихо. В двайсет и три и четирийсет и осем часа се чуват гласове и някой светва лампите.

Кайл се приближи до екрана. Близо една трета от картината бе закрита от някакъв жълт предмет.

— Сигурно е телефонен указател. „Жълти страници“ — добави Райт.

Музиката тръгна отново, но не така силно. Четиримата съквартиранти — Кайл, Алън Строк, Бакстър Тейт и Джоуи Бернардо — бяха по шорти и тениски и държаха чаши в ръце. Елейн Кийнан влезе в стаята. Не спираше да говори. Запали цигара, навярно джойнт, и седна на ръба на канапето, което вече се виждаше само наполовина. Някъде извън кадър се чуваше звукът от телевизор. Бакстър Тейт отиде при Елейн и й прошепна нещо, след което остави чашата и свали тениската си. Двамата с Елейн легнаха един върху друг и започнаха да се натискат, а останалите трима гледаха телевизия и се мотаеха наоколо. Те разговаряха, но музиката и шумът от телевизора заглушаваха думите им. Алън Строк се появи пред камерата, съблече тениската си и каза нещо на Бакстър, чието лице бе закрито. Елейн не издаваше никакъв звук. По-малко от половината канапе беше видимо, но върху него се забелязваха преплетени голи крака.

Светлините угаснаха и стаята потъна в мрак. Сиянието от телевизора постепенно стана по-ярко и се отрази в стените, осветявайки леко помещението. В кадър влезе Джоуи Бернардо и също свали тениската си. Той спря и погледна към канапето, където бе настъпило оживление.

— Слушай — изсъска Райт.

Джоуи каза нещо, но Кайл не успя да го разбере.

— Чу ли? — попита Райт.

— Не.

Инспекторът спря записа и добави:

— Нашите експерти анализираха сцената. Джоуи Бернардо пита Бакстър Тейт: „Будна ли е?“ Очевидно Тейт прави секс с Елейн, която е мъртвопияна. Бернардо се приближава до тях, вижда с какво се занимават и се чуди дали момичето е в съзнание. Искаш ли да го чуеш пак?

— Да.

Райт превъртя назад и отново пусна филма. Кайл се наведе напред и доближи носа си на около педя от екрана. Втренчи се напрегнато, наостри слух и долови думата „будна“. Инспекторът поклати мрачно глава.

Действието продължи на фона на музиката и звука от телевизора. Въпреки че холът на апартамента беше тъмен, в сенките се открояваха силуети. Накрая Бакстър Тейт стана от канапето. Беше чисто гол. Той излезе от кадър и друга фигура, Джоуи Бернардо, бързо зае мястото му.

Долавяха се отделни звуци. Изведнъж сред тях се открои равномерно скърцане.

— Вероятно е от канапето — заяви Райт. — Съмнявам се, че можеш да го потвърдиш.

— Не мога.

Не след дълго се чу силно изпъшкване. Скърцането спря, Джоуи стана от канапето и изчезна.

— В общи линии тук филмът свършва — каза Райт. — Записът продължава още дванайсет минути, но нищо не се случва. Дори Елейн по-късно да е станала от канапето, това не се вижда на записа. Почти сме сигурни, че Бакстър Тейт и Джоуи Бернардо са правили секс с нея. Не съществува доказателство, че ти или Алън Строк сте го направили.

— Не съм. Мога да те уверя.

— Имаш ли представа къде си бил по време на изнасилванията? — Райт зададе въпроса, натисна един клавиш и мониторът угасна.

— Убеден съм, че имаш своя теория.

— Така е. — Райт отново се въоръжи с химикалка и бележник. — Елейн твърди, че се е събудила няколко часа по-късно, около три сутринта. Лежала гола на канапето. Постепенно си дала сметка, че е била изнасилена. Изпаднала в паника, не знаела къде се намира. Признава, че все още се чувствала замаяна от алкохола. Най-накрая успяла да намери дрехите си, облякла се и видяла, че си заспал дълбоко в едно кресло срещу телевизора. Когато те зърнала, осъзнала къде е и си спомнила по-ясно събитията от вечерта. От Строк, Тейт и Бернардо нямало следа. Елейн те заговорила, бутнала те по рамото, но ти не си реагирал. След това тя се измъкнала навън, отишла в съседния апартамент и в крайна сметка заспала.

— И пропуснала да спомене за изнасилването цели четири дни. Прав ли съм, господин инспектор? Или отново е променила версията?

— Наистина е така.

— Благодаря. Не казала нищо четири дни. Нито пред съквартирантите си, нито пред своите приятели или родители. Изведнъж просто решила, че са я изнасилили. Полицаите също се усъмниха в думите й. Появиха се в нашия апартамент и в къщата на „Бета“. Зададоха ни въпроси, но получиха много малко отговори. Защо? Защото не е имало никакво изнасилване. Сексът е бил по взаимно съгласие. Повярвай ми, това момиче би склонило да направи всичко.

— Как е могла да се съгласи, щом не е била в съзнание, Кайл?

— Тогава как е възможно да има спомен, че са я изнасилили? Нямаше медицински преглед, нито улики. Съществуват единствено спомените на една объркана млада жена, която дори не е била на себе си. Ченгетата приключиха със случая преди пет години. Досега би трябвало да е забравен.

— Но не е. Ето че отново се появи. Според голямото жури записът доказва наличие на изнасилване.

— Това са пълни глупости и ти го знаеш. Не става дума за изнасилване, а за пари. Семейството на Бакстър е адски богато. Елейн просто е намерила алчен адвокат. Обвинението си е чисто изнудване.

— Значи си готов да участваш в зрелищен процес и да очакваш присъда? Искаш съдебните заседатели да видят записа? Да станат свидетели на това как с твоите съквартиранти се напивате до смърт и се възползвате от една млада жена?

— Не съм я докосвал.

— Не, но си присъствал. Бил си съвсем близо. На някакви си три метра. Престани да отричаш.

— Не си спомням нищо.

— Колко удобно!

Кайл се изправи бавно и отиде до банята. Напълни чаша вода от чешмата и я пресуши. После си сипа отново и я изпи на един дъх. Седна на ръба на леглото и зарови глава в дланите си. Не. Определено не искаше заседателите да видят записа. Самият той току-що го бе гледал за пръв път и се надяваше, че ще му е за последно. Представяше си как с тримата му приятели седят на приглушена светлина в препълнената съдебна зала. Съдиите правят кисели гримаси, заседателите гледат недоумяващо. Елейн плаче, а родителите й наблюдават стоически сцената от първия ред, докато видеозаписът тече пред очите на изумената публика. Само от мисълта за това му прилоша.

Знаеше, че е невинен, но не бе убеден, че заседателите ще бъдат на същото мнение.

Райт извади диска от лаптопа и внимателно го пъхна в пластмасовата обложка.

Кайл се втренчи в грубия мокет на пода. В коридора отвън се чуваха сподавени гласове и нервни стъпки. Федералните агенти започваха да губят търпение. Но на него не му пукаше. Незнайно защо, ушите му не спираха да бучат.

Всяка мимолетна мисъл бързо отстъпваше място на следващата. Кайл не бе в състояние да се концентрира, нито да прецени трезво ситуацията или да състави план за действие. Решенията, взети в този ужасен момент, можеха да имат трайни последствия. За миг си спомни за тримата играчи по лакрос от университета „Дюк“, обвинени несправедливо в изнасилването на една стриптийзьорка. В крайна сметка бяха оневинени, но едва след като преминаха през същински ад. А в техния случай дори не съществуваше видеозапис или друга връзка с жертвата.

„Будна ли е?“, казва Джоуи на Бакстър. Колко ли пъти този въпрос щеше да проехти из съдебната зала? Кадър след кадър. Дума по дума. Заседателите щяха да запомнят всяка сцена от записа, преди да се оттеглят за вземане на решение.

Райт седеше търпеливо до масата, сключил неподвижно косматите си ръце върху бележника. Времето не беше от значение. Инспекторът можеше да чака цяла вечност.

— Стигнахме ли до центъра на игрището? — попита Кайл и наруши тишината.

— Вече го подминахме. В момента сме близо до четирийсетия ярд и продължаваме.

— Искам да прочета обвинението.

— Разбира се.

Кайл стана от леглото и погледна към сгъваемата маса. Инспекторът предприе поредица от странни действия. Първо извади портфейла си от левия заден джоб, взе шофьорската книжка и я сложи на масата. До нея постави и полицейската си значка. От една кутия на пода измъкна още няколко книжки и значки, след което ги подреди на масата. Накрая посегна към някаква папка, подаде я на Кайл и каза:

— Приятно четене.

Върху папката пишеше: „Обвинение“. Кайл я отвори и извади куп листове, прикрепени с телбод. Най-горният приличаше на официален документ. С едри букви бе отбелязано: „Щат Пенсилвания, окръг Алегени, Съд за граждански дела“. Отдолу имаше заглавие с по-дребен шрифт: „Щатът срещу Бакстър Ф. Тейт, Джоузеф Н. Бернардо, Кайл Л. Макавой и Алън Б. Строк“. Следваше номер на делото, входящ номер на документа и други обозначения на съда.

Райт извади голяма ножица и методично сряза шофьорската си книжка на две еднакви половини.

Първият абзац гласеше: „Настоящото обвинение се издава от името и с пълномощията на щата Пенсилвания срещу гореспоменатите обвиняеми…“

Райт унищожи още няколко документа, които наподобяваха шофьорски книжки и кредитни карти.

„Които, под юрисдикцията на този съд…“

Райт махна бронзовата си значка от кожения калъф и я хвърли на масата.

— Какво правиш? — попита Кайл накрая.

— Унищожавам доказателства.

— Моля?

— Прочети на втора страница.

Кайл, който бе стигнал до края на първа, прелисти на следващата. Беше празна. Не съдържаше нито една дума, буква, точка или друг препинателен знак. Той прегледа трета, четвърта и пета страница. Всички бяха празни. Райт продължи да вади останалите значки. Кайл вдигна фалшивото обвинение и зяпна учудено инспектора.

— Седни, Кайл — подкани го Райт и се усмихна.

Кайл се опита да каже нещо, но издаде единствено отчаян стон и зае място.

— Няма никакво обвинение, Кайл — продължи Райт, сякаш всичко започваше да се изяснява. — Няма голямо жури, ченгета, арест или процес. Съществува единствено видеозаписът.

— Няма ченгета?

— Не. Всички документи са фалшиви. — Той посочи купчината унищожени карти. — Нито аз съм ченге, нито момчетата отвън са агенти от ФБР.

Кайл отметна глава назад като ранен боксьор и потърка очи. Обвинението падна на пода.

— Кои сте вие? — успя да промълви той.

— Много добър въпрос, Кайл. Отговорът изисква повече време.

Обзет от съмнения, Кайл вдигна значката на агент Гинярд. Потърка я и каза:

— Но нали проверих данните в интернет? Този мъж наистина работи за ФБР.

— Да, имената са напълно реални. Просто ги взехме назаем за една нощ.

— Значи ти се представи за истински полицай?

— Разбира се. Но провинението ми не е толкова сериозно. Няма защо да се притесняваш.

— И защо направихте всичко това?

— За да привлечем вниманието ти, Кайл. За да те убедим да дойдеш и да се срещнеш с мен. Иначе щеше да избягаш. А и ние искахме да те впечатлим с възможностите си.

— Ние?

— Да, моята фирма. Ето как стоят нещата, Кайл. Работя за частен предприемач, който ни нае да свършим една работа. Имаме нужда от теб, а това е начинът, по който назначаваме нови хора.

Кайл избухна в нервен смях. Бузите му пламнаха и кръвта се качи в главата му. Той почувства огромно облекчение от факта, че не му е повдигнато обвинение. Беше отървал кожата. Но сега усети как у него се надига вълна от ярост.

— Вербувате хора чрез изнудване? — попита той.

— Ако е необходимо. Така или иначе, притежаваме видеозаписа. Знаем къде е момичето. А тя наистина има адвокат.

— Елейн знае ли за филма?

— Не. Но ако го гледа, ще имаш сериозни проблеми.

— Не разбирам.

— Стига, Кайл. Обвинението в изнасилване има дванайсетгодишна давност в Пенсилвания. Остават ти още седем години. Ако Елейн и адвокатът й узнаят за записа, ще те заплашат с наказателно дело, за да изкопчат гражданско споразумение. Както каза, това си е чисто изнудване, но ще постигне желания ефект. Животът ти може да протече много по-гладко, ако играеш по нашите правила, а ние просто ще забравим за филма.

— Значи ме вземате на работа?

— Да.

— С какво ще се занимавам?

— Ще бъдеш адвокат.