Изнудването

34

Адвокатите, дръзнали да напуснат офиса за празника, се завърнаха с гръм и трясък в ранната съботна утрин. Почивката им се бе отразила освежаващо, въпреки че се чувстваха още по-изморени от дългия път. А и отсъствието им означаваше по-малко заработени часове.

Кайл започна да отчита времето точно в осем часа, когато влезе в тайната стая на осемнайсетия етаж и седна пред един от компютрите. В помещението присъстваха още четирима колеги от екипа „Трайлон“, потънали в безкрайни юридически справки. Кайл кимна на двама от тях, но никой не продума. Той носеше джинси и спортно вълнено сако, а в ръка държеше черното си куфарче, което вече изглеждаше леко изтъркано. Беше го купил от един магазин на Пето Авеню, седмица преди да постъпи на работа. Всички във фирмата имаха черни куфарчета.

Той го остави на пода, точно под белия компютър, който бе възхитил стария му приятел Найджъл. Извади бележник и папка и не след дълго работното му място придоби съвсем автентичен вид. След няколко минути Кайл свали сакото, преметна го върху облегалката на стола и запретна ръкави. В момента „Трайлон“ плащаше на „Скъли“ допълнителни четиристотин долара на час.

Кайл се огледа набързо из стаята и забеляза още едно куфарче. Всички други колеги бяха оставили връхните си дрехи в своите кабинети на по-горните етажи. Часовете минаваха, а Кайл потъна във футуристичния свят на свръхзвуковия бомбардировач Б-10 и инженерите, които го бяха конструирали.

Единственото предимство на тайната стая беше абсолютната забрана за ползване на мобилни телефони. След няколко часа Кайл реши да си почине и да провери имейлите си. Очакваше най-вече съобщение от Дейл, която не се бе появила на работа в тази слънчева сутрин. Той отиде в кабинета си, затвори вратата — безобидно нарушение на фирмения правилник — и й звънна на личния мобилен телефон.

— Да — отвърна тя.

— Къде си?

— Още съм в Провидънс.

— Ще се върнеш ли в Ню Йорк?

— Не знам.

— Нека ти напомня, че това е третият свободен ден, в който не си заработила нито час.

— Да разбирам ли, че си в офиса?

— Да, блъскам като луд подобно на всички останали новаци. Само ти отсъстваш.

— Уволни ме. Дай ме под съд. Не ми пука.

— С такова отношение никога няма да станеш съдружник.

— Сигурен ли си?

— Искаше ми се да вечеряме заедно днес. В Ист Вилидж има нов ресторант, който наскоро получи две звезди от критика Франк Бруни.

— Да не би да ме каниш на среща?

— Моля те. Ще си поделим сметката. Нали във фирмата ни учат на равнопоставеност между половете?

— Толкова си романтичен.

— Да оставим романтиката за по-късно.

— Значи това е единствената ти цел.

— Разбира се.

— Ще ти звънна към седем, когато пристигна.

Кайл начисли дванайсет часа на „Трайлон“ и повика кола, за да го закара до ресторанта. Заведението разполагаше с двайсет маси и предлагаше турски специалитети. Нямаше дрескод, въпреки че повечето посетители носеха джинси. Благодарение на отличната рецензия на „Таймс“ вътре беше пълно. Кайл успя да запази маса само защото друга резервация бе отпаднала.

Дейл седеше на бара, пиеше бяло вино и изглеждаше почти спокойна. Те се целунаха по бузата, прегърнаха се и започнаха да обсъждат отминалите дни, сякаш бяха прекарали цял месец на плажа. Двамата родители на Дейл преподаваха математика в колежа в Провидънс. Въпреки че бяха интересни хора, те водеха доста скучен живот. Дейл бе отлична математичка, бе получила бързо докторска степен, но скоро след това се бе уплашила, че ще стане като родителите си. Правото беше новото й призвание. Адвокатската професия, представяна във филмите като безкрайно вълнуваща. Законите като основа на демокрацията и арена на множество социални конфликти. След като бе завършила с отличен успех, Дейл бе получила предложения за работа в най-престижните фирми. Сега, след три месеца в „Скъли“, тя изпитваше силна носталгия по математиката.

По-късно, докато отпиваха вино на своята маса, тя побърза да сподели с Кайл вълнуващите новини.

— Тази сутрин бях на интервю за работа.

— Мислех, че вече имаш работа.

— Да, но е гадна. В центъра на Провидънс има една малка кантора. Намира се в прекрасна стара сграда. Работих за тях едно лято по време на следването ми. Обслужвах копирната машина, правех кафе и изпълнявах всякакви дребни поръчки. Фирмата разполага с около двайсет служители, половината от които са жени. Явих се на интервю тази сутрин.

— Но ти заемаш престижна позиция в най-голямата адвокатска фирма в света. Какво още искаш?

— Нормален живот. Също като теб.

— Аз искам единствено да стана съдружник и да се събуждам в пет часа всяка сутрин, докато не умра на петдесет. Нищо повече.

— Огледай се, Кайл. Много малко от колегите се задържат над три години. По-умните си тръгват още след втората. Само лудите решават да градят кариера.

— Значи ще напуснеш?

— Мястото ми не е в „Скъли“. Мислех си, че съм по-издръжлива. Ако ти желаеш да останеш, няма да те разубеждавам.

Сервитьорът взе поръчките им и сипа още вино в чашите. Двамата седяха един до друг, в тясно сепаре с гледка към целия ресторант. Кайл бе сложил ръката си върху коляното на Дейл под масата.

— Кога смяташ да напуснеш? — попита той.

— Възможно най-скоро. Тази сутрин едва не паднах на колене, за да получа другата работа. Ако не ме вземат, ще продължа да търся. Това е лудост, Кайл. Не мога повече.

— Поздравления. Колегите в офиса ще ти завидят.

— А ти какво ще правиш?

— Нямам представа. Чувствам, че съм едва в началото. Всички изпаднахме в шок, но скоро ще се съвземем. Все едно сме на тренировъчен лагер. Още ни боли от понесените удари.

— Не мога да изтърпя повече удари, Кайл. Вече припаднах веднъж и няма да позволя да се случи отново. Работя по петдесет часа седмично. Само да посмеят да ми кажат нещо.

— Така те искам, скъпа.

Поднесоха им плато с маслини и козе сирене. Двамата се заеха с храната.

— Как беше в Йорк? — попита Дейл.

— Както винаги. Обядвах с истинската си майка и вечерях с новата приятелка на баща ми. Ходихме на лов, но не улучихме нищо. Говорих дълго с баща ми.

— За какво?

— За обичайните неща. Живота, миналото, бъдещето.

И този път Найджъл присъстваше на срещата. Беше подготвил всичко много преди Кайл да пристигне в хотелския апартамент. На едно малко бюро имаше компютър, който наподобяваше машините от осемнайсетия етаж. До него се виждаше монитор, идентичен с онзи, в който Кайл се бе взирал цели дванайсет часа предишния ден.

— Улучихме ли модела, Кайл? — почти пропя Найджъл и гордо посочи работното място. — Заповядай, седни.

Кайл зае място пред компютъра, а Бени и Найджъл следяха всяко негово движение.

— Доста се доближава — отвърна Кайл.

— Както знаеш, това е само хардуерът. Не е чак толкова важен, но се опитваме да отгатнем кой е производителят. Нищо повече. Съзнаваме добре, че софтуерът е от по-голямо значение. Сбъркали ли сме при избора?

На компютъра и монитора липсваха символи или имена на модела и производителя. Изглеждаха точно толкова безлично, колкото и машините, които се опитваха да имитират.

— Съвсем идентични са — каза Кайл.

— Разгледай ги добре, човече. Постарай се да откриеш някаква разлика — настоя Найджъл, приведен над Кайл.

— Компютърът в офиса е малко по-тъмен на цвят, почти сив. Широк е шестнайсет инча, висок — двайсет.

— Да не си го премерил, Кайл?

— Очевидно. Използвах петнайсетинчов бележник.

— Невероятно — възкликна Найджъл, готов да прегърне Кайл. Бени не успя да скрие усмивката си.

— Сигурно е продукт на „Фарго“ — отбеляза Найджъл.

— На кого?

— На „Фарго“, Кайл. Специализирана компютърна фирма от Сан Диего. Произвеждат машини предимно за правителството и военните. Работят най-вече с ЦРУ, проектират огромни модерни компютри със защита и функции, които дори не можеш да си представиш. Няма да откриеш подобен модел в близкия магазин. „Фарго“ е собственост на компанията „Дийн“, а ти знаеш коя фирма им осигурява правна помощ. Добрата стара „Скъли“ им пази задника срещу хиляда долара на час.

Докато говореше, Найджъл натисна един бутон на клавиатурата. На монитора изскочи интерфейс, какъвто Кайл не бе виждал до момента. Нищо, което да напомня „Майкрософт“ или „Епъл“.

— Е, Кайл, кажи ми как изглежда началният екран. Прилича ли ти на този?

— Не, съвсем различен е. На компютрите в офиса има само една икона, откъдето се пускат инструкциите за ползване на програмата. Няма други икони, карета със съобщения, ленти за редактиране или форматни функции. Само индекс на документите. Когато пуснеш компютъра и въведеш кодовете и паролите за достъп, минават около десет секунди, преди да попаднеш директно в архива. Липсват системни профили, спецификации и начална страница.

— Невероятно — каза Найджъл, без да откъсва очи от монитора. — А индексът, Кайл?

— Индексът е истинско предизвикателство. Започва с по-общи категории на документите, които са разделени на множество подгрупи. Отнема известно време да откриеш необходимата информация.

Найджъл отстъпи назад и се протегна. Бени се доближи до Кайл и заяви:

— Да предположим, че искаш да прочетеш за въздушнореактивните двигатели на Б-10 и различните видове водородни горива, изпробвани до момента. Как ще стигнеш до тях?

— Не знам. Все още не съм влизал в тази папка. Не съм чел за въздушнореактивните двигатели.

Последното беше истина, но Кайл реши да не издава нищо повече. При наличието на четири милиона документи спокойно можеше да твърди, че не е виждал материалите, които интересуваха Бени.

— Но ти би могъл да намериш тази информация?

— Да, ако разбера къде да я търся. Програмата „Звук“ е доста бърза, но съществуват цял тон документи, които трябва да отсея.

Движенията на Бени бяха припрени, а гласът му звучеше по-нервно от обикновено. Найджъл изглеждаше много доволен от информацията, която Кайл им предоставяше. Напредъкът очевидно ги радваше.

— Беше ли в стаята вчера? — попита Бени.

— Да, цял ден.

— С куфарче и сако?

— Да, нямаше проблеми. Един друг колега също бе внесъл куфарчето си. Никой не ги проверява.

— Кога ще отидеш пак? — поинтересува се Бени.

— Екипът се събира всяка сутрин. Има голяма вероятност да получа нова задача. Сигурно още в понеделник или вторник.

— Тогава да се срещнем във вторник вечерта.

— Умирам от нетърпение.