Изнудването

24

В петък Кайл трябваше да се види с Дъг Пекам на работен обяд, за да прегледат някакви документи. Но когато Кайл пристигна десет минути по-рано, съдружникът заяви:

— Отиваме да празнуваме.

Те излязоха от сградата и се настаниха на задната седалка на черен линкълн — една от многото лимузини, които обикалят града и превозват заетите бизнесмени. Фирмата разполагаше с множество коли на повикване.

— Бил ли си в ресторанта на Медисън Авеню единайсет? — попита го Дъг.

— Не. Напоследък съм твърде уморен, за да ходя някъде. Често не ми остава време да ям или просто забравям.

— Май се оплакваме, а?

— Разбира се, че не.

— Поздравления за взетия изпит.

— Благодаря.

— Мястото ще ти хареса. Много е уютно, а и храната е страхотна. Предлагам ти да обядваме там и да пийнем хубаво вино. Дори знам кой клиент ще поеме разходите.

Кайл кимна. След два месеца във фирмата все още му беше неудобно да начислява нереални суми на клиентите. Мразеше да раздува сметките и да измисля несъществуващи разходи. Прииска му се да попита Пекам за какво точно ще плати клиентът — само за обяда или и за времето на двамата адвокати? Но реши да не казва нищо.

Ресторантът се намираше във фоайето на старата сграда на „Метрополитън Лайф“ и от него се откриваше чудесна гледка към Медисън Скуеър Парк. Заведението беше с модерен интериор, високи тавани и панорамни прозорци. Дъг, разбира се, познаваше главния готвач, салонния управител и сомелиера. Кайл не се изненада, когато ги настаниха на специална маса с изглед към парка.

— Нека първо приключим с оценката на твоята работа — започна Дъг и захапа едно хлебче. По бялата покривка се посипаха трохи.

— Оценка?

— Да. Като твой наставник съм длъжен да оценя представянето ти във фирмата след обявяване на резултатите от изпита. Ако те бяха скъсали, очевидно нямаше да бъдем тук. Вероятно щяхме да си купим по един мазен хотдог от улицата и да проведем неприятен разговор навън. Но ти взе изпита и затова ще бъда мил с теб.

— Благодаря.

Един сервитьор им подаде менютата, а друг сила вода в чашите. Дъг отново отхапа от хлебчето и наоколо се разхвърчаха още трохи.

— Изработените от теб часове надхвърлят средния брой. Много съм впечатлен.

— Благодаря.

Кайл не се изненада, че оценката на работата му в „Скъли и Пършинг“ започва с хонорара, който той носи на фирмата.

— Останалите съдружници и старши адвокати се изказаха много положително за теб.

— Да ви предложа ли аперитив? — попита сервитьорът.

— Ще поръчаме вино с обяда — отвърна неучтиво Дъг и сервитьорът изчезна.

— Понякога обаче имам чувството, че не си напълно отдаден на фирмата. Прав ли съм?

Кайл поклати глава и се зачуди как да отговори. Дъг обикновено беше доста искрен. Защо да не избере същата тактика?

— Живея, храня се и спя в офиса като всички други новаци, защото такъв е бизнес моделът, наложен от години. Същото правят и специализантите по медицина. Работят по двайсет часа на ден, за да демонстрират колко са издръжливи. Слава богу, ние не се грижим за болни хора. Не знам какво още да направя, за да ти докажа, че съм достатъчно отдаден на работата си.

— Разбирам — каза Дъг и насочи вниманието си към менюто. Сервитьорът чакаше търпеливо до масата.

— Избра ли си нещо? — попита Дъг. — Умирам от глад.

Кайл не бе успял да разлисти менюто. Чувстваше се засегнат от критиката на съдружника.

— Да — отвърна той.

Всички ястия изглеждаха вкусни. Двамата адвокати поръчаха, сервитьорът похвали избора им и след малко при тях се появи сомелиерът. Последва сериозна дискусия относно избора на вино и в крайна сметка Дъг поръча две бутилки.

Първата беше бяло бургундско.

— Ще ти хареса — увери го Дъг. — Един от любимите ми сортове.

— Не се и съмнявам.

— Някакви проблеми или оплаквания? — добави Дъг, сякаш отмяташе поредния въпрос в списъка си.

В същия миг Кайл чу вибрацията на фирмения си телефон.

— Странно, че го споменаваш — каза той, докато изваждаше телефона от джоба си. — Получих имейл от Карлийн Санборн. Нуждае се от помощ по заплетения случай „Пласид“. Какво да й отговоря?

— Кажи й, че обядваш с мен.

Кайл написа имейла, изпрати го и попита:

— Може ли да го изключа?

— Разбира се.

Бялото вино пристигна. Дъг го дегустира и направи доволна гримаса. Сервитьорът напълни чашите, а Кайл продължи:

— Притеснява ме фирменият телефон. Вече контролира живота ми. Когато си бил младши адвокат преди години, не е имало джиесеми, смартфони и подобни джаджи, така че…

— Ние също работехме много — отвърна пренебрежително Дъг.

Престани да хленчиш. Трябва да се стегнеш. Кайл надигна чашата и разгледа съдържанието й. Отпи една глътка и кимна доволно.

— Е, това беше малкият ми протест.

— Добре, нещо друго? — Поредният въпрос в списъка.

— Не, освен обичайните оплаквания на един новак от лошите работни условия. Чувал си ги стотици пъти. Едва ли ти се слушат отново.

— Прав си, Кайл. Нямам никакво желание. Виж, съдружниците знаят много добре какво се случва. Ние също сме минали по тоя път, а сега просто обираме лаврите. Моделът е кофти, защото всички по веригата се измъчват. Да не мислиш, че ми е лесно да ставам всяка сутрин в пет и да прекарвам по дванайсет напрегнати часа в офиса? И то само за да си поделя годишната печалба с останалите и фирмата да бъде на първо място в класациите. Миналата година съдружниците от ЕПЕ изкараха средно по 1,4 милиона. Ние достигнахме ниво от 1,3 милиона и всички изпаднаха в паника. „Трябва да намалим разходите и да начисляваме по-големи суми на клиентите! Трябва да назначим още адвокати и да ги обучим, защото сме най-големите!“ Пълна лудост. Никой не се сеща да каже: „Почакайте малко. Мога да живея и с един милион на година. Предпочитам да прекарвам повече време със семейството си или да се излежавам на плажа.“ Но това не се случва. Важно е да бъдем номер едно.

— Аз бих се съгласил на един милион годишно.

— Ще стигнеш и дотам. Оценяването приключи.

— Само един бърз въпрос.

— Казвай.

— Работя с много готина адвокатка. Наистина я харесвам. Проблем ли е?

— Връзките между колеги са строго забранени. Колко готина?

— Става по-красива с всеки изминал ден.

— Име?

— Съжалявам.

— Ще го правите ли в офиса?

— Още не сме стигнали до този етап. А и по пода има твърде много спални чували.

Дъг си пое въздух и се приведе напред.

— Мястото кипи от сексуална енергия. Като всеки офис. Неизбежно е, когато събереш пет хиляди мъже и жени на едно място. Съществува следното неписано правило: Не чукай служители, които се намират по-ниско в йерархията — секретарки, асистенти, помощен персонал. Що се отнася до адвокатите или съдружниците, на никого не му пука, ако остане тайна.

— Чувал съм любопитни истории.

— И най-вероятно са верни. Много кариери бяха съсипани. Миналата година двама женени съдружници имаха любовна афера и изхвърчаха от фирмата. Все още си търсят работа.

— Е, едва ли ще се случи на двама необвързани младши адвокати.

— Просто внимавай да не ви хванат.

Скоро пристигнаха ордьоврите и двамата забравиха за секса. Кайл си бе поръчал пай със сирене и праз. Дъг се спря на малко по-тежко ястие — салата с омари, копър и гъби. Кайл наблегна повече на водата, отколкото на виното. Дъг нямаше търпение да пресуши първата бутилка и да премине към следващата.

— Очакват се някои драстични промени във фирмата — каза той. — Сигурно си чул.

Кайл кимна с пълна уста.

— Вероятно скоро ще станат факт. Петима съдружници от „Съдебни процеси“ смятат да се отделят. Ще вербуват доста адвокати и няколко клиенти. Водачът на отцепниците е Тоби Роланд. Нещата могат да загрубеят.

— Колко адвокати ще напуснат? — поинтересува се Кайл.

— Двайсет и шест според последната информация. Ситуацията е извън контрол. Съдружниците изнудват младите и им предлагат високи суми, ако ги последват. Никой не знае колко служители ще си тръгнат, но в отдела ще се открие голяма дупка. Все някак трябва да оцелеем.

— Как ще я запълним?

— Може би ще се наложи да откраднем адвокати от някоя конкурентна фирма. Не са те учили на това в университета, нали?

Двамата избухнаха в смях и отново се съсредоточиха върху обяда.

— Ще се увеличи ли работата на онези, които останат? — попита Кайл.

Дъг сви рамене, сякаш за да потвърди.

— Вероятно. Рано е да се каже. Смятат да примамят някои от големите клиенти на фирмата. Всъщност затова решиха да се отцепят.

— Ще вземат ли „Трайлон“?

— „Трайлон“ е стар клиент на „Скъли“. Компанията е изцяло под опеката на мистър Уилсън Ръш. Какво знаеш за „Трайлон“?

Дъг го изгледа внимателно. Като че ли навлизаха в забранена територия.

— Прочетох някои неща в пресата. Работил ли си за тях?

— Разбира се. Доста пъти.

Кайл реши да го поразпита още малко. Един от сервитьорите взе празните чинии, а друг им наля още вино.

— За какво се отнася целият спор с „Бартин“? Според „Уолстрийт Джърнъл“ съдебните документи са засекретени, тъй като случаят е изключително деликатен.

— Военни тайни. Огромни суми пари. Пентагонът следи внимателно скандала. Опитаха се да помирят компаниите, но не постигнаха резултат. Става дума за много скъпа технология и стотици милиарди долари.

— Сега работиш ли по случая?

— Не, отказах се. Но с делото се занимава цял екип адвокати.

Отново им поднесоха пресен хляб. Първата бутилка вино свърши и Дъг поръча да донесат другата. Кайл продължи внимателно с въпросите.

— Колко от съдружниците и адвокатите, които ще се отцепят, работят по случая „Бартин“?

— Не знам. Защо питаш?

— Не искам да ме зачислят към делото.

— Защо не?

— „Трайлон“ е наистина безскрупулна военна компания. Известни са с производството на некачествени продукти и нелоялното си отношение към правителството и данъкоплатците. Заливат целия свят с мръсните си оръжия, убиват невинни хора, подклаждат военни конфликти и подкрепят жестоки диктатори. И всичко това само за да увеличат приходите си и да залъжат своите акционери.

— Нещо друго?

— Има още много.

— Май не харесваш „Трайлон“?

— Не.

— Компанията е много ценен клиент на „Скъли“.

— Така е. Но нека някой друг работи за тях.

— Адвокатите нямат право да избират клиентите, които ще защитават.

— Знам. Просто споделям мнението си.

— По-добре го задръж за себе си. Подобни изказвания могат да ти навлекат неприятности.

— Не се притеснявай. Ще върша работата, която ми възложат. Но тъй като си мой наставник, те моля да ме държиш настрана от случая.

— Ще се постарая, но мистър Ръш е този, който взема окончателните решения.

Втората бутилка вино беше пино ноар от Южна Африка. Дъг отново остана доволен от дегустацията. Скоро пристигнаха и основните ястия — задушено свинско и телешки котлети — и двамата се заловиха сериозно с яденето.

— Нали знаеш, че хонорарът ти вече е четиристотин долара на час? — каза Дъг, докато предъвкваше храната.

— Твоят още ли е осемстотин?

— Да.

Независимо от възможностите на клиентите Кайл не смяташе, че е справедливо да им начислява по четиристотин долара на час за неквалифицираните си адвокатски услуги. Не че имаше избор.

— Като стана въпрос за хонорари — продължи Дъг, — искам да пресметнеш колко часа съм работил по делото „Онтарио Банк“ през октомври. Бях доста зает и не успях да ги отчета навреме.

Кайл едва успя да преглътне залъка си. Дъг наистина ли искаше от него „да пресметне“ часовете му? Това беше ново за Кайл. Никой досега не бе споменавал подобно нещо. Учеха ги точно на противоположното — да се отнасят изключително прецизно към изработеното си време. Поглеждаха часовника си, когато отваряха дадена папка. Записваха времето, когато провеждаха телефонен разговор. Брояха минутите, когато имаха среща. Всеки час трябваше да бъде отчетен, и то на момента. Не можеха да си позволят да отлагат или да правят компромиси с точността.

— Как се пресмятат часове? — попита Кайл.

— Погледни документите по делото. Виж колко часа си работил по него. Въз основа на това изчисли моето време за октомври. Не е толкова страшно.

При осемстотин долара на час определено беше страшно.

— И внимавай да не напишеш прекалено малко — допълни Дъг и разклати чашата си.

Разбира се. Щом и бездруго ще гадаем, поне да начислим на клиента солидна сума.

— Често ли се прави така? — попита Кайл.

Дъг изсумтя пренебрежително и преглътна една хапка телешко. Не ставай смешен, момчето ми. Случва се непрекъснато.

— Като стана дума за „Онтарио Банк“, добави и този обяд към сметката им — каза Дъг. Между зъбите му бяха заседнали парченца месо.

— Смятах аз да платя обяда — пошегува се Кайл, опитвайки да разведри атмосферата.

— Глупости. Ще ползвам кредитна карта, а после ще прибавя сумата към сметката на клиента. Да не забравяме и нашите часове. Два часа по четиристотин долара за теб и два за мен. Все пак банката отбеляза рекордни приходи миналата година.

Страхотно. Клиентът определено се нуждаеше от високи приходи, ако държеше и занапред да ползва услугите на „Скъли и Пършинг“. Обядът му струваше две хиляди и четиристотин долара, и то без храната, виното и бакшиша.

— Тъй като издържа изпита — каза Дъг и си взе още една хапка, — имаш право да ползваш черните лимузини и да вечеряш за сметка на някой клиент. Правилото е следното: ако останеш в офиса след осем вечерта, можеш да повикаш кола. Ще ти дам номера и паролата. Но не забравяй, че клиентът поема разходите. Ако сметката ти в ресторанта е под сто долара, отново плаща клиентът.

— Шегуваш се, нали?

— Защо?

— Почти всеки ден си тръгвам от офиса след осем. А щом някой друг плаща за вечерята ми, със сигурност ще оставам до по-късно.

— Точно така.

— Не е ли прекалено?

— Кое?

— Да задължаваме клиентите да плащат за скъпи ресторанти и коли?

Дъг отпи от виното, втренчи се замислено в червената течност и бавно преглътна.

— Кайл, момчето ми. Погледни нещата по следния начин. Най-големият ни клиент е Би Екс Ел. Компанията е на седмо място по приходи в света. За миналата година продажбите им възлизат на двеста милиарда долара. Изключително способни бизнесмени, които разполагат с бюджет за всичко. Те живеят от бюджети. Направо са вманиачени на тази тема. Миналата година техният бюджет за адвокатски услуги беше към два милиарда долара — само един процент от общите им продажби. Ние не получихме цялата сума, тъй като компанията ползва двайсет различни адвокатски фирми. Но все пак взехме своя дял. Знаеш ли какво ще стане, ако не изхарчат предвидения бюджет? Техните юристи ще прегледат сметките ни и ако цифрите се окажат твърде ниски, ще ни вдигнат луд скандал. Ние, адвокатите, не правим нищо лошо. Просто ги защитаваме. Работата е там, че те очакват да похарчим парите им. Ако не го направим, ще им създадем сериозни проблеми, а бюджетите им ще отидат по дяволите. Може би ще се огледат за друга фирма, която ще се постарае повече при изготвяне на сметките. Разбираш ли?

Да, Кайл разбираше. Изведнъж всичко му се изясни. Скъпите вечери не само изхранваха бедните адвокати, но и се грижеха за равновесието във финансовите отчети на клиента. Така поставени, нещата изглеждаха почти смислени.

— Да — отвърна Кайл и за пръв път се отпусна.

Дъг разпери ръце и се огледа.

— Виж къде се намираме, Кайл. Това е Уолстрийт. Най-престижното място в корпоративна Америка. Ние сме на върха. Притежаваме интелект, талант и дързост, благодарение на които изкарваме страхотни пари. Не пренебрегвай факта, че сме уникални, Кайл. Клиентите ни плащат, защото им предоставяме възможно най-добрата правна защита. Никога не го забравяй.

Всеки ден Джон Макавой обядваше на една и съща маса в старото кафене на Куийн Стрийт в Йорк. Откакто започна да прекарва повече време в кантората още като дете, Кайл обичаше да обядва с баща си. Специалитетът на заведението беше евтино зеленчуково плато, всеки ден различно. Към него сервираха прясно изпечен хляб и студен чай без захар. В кафенето се събираха адвокати, банкери и съдии, но там се отбиваха също автомонтьори и строителни работници. Гостите си разказваха последните клюки и подхвърляха майтапи. Адвокатите шеговито питаха кой ще плати за обяда и се хвалеха, че заможните им клиенти ще поемат сметката от четири долара.

Кайл се съмняваше, че баща му някога е начислявал сметки за обяд на клиентите си.

Дъг настоя да поръчат десерт. След като прекараха два часа в ресторанта, те излязоха навън и се качиха в черната лимузина. И двамата подремнаха на път за офиса.