Изнудването

22

Денят в приюта започваше в шест часа всяка сутрин. Повечето бездомници се събуждаха и започваха приготовленията си. Правилникът им забраняваше да остават след осем. Много от тях работеха, а останалите трябваше да обикалят града в търсене на препитание. Мани и неговите помощници успяваха бързо да намерят работа на своите „приятели“, макар тя често да беше почасова и зле платена.

Закуската се сервираше в залата на горния етаж, където доброволците приготвяха яйца, препечени филийки и овесена каша в малката кухня. Винаги поднасяха храната с усмивка и сърдечен поздрав, а щом всички седнеха по местата си, следваше кратка благодарствена молитва. Мани обичаше да си поспива и отстъпваше сутрешната смяна на останалите служители. През миналия месец работата в кухнята бе организирана от Бакстър Тейт — жизнерадостен младеж, който доскоро не знаеше дори как да включи котлона. Сега Бакстър приготвяше десетки порции бъркани яйца, печеше филийки и вареше овесена каша. Освен това набавяше продуктите, миеше чинии и често казваше сутрешната молитва. Поощряваше другите доброволци, отнасяше се любезно към всички и знаеше имената на повечето бездомници, за които се грижеше най-безкористно. След закуска той ги натоварваше в трите стари вана на църквата, сядаше сам зад волана на единия и ги закарваше до работните им места в Рино. Прибираше ги обратно в късния следобед.

„Анонимните алкохолици“ се срещаха три пъти седмично в Хоуп Вилидж — понеделник и четвъртък вечер и сряда на обяд. Бакстър никога не пропускаше събиранията. Членовете на групата го посрещнаха сърдечно, а той мълчаливо се чудеше на разнородния им произход. Сред тях имаше хора от всякаква раса, възраст, пол и произход. Очевидно алкохолизмът си проправяше път през всички прослойки на обществото. Присъстваха възрастни, самоуверени алкохолици, които се хвалеха, че са трезвени от години. Имаше и нови членове като самия Бакстър, които признаваха, че все още се страхуват. По-старите обикновено ги утешаваха. Бакстър бе пропилял живота си, но греховете му изглеждаха нищожни в сравнение с тези на някои от присъстващите. Техните истории бяха ужасяващи, особено на бившите затворници.

По време на третата среща, докато Мани го наблюдаваше от задните редове, Бакстър се изправи пред групата, прочисти гърлото си и заяви:

— Аз съм Бакстър Тейт, алкохолик от Питсбърг.

След като изрече тези думи, той избърса сълзите си и изчака аплодисментите да утихнат.

Следвайки дванайсетте стъпки на възстановяването, Бакстър направи списък с всички хора, които бе наранил, и се подготви да им поиска прошка. Списъкът не беше дълъг и се отнасяше предимно до членове на неговото семейство. Но Бакстър не желаеше да се върне в Питсбърг. Беше разговарял с чичо Уоли. Роднините му знаеха, че е трезвен, и другото не бе от значение.

След месец започна да го обзема безпокойство. Не му се искаше да напуска Хоуп Вилидж, но знаеше, че моментът наближава. Мани му помогна да се подготви за завръщането си. Бакстър беше твърде умен и способен, за да прекара остатъка от живота си в приют за бездомни.

— Бог има други планове за теб — каза Мани. — Просто повярвай, и Той ще ти ги разкрие.

Когато стана ясно, че ще приключат навреме работа в петък, Тим Рейнълдс се уговори с колеги да обиколят баровете. Беше истинско чудо, че няма да работят в събота. Никой от адвокатите в „Скъли и Пършинг“ нямаше да се появи в офиса на следващия ден, тъй като тогава щеше да се проведе годишният семеен пикник в Сентръл Парк. Ето защо адвокатите посветиха петъчната вечер на сериозен запой.

Кайл и Дейл отказаха да се присъединят. Около седем вечерта, останали сами в стаята, те довършваха последните детайли от безкрайната работна седмица. Изведнъж Дейл се показа иззад преградата, която разделяше бюрата им, и попита:

— Искаш ли да вечеряме заедно?

— Страхотна идея — отвърна Кайл без колебание. — Някое конкретно място?

— В моя апартамент. Може да се отпуснем, да си поговорим или нещо от сорта. Обичаш ли китайско?

— Много.

Думите „нещо от сорта“ отекнаха в уморения му мозък. Дейл беше на трийсет, необвързана, привлекателна и очевидно харесваше мъже. Красива самотна дама в големия град. Вероятно от време на време мислеше за секс. Кайл бе започнал да се притеснява от факта колко рядко се сеща за това.

Да не би да го сваляше? Самата мисъл звучеше абсурдно. Дейл се държеше толкова дистанцирано, че Кайл не можеше да си представи как изобщо би проявила интерес към някого.

— Защо не купиш малко китайска храна и не дойдеш у нас? — предложи тя.

— Чудесно.

Дейл живееше сама в Гринич Вилидж, на четвъртия етаж в сграда без асансьор. Двамата обсъдиха няколко китайски ресторанта в квартала и си тръгнаха заедно от офиса. Час по-късно Кайл изкачи стълбите до жилището й с кутии ориз, пилешко и скариди и почука на вратата. Дейл му отвори с усмивка и го покани вътре. Апартаментът се състоеше от хол с кухненски бокс и спалня. Беше малък, но обзаведен в модерен минималистичен стил — с кожени мебели и черно-бели снимки по стените. Дейл също изглеждаше ослепително в оскъдното си облекло. Бяла къса пола разкриваше стройните й крака, които Кайл и останалите лешояди в офиса жадно оглеждаха. Отворените й обувки бяха червени на цвят, с нисък ток и очевидно доста скъпи. Кайл ги погледна и каза:

— „Джими Чу“?

— „Прада“.

Дейл носеше тесен черен пуловер без сутиен отдолу. За пръв път от много време Кайл усети сексуална възбуда.

— Хубаво място — отбеляза той и разгледа една от снимките.

— Струва четири хиляди на месец. Не е за вярване, нали?

Тя отвори малкия хладилник и извади бутилка шардоне.

— Напротив. Все пак сме в Ню Йорк. Никой не ни е карал да идваме тук.

Дейл му показа бутилката.

— Съжалявам, но нямам сода. Само вино и вода.

— Сипи ми малко вино — каза той след леко колебание.

В същия миг реши да не се измъчва от мисълта дали е редно да изпие едно питие след пет години и половина въздържание. Никога не се бе подлагал на лечение, нито бе лежал в токсикология. Не се смяташе за алкохолик. Беше спрял да пие само защото бе прекалил няколко пъти, а сега просто искаше да се наслади на една чаша вино.

Двамата вечеряха на малка квадратна маса. Коленете им почти се докосваха. Дори в домашна обстановка математичката Дейл се отпускаше трудно. Кайл не можеше да си я представи пред група от петдесет студенти. А още по-малко пред съдебни заседатели.

— Нека отсега се разберем да не говорим за работа — заяви той, поемайки инициативата. Отпиваше четвърта си глътка вино.

— Съгласна съм, но първо трябва да ти разкажа последните клюки.

— Давай.

— Чу ли за отцепването?

— Не.

— Носи се слух, че Тоби Роланд и още четирима съдружници от „Съдебни процеси“ ще се отделят от компанията, за да основат собствена фирма. Смятат да вербуват поне двайсет адвокати.

— Защо?

— Недоволни са от разпределението на парите. Обичайните неща.

Адвокатските фирми са известни със своите сливания, отделяния и кадрови промени. Фактът, че няколко недоволни съдружници искат самостоятелност, не беше изненадващ.

— Това значи ли, че ще ни възложат повече работа? — попита той.

— Надявам се.

— Познаваш ли Тоби?

— Да. Дано слуховете са верни.

— Кой е най-големият гадняр, с когото си говорила до момента?

Дейл отпи от виното и се замисли.

— Труден въпрос. Конкуренцията е жестока.

— Така е. Да сменим темата.

Кайл успя да насочи разговора към Дейл. Разпита я за живота й, образованието, семейството и колежа. Не се бе омъжвала, но още страдаше заради провалена връзка. След като изпи първата чаша вино, тя си сила втора и започна да се отпуска. Кайл забеляза, че почти не е докоснала храната. За сметка на това той лакомо поглъщаше всичко пред себе си. Дейл също го разпита за миналото му и той й разказа за „Дюкейн“ и Йейл. От време на време адвокатската фирма се намесваше в разговора и те се отнасяха в тази посока.

Когато виното и храната свършиха, Дейл предложи:

— Да гледаме някой филм.

— Чудесно — отвърна Кайл.

Докато тя избираше диск, Кайл погледна часовника си. Беше 22:20 ч. През последните шест дни бе пренощувал два пъти в офиса — вече си бе купил спален чувал — и му се падаха средно по четири часа сън. Чувстваше се изтощен физически и психически, а двете чаши вино, които току-що бе изпил, замъглиха още повече уморения му мозък.

— Любовен, екшън или комедия? — попита го Дейл, докато преглеждаше огромната си колещия. Беше коленичила и полата едва закриваше задните й части. Кайл се изтегна на канапето, тъй като столовете не изглеждаха особено примамливи.

— Само да не е някоя романтична боза.

— Какво ще кажеш за „Бийтълджус“?

— Страхотно.

Тя пусна диска, свали обувките си и се присъедини към Кайл на канапето. Сгуши се плътно в него и метна едно одеяло върху двамата. Кайл вдиша аромата на косата й. Не можеше да повярва, че всичко това се случва.

— Не нарушаваме ли фирмените правила? — попита той.

— Просто гледаме филм.

Така и стана. Стоплени от одеялото, виното и близостта помежду си, те гледаха филм цели десет минути. Не бяха сигурни кой е заспал пръв. Дейл се събуди дълго след края на филма. Зави Кайл и се премести на леглото. Той се събуди в 9:30 ч. на другата сутрин и откри, че е сам в жилището. Дейл бе оставила бележка, на която пишеше, че отива да закусва в кафенето зад ъгъла. Канеше Кайл да се присъедини, в случай че е гладен.

Те се качиха заедно на метрото и пристигнаха в Сентръл Парк около обяд. В третата събота през октомври адвокатите от техния отдел организираха семеен пикник близо до навеса с лодки. Основното събитие беше турнирът по софтбол, но присъстващите и децата им можеха да изберат състезания по хвърляне на подкови, крокет, кегли и други игри. Служители от кетъринг фирма приготвяха ребърца и пилешко месо на скара. Някаква рап група вдигаше доста шум. Имаше бира в изобилие.

Фирмата организираше пикника, за да сближи служителите и да докаже, че се грижи за тях. Присъствието беше задължително. Не се разрешаваше ползването на телефони. Повечето адвокати предпочитаха да наваксат пропуснатия сън, но, от друга страна, нямаше да прекарат поредния дълъг ден в офиса. Единствено празници като Коледа, Нова година, Денят на благодарността, Рош Ашана и Йом Кипур им осигуряваха подобен лукс.

Денят беше слънчев и приятен. Уморените адвокати се отпуснаха и се отдадоха се на игри и пиене. Кайл и Дейл, които се страхуваха да не привлекат излишно внимание, скоро се разделиха и потънаха в тълпата.

След броени минути Кайл научи новината, че адвокат Джак Макдугъл, възпитаник на „Дюк“, е бил арестуван миналата нощ. Служители от Агенцията за борба с наркотиците нахлули в апартамента му и открили солидно количество кокаин. Макдугъл щял да остане в ареста до понеделник, когато се очакваше да излезе под гаранция. Фирмата щеше да направи всичко възможно да го измъкне, но помощта й се простираше дотам. „Скъли и Пършинг“ се отнасяше безкомпромисно към подобни провинения. Макдугъл трябваше да излезе в принудителен отпуск, докато прокуратурата не повдигнеше обвинения. Ако слуховете се окажеха верни, той щеше да загуби работата си до няколко седмици.

Кайл се замисли за Бени. Ужасяващите му прогнози се превръщаха в реалност.

В отдел „Съдебни процеси“ работеха 28 съдружници и 130 адвокати. Две трети от тях бяха женени и затова из парка тичаха множество добре облечени деца. Мистър Уилсън Ръш, най-старшият от всички адвокати, даде началото на турнира по софтбол, като разясни правилата на играта и обяви себе си за главен съдия. Няколко адвокати се осмелиха да го освиркат, тъй като в този прекрасен ден всичко бе позволено. Кайл реши да играе — участието не беше задължително — и се озова в доста разнороден отбор. Само двама от останалите девет души му бяха познати. Техен треньор беше съдружникът Сесил Абът (от екипа по делото „Трайлон“), който носеше бейзболна шапка на „Янкис“ и тениска с името на Дерек Джийтър. Съвсем скоро стана ясно, че Абът никога в живота си не е стигал до първа база. Със студена бира в ръка той разпредели позициите така, че отборът нямаше особени шансове, но на никого не му пукаше. Кайл, който очевидно беше в най-добра форма от всички, трябваше да играе в дясната част на полето. В центъра застана Шери Абни, адвокатката, която според Бени можеше да осигури на Кайл достъп до делото „Трайлон“ срещу „Бартин“. Кайл я заговори, когато техен играч застана на хоума в първия ининг. Тя изглеждаше доста разстроена заради ареста на Макдугъл. Двамата работеха заедно от две години. Шери не бе предполагала, че той има проблем с наркотиците.

Контактът между служителите се поощряваше. Отборът на Абът бе разбит и спасен от унижението благодарение на преждевременното прекратяване поради унищожителната преднина на противника в четвъртия ининг. Кайл се смеси с тълпата и се представи на всички колеги. Много от имената му се сториха познати. Все пак бе изучавал биографиите им през последните шест седмици. Прочутият съдружник Бърч Мейсън, който също носеше екип на „Янкис“ и към два следобед изглеждаше доста подпийнал, приветства Кайл като стар приятел и го запозна със семейството си. Дъг Пекам пък го представи на някои от съдружниците в отдела. Разговорите се въртяха около едни и същи теми — университета, който бе посещавал, впечатленията му от работата, резултатите от изпита за правоспособност, живота след първата година във фирмата и така нататък. И, разбира се, всеки задаваше въпроса: „Можеш ли да повярваш за Макдугъл?“

В турнира важеше правилото за двойна елиминация. Отборът на Кайл се открои като първият, загубил два мача. Той откъсна Дейл от играта на кегли и двамата се отправиха към масите с храна и напитки. Напълниха чиниите си със скара, взеха две бутилки вода и се присъединиха към Тейбър и грозноватата му приятелка под едно дърво. Естествено, отборът на Тейбър беше непобедим, а той самият бе отбелязал повечето рънове до момента. Имаше спешна работа в офиса и смяташе да отиде там в шест часа на следващата сутрин.

Браво на теб, помисли си Кайл. Страхотен си. Защо не те повишат директно в съдружник?

В късния следобед, когато слънцето бавно залязваше зад небостъргачите на Сентръл Парк Уест, Кайл се отдели от тълпата и седна на пейка под един дъб. Около него падаха златисти листа. Той наблюдаваше мача от разстояние, вслушваше се във веселата глъч и вдишваше аромата на скарата. Искаше му се да повярва, че принадлежи към тези хора, че е преуспял адвокат, който с радост се отдава на кратка почивка от истеричното ежедневие.

Но реалността беше друга. При благоприятно стечение на обстоятелствата Кайл щеше да извърши ужасно престъпление срещу фирмата, без да бъде заловен. Но ако нещата се обърнеха срещу него, някой ден на семейния пикник адвокатите щяха да говорят за него така, както сега обсъждаха Макдугъл.