Изнудването

16

Всякаква надежда за смислена работа се изпари в 7:30 ч. в понеделник, когато дванайсетте нови служители в „Съдебни процеси“ потънаха в дебрите на отдел „Документация“. Още като първокурсник Кайл бе чувал ужасяващи истории за млади и амбициозни адвокати, които биват изпращани в мрачни подземия, за да изчитат купища стари книжа. Въпреки че бе очаквал подобно наказание през първата си година във фирмата, той не се чувстваше готов. Двамата с Дейл, която с всеки изминал ден изглеждаше по-ослепителна, но също толкова резервирана, бяха зачислени към съдебно дело на клиент, изложен на непрестанни нападки във финансовата преса.

Новата им шефка за момента, старша адвокатка на име Карлийн, ги повика в своя кабинет, за да ги запознае със случая. Те щяха да прекарат следващите няколко дни в преглеждане на важна документация и да работят поне по осем часа дневно срещу хонорар от 300 долара на час. Тарифата нямаше да се промени до ноември, когато се очакваха резултатите от изпита им. В случай че го бяха издържали, хонорарът им щеше да скочи на 400 долара.

Никой не спомена какви ще бъдат последствията от евентуалния провал на изпита. Деветдесет и два процента от миналогодишните новаци в „Скъли и Пършинг“ се бяха справили добре. Ето защо се предполагаше, че и сега няма да има неприятни изненади.

Фирмата очакваше от тях да работят най-малко по осем часа дневно, поне засега. С почивките за обяд и кафе работният ден се удължаваше до десет часа. Щяха да започват не по-късно от осем сутринта. Никой нямаше да посмее да си тръгне преди седем.

Карлийн изтъкна, че предишната година е изработила 2400 часа. Беше във фирмата от пет години и приличаше на типична кариеристка. Със сигурност щеше да стане съдружник. Кайл огледа удобния й кабинет и видя на стената диплома от Колумбийския университет. До нея висеше снимка на Карлийн, възседнала кон. Никакви следи от съпруг, партньор или деца.

Тя предупреди Кайл и Дейл, че един от съдружниците може да ги потърси за спешен проект. После призна, че работата в отдел „Документация“ не е особено интересна, но е сигурно място за новопостъпилите адвокати.

— Винаги можете да намерите работа там — заяви Карлийн. — Минимумът е осем часа. Не съществува максимум.

Прекрасно, помисли си Кайл. Ако поради някаква причина десетчасовият работен ден им се стореше недостатъчен, вратите на отдел „Документация“ винаги бяха широко отворени.

Първото им дело засягаше ипотечната компания „Пласид“. Карлийн ги запозна с най-важните факта по случая. Била основана през 2001 г., когато новите регулаторни органи заели по-либерална позиция спрямо ипотеките. „Пласид“ и други фирми от бранша станали доста агресивни в предлагането на атрактивни жилищни кредити. Те стартирали масирана рекламна кампания, главно в интернет, и убедили милиони по-бедни американци да си купят недвижими имоти, които реално не можели да си позволят. Като примамка използвали ефикасния ипотечен заем с променлива лихва. Мошениците от „Пласид“ се възползвали от ситуацията по най-безсрамен начин. Първо залъгали хората, затваряйки очи за някои задължителни изисквания, събрали високи такси и после продали лошите кредити на вторичния пазар. Така компанията се освободила от отговорност, когато балонът на недвижимите имоти се спукал, цените тръгнали стремглаво надолу и хиляди жилища били иззети и предложени за продан.

Карлийн представи нещата далеч по-деликатно, но Кайл отдавна знаеше, че неговата адвокатска фирма представлява „Пласид“. Беше чел десетки статии за ипотечната криза и името на „Скъли и Пършинг“ се споменаваше често във връзка с поредния скандал около компанията.

В момента адвокатите се опитваха да оправят кашата. Клиентът им бе обвиняем по редица дела, но най-неприятен от всички се оказа колективният иск на трийсет и пет хиляди кредитополучатели на фирмата. Процесът бе започнал в Ню Йорк преди година.

Карлийн ги заведе до дълга стая, която наподобяваше затвор. Нямаше прозорци, подът беше бетонен, а лампите хвърляха слаба светлина наоколо. В помещението се виждаха старателно подредени картонени кутии с надпис „Ипотечна компания Пласид“ — прословутите планини от документи, за които Кайл бе слушал стотици пъти. Карлийн им обясни, че кутиите съдържат трийсет и петте хиляди иска. Младши адвокатите трябваше да прочетат всяка една папка.

— Няма да сте сами — каза Карлийн и се засмя изкуствено, когато видя отчаяното изражение на Кайл и Дейл. — С прегледа на документите се занимават още адвокати и няколко асистенти.

Тя отвори една кутия, извади дебела папка и им обясни набързо на какво да наблегнат.

— Някой ден — заяви сериозно Карлийн — ще е важно защитниците да кажат в съда, че сме прегледали всеки документ по делото.

Кайл си помисли, че е еднакво важно фирмата да разполага с клиенти, които плащат колосални суми за подобна безсмислена дейност. Изведнъж осъзна, че само след няколко минути ще започне да работи за триста долара на час. Трудът му изобщо не струваше толкова. Той дори не беше адвокат.

Карлийн ги остави сами и токчетата й затропаха по гладкия бетонен под. Кайл се втренчи в кутиите и се обърна към Дейл, която също изглеждаше изумена.

— Не е за вярване — каза той.

Но Дейл бе твърдо решена да прояви воля. Ето защо взе една кутия, сложи я на масата и извади отвътре няколко папки. Кайл отиде в срещуположния край на помещението, възможно по-далеч от нея, и се зае с друга купчина документи.

Отвори един от тях и погледна часовника си — беше 7:50 ч. Адвокатите в „Скъли“ изчисляваха хонорара си с помощта на десети. Една десета от часа се равняваше на шест минути, две десети на дванайсет и т.н. Час и трийсет и шест минути отговаряха на 1,6 часа. Трябваше ли да върне назад часовника си с две минути, на 7:48 ч., и да начисли на клиента две десети преди 8 ч.? Или беше по-добре да се протегне, да отпие глътка кафе и да изчака до 7:54 ч., за да заработи първата си минута като адвокат? Нямаше смисъл да разсъждава повече. Намираше се на Уолстрийт, където всички подхождаха агресивно. Дори и да изпитваш съмнения, бъди агресивен. В противен случай колегите ще те засенчат, преди да се усетиш.

Отне му цял час да прочете документа, или по-точно 1,2 часа. Изведнъж Кайл не видя нищо лошо в това да начисли на ипотечната компания 1,2 часа или 360 долара за свършената работа. Само преди час и половина не бе вярвал, че трудът му струва триста долара. Та той още не бе взел изпита си за правоспособност! Сега обаче мислеше другояче. „Пласид“ му дължеше тази сума, тъй като благодарение на своята подлост компанията бе въвлечена в сериозно съдебно дело. Все някой трябваше да я измъкне от бъркотията. В знак на отмъщение Кайл реши да й начисли висок хонорар. В другия край на масата Дейл работеше усърдно, без да откъсва очи от документите.

По средата на третата папка Кайл направи кратка пауза. Без да спира да отчита времето, той се зачуди къде се намират документите по делото „Трайлон“ срещу „Бартин“. В кое помещение ги съхраняваха? Изглежда, тази тъмна стая не се охраняваше, но и кой би похарчил пари, за да опази куп ненужни ипотеки? Ако „Пласид“ имаше някакви тайни, определено нямаше да ги скрие там.

Кайл се замисли над живота си. Едва на третия час от началото на професионалната си кариера той започваше да губи разсъдък. Кой човек би седял с дни на подобно място, взирайки се в безкрайните страници, без да откачи? Какво бе очаквал през първата си година като младши адвокат? Щеше ли да се чувства по-добре, ако бе избрал друга фирма?

Дейл излезе и се върна след десет минути. Сигурно бе отишла до тоалетната. Кайл можеше да се обзаложи, че не е спряла времето.

Той обядва във фирмения ресторант на четирийсет и третия етаж. Работодателите се грижеха за високото качество на храната. Бяха назначили престижни готвачи, които използваха пресни продукти и предлагаха разнообразно меню от леки ястия. Адвокатите имаха право да обядват навън, но само неколцина се осмеляваха. Служителите бяха добре запознати с фирмената политика, но съществуваха и редица неписани правила. Едно от тях изискваше новаците да се хранят в офиса, освен ако клиентите не плащаха за обяда. Много от съдружниците също посещаваха ресторанта. За тях бе важно да се показват пред своите подчинени и да хвалят страхотната храна, но най-вече искаха да покажат, че човек може да свърши с обяда си за половин час. Ресторантът бе обзаведен в стил „Ар деко“ и изглеждаше приятно, но все пак напомняше на затворнически стол.

На всяка стена висяха часовници, чието тиктакане бе почти доловимо.

Кайл и Дейл се присъединиха към Тим Рейнълдс на малка маса до огромен прозорец, от който се откриваше изумителна гледка към съседните небостъргачи. Тим изглеждаше уплашен. Очите му бяха изцъклени и празни, а гласът му звучеше немощно. Тримата си разказаха ужасяващи истории за отдел „Документация“ и се пошегуваха, че скоро ще се разделят с адвокатската професия. Храната беше вкусна, но това нямаше особено значение. Сега те използваха обяда като претекст да се измъкнат от досадните документи.

Почивката не продължи дълго. Уговориха се да се срещнат на питие след работа, което беше първият признак на живот от страна на Дейл. После всеки се върна в своя затвор. Два часа по-късно Кайл си спомни за славните дни в Йейл, когато бе оглавявал престижния „Правен журнал“ от собствен кабинет. Тогава усилията му водеха до реален резултат — авторитетно издание, което излизаше осем пъти годишно и се четеше от адвокати, съдии и учени. Кайл беше главен редактор и името му фигурираше на първо място. Малко студенти се издигаха до тази престижна позиция. Цяла една година той бе прекарал на върха.

Защо бе паднал толкова бързо и внезапно?

Кайл си повтаряше, че всичко е част от неизбежната бойна подготовка.

Но каква загуба на време! Компанията „Пласид“, нейните акционери, а по всяка вероятност и американските данъкоплатци бяха принудени да поемат адвокатски такси, завишени от някой си Кайл Макавой, който, след като прегледа девет от трийсет и петте хиляди иска, се увери, че клиентът на фирмата трябва да бъде хвърлен зад решетките. Изпълнителният директор, управителният съвет и останалите шефове — всички до един. Няма как да се арестува цяла корпорация, но всеки служител, работил някога за „Пласид“, заслужаваше подобна съдба.

Какво би помислил Джон Макавой, ако видеше сина си? Кайл се засмя и потръпна при мисълта. Словесните нападки на баща му щяха да бъдат безмилостни, но в този миг Кайл бе готов да ги приеме безропотно. В настоящия момент Джон навярно консултираше свой клиент в кантората или спореше с някой адвокат в съдебната зала. Независимо къде се намираше, той общуваше с истински хора и животът му бе всичко друго, но не и скучен.

Дейл седеше на петнайсетина метра от Кайл. Дори в гръб изглеждаше красива. От своето място той не успяваше да види много, но вече се бе заглеждал по стройните крака и тънката й талия. Бюстът й беше малък, но човек не може да има всичко. Кайл се запита какво би се случило, ако 1) през следващите седмици бавно стопи дистанцията между тях, 2) Дейл отвърне на чувствата му и 3) той се постарае шефовете да научат? В такъв случай щяха да го изгонят от фирмата, което в момента му се струваше страхотна алтернатива. Как ли щеше да реагира Бени, ако Кайл внезапно изхвърчеше от „Скъли и Пършинг“? Нормално е един млад мъж да се увлича по жените в офиса. Какво толкова, ако го уволнят заради това? Поне си е заслужавало усилията.

Бени щеше да загуби своя шпионин. А шпионинът щеше да излети от фирмата, без да загуби правото си на адвокатска практика. Интересен сценарий. Разбира се, при неговия късмет Бени вероятно щеше да го злепостави с друг запис, на който се виждаха двамата с Дейл. Кой знае какво би се случило тогава.

Кайл разсъждаваше върху тези неща срещу 300 долара на час. Дори не си помисли да спре часовника, тъй като не изпитваше угризения към „Пласид“.

Беше научил, че Дейл е получила докторска степен по математика на 25-годишна възраст, при това от Масачузетския технологичен институт. Преподавала няколко години, но работата й се сторила скучна и тя записала право в „Корнел“. Кайл недоумяваше защо е решила да смени класната стая със съдебната зала. В момента той определено предпочиташе да преподава геометрия на група измъчени студенти. Дейл беше на трийсет, неомъжена. Кайл тепърва започваше да разплита мистерията около сложния й характер.

Той стана да се поразтъпче. Главата му бе изпразнена от съдържание.

— Искаш ли кафе? — попита той Дейл.

— Не, благодаря — отвърна тя и дори се усмихна.

Две чаши кафе се оказаха недостатъчни да го освежат и в късния следобед Кайл започна да се страхува от трайно мозъчно увреждане.

За всеки случай с Дейл решиха да изчакат до седем вечерта, преди да напуснат офиса. Тръгнаха си заедно и слязоха безмълвно с асансьора. И двамата мислеха едно и също — как нарушават поредното неписано правило, приключвайки работа твърде рано. Скоро обаче забравиха за това и след няколко преки стигнаха до ирландската кръчма, където Тим Рейнълдс бе запазил едно сепаре и довършваше първата си бира. Компания му правеше Еверет — младши адвокат от Нюйоркския университет, който работеше в отдел „Недвижими имоти“. След като се присъединиха към тях, Кайл и Дейл извадиха фирмените си телефони. И четирите бяха сложени на масата и приличаха на огнестрелни оръжия.

Дейл си поръча мартини, а Кайл — сода. Когато сервитьорът се отдалечи, Тим попита:

— Не пиеш ли алкохол?

— Не. Наложи се да го откажа в колежа.

Кайл изрече стандартната фраза в подобни ситуации. Знаеше какви въпроси ще последват.

— Но защо?

— Пиех твърде много и трябваше да спра.

— На лечение ли се подложи? Посещавал ли си „Анонимните алкохолици“? — поинтересува се Еверет.

— Не. Говорих с терапевт и той ме увери, че нещата ще се влошат. Уплаших се и оттогава не съм близвал капка.

— Невероятно — каза Тим и пресуши халбата с бира.

— По принцип и аз не пия — намеси се Дейл. — Но след днешния ден смятам да се отрежа.

За човек, лишен от всякакво чувство за хумор, последното изказване прозвуча доста смешно. След като се посмяха, те обсъдиха първия си ден във фирмата. Тим бе изработил 8,6 часа, запознавайки се с историята на стар нюйоркски закон, който даваше основание за отмяна на колективни съдебни искове. Еверет бе прекарал девет часа в четене на договори за наем на недвижими имоти. Кайл и Дейл обаче спечелиха състезанието, когато разказаха за затвора и всичките трийсет и пет хиляди документа.

Сервитьорът им донесе напитките и те вдигнаха наздравица за „Пласид“ и хилядите просрочени ипотеки, които компанията бе предизвикала. После пиха за Тейбър, който възнамеряваше да остане на работното си място до полунощ. Накрая вдигнаха чаши за „Скъли и Пършинг“ и страхотните стартови заплати във фирмата. След като Дейл пресуши половината си питие, алкохолът замая изтощения й мозък и тя започна да се кикоти. Поръча си второ мартини, а Кайл се извини на останалите и тръгна към къщи.

В 17:30 ч. във вторник Кайл привършваше своя втори ден в затвора и мислено спекулираше с идеята да напусне. Беше готов да прати Бени по дяволите и да се изправи срещу Елейн в някоя съдебна зала в Питсбърг. Всичко му се струваше по-приемливо от настоящия тормоз.

Беше оцелял през дългия работен ден, като си бе повтарял непрекъснато: „Плащат ми по двеста хиляди годишно.“

Към 17:30 ч. обаче парите спряха да го интересуват. Фирменият му телефон иззвъня и той получи следния имейл от Дъг Пекам: „Нуждая се от помощта ти. Ела веднага в кабинета ми.“

Кайл мигновено забрави мисълта за напускане, скочи от мястото си и хукна към вратата. Профуча край Дейл и каза:

— Отивам при Дъг Пекам, съдружник в „Съдебни процеси“. Иска да му помогна за някакъв проект.

Може би думите прозвучаха жестоко и самодоволно, но на Кайл не му пукаше. Дейл го изгледа учудено и сърдито, но той я остави съвсем сама в затвора на „Пласид“. Изтича два етажа по-надолу и влезе задъхан в отворения кабинет на Пекам. Съдружникът стоеше прав до бюрото и говореше нервно по телефона. Даде знак на Кайл да седне на елегантния кожен стол срещу него.

— Голям си идиот, Слейд — каза Пекам и затвори слушалката. После погледна към Кайл, усмихна се изкуствено и попита: — Е, как върви до момента?

— Изпратиха ни в отдел „Документация“. — Нямаше нужда от повече разяснения.

— Гадна работа, но всички сме минали по тоя път. Виж, трябва ми малко помощ. Какво ще кажеш?

Пекам се стовари тежко на стола и се заклати напред-назад, като не откъсваше очи от Кайл.

— Готов съм на всичко. Дори бих лъснал обувките ти.

— Няма да се наложи. Става въпрос за голямо съдебно дело, което ще се гледа в Ню Йорк, район Манхатън. Защитаваме фармацевтичната компания „Баркс“. Срещу нея е заведен колективен иск от роднините на хора, починали след прием на медикаменти против дирофилароза. Нещо като червеи в сърцето. Голям и ужасно заплетен процес. Разглежда се в няколко различни щата. Ще се явим пред съдия Кафърти в четвъртък сутринта. Познаваш ли го?

Тук съм от два дни, помисли си Кайл. Не познавам никого.

— Не.

— Кофеиновият Кафърти. Страда от химичен дисбаланс, който го държи буден по цели нощи. Ако не е взел лекарствата си, свиква адвокатите и започва да им крещи, че протакат делата. Дори и да е изпил медикаментите си, пак избухва лесно, само че не ругае толкова много. Както и да е. Той обича да приключва бързо с делата. Добър съдия е, но понякога ни създава доста проблеми. Процесът се гледа отдавна и Кафърти заплашва, че ще го предаде на друга инстанция.

Кайл се опитваше да запише всичко. По време на кратката пауза попита:

— Червеи в сърцето?

— Всъщност става дума за лекарство, което изчиства плаките по големите кръвоносни съдове и сърдечните камери. Сложно е от медицинска гледна точка, но няма нужда да се притесняваш. Двама от съдружниците във фирмата, които имат и медицинско образование, се занимават с този аспект от делото. По случая работят общо четирима съдружници и десет адвокати. Аз съм водещият защитник.

Последното прозвуча прекалено самодоволно. Пекам скочи от стола и отиде до прозореца, за да хвърли бърз поглед навън. Бялата му колосана риза изглеждаше огромна и прикриваше успешно закръглената му фигура.

Информацията на Бени се оказа напълно вярна. Първият брак на Пекам се бе провалил година след постъпването му в „Скъли и Пършинг“. Сегашната му съпруга беше съдружник в друга адвокатска фирма на Уолстрийт. Тя също работеше непрекъснато. С Дъг имаха две малки деца, притежаваха апартамент в Горен Уест Сайд на стойност 3,5 милиона и неизменната къща в Хамптън. Доходът на Пекам за миналата година възлизаше на 1,3 милиона, а на съпругата му — на 1,2. Той беше отличен адвокат и обикновено защитаваше влиятелни фармацевтични компании, но рядко се явяваше в съда. Преди шест години бе загубил голямо дело, свързано с болкоуспокояващи медикаменти, довели до редица самоубийства, поне според съдебните заседатели. Тогава от „Скъли и Пършинг“ го бяха изпратили на двуседмична почивка в Италия.

— Кафърти иска да се отърве от случая — продължи Пекам и изпъна схванатия си гръб. — Ние, разбира се, ще се противопоставим. Но ако трябва да бъда искрен, предпочитам делото да бъде прехвърлено на друга инстанция. Съществуват четири възможности — окръг Дювал, щата Флорида, Централен Мемфис, окръг Филмор в Небраска и Дес Плейнс, щата Илинойс. Искам да проучиш четирите съдилища. — Той седна и отново се заклати на стола. — Събери сведения за съдебните заседатели там, статистиката на присъдите и отношението на местните към големите корпорации. В „Скъли и Пършинг“ ползваме услугите на няколко търсачки, които предлагат информация за съдебните заседатели в различни райони. Но невинаги са точни. Твърде много числа, но малко полезна информация. Трябва да се разровиш доста надълбоко, да се свържеш с местни адвокати и да разбереш повече подробности. Съгласен ли си, Кайл?

Май не му оставаше друг избор.

— Разбира се. Звучи страхотно.

— Не бих го нарекъл така. Очаквам информацията до седем и трийсет часа сутринта в четвъртък. Досега работил ли си цяла нощ в офиса?

— Не. Постъпих във фирмата само преди…

— Да, да. Захващай се за работа. Оформи документа като писмена справка, но да не е нещо претенциозно. Ще се срещнем в седем и трийсет часа в четвъртък с още двама адвокати. Ще имаш десет минути да представиш резултатите. Някакви въпроси?

— За момента не.

— Тук съм до десет вечерта, така че ми пусни съобщение, ако се нуждаеш от нещо.

— Благодаря. Най-вече, че ме спаси от досадната документация.

— Каква загуба на време.

Телефонът звънна, докато Кайл излизаше от кабинета. Той отиде право в стаята си, взе лаптопа от бюрото и се втурна към главната фирмена библиотека на трийсет и деветия етаж. Из сградата имаше поне още четири по-малки библиотеки, но Кайл не ги бе открил до момента.

Никога не бе подхождал към подобен проект с такова вълнение. Ставаше въпрос за истинско дело с крайни срокове, гневни съдии и стратегически решения. Справката, която трябваше да подготви, щеше да помогне на адвокатите в най-разгорещения момент на битката.

Кайл почти съжали нещастните си колеги, останали да преглеждат огромните количества документация. Но същевременно осъзна, че съвсем скоро ще се върне при тях. Вечеря едва към десет вечерта със студен сандвич от близкия автомат, докато изчиташе информацията за съдебните заседатели. Тъй като нямаше спален чувал подръка, си тръгна от библиотеката към полунощ — там продължаваха да работят двайсетина адвокати — и се прибра с такси. Успя да поспи четири часа, след което извървя разстоянието до Броуд Стрийт само за двайсет и две минути вместо за обичайните трийсет. Не искаше да напълнява. Фирменият фитнес салон на четирийсетия етаж беше напълно ненужен, тъй като вечно стоеше празен. Някои от секретарките го ползваха в обедната почивка, но адвокатите никога не се мяркаха там.

Кайл започна да таксува клиента точно в пет сутринта. Към девет часа се свърза с редица адвокати в окръг Дювал, щата Флорида, в района на Джаксънвил. Разполагаше с дълъг списък от дела и възнамеряваше да говори с всеки един правист, когото откриеше.

С всеки изминал разговор списъкът се удължаваше. Защитници от Флорида, Мемфис и западната част на Тенеси, Линкълн и Омаха, както и десетки в Чикаго. Кайл постоянно откриваше нови съдебни процеси и още адвокати. Проследи всички дела на „Баркс“ през последните двайсет години и сравни присъдите.

От Дъг Пекам не се чуваше и дума. Фирменият телефон, който Кайл бе оставил до бележника на масата, не издаваше звук. Кайл се наслаждаваше на свободата. Дейл му изпрати имейл с покана за обяд. Двамата се срещнаха в ресторанта в 13 ч. и изядоха набързо по една салата. Дейл все още се бореше с документите на „Пласид“, но за щастие й помагаха други трима новаци, които вече мислеха за напускане. Дейл се зарадва, че някой от познатите й работи над истински случай.

— Запази няколко папки за мен — каза Кайл на тръгване от ресторанта. — Ще се върна утре.

В сряда той си тръгна от библиотеката към полунощ, след като бе начислил на „Баркс“ осемнайсет часа за този ден и шест за предишния. Добави още два в четвъртък сутрин, когато довърши справката, дълга петнайсет страници, и изрепетира десетминутната презентация, която щеше да изнесе пред Пекам и екип от старши адвокати. Точно в 7:30 ч. се яви пред кабинета на съдружника и видя, че вратата е затворена.

— Имаме уговорка за седем и половина — обясни той любезно на секретарката.

— Ще му предам, че сте тук — отвърна тя, без да посегне към телефона.

Изминаха пет минути и Кайл се опита да запази самообладание. Стомахът му се сви, а около врата му изби пот. Защо се притеснявам? — запита се той. Става дума за най-обикновена презентация пред добронамерена публика. Нали сме от един отбор?

Изминаха десет, петнайсет минути. В кабинета на Пекам се чуваха гласове. Най-накрая един адвокат отвори вратата и Кайл влезе вътре.

Пекам изглеждаше изненадан от появата му.

— О, да, Кайл. Бях забравил — каза той, щракна с пръсти и се намръщи. — Трябваше да ти пратя имейл. Отложиха изслушването. Засега нямам нужда от теб. Запази справката. Може да ми потрябва по-късно.

Кайл зяпна от изумление и се огледа. Двама адвокати седяха превити над малка масичка, отрупана с документи. Други двама се бяха разположили близо до бюрото. Изглежда, и четиримата се забавляваха доста добре.

Фалшивият краен срок.

Разбира се, Кайл бе чувал за този малък трик. Злощастните младши адвокати получаваха задачата да изготвят в най-кратки срокове безполезна справка или досие по дадено дело, които оставаха неизползвани. Клиентът обаче си плащаше за изработените часове, така че ако не наложително, проучването беше поне доходоносно.

Кайл знаеше за фалшивия краен срок, но не бе очаквал това да се случи с него.

— Окей. Няма проблем — отвърна Кайл и отстъпи назад.

— Благодаря ти — заяви Пекам и разлисти някакъв документ. — Ще се видим по-късно.

— Добре.

Кайл стигна до вратата, когато Пекам го попита:

— Кое според теб е най-подходящото място за делото на „Баркс“?

— Небраска, окръг Филмор — заяви енергично Кайл.

Двама от адвокатите избухнаха в смях, а останалите също се подсмихнаха. Един от тях каза:

— Небраска? Никой не гледа дела там.

— Благодаря ти, Кайл — каза покровителствено Пекам. — Добра работа.

С други думи: ако обичаш, се разкарай.

При двеста хиляди долара на година плюс бонуси Кайл определено можеше да се сблъска с някои унижения. Все пак ти плащат за това, повтаряше си той, докато бавно изкачваше стълбите. Приеми го с достойнство. Не се отчайвай. Случва се на всеки.

Той се върна в затвора и дори успя да се усмихне. Когато Дейл го попита как е минало, Кайл отвърна, че му е трудно да прецени. В далечния край на помещението двама младши адвокати бяха потънали в папки с ипотечни документи. Кайл им кимна и седна близо до Дейл. Извади химикалка, бележник и фирмения телефон. После отвори една кутия, измъкна поредната папка и отново се потопи в света на „Пласид“. Навлизаше в позната територия и го обзе странно чувство на сигурност. Тук не го очакваха обиди или унижения. Преглеждането на документи със сигурност беше скучно занимание, но определено криеше по-малко рискове от кариерата на адвокат, пледиращ в съда.