Кухият човек

Вечерна сянка

Бремън излезе от болницата, където жена му умираше, и подкара на изток към морето. Пътят бе задръстен от колите на жителите на Филаделфия, които бягаха от града в необичайно топлия Великден, тъй че той трябваше да се съсредоточи върху шофирането и почти забрави за жена си.

Гейл спеше. Под въздействие на лекарството сънищата й бяха неспокойни. Тя търсеше майка си в някакъв безкраен лабиринт от свързани стаи с викторианска мебелировка. Откъслечни образи от този сън се плъзнаха между вечерните сенки, когато Бремън пресече Пайн Барънс. Гейл се събуди и за няколко секунди изпита облекчение от болката; тъкмо тогава той излезе от парка и успя да й предаде насладата си от бистрата слънчева светлина, която падаше върху синьото одеяло в долната част на леглото й. После Бремън долови главозамайващото краткотрайно объркване, когато тя си помисли — само за секунда, — че на фермата настъпва утро.

Болката се върна, пронизвайки я зад лявото око като тънка, безкрайно остра игла, и мислите й панически се втурнаха към него. Лицето му се изкриви и той изпусна монетата, която подаваше на пазача на портала.

— Има ли нещо, приятелче?

Бремън поклати глава, потършува из джобовете си, извади един долар и разсеяно го бутна в ръката на човека. Захвърли рестото сред хаоса в жабката и запревключва скоростите на малката кола, като се мъчеше да се предпази от вълната на жестоката болка, която измъчваше Гейл. Постепенно тя заглъхна, но объркването й все още го давеше като пристъп на морска болест.

Гейл бързо се съвзе въпреки завесите на страха, които плющяха в ъгълчетата на съзнанието й. Едва чуто, с някакво почти подобие на човешки глас, тя изрече:

Здрасти. Джери.

Здрасти, момиче.

Изпрати мисълта, докато завиваше, за да излезе на изхода на Лонг Бийч Айлънд. Сподели с нея каквото виждаше — изумителната зеленина на тревата и боровите дървета, позлатени от априлската светлина, сянката на колата, която заподскача по настилката на детелината. Внезапно откъм Атлантическия океан нахлу миризма на сол и гнило, и той сподели с нея и този факт.

Хубаво. Страшната болка и погълнатите лекарства правеха мислите на Гейл неясни и слети. Вкопчваше се в образите, които Бремън й изпращаше, с трескаво усилие на волята.

Крайбрежният квартал не представляваше особено радостна гледка: порутени ресторантчета за морски деликатеси, скъпи опушени мотели, безкрайна редица от лодки и яхти. Но им бе позната и на двамата, което вероятно щеше да й вдъхне поне малко сигурност, затова той се постара очите му да не изпуснат нещо. Щом ужасните пристъпи отшумяха, Гейл се поотпусна, и за миг присъствието й стана толкова осезаемо, че Бремън неволно се обърна към седалката до себе си и отвори уста да заговори. Спазъмът на разочарованието и смущението бе изпратен, преди да е успял да го преодолее.

Около плажните вили се суетяха семейства, които вадеха пакети с храна от големите си автомобили и ги мъкнеха към брега. Вечерните сенки носеха щипещия хлад на ранната пролет, но той подкара на север към фара Барнигът и се съсредоточи върху свежия въздух и топлината на полегатите лъчи на залязващото слънце. Напред зърна неколцина нагазили в морето рибари, чиито сенки пресичаха белите гребени на вълните.

Моне, изпрати Гейл и Бремън кимна, макар всъщност да си мислеше за Евклид.

Непоправим математик. Болката се завърна и гласът на Гейл отслабна. Като пръски от гребените на вълни го обсипаха несвързани, откъслечни изречения.

Паркира триумфа близо до фара и тръгна пеш към брега през ниските дюни. Метна на пясъка вехтото одеяло, което двамата толкова често бяха постилали точно на същото място. Група деца притичаха край него и запищяха, щом нагазиха в прибоя. Въпреки студената вода и бързо захлаждащия се въздух, децата бяха по бански. Едно от момичетата, на около девет години, с дълги бели крака и отеснял бански костюм, заподскача по мокрия пясък в някакъв сложен и интуитивен танц с морето.

През щорите започна да хлуе здрач. Воняща на цигарен дим и пудра медицинска сестра дойде да смени банката на системата и да премери пулса. Високоговорителят в коридора продължаваше да излъчва високи, заповедни съобщения, които й бе трудно да разбере през сгъстяващата се мъгла на болката. Д-р Сингх пристигна към шест часа и тихо й заговори, но вниманието на Гейл бе приковано към вратата, откъдето щеше да се появи сестрата с благословената спринцовка. Памучният тампон на ръката й бе прекрасна увертюра към обещаното прекратяване на мъчението. Гейл знаеше с точност до секундата колко минути ще минат преди морфинът да подействува. Лекарят говореше нещо.

— … съпругът ви? Мислех, че ще остане за през нощта.

— Той е тук, докторе — отвърна Гейл и потупа одеялото и пясъка.

Бремън навлече якето си, за да се предпази от студа на настъпващата нощ. Слой високи облаци скриваше звездите; виждаше се само късче чисто небе. Далеч в морето невероятно грамаден танкер пъплеше по линията на хоризонта. Прозорците на плажните бунгала зад него хвърляха жълти правоъгълници светлина по дюните.

Бризът донесе миризмата на пържола. Помъчи се да си спомни дали този ден е ял нещо. Стомахът му се сви от отгласа на страданието, което все още изпълваше Гейл, макар лекарството да бе започнало да действува. Помисли да прескочи до магазинчето край фара и да си вземе някакъв сандвич, но се сети за шоколада, който си бе купил от автомата в коридора на болницата по време на бдението си предната седмица. Все още бе в джоба на якето. Реши, че това ще му стигне, и задъвка твърдата като камък глазура с фъстъци, докато наблюдаваше падането на нощта.

В коридора продължаваха да отекват стъпки. Сякаш маршируваха цели армии. Стъпките, подрънкването на подносите и приглушените разговори на санитарите, които разнасяха вечерята по другите стаи, напомниха на Гейл за оная вечер от детството й, когато бе лежала будна в леглото си, вслушвайки се в долитащата откъм долния етаж глъчка от гостите на родителите си.

Спомняш ли си събирането, където се запознахме? — изпрати Бремън.

Ммм-ммм… Вниманието на Гейл отслабваше. Черните пръсти на паниката вече пълзяха по ръбовете на съзнанието й; болката надвиваше лекарството. Тънката игла зад окото й сякаш се нажежи.

Опитваше се да й изпрати спомени за събирането у Чък Гилпън преди десет години, за първата им среща, за онзи първи миг, когато душите им се бяха отворили една за друга и бяха си казали: Не съм сам. И после — естественото заключение: Не съм никакъв особняк. Там, в препълнената с гости къща на Чък Гилпън, сред възбудения брътвеж и мисловните вълни от преподаватели и завършващи студенти, животът и на двамата се промени завинаги.

Бремън тъкмо бе влязъл и някой бе тикнал в ръката му питие, когато усети наличието на друг мисловен щит съвсем близо до себе си. Той прати слаб пробен сигнал и мислите на Гейл се втурнаха към него като лъч на електрическо фенерче в тъмна стая.

И двамата бяха слисани. Първата им реакция бе да повишат мощността на мисловните си щитове, да се скрият в черупките си като уплашени броненосци. Но и двамата скоро откриха, че щитовете им са безпомощни срещу несъзнателните, но настоятелни телепатични сондирания от страна на другия. Никой от тях не се бе срещал с телепат на по-високо ниво от примитивния, неконтролиран тип. Всеки се мислеше за чудак — уникален и самотен. Но ето че сега стояха разголени, един срещу друг в сякаш празното помещение. Миг по-късно, почти неволно, всеки заля съзнанието на другия с порой от образи, полуспомени, тайни, усещания, предпочитания, представи, скрити срамове, полуоформени копнежи и напълно оформени страхове. Нищо не остана скрито. Всяка извършена малка жестокост, сексуален експеримент и предразсъдък се изляха навън заедно със спомените за предишни празнувания на рождени дни, предишни любовници, родители и цял куп баналности. Рядко двама души се опознаваха така добре дори след петдесет години брак.

Минута по-късно се срещнаха за пръв път.

Снопът светлина от фара Барнигът преминаваше над главата му на всеки двадесет и четири секунди. Сега навътре в морето проблясваха повече светлини, отколкото по тъмната брегова ивица. След полунощ вятърът се засили и той плътно се уви в одеялото. Гейл бе отказала спринцовката при последната обиколка на сестрата, но мисловният й сигнал все още бе замъглен. Бремън поддържаше контакта единствено с огромно усилие на волята.

Гейл винаги се бе страхувала от тъмното. Много пъти през деветгодишния им съвместен живот той бе протягал ръка в мрака, за да я прегърне и успокои. И сега тя отново бе изплашеното момиченце, изоставено само̀ на горния етаж на голямата стара къща на Бърлингейм Авеню. В тъмното под леглото й се таеше нещо.

Бремън успя да проникне през болезненото й объркване, за да й опише шума на морето. Разказа й за лудориите на Джърнисавиен, тяхната пъстра котка. Легна и се притисна към пясъка, за да нагоди тялото си към нейното върху болничното легло. Тя започна постепенно да се отпуска и подчинява мислите си на неговите. Дори успя на няколко пъти да задреме без помощта на морфина, и в сънищата й имаше проблясващи между облаците звезди и остра миризма на море.

Описа й какво е свършил през седмицата на фермата — малкото работа, която бе успял да отхвърли между бденията си в болницата; сподели насладата си от изтънчената красота на уравненията на Фурие върху черната дъска в кабинета му и удоволствието от посаждането на прасковеното дръвче в светлината на залеза край предната алея. Разказа й спомени от ски-пътешествието им до Аспея миналата година и за това как го е сепнал внезапният сноп светлина, залял брега откъм невидим кораб в морето. Опита се да издекламира малкото стихотворения, които знаеше, но думите се изплъзваха и се превръщаха в чисти образи и още по-чисти чувства.

Нощта напредваше и Бремън сподели със жена си нейната студена яснота, обличайки всеки образ в топлата нежност на любовта си. Говори й за най-обикновени неща и за надеждите им за бъдещето. Протегна ръка през всичките седемдесет и пет мили, които ги деляха, и докосна нейната. Когато заспа за няколко минути, той й прати сънищата си.

Гейл умря малко преди първата дрезгава светлина на утрото да бе докоснала небето.