Кухият човек

Очи

Вероятно никой на света на знае по-добре от Джереми как работи човешкият мозък. Освен че има достъп до мислите на хората от тринайсетгодишната си възраст, той също така се занимава с изследвания, които разкриват действителните механизми на мисленето. Или поне са една твърде сполучлива тяхна метафора.

Пет години преди смъртта на Гейл, когато Джереми най-после е завършил дисертацията си върху анализа на челните вълни, на бюрото си в Хейвърфорд намира студията на Джейкъб Голдмън. В плика има и бележка от някогашния му съквартирант Чък Гилпън: „Помислих си, че може би ще поискаш да се запознаеш и с мнението на някой друг по въпроса“.

Джереми се прибира у дома така развълнуван, че едва не е изгубил дар слово. Джърнисавиен го поглежда и избягва от стаята. Гейл му налива чай с лед и го настанява на кухненската маса.

— По-бавно — казва тя. — Говори по-бавно.

— Добре — задъхва се Джереми, почти задавяйки се със студения чай. — Нали знаеш за дисертацията ми? За челните вълни?

Гейл върти очи. Как може да не знае? Та дисертацията му запълва целия им живот и им отнема всяка свободна минута вече четвърта година.

— Да — отвръща търпеливо тя.

— Е, излиза, че всичко, което съм написал, е вече остаряло — казва Джереми с нелепа усмивка. — Чък Гилпън днес ми изпрати нещо от някой си Голдмън, от Кеймбридж. Целият ми анализ на Фурие е безнадеждно остарял.

— О, Джери… — възкликва Гейл с искрено съжаление.

— Не, не… това е чудесно! — почти изкрещява Джереми. — Чудесно, Гейл! Изследването на Голдмън запълва всички празноти. Свършил съм отлична работа, само че не по нужния проблем.

Гейл клати глава. Не схваща.

Той се навежда напред със сияещо лице. Чаят с лед се разлива върху масата. Той тиква купчина листа под носа й.

— Виж, момиче, всичко е наред. Спомняш ли си темата на моята дисертация?

— Анализ на челните вълни във функциите на паметта — издекламирва Гейл.

— Да. Само дето постъпих като последния глупак, като се ограничих единствено върху паметта. Голдмън и екипът му са извършили основни изследвания на холистичните параметри на вълните при аналози на цялостното човешко съзнание. Започнали със серия анализи, извършени през трийсетте години от някакъв руски математик, обвързали ги с резултатите от рехабилитационните аномалии след мозъчен удар, за да стигнат право до моя анализ на функциите на паметта…

Против волята си, Джереми изоставя езика и се опитва да общува с Гейл директно. В потока на мислите му се преплитат думи и образи, бълвани като копия от претоварен принтер. Безкрайни криви на Шрьодингер, техните графики, говорещи на език, безкрайно по-ясен от речта. Колапсирането на кривите на вероятността в биномна прогресия.

— Не, не — шепти Гейл и разтърсва глава. — Говори ми. Говори ми с думи.

Джереми се опитва, знаейки през цялото време, че математиката, която за нея е толкова суха, ще й разкрие нещата много по-ясно.

— Холограмите — казва той. — Работата на Голдмън се базира на холографски изследвания.

— Като твоите анализи на паметта — отвръща Гейл, леко намръщена, каквато е винаги, когато обсъждат работата му.

— Да… точно така… само че Голдмън достига по-далеч от синапсическия анализ на функциите на паметта, създавайки аналог на човешкото мислене… по дяволите, на цялото човешко съзнание.

Гейл си поема дъх и Джереми вижда, че нещата започват да се избистрят в мозъка й. Ще му се да проникне там и да замени неясните езикови конструкции, с която тя си проправя път към разбирането, с чиста математика, но устоява на желанието си и се опитва да намери най-точните думи.

— Това… — казва Гейл и млъква. — Това изследване на Голдмън обяснява ли нашата… способност?

— Телепатията ли? — смее се Джереми. — Да, Гейл… да. По дяволите, то обяснява почти всичко, към което се стремя като слепец. — Той си поема дъх, изгълтва останалия чай и продължава: — Екипът на Голдмън извършва най-различни сложни електроенцефалографски проучвания и наблюдения. Събрал е доста данни, но тази сутрин приложих към изследването му анализа на Фурие, после го вкарах в различни модификации на вълновото уравнение на Шрьодингер, за да проверя дали ще заработи като постоянна вълна.

— Джери, не разбирам напълно… — казва Гейл. Той усеща как мислите й се стремят да подредят математическата неразбория в собствената му глава.

— По дяволите, момиче, заработи! Според надлъжното изследване на мисловните модели на Голдмън те наистина могат да се опишат като постоянни вълни. Не само функциите на паметта, в които се рових толкова време, а цялото човешко съзнание. Онази част от нас, която ни прави това, което сме, може да бъде почти съвършено изразена като холограма… или по-точно като един вид суперхолограма, състояща се от няколко милиона по-малки.

Гейл се привежда напред с блеснали очи.

— Струва ми се, че разбирам… но къде остава разумът, Джери? Самият мозък?

Джереми се смее, понечва да отпие още чай, но в чашата потракват само ледени кубчета. Той я трясва на масата.

— Излиза, че гърците и вярващите са прави, като разделят двете неща. Можем да приемем мозъка за… хм, един вид електромеханичен генератор на вълни и интерферометър едновременно. А разумът… а-а, този разум!… е нещо далеч по-красиво от буцата сиво вещество, която наричаме мозък.

Джереми се улавя, че отново разсъждава с понятията на математиката: синусоидни вълни, танцуващи под звуците на изящните мелодии на Шрьодингер. Вечни, но изменчиви синусоидни вълни.

Гейл отново се мръщи.

— Значи има душа… някаква част от нас, която остава след смъртта?

Родителите на Гейл, особено майка й, са били фундаменталисти, и сега в гласа й се промъква онова леко раздразнение, което се появява винаги, когато обсъждат религиозни теми. Представата за душата, която като някакво миловидно херувимче размахва крилца и се въздига към вечното блаженство на рая, за нея е отблъскваща.

Ред е на Джереми да се намръщи.

— След смъртта ни? Едва ли… — Яд го е, че отново трябва да разговаря с думи. — Ако изследването на Голдмън и моите анализи са правдиви и личността е една сложна вълна — някаква последователност от нискоенергийни холограми, интерпретиращи реалността, — то тази личност не би могла да преживее смъртта на мозъка. Холографският генератор ще загине заедно с вместилището си. Тази сложна вълна, която сме ние… сложна, защото моите анализи, Гейл, показват много повече вариации на вълнови частици, отколкото са атомите във вселената… та тази холографска вълна се нуждае от енергия както всичко останало в природата. Със смъртта на мозъка вълната колапсира като спукан балон. Колапсира, раздробява се, разпада се и изчезва.

Гейл се усмихва мрачно.

— Добре звучи — казва тихо тя.

Джереми не я чува. Погледът му е леко отнесен, както е винаги, когато го гложди някаква мисъл.

— Но това, което става с вълната, щом мозъкът умре, не е толкова важно — казва той на жена си с тона, с който говори на студентите си. — По-важното е как този пробив… а за бога, това наистина е пробив… как този пробив влияе върху това, което ти нарече „наша способност“. Телепатията.

— И как, Джери? — пита Гейл тихо.

— Много е лесно, ако си представиш човешката мисъл като серия от постоянни челни вълни, създаващи интерферентни модели, които могат да бъдат съхранявани и пресъздавани в холографски аналози.

— Ъхъ.

— Не, наистина е лесно. Спомняш ли си, когато си говорихме за нашата способност малко след като се срещнахме? Бяхме единодушни, че би било невъзможно да го обясним на човек, който никога не го е преживявал. Все едно да описваш…

— … какво са цветовете на сляп по рождение човек — прекъсва го Гейл.

— Да. Точно така. Знаеш, че телепатията въобще не е това, дето го описват в глупавите научнофантастични романчета, които обичаш да четеш.

Гейл се усмихва. Четенето на научна фантастика е тайният й порок, едно бягство от „сериозните книги“, което често предприема; тя харесва жанра и се сърди на Джереми, когато той му се присмива.

— Обикновено разправят, че е като приемането на радио– или телевизионни сигнали — казва тя. — Като че мозъкът е приемник или нещо подобно.

Джереми кимва.

— Ние знаем, че не е така. Телепатията по-скоро е…

Той отново не може да намери нужните думи и се опитва да й го каже с понятията на математиката: фазово изместените синусоидни вълни бавно се схождат и амплитудите им се местят през графично изобразеното вероятностно пространство.

— Нещо като deja vu с нечии спомени — казва Гейл, упорито отказваща да изостави неустойчивия сал на езика.

— Точно така — отвръща Джереми, но се замисля намръщен и отново повтаря „точно така“. — Въпросът, който никой не се е сетил да зададе… поне преди Голдмън и екипа му… е как човек чете собствените си мисли? Изследователите невролози се опитват да намерят отговора с помощта на невротрансмитери или други химикали или пък разсъждавайки с понятия като дендрити и синапси… все едно да се опитваш да разбереш как работи радиото като човъркаш из неговите транзистори и съпротивления, без да ти дойде на ум да ги сглобиш в едно цяло.

Гейл отива до хладилника, донася кана и му долива чай.

— Тоест ти си сглобил радиото?

— Голдмън го е направил — смее се Джереми. — А аз съм го включил.

— Как четем собствените си мисли? — тихо пита тя.

Джереми движи ръце във въздуха. Пръстите му трептят подобно на неуловимите вълни, които описва.

— Мозъкът генерира суперхолограми, съдържащи целия пакет… памет, личност, дори пакети за обработката на вълните, с помощта на които ние интерпретираме действителността… и още докато генерира тези вълни, мозъкът изпълнява ролята и на интерферометър, раздробявайки вълните на съставните им части, такива, каквито са ни нужни на нас. За да „четем“ собствените си мисли.

Дланите на Гейл се свиват и отпускат, докато се съпротивлява на порива да загризе ноктите си от вълнение.

— Струва ми се, че разбирам…

Джереми сграбчва ръцете й.

— Разбираш. Това обяснява толкова много, Гейл… например факта, че преживелите мозъчен удар са в състояние отново да се научат да използват части от мозъка си; ужасяващите последици от болестта на Алцхаймер; дори защо бебетата се нуждаят от толкова много сънища, а възрастните — не. Ами защото личностната вълна у бебето изпитва далеч по-голяма нужда да интерпретира действителността в този холографски симулатор…

Джереми млъква. Забелязал е сянката на болка, бързо преминала по лицето на Гейл при споменаването на думата „бебе“. Стиска ръцете й още по-силно.

— Както и да е — казва той, — това е обяснението на нашата способност.

Тя вдига поглед и среща неговия.

— Мисля, че разбирам, Джереми. Но…

Той изпива последната глътка чай с лед.

— Може би сме генетични мутанти, момиче, както си говорихме преди време. Но ако е така, то ние сме мутанти, чиито мозъци вършат същото като мозъците на всички останали… раздробяват суперхолограмите на разбираеми структури. Само че нашите мозъци са способни да интерпретират вълновите структури на другите хора така, както своите собствени.

Гейл кима бързо.

— Затова непрекъснато ни връхлитат чужди мисли… тези мозъчни вълни, както ги наричаш… така ли е, Джери? Ние непрекъснато раздробяваме мисловните вълни на другите хора. Как се казваше онова холограмно нещо, което върши това?

— Интерферометър.

Гейл отново се усмихва.

— Значи сме се родили с повредени интерферометри.

Джереми взима ръката й и целува пръстите й.

— Или пък с по-съвършени.

Гейл отива до прозореца и се взира към плевнята, опитвайки се да осмисли всичко. Джереми я оставя на спокойствие и повдига мисловния си щит достатъчно, за да не й пречи. След малко казва:

— Има още нещо, момиче.

Тя се обръща към него, скръстила ръце.

— Причината Чък Гилпън да ми изпрати това изследване. Спомняш ли си, че Чък работи с групата по фундаментална физика в лабораториите на Лорънс Бъркли?

Гейл кимва.

— Е?

— През последните години изучават все по-малките и по-малки частици и свойствата им, за да стигнат до онова, което е в основата на всичко. Най-истинското. И след като преминат през глуоните и кварките, през обаянието на цветовете и зърнат действителността такава, каквато е на първичното си и най-достоверно ниво, знаеш ли какво откриват?

Гейл свива рамене и ги обхваща с ръце още по-плътно, досещайки се за отговора му, преди още да го е изрекъл.

— Серия вероятностни уравнения, изразяващи постоянни вълни — казва тихо той, настръхвайки. — Откриват същите точици и запетайки, които вижда Голдмън, когато погледне отвъд мозъка и зърне разума.

— Какво означава това, Джери? — прошепва Гейл.

Джереми зарязва чая си с топящите се ледени кубчета и отива до хладилника да си вземе бира. Отваря бутилката и пие дълго и жадно, спирайки за миг, за да се оригне. Късната следобедна светлина зад Гейл оцветява черешовите дървета оттатък плевнята в ярки багри. Там, споделя той с Гейл. И в мозъците ни. Различно е… и е същото. Вселената е постоянна вълна, крехка и невероятна като бебешки сън.

Той се оригва отново и казва гласно:

— Ще се побъркам, жено.