Кухият човек

Ние сме кухите хора

Когато на сутринта Бремън се събуди, яркото слънце бе високо в небето. Цялото тяло го болеше. Чакълът пареше кожата на дланите и ръцете му. Устните му бяха напукани като стар пергамент. Кръвта се бе спекла по хълбока и вътрешната част на бедрото му и по камъчетата отдолу в гъста кафява каша заедно с тъканта на раздраните му джинси, които едва отлепи от покрива. Но поне раните вече не кървяха.

Закуцука към вентилационния отвор на около шест метра оттам, като на два пъти му се наложи да седне, за да преодолее гаденето и световъртежа. Слънцето печеше жестоко.

Маркучът вее още висеше в тъмната дупка, откъдето продължаваше да струи студен въздух. Водата бе спряла да тече. Лампите в хладилника не светеха. Бремън отмести маркуча и погледна към шесттонната цистерна на покрива, питайки се възможно ли е да е празна. После сви рамене и замъкна тежкия маркуч на южния край на покрива, за да го използва като въже, по което да се спусне долу.

Болката при приземяването го накара да се отпусне на каменната плоча под душа и да поседи там няколко минути с глава между коленете. След това стана на крака и се впусна в дългото пътешествие към хасиендата.

Мъртвият ротвайлер на ъгъла вече се бе подул и вонеше в обедната горещина. Очите му гъмжаха от мухи. Трите останали кучета не се надигнаха и не го залаяха, когато мина покрай тях — просто го проследиха с тревожни очи, докато слизаше към пътя и се изкачваше към голямата къща.

Отне му почти час да стигне дотам, да среже джинсите, да почисти раните на хълбока и бедрото си и да вземе душ, който обаче не му донесе обичайното блаженство, да намаже раните с мехлем — докато правеше това за миг изгуби съзнание, — после да изрови шишенце кодеинов „Тиленол“ от шкафчето с лекарства на мис Морган и след известно колебание да го мушне в джоба на ризата си, да намери и зареди една пушка и един пистолет от отворения сандък с оръжия в спалнята и да се придвижи до пристройката за чисти дрехи.

Бе привечер, когато отново се приближи до хладилника. Като видяха пушката, кучетата изскимтяха и се дръпнаха назад колкото им позволяваха ремъците. Бремън постави пред тях голямата купа с вода, която бе донесъл от пристройката и след малко Летиша, най-възрастната от тях, се престраши, пропълзя по корем до купата и започна да лочи водата с благодарност. Другите две последваха примера й.

Обърна им гръб и отключи катинара. Веригата се смъкна на земята.

Вратата не помръдна — бе замръзнала. Той я насили с железния лост, който бе взел от къщата, а щом поддаде — с цевта на пушката; отвори я и отстъпи назад. Лъхна го студен въздух, който се превърна в мъгла при трийсет и шест градусовия пек отвън. Смъкна предпазителя на оръжието и се сниши с пръст на спусъка. Слой лед, дебел почти деветдесет сантиметра, блестеше над нивото на пода.

Вътре не помръдваше нищо. Единствените звуци бяха от лоченето на ротвайлерите, които долизваха последните капки вода, мученето на няколко крави, завръщащи се от долното пасище и бръмченето на спомагателния генератор зад постройката.

Бремън почака още три минути и влезе, плъзгайки се по ледените могилки; веднага свърна вляво, вдигна пушката и изчака очите му да привикнат с мрака. След малко сведе оръжието и се изправи сред облачета от собствения си дъх. Тръгна бавно напред.

Повечето трупове по средните редове бяха съборени или от водната струя отгоре, или от яростта долу. Сега човешките и говеждите тела стояха застинали в сталагмити от неравен лед. Очевидно всичката вода от шесттонната цистерна се бе изляла тук. Тръгна по грапавите синьозелени ледени вихри изключително предпазливо, както за да не загуби равновесие, така и за да не стъпи върху някой от труповете, замръзнали в ледения кошмар под него.

Мис Морган бе точно под отвора; сноп слънчева светлина падаше през парите върху сталактитите с капчици вода по повърхността. Ледената могила тук бе поне метър висока и телата на жената и двете кучета прозираха през нея като някакъв белезникав триглав зеленчук. Нейното лице беше най-близо до повърхността — толкова близо, че едното й широко отворено синьо око се показваше над линията на скрежа. Ръцете й, със закривени като нокти на граблива птица пръсти, също стърчаха над общото ниво на леда като две грубо одялани скулптури, зарязани недовършени.

Устата й бе неестествено широко отворена; замръзналите й последни издихания приличаха на неподвижен водопад, свързващ я с леденото море наоколо, и в продължение на един налудничав миг предизвикващият погнуса образ бе така натрапчив, че Бремън си я представи как повръща цялото това море от нечист лед.

Кучетата изглеждаха като част от нея, вплетени едно в друго под кръста й в замръзнало стремително движение, а цевта на пушката се издигаше над леда откъм слабините на едното от тях в карикатурна ерекция.

Той наведе пушката надолу и протегна трепереща ръка, за да докосне леда над главата й, като че топлината на докосването му можеше да я накара да се размърда и започне да се мята под студения покров, а закривените й нокти да пробият леда и да се забият в тялото му.

Нищо не помръдваше, нямаше го и белия шум. Дъхът му замъгли леда над болезнено напрегнатото й лице със зяпнала уста.

Обърна се и излезе от помещението, като внимаваше да не стъпва там, където изотдолу го гледаха други замръзнали лица.

Потегли на смрачаване, като преди това отвърза кучетата и им изнесе достатъчно храна и вода за повече от седмица. Остави тойотата където си беше и взе джипа. Дистрибуторната капачка стоеше на тоалетната масичка на мис Морган като някакъв недодялан трофей. Не взе нито цент от парите й — нито даже полагащата му се заплата, — но натовари в джипа три пазарски чанти с храна и няколко осемлитрови пластмасови туби с вода. Почуди се дали да не вземе пушката или пистолета, но накрая ги избърса грижливо и ги сложи обратно в сандъка с оръжието. Известно време обикаля из пристройката и бърса предметите и мебелите там, за да заличи пръстовите си отпечатъци, но после поклати глава, качи се в джипа и тръгна.

Пое на запад в настъпилата нощ. Хладният пустинен въздух сякаш отвяваше назад кошмара, в който бе живял толкова време. Насочи се на запад — да се отправи на изток бе немислимо. Някъде след десет достигна междущатско шосе 70 и под Грийн ривър отново зави на запад, едва ли не очаквайки полицейската кола на Хауърд Колинс да се появи зад него с включени сигнални светлини. Но нищо подобно не се случи. Докато караше на запад през нощната Юта, се размина само с няколко автомобила.

Спря в Салина, за да налее бензин и когато излезе от града и пое на запад по магистрала 50, се озова зад бавнодвижеща се патрулна кола на щатската полиция. Изчака да стигнат до някое отклонение — то се оказа магистрала 89 — и свърна по него на юг.

Измина сто двайсет и пет мили в тази посока, на пътния възел при Лонг Вали отново сви на запад, мина през Сидър сити и над междущатско шосе 15, точно преди зазоряване, продължи на запад по щатско шосе 56 и паркира джипа — така че да не се вижда от пътя — зад някакви изсъхнали шубраци на отбивката източно от Панака, на двайсет мили отвъд границата на Невада. Закуси със сандвич с колбас и вода, простря одеялото върху прашните сухи листа в сянката на джипа и заспа преди съзнанието му да бе успяло да измъкне някой пресен спомен, който да го държи буден.

Следващата нощ, напредвайки бавно на юг през горите на Националния парк-резерват „Фаранагът“ по магистрала 93 без определена цел, долавяйки поривите и ехото на мисловната шумотевица откъм колите, с които се разминаваше, но въпреки това успяващ да се съсредоточи по-добре в неподвижния пустинен простор, отколкото през изминалите седмици, Бремън си даде сметка, че след още около седемдесет и пет мили бензинът, както и късметът му, ще свършат. Нямаше пари за влак или автобус, нито цент за храна, когато провизиите му се изчерпат и никакъв документ за самоличност в джоба си.

Нямаше и никакви хрумвания. Емоциите му, така изострени и изтормозени през последните седмици, засега не го измъчваха — сякаш бяха прибрани временно на склад. Чувствуваше се необичайно спокоен, блажено празен, съвсем като дете след продължителен и бурен плач.

Опита се да мисли за Гейл, за изследването на Голдмън и значението му, но всичко това бяха неща от един друг свят, останал някъде далече горе, под слънчевата светлина, в царството на нормалните хора. Там той нямаше да се завърне.

И продължи на юг, без да мисли; стрелката на горивопоказателя танцуваше около нулата. Изведнъж откри, че магистрала 93 свършва при междущатско шосе 15. Покорно последва изходното отклонение и продължи на юг през пустинята.

Десет минути по-късно, докато изкачваше немного стръмен склон, очаквайки всеки миг джипът да се закашля и спре, той примигна от изненада, тъй като пустинята избухна в светлини — реки от светлини, кръжащи съзвездия от светлини — и в мига на това електрическо богоявление разбра точно какво ще направи тази, следващата и по-следващите нощи. Решенията разцъфтяваха в ума му като внезапно пробляснало, от дълго време убягващо преобразуване в трудно уравнение, ясни като оазиса от блясък в пустинната нощ пред него.

Джипът все пак го откара достатъчно далече.