Кухият човек

Очи

Дори сега ми е трудно да проумея представата за смъртта, така, както ми я описват Джереми и Гейл.

Смъртта, умирането, краят, са понятие, което не е съществувало за мен, преди те да ме запознаят с мрачния му смисъл. Дори сега то ме тревожи с тъмната си, ирационална същност. В същото време ме интригува, дори ме привлича, и просто не мога да спра да се чудя дали истинският плод на забраненото за Адам и Ева дърво от приказките, които родителите на Гейл я карали да изучава с такова усърдие и постоянство, когато била дете, е бил наистина плодът на познанието, както се твърди, или самата смърт. Смъртта би могла да е привлекателна за едно божество, на което не му е позволено дори да спи, докато се грижи за творението Си.

Но не и за Гейл.

През първите часове и дни след откриването на тумора зад окото й, който не може да бъде отстранен с операция, тя е истинско олицетворение на смелостта и споделя оптимизма си с Джереми чрез думи и мисли. Сигурна е, че облъчването… или лекарствата… или пък някакво друго лечение, ще й помогнат. След като вече е намерила и познава врага, тя не се бои толкова от тъмнината под леглото.

Но когато болестта и ужасните мъки на болничното лечение я изтощават, изпълвайки нощите й с опасения, а следобедите — с гадене, Гейл започва да се отчайва. Тя разбира, че тъмнината под леглото не е самият рак, а смъртта, която той носи.

Гейл сънува, че е на задната седалка на своето волво, което лети към ръба на висока канара. На шофьорското място няма никой, а тя не може да достигне волана заради прозрачната плексигласова преграда, отделяща предната от задната част на колата. Джереми тича край волвото, но не може да го настигне; той крещи и размахва ръце, но Гейл не го чува.

Гейл и Джереми се пробуждат от кошмара в мига, когато колата полита надолу от края на канарата. И двамата виждат, че там няма нито скали, нито бряг, нито океан — нищо, освен ужасяваща тъмнина, която внушава представата за едно отчайващо с безкрайността си падане.

Джереми й помага доколкото може през зимните месеци и непрекъснато е близо до нея с мисли и реално присъствие, докато летят с ужасното влакче на болестта — надежда и признаци на подобрение единия ден, трохички от обещаващи резултати на следващия, после дни наред на засилващи се болки и немощ, и отчаяние.

През последните седмици и дни Гейл е по-силната, тази, която успява да отклони мислите им към други неща, когато може, и смело застава срещу всичко, което има да се преодолява, когато трябва. Джереми се отдръпва все по-навътре и по-навътре в себе си, приспиван от болката й и изтъняващата връзка между нея и земните неща.

Гейл лети към края на скалата, но Джереми остава с нея до последните няколко метра. Дори когато вече е твърде зле и физическата близост е немислима, когато косата й опадва, а болките стават толкова нетърпими, че тя живее единствено заради инжекциите, които й носят макар и кратко облекчение, все още има мигове на прояснение, в които отдавнашната им близост им позволява да се шегуват.

Гейл знае, че в глъбините на мислите си Джереми крие нещо от нея — досеща се единствено по отсъствието му върху покрития с белези мисловен щит — но има толкова неща, които той не желае да споделя откакто е започнал този болничен кошмар, и тя решава, че то е поредната лоша прогноза.

Колкото до Джереми, смущаващият факт за варикоцелето му е скриван толкова дълго, че вече е почти невъзможно да го сподели. Освен това, вече е безсмислено — те няма да имат свои деца.

Въпреки всичко, онази нощ, когато Джереми отива сам край фара Барнигът, за да погледат заедно с Гейл, която лежи в болничната си стая, океана и звездите, той решава да й го каже. Да сподели с нея всичките малки обиди и срамни истории, които е крил през годините — нещо като отварянето на вратите и прозорците на прашна стая, стояла заключена дълго време. Той не знае как ще реагира тя, но е уверен, че тези последни дни, които им остават да са заедно, не могат да бъдат това, което трябва да бъдат, ако не е откровен докрай. Джереми има на разположение часове, за да подготви своето признание, тъй като Гейл, упоена от лекарствата, прекарва в сън и извън досега на телепатията достатъчно дълго време.

Но той заспива малко преди зората на онзи Великден и когато се събужда, вече няма и последни дни. Тя е стигнала ръба на канарата, докато той е спал.

Била е сама. И уплашена. И не е могла да го докосне за последен път.

Да, тази представа за смъртта ми е много интересна. Виждам я така, както я вижда и Гейл — шепот откъм тъмното под леглото, също и като топлата прегръдка на забравата и прекратяването на болката.

Виждам я като нещо, което идва все по-близо и по-близо.

Да, интересува ме, но сега, когато завесата е вдигната вече толкова високо, малко е тъжно това, че на всичко живо един ден му идва краят и театърът може да се опразни, преди да е започнало последното действие.