Кухият човек

Ето как свършва светът

На Бремън му трябваха три дни и три нощи, за да откара волвото на стажанта от Сейнт Луис до източното крайбрежие. Налагаше му се често да спира по отбивките на междущатското шосе, твърде изтощен и сънлив, за да продължи. В портфейла на Брадли бе намерил само триста долара, но това беше предостатъчно за бензин. По време на прехода не яде нищо.

Мостът Бенджамин Франклин край Филаделфия беше почти пуст, когато го пресече час преди изгрева. По двулентовата магистрала през Ню Джърси не се виждаха коли. От време на време смъкваше леко телепатичния си щит, но всеки път се сепваше и го вдигаше обратно, връхлетян от бученето на мисловните потоци.

Не още.

Той пропъди мигрената, примигвайки, и се съсредоточи върху шофирането, като час по час поглеждаше към жабката, мислейки за увития в парцал предмет вътре. Сети се как на една от отбивките някъде в Индиана… или може би Охайо… до него спря пикап и дребничкият шофьор с изпито лице хукна към тоалетните. Бремън потрепера от облака гняв и подозрение, който обвиваше човека, но се усмихна, когато онзи се скри вътре.

Пистолетът калибър 38 беше скрит под шофьорската седалка на пикапа. Приличаше на оръжието, което Бремън бе захвърлил в мочурището във Флорида. Под седалката имаше и още патрони, но не ги бе взел. Този в патронника щеше да му бъде достатъчен.

Когато навлезе в Лонг Бийч Айлънд и пое на север към фара Барнигът, слънцето не бе изгряло, но утринната светлина вече бледнееше над покривите. Паркира близо до фара, пусна пистолета в кафява чанта и внимателно заключи колата. Под чистачката пъхна листче хартия с името и адреса на Брадли.

Гуменките му се напълниха с още влажния пясък. Брегът пустееше. Седна на завет в извивката на една ниска дюна, така че да вижда морето.

Съблече ризата си, сгъна я грижливо на пясъка до себе си и извади пистолета от чантата. Беше по-лек, отколкото си спомняше, и леко миришеше на смазка.

Никакви магически пръчки! Никакви чудотворци! Просто окончателен край на математически съвършения танц вътре. Ако има нещо друго, скъпа Гейл, ще трябва да ми помогнеш да го открия.

Смъкна телепатичния си щит.

Болката от милион хаотични мисли лумна зад очите му, сякаш там се бе забил върхът на алпинистки пикел. Щитът автоматично се вдигна, за да притъпи шума и облекчи мъчението, както винаги, откакто за пръв път бе узнал за тази си способност.

Отново спусна бариерата и я задържа насила, когато тя се опита да го защити. За пръв път през живота си Джереми Бремън разголи докрай съзнанието си за болката, за нараняващия свят и за безбройните гласове, които зовяха от кръговете на самотата.

Гейл. Повика нея и детето, но не ги усети, не чу гласовете им сред огромния хор, който бучеше като ураганен вятър. За да чуе тях, трябваше да чуе и всички останали.

Вдигна пистолета, опря дулото до слепоочието си и щракна ударника. Триенето беше слабо. Пръстът му се сви около спусъка.

Всичките кръгове на ада и разрухата, през които бе преминал.

Всичките дребнави подлости, низки желания, самотни пороци, порочни мисли. Всичкото насилие и предателство, и алчност, и егоизъм.

Бремън ги остави свободно да преминат през него, около него и вън от него. Той търсеше един-единствен глас в надигащата се какофония, заплашваща да изпълни цялата вселена. Болката беше непоносима, невероятна.

И изведнъж откъм лавината на болката долетя шепотът на другите гласове, тези, които не му бе позволено да чуе през време на дългото си слизане през кръговете на душевния ад. Това бяха нежните гласове на разума и състраданието, насърчителните гласове на родители, подкрепящи децата си в първите им стъпки, изпълнените с надежда гласове на мъже и жени, които — макар и далеч от човешкото съвършенство — се опитваха всеки ден да бъдат по-добри, отколкото е било предопределено от природата и средата им.

Но дори и тези тихи гласове носеха бремето на болката: болка от налаганите от живота компромиси, болка при мисълта за неизбежната собствена смърт и още по-мъчителните опасения за живота на децата им, болката от арогантността на насилниците, каквито и той бе срещнал в скитничеството си, и най-накрая болката от неотменимата преходност на всички земни удоволствия.

Но макар и тихи, тези нежни гласове — включително гласовете на Гейл и Роби — все пак бяха светлинка за него в мрака, който го обгръщаше. Съсредоточи се и продължи да ги слуша дори когато отслабнаха и бяха заглушени от какофонията на хаоса около тях.

Разбра, че за да ги чуе отново, ще трябва да изстрада докрай болезнените викове за помощ. Да ги погълне, поеме и попие в себе си като нафора, замесена с ножчета за бръснене в тестото.

Усещаше дулото на пистолета като студено кръгче върху слепоочието си. Пръстът му плътно обгръщаше спусъка.

Болката беше невъобразима и неизпитвана от човешко същество. Той я прие. Желаеше я. Пое я в себе си и се отвори още по-широко за нея.

Джереми Бремън не видя изгрева на слънцето. Слухът му престана да възприема звуците. Мозъкът му престана да приема съобщенията на уплашеното и уморено тяло; увеличаващият се натиск върху спусъка се превърна в нещо далечно и забравено. Бе се концентрирал със сила, която би могла да премества предмети, да стрива тухли на прах, да спира птици в полет. В кратките милисекунди той можеше да избира между частица и вълна, можеше да избира форма на съществуване. Светът крещеше в лицето му с пет милиарда изпълнени с мъка гласове, които настояваха да бъдат чути — пет милиарда изгубени деца, които чакаха някой да ги вземе на ръце; и той се отвори толкова широко, че да побере всичките.

Бремън дръпна спусъка.