Кухият човек

Очи

Смъртта ме интересува. За мен тя е нещо ново. Представата, че човек ей така престава да живее, е може би най-плашещата и очарователна идея, която съм възприел от Джереми.

Убеден съм, че първият сблъсък на Джереми със смъртта е бил доста жесток: смъртта на майка му, когато е бил на четири годинки. Телепатичните му способности тогава все още се проявяват рядко и стихийно — те не са нищо повече от появата на откъслечни мисли и кошмарни сънища, които впоследствие осъзнава, че не са негови — но в нощта, когато умира майка му, дарбата му изведнъж придобива нечувана сила и проницателност.

Името й е Елизабет Съскайнд Бремън и в нощта на своята кончина е на двайсет и девет години. Прибира се в къщи от игра на покер с приятелки. Групата от шест до десет жени се събира веднъж месечно от години, още когато повечето не са били омъжени; нея вечер са ходили във Филаделфия, за да присъстват на откриването на изложба в музея на изкуствата и после да отидат на джазов концерт. Предварително решават коя от тях ще е „набеденият шофьор“, макар този израз все още да не е придобил популярност тогава, и Кари, приятелката на Елизабет от детинство, не пие нищо преди да тръгнат да се прибират. Четири от приятелките живеят на по половин час път една от друга, близо до дома на Бремън в Бъкс Каунти, и жените се разполагат в огромния шевролет на Кари късно вечерта, когато пияният изскача на платното на магистралата „Шулкил“.

Движението е претоварено, колата се движи в най-лявата лента и разполагат само с две секунди за реакция, след като пияният изскача на платното от мястото, където мантинелата е в ремонт. Сблъсъкът е неизбежен. Майката на Джереми, приятелката й Кари и една друга жена, която се казва Марги Шиърсън, загиват на място. Четвъртата — нова приятелка на Кари, която излиза с тях за пръв път тази вечер, — е изхвърлена вън от колата и оцелява, но остава парализирана до края на живота си. Пияният — чието име Джереми не си спомня, макар през последвалите години да го среща написано не един път — се отървава само с леки наранявания.

Джереми внезапно се събужда и започва да крещи, при което баща му хуква към стаята му на горния етаж. Момчето продължава да крещи, когато двайсет и пет минути по-късно се обаждат от пътната полиция.

Спомня си всяка подробност от следващите няколко часа: как отиват с баща си в болницата, как там никой не знае къде са откарали тялото на Елизабет Бремън; как го карат да стои до баща си в моргата, докато Джон Бремън оглежда един по един труповете на жени, за да „идентифицира“ липсващата Джейн Доу; как накрая съобщават, че тялото не е било докарано тук с труповете на останалите жертви, а в моргата на съседния окръг. Джереми си спомня дългото пътуване в дъждовната нощ, отражението на бащиното му лице в огледалото, осветено от лампичките на контролното табло, и песента, която звучи от радиото — „Априлска любов“ на Пат Буун — и после лутането, докато намерят моргата чак в някакъв запустял промишлен район на Филаделфия.

Най-после Джереми си спомня как се втренчва в лицето и тялото на майка си. То не е покрито с чаршаф, както във филмите, които ще гледа през идващите години, а е напъхано в прозрачен найлонов чувал — като завеса за баня — през който размазаното лице и потрошеното тяло на Елизабет Съскайнд Бремън сияят с млечна светлина. Съненият санитар грубо дърпа ципа на чувала и го смъква чак до голите гърди на мъртвата му майка. Те са все още изпоцапани с незасъхнала кръв. Джон Бремън придърпва чувала по-нагоре със същите познати движения, с които стотици пъти е подпъхвал завивките на момчето, и кимва мълчаливо в знак, че е разпознал трупа. Очите на майка му са полуотворени, като че тримата играят на криеница и тя ги следи с поглед.

Разбира се, онази нощ баща му не го е взел със себе си. Джереми е оставен у съседите, сложен е да спи на дивана в гостната, в която мирише на препарат за почистване на килими, и е съпреживял всеки миг от бащиния си кошмар, докато лежи буден между чистите чаршафи и се взира с широко отворени очи в бавно пълзящите по тавана на гостната ивици светлина от фаровете на преминаващите коли, чиито гуми съскат по мократа настилка. Едва след повече от двайсет години, когато е вече женен за Гейл, той осъзнава това. Всъщност, осъзнава го Гейл и прекъсва горестния му разказ за събитията през онази нощ; именно тя е, която има достъп до някои от спомените на Джереми, заключени дори за самия него.

Четиригодишният Джереми не заплаква през онази нощ, но сега, двайсет и една години по-късно, той плаче: плаче на рамото на Гейл почти час. Плаче за майка си и баща си, също вече покойник. Умрял е от рак, без да е получил прошка от сина си. Джереми плаче за себе си.

Не съм много сигурен кога е била първата телепатична среща на Гейл със смъртта. Има спомени за погребението на котката й Лео, когато е на пет години, но мислите за премазаното от кола животно през последните му часове вероятно са по-скоро проява на скръб по липсата на топлината и мъркането му, отколкото истинска връзка със съзнанието на котката.

Родителите на Гейл са християни фундаменталисти и докато Гейл расте, стават все по-ревностни фанатици, така че тя рядко чува да се говори за смъртта освен като за „отпътуване към царството небесно“. Когато е на осем години и баба й умира — била е строга и студена, вмирисана на старост възрастна лейди, при която Гейл рядко ходи, — баща й я повдига, за да види тялото в ковчега и шепне в ухото й: „Това не е баба… Баба е в рая“.

Гейл отдавна, още преди смъртта на баба си, е решила, че раят е просто едно гърне с лайна. Ето думите на дядо й Бъди: „Всичките тия приказки, Бийни, са ала-бала. Туй раят и ангелските хорове… са гърне с лайна. Ние умираме и наторяваме земята, точно както Лео в задния двор. Единственото, което знаем, че се случва след като пукнем, е че помагаме на тревата и цветята да пораснат; всичко друго е гърне с лайна.“ Гейл така и не научава защо дядо й я нарича „Бийни“, но смята, че има нещо общо с някаква негова сестра, починала още като дете.

Смъртта, решава тя отрано, е проста работа. Умираш и помагаш на тревата и цветята да растат. Всичко останало е гърне с лайна.

Майка й я чува да споделя тази своя философия със съседското момиче, докато двете погребват умрял хамстер, изпраща съседчето у тях и в продължение на час и нещо й държи пламенна проповед за Светото писание — за това, че Библията е Божието слово на земята и колко е глупаво да се мисли, че хората просто ей тъй умират веднъж завинаги. Гейл я гледа и слуша, но упорито отказва да се отрече от убежденията си. Майка й заявява, че дядо й Бъди е пияница.

Ти също, казва си деветгодишното момиченце, но само на ум. То не е узнало този факт посредством телепатичните си способности — ще ги овладее едва четири години по-късно, когато навлезе в пубертета, — а е стигнало до него по пътя на логическите умозаключения, когато намира отварачката за консерви под кърпите в банята, когато чува майка си да говори завалено и на висок глас късно вечер и когато слуша глъчката от празненствата на долния етаж, на които родителите й канят гости в чест на преродените си приятели.

По ирония на съдбата първият близък й човек, който умира, след като тя е вече господарка на телепатичните си способности, е дядо й Бъди. Взела е автобус чак до Чикаго, за да посети дядо Бъди в болницата, където старецът бере душа. Той не може да говори; в разяденото му от рак гърло е вкарана дихателна тръба, отвеждаща въздуха в разядените от рак дробове, но петнайсетгодишната Гейл остава при него цели шест часа, дълго след края на времето за посещение, държи ръката му и се опитва да проектира собствените си мисли върху неговите през подвижните завеси на болката и обезболяващите средства. Няма признаци, че той чува мислените й съобщения, макар тя да успява да преодолее сложната и пъстра плетеница от спомени и бълнувания. Иззад тях се долавя чувството на тъга и загуба, съсредоточено около сестричката му Бийни, която е била единствената близка душа на дядо Бъди в този враждебен свят.

Дядо Бъди, излъчва Гейл отново и отново, ако не е гърне с лайна… раят и всичко останало… дай ми знак. Изпрати ми някаква мисъл.

Експериментът я ужасява и вълнува. Лежи будна три нощи и й се иска да не е изпращала мислите си на своя умиращ приятел; всяка нощ очаква духът на мъртвия дядо Бъди да се яви и да я събуди, но на четвъртата все още няма нищо — нито дрезгавият му шепот, нито топлите мисли, нито някакъв признак за съществуването му „в отвъдното“ — само тишина и празнота.

Тишина и празнота. Такава остава представата на Гейл за смъртта до края на живота й, включително и през последните й седмици, когато не е в състояние да скрие от Джереми отчаянието си. Той не се опитва да я разубеждава, макар че продължава да споделя с нея слънчевата светлина и надеждата, дори когато тя вече вижда малко от първото и нищо от второто.

Тишина и празнота. Това е смъртта за Гейл.

А сега и за Джереми.