Кухият човек

Очи, които аз

Джереми е вътре. Пропада през слоеве забавени топлинни полета. Безцветни слънца се въртят край него в три измерения.

Тъмни сфери експлодират и го ослепяват. Обкръжават го водопади от докосвания, ручеи от аромати и едва доловима хармония в безшумния вятър.

Подкрепят го хиляди невидими ръце — те го докосват и изучават. По устните му пробягват пръсти, длани опипват гърдите му и се плъзгат по корема му, шепи обгръщат пениса му, без страст, като на преглед при лекар, и отминават.

Внезапно попада във вода — не, заравя се в нещо по-гъсто от вода. Не може да диша. Започва отчаяно да маха с ръце и крака срещу злокобното течение и усеща, че се придвижва нагоре. Няма светлина, няма чувство за посока, освен едва доловимото усещане за теглеща го надолу гравитация, но той гребе с ръце из неподатливото желе около себе си и се бори с нея, защото знае, че да остане там, където е, ще е все едно да бъде погребан жив.

Неочаквано веществото се размърдва и Джереми е изхвърлен нагоре в някакъв вакуум, който стяга главата му като менгеме. Притиснат е, стегнат и пресован така здраво, че ребрата и черепът му навярно отново са натрошени, после изведнъж усеща, че е избутван през тясно отвърстие и главата му изскача над повърхността.

Отваря уста, за да извика, и въздухът нахлува в дробовете му като вода в гърдите на давещ се човек. Викът му сякаш няма край, и когато все пак отзвучава, ехо липсва.

Събужда се в просторна равнина.

Не е нито ден, нито нощ. Бледа светлина с цвят на праскова залива всичко. Сухата оранжева почва е разделена от мрежа пукнатини на отделни парчета, които се губят в безкрайността. Хоризонт няма. Джереми си казва, че напуканата земя е като наводнявано поле по време на суша.

Над него няма небе, а слоест, осветен от прасковената светлина кристал. Представя си, че се намира в сутерена на прозрачен плексигласов небостъргач. Празен. Лежи по гръб и гледа нагоре през безкрайните етажи кристална пустота.

След известно време сяда и се заема да изучава тялото си. Гол е. Има чувството, че кожата му е търкана с шкурка. Прокарва ръка по корема си, докосва раменете, ръцете и лицето си, но минава цяла минута, преди да осъзнае, че всички рани и белези са изчезнали — счупената ръка, драскотината от куршума, счупените ребра, следите от ухапванията по бедрото и слабините, както и контузиите и разкъсванията по лицето. За миг едва не полудява от мисълта, че не е в своето тяло, но поглежда надолу и вижда белега на коляното си от падането с мотоциклета, когато е бил седемнайсетгодишен, а също и бенката под мишницата.

Когато се изправя на крака, му се завива свят.

Малко по-късно Джереми тръгва. Гладките плочи под босите му нозе са топли. Върви без цел и посока. Веднъж, в ранчото на мис Морган, бе ходил по обширно поле от сол точно по залез. Това е нещо подобно… но не съвсем.

Стъпѝ в цепнатината, та си строши краката.

Крачи известно време, макар времето да е без значение тук, в тази оранжева равнина без слънце. Кристалните слоеве над него нито се местят, нито проблясват. После спира; мястото по нищо не се отличава от онова, където е лежал. Главата го боли. Отново ляга по гръб, усещайки гладката повърхност под себе си — тя повече напомня за напечена от слънцето пластмаса, отколкото на пясък или камък — и докато лежи, си представя, че е някакво морско дънно същество, което се взира нагоре през водните пластове.

Дъното на басейна. Болезненото нежелание да се завърне под светлината.

Светлината с цвят на праскова къпе Джереми в топлите си вълни. Тялото му блести. Той затваря очи. И заспива.

Събужда се внезапно, с разширени и потрепващи ноздри и наострени от усилието да доловят посоката на звука уши. Цари непрогледен мрак.

Нещо се движи в нощта.

Джереми застива неподвижно в тъмнината и затаява дъх. Системата от жлези в тялото му реагира като на същество отпреди повече от милион години. Той се приготвя да бяга или да се бие, но непрогледният и непонятен мрак елиминира първата възможност. Приготвя се за бой. Юмруците му се свиват, сърцето му ускорява ритъм, очите му се напрягат да зърнат врага.

Нещо се движи в нощта.

Усеща го близо до себе си. Долавя силата и тежестта му по вибрациите на почвата. Нещото е огромно, земята и тялото на Джереми потреперват при всяка негова стъпка, и се приближава. Знае, че нещото с лекота намира пътя си в мрака. И че го вижда.

После то се надвесва над него и Джереми чувства настойчивостта на погледа му. Коленичи на внезапно изстиналата земя и се свива на кълбо.

Нещото го докосва.

Той едва сдържа порива си да изкрещи. Стисва го гигантска ръка — нещо грубо и огромно, което въобще не е ръка — и внезапно го издига високо в мрака. Отново усеща силата на съществото по яката хватка, в която ребрата му пукат, и е сигурен, че то може да го смачка, ако поиска. Но очевидно не иска. Поне засега.

Има чувството, че го оглеждат, изучават и претеглят на някаква невидима везна. Безпомощен е, но изпълнен с пасивната доверчивост, която човек изпитва, когато лежи гол на масата за рентгенов преглед и знае, че невидимите лъчи пронизват тялото му, за да открият злокачествените образувания, загнилата тъкън и семената на смъртта.

Нещото го спуска долу.

Джереми не чува други звуци, освен собственото си пресекливо дишане, но долавя как огромните стъпки се отдалечават. Невероятно — те се отдалечават във всички посоки, като вълнички от паднал в езеро камък. От раменете му се смъква тежест и за собствен ужас открива, че плаче.

След известно време се изправя на крака. Извиква в тъмнината, но звукът от гласа му е слаб и бързо заглъхва; след малко дори не е сигурен, че самият той го е чул.

Изтощен и все още ридаещ, Джереми блъска земята с юмруци и продължава да плаче. Тъмнината е една и съща, все едно дали очите му са отворени или не, а после, когато заспива, сънува единствено мрак.