Кухият човек

Очи

В неделя Гейл и Джереми се качват на влака в Бостън, за да се приберат у дома; по пътя не разговарят гласно за впечатленията си от Джейкъб Голдмън, а обменят мисли.

Научи ли историята за семейството му, загинало в Холокоста?

Холокост? Джереми бе почувствувал мощта на интелекта на Джейкъб Голдмън и от време на време, докато траеха продължителните им разговори, бе смъквал мисловния си щит и надзъртал в ума на учения, за да си изясни някоя идея или детайл от експериментите, но общо взето бе проявил уважение към интимния свят на стареца. Не.

Ах, Джери… Тъгата на Гейл е като тъмна сянка, прокрадваща се върху слънчев пейзаж. Тя поглежда през прозореца към градската пустош отвън. Не исках да любопитствам, но всеки път, когато се опитвах да разбера за какво си говорите, виждах все нови и нови образи и спомени.

Какви образи, момиче?

Сивото небе, сивите бараки, сивата земя, сивите наблюдателни вишки… черната бодлива тел на фона на сивото небе. Раираните униформи, остриганите глави, мършавите като скелети силуети в груби торбести вълнени дрехи. Сутрешната проверка в млечната утринна светлина, дъхът на концлагеристите, издигащ се като мъгла над тях. Германските есесовци с дебели вълнени шинели, кожени колани и кожени ботуши, изглеждащи охранени и доволни в бледата зора. Викове. Крясъци. Маршируващите боси нозе на командата, определена за работа в гората.

Жена му и сина му загинали там, Джери.

Това Аушвиц ли е?

Не, казва се Равенсбрюк. Малък лагер. Преживели там пет зими. Разделени. Но си изпращали бележки по тайна съобщителна мрежа. Жена му и синът му били разстреляни две седмици преди освобождаването на лагера.

Бремън примигва. Тракането на металните колела по металните релси е като хипноза. Той затваря очи. Не знаех. А дъщеря му — Ребека?… Тази, за която каза, че била в Лондон?

Джейкъб се оженил повторно през 1954-а. Втората му съпруга била британка… от медицинската част, която освободила лагера.

Къде е тя сега?

Умряла от рак през 1963-а.

Господи.

Джери, той е толкова тъжен! Не го ли усети? Никога не съм се сблъсквала с по-дълбока тъга.

Бремън отваря очи и потрива бузи. Не се е бръснал тази сутрин и косъмчетата вече бодат. Да… Усетих някаква обща тъга. Но вълнението му от експериментите също е забележително, Гейл. Те наистина го вълнуват.

Както и теб.

Е, да… Той изпрати образ с Джейкъб и себе си в Стокхолм при получаването на общата Нобелова награда. Но Гейл не се засмя.

Джери, не разбрах всичко за тая квантова физика. Искам да кажа, стана ми ясна връзката между относителността и твоята дисертация… както и доста неща за теорията на вероятностите и несигурността… но какво общо има всичко това с работата на Джейкъб по изучаването на мозъка?

Обръща се и я поглежда. Искам да ти го обясня с помощта на най-простата математика.

Предпочитам с думи.

Той въздиша и затваря очи. О кей… ясно ли ти е как изследванията на Джейкъб се превеждат на езика на моята математика? Как проявленията на неврологичните вълни, които той записва, завършват в един вид суперхолограми? Сложни, взаимодействуващи си полета?

Да.

Така, да направим следващата крачка. Но не съм сигурен къде ще ни отведе тя. За да мога да работя както трябва с данните, трябва да усвоя новата нелинейна математика, която наричат математика на хаоса, а също и геометрията на неправилните повърхнини. Не знам какво общо имат тук неправилните повърхнини, но данните предполагат, че има някаква връзка…

На въпроса, Джери.

Добре. Работата е там, че снимките на Джейкъб на човешкото съзнание — на човешката личност — в действие поставят въпроса за класическия „експеримент с двата процепа“ в квантовата механика. Спомняш ли си го от университета? Той е довел до така наречената Копенхагенска интерпретация.

Припомни ми го.

Ами квантовата механика твърди, че енергията и материята на най-малките частици понякога се проявяват като вълни, понякога — като частици. Зависи от това по какъв начин ги наблюдаваш. Но истински ужасното в квантовата механика — оная мистична нейна част, която Айнщайн отказал да приеме, — е идеята, че самото наблюдение е това, което превръща обекта в едното или другото.

В какво са тези процепи?

През изминалия половин век учените непрекъснато повтарят експерименти, където частиците — вероятно електрони — се изстрелват към бариера с два успоредни процепа в нея. На екран зад тази бариера се виждат преминалите електрони, фотони, или бог знае какво…

Гейл се изправя и се намръщва. През нейния поглед той вижда своето напрегнато лице със затворени очи. Джери, сигурен ли си, че това има нещо общо с изследванията на Джейкъб Голдмън и човешкото съзнание?

Бремън отваря очи. Потърпи още малко. Той отваря две бутилки портокалов сок и подава едната на Гейл. Този експеримент показва недвусмислено колко мистична, и по-точно своенравна, е вселената.

Давай. Портокаловият сок е топъл. Гейл се мръщи и връща бутилката в чантата.

Добре. Имаме два процепа — единият е затворен, електроните или частиците преминават през другия. Какво ще видим на екрана зад бариерата?

Ако е отворен само единият процеп?

Да.

Ами… Гейл ненавижда главоблъсканиците. Винаги ги е ненавиждала. Смята ги за изобретение на хора, на които им доставя удоволствие да объркват другите. Ако забележи и най-малката следа от снизхождение в тона на Джереми, тя ще забие юмрук право в слънчевия му сплит. Ами предполагам, че ще видим една линия от електрони. Ивица светлина или нещо подобно.

Правилно. В потока мисли на Джереми се долавя педантизмът, присъщ на събеседванията със студентите му, но за щастие снизхождение липсва. Има само вълнение от обсъждането на едно толкова интересно явление. Ударът в слънчевия сплит му се разминава.

Добре, продължава той, а какво ще видим, ако са отворени и двата процепа?

Две ивици светлина… или електрони.

Джереми изпраща образ с ухилена чеширска котка. Ха-ха. Грешка. Така би отговорил всеки човек с нормално макро-вселенско съзнание, но експериментът показва друго. Когато се извърши с два отворени процепа, на екрана винаги се наблюдават редуващи се светли и тъмни ивици.

Гейл загризва нокътя на палеца си. Редуващи се светли и тъмни ивици… ами да! Само един бегъл поглед върху изреченията и образите, които й подготвя Джереми, й е достатъчен, за да се досети. Ако са отворени и двата процепа, електроните се проявяват като вълни, а не като частици. Тъмните ивици са местата, където вълните се пресичат и взаимно се унищожават.

Браво, момиче. Класически случай на интерференция.

Но какъв е проблемът? Нали според квантовата механика късчета материя и енергия могат да се проявяват и като вълни, и като частици. Нали тъкмо това доказва и експериментът? Значи всичко е наред с науката… нали?

Бремън изпраща образ с човече на пружина, което изскача от кутийка и кима. Да… с науката всичко е наред, но здравият разум е в опасност. Номерът е, след всичките тия години, че самото наблюдение кара тези частици-вълни да преминават от едното в другото състояние. Правени са изключително сложни опити да се зърне електронът през време на преминаването му, като единият процеп се затваря, докато преминава през другия; правено е какво ли не. Електронът, или фотонът, или каквото там използват, като че всеки път знае дали вторият процеп е отворен или не. Наистина, електроните се държат така, като че не само знаят колко процепи са отворени, но и че ги наблюдаваме! При други експерименти — експериментът на различията на Бел, например, се получава същата реакция от разделени частици, които се отдалечават една от друга със скоростта на светлината. Едната „знае“ състоянието на другата.

Гейл изпраща образ с цял ред въпросителни. Осъществяване на връзка със скорост, по-голяма от тази на светлината? изпраща тя. Това е невъзможно. Частиците не могат да обменят информация, ако се раздалечават със скоростта на светлината. Нищо не може да се движи по-бързо от светлинната… нали?

Така е, момиче. Джереми предава пулсациите на връхлетялото го силно главоболие. И това причинява главоболие на физиците вече десетилетия. Тези проклети частички не само че извършват невъзможното — като това, дето знаят какво прави близнакът им в експеримента с двата процепа и в този на Бел и всички други — но не ни дават никаква възможност да зърнем истинското вещество на вселената. Частицата зад завесата, със съблечени дрехи.

Гейл се опитва да си го представи. Не успява. Частица без дрехи?

Все още не сме измислили способ — въпреки цялата ни свръхтехнология и толкова нобелисти, — който да ни позволи да видим истинското вещество на вселената в двете му разновидности.

В двете му разновидности? Гейл започва да се дразни. Искаш да кажеш като вълна и частица едновременно?

Да.

Но с какво тия квантови истории ни помагат да разберем защо човешкото съзнание… личността… представлява суперхолограма?

Бремън кима. Част от него си мисли за семейството на Джейкъб Голдмън в лагерите на смъртта. Гейл, данните, които получава Джейкъб… вълновите модели, които превеждам чрез преобразуванията на Фурие и всичко останало… са отражение на вселената.

Гейл затаява дъх. Огледала. В петък говорихте за огледала. Огледала на… вселената?

Да. Мозъците, които Джейкъб изследва — тези невероятно сложни холографически структури, мозъците на студентите… и всичко се свежда до един бегъл поглед към неподредеността на вселената. Тоест, то е като експеримента с двата процепа… колкото и да сме умни, зад завесата виждаме все същата магия.

Гейл кима. Вълни или частици. Никога и двете.

Точно така, момиче. Но тук не става дума точно за вълните и частиците. Човешкото съзнание изглежда разбива структурите на вероятността както в макро-, така и в микрокосмоса…

Което означава?

Той се опитва да побере цялата мощ на понятието в думи. Не успява. Което означава, че хората… ние… ти и аз, всички хора… не само отразяваме вселената, превръщайки вероятностните структури в структури на реалността, така да се каже, но… О, боже, Гейл, ние я създаваме всеки миг и всяка секунда. Гейл се втренчва в него.

Улавя ръцете й, опитвайки се посредством силата на волята да й внуши ужасната значимост на идеята. Ние сме наблюдателите, Гейл. Всички ние. И без нас… според уравненията на черната ми дъска у дома… без нас вселената би била чиста двойнственост, безкраен ред от вероятностни структури, безкрайна модалност.

Хаос, изпраща Гейл.

Да. Точно така. Хаос. Той се отпуска назад. Ризата му лепне от пот по гърба и хълбоците му.

Гейл мълчаливо смила казаното. Влакът се носи на юг. Влизат в къс тунел и за малко става тъмно, после отново са сред сивкавата светлина. Солипсизъм, изпраща тя.

А? Джереми е потънал в уравненията си.

С Джейкъб говорехте за солипсизма. Защо? Защото изследването му доказва, че човекът, в края на краищата, е мярка за всички неща? Гейл никога не се колебае да използва думата „човек“ вместо „хора“ или „човечество“. Тя винаги твърди, че цени яснотата повече от феминистичните обобщения.

Отчасти… Джереми отново се замисля върху преобразуванията на Фурие, но повече за да скрие нещо от Гейл, отколкото за да реши математическата задача.

Защо ти… Кой е този Еверет, за когото си мислиш? Какво общо има той с дървото, което се опитваш да скриеш?

Джереми въздъхва. Спомняш ли си, че двамата с Джейкъб разговаряхме за теорията, която един човек на име Хю Еверет създал преди около трийсет и пет години?

Гейл го поглежда, вижда затворените му очи и му изпраща образ, в който тя кима.

Както и да е, казва Джереми, изследванията на Еверет… също и на Брайс Де Уит и другите през последните години… са доста своеобразни. Те решават повечето от очевидните парадокси на квантовата механика, но нагазват в истински дълбоките води на теорията. И…

Гейл нетърпеливо заобикаля думите и изплъзващите се математически образи и наднича в същността на това, което Джереми се опитва да обясни.

— Успоредни светове! — Тя си дава сметка, че го е казала на глас, едва ли не го е изкрещяла. Един човек от другата страна на пътеката ги поглежда, после отново се зачита във вестника си. Успоредни светове, изпраща отново тя с телепатичен шепот.

Джереми трепва. Това е термин от научната фантастика.

Да, Джери, но този Хю Еверет пръв допуска разделянето на реалността на еднакви отделни успоредни светове… или успоредни вселени… нали?

Джереми продължава да се мръщи, но долавя, че понятието й е ясно. Може би. Хм… да вземем например експеримента с двата процепа. Когато се опитаме да наблюдаваме разпръскващата се електронна вълна, електронът разбира, че го наблюдаваме и се превръща в определена частица. Когато не го наблюдаваме, електронът си запазва правото, на избор — частица и вълна. Най-интересно е, когато е под формата на вълна… спомняш ли си интерференцията?

Да.

Това е интерференция на вълни, така, но според терминологията на Борн тази вълнова интерференция не се предизвиква от електроните, преминаващи през процепа, а от вероятността на преминаващите вълни. Това, което интерферира, са вероятностни вълни!

Гейл примигва. Изтървах нишката, Кемо Сабе.

Джереми се опитва да даде пример, но опитът му завършва с изпращането на примитивно уравнение:

Тя се намръщва, Джереми изпраща едно По дяволите! и изтрива черната дъска в съзнанието си.

Момиче, това означава, че частиците са си частици, но фактът, че ги наблюдаваме, ги кара да си избират начин на действие… тази дупка? или онази? — толкова богат избор!… и тъй като вероятността да минат през дадена дупка е същата, каквато и да минат през другата, ние регистрираме вероятностни вълни, които създават дифракционната картина на екрана зад процепите.

Гейл кима, започвайки да проумява.

Браво, момиче, окуражава я Джереми. Ние наблюдаваме срива на вероятностни структури. Изчерпването на алтернативите. Наблюдаваме как проклетата вселена подбира сама себе си от един ограничен диапазон вероятности в още по-ограничен кръг от реалности.

Гейл се сеща за дървото, за което си мисли Джереми. А теорията на този Хю Еверет…

Точно така! Джереми е въодушевен. От години е чакал удобен случай да поговори с Гейл за тези неща, но се е боял да не го сметне за прекалено досаден. Теорията на Еверет казва, че когато принуждаваме електрона да избира, той всъщност не избира процеп или вероятност, а просто отцепва цяла друга реалност, в която ние… зрителите… го наблюдаваме да преминава през единия процеп, докато неговият еднакъв и отделен двойник преминава през другия.

На Гейл й се замайва главата от увенчалото се с успех усилие да разбере. А наблюдателите от „втората вселена“ го виждат да преминава през другата дупка!

— Да! — изкрещява Джереми, после се оглежда сепнато, но никой не им обръща внимание. Той отново затваря очи, за да види по-ясно образите. Точно така! Еверет елегантно разрешава парадоксите на квантовата механика, твърдейки, че всеки път, когато частица от квантова енергия или материя е принудена да направи подобен избор — тоест, когато се опитаме да наблюдаваме това, — върху дървото на реалността израства нов клон. На бял свят се появяват две еднакви и отделни реалности!

Гейл се мъчи да си припомни синьо-белите корици на поредицата си научнофантастични романи. Успоредни светове! Точно както го казах.

Не съвсем успоредни, изпраща Джереми. Думите и образите не са в състояние да го илюстрират; представи си едно непрекъснато разклоняващо се дърво:

Гейл е изтощена. Добре… И това, за което ти и Джейкъб бяхте толкова разтревожени и развълнувани, е че твоят анализ на холограмите… на тези стоящи вълни, които според теб изразяват човешкото съзнание…, има нещо общо с теорията на Еверет?

Джереми си мисли за стотиците си уравнения у дома, запълващи черната дъска и достатъчно за една нова дисертация листи хартия. Изследването на холографското съзнание на Джейкъб показва, че то прекъсва вероятностните функции на реалността… „избира“… по същия начин, по който го правят и електроните.

Гейл се дразни от простотата на обяснението му. Не съм бавноразвиваща се, Джери. На хората не им се налага да избират през кой процеп да се мушнат. Животът им не свършва с петно от интерферирали вероятностни вълни на стената!

Джереми праща безсловесно разкаяние, но последвалата му реплика е настойчива и без следа от извинение. Напротив! Всички ние го правим! Не само в милионите избори, които правим всеки ден… Да стоим ли? Да седим ли? Този влак ли да вземем или следващия? Какъв цвят вратовръзка да си купя?… Но и в по-важните неща, като например интерпретацията на данните, които вселената ни изпраща чрез сетивата ни всяка секунда. Ето къде правим нашия избор, Гейл… ето къде математиката казва на мен и на Джейкъб, че вероятностните структури се сриват и възникват в различни комбинации на всеки няколко секунди, като така интерпретират действителността! Джереми мислено си отбелязва да поръча най-новите материали върху математиката на хаоса и анализите на неправилните повърхнини веднага щом се приберат.

Гейл вижда недостатък в теорията му. Но Джери, твоята и моята реалности не са отделни неща. Знаем го благодарение на телепатичната си способност. Ние виждаме едни и същи неща… помирисваме едни и същи неща… докосваме едни и същи неща.

Той хваща ръката й. Това е, което трябва да изследваме с Джейкъб, момиче. Вероятностните структури непрекъснато се сриват… превръщат се от почти безкрайни серии в крайни… при всички наблюдавани стоящи вълни и визуализирани съзнания… но изглежда съществува някакъв фактор, който всяка секунда решава каква да бъде наблюдаваната реалност.

Гейл прехапва устни. ???????????????????

Джереми опитва отново. Като че някакъв диспечер нарежда на електроните през кой процеп да минат, момиче. Някаква сила… някакъв господар на вероятностите, който нарежда на цялата човешка раса… или поне на неколкостотинте нейни представители, изследвани досега от Джейкъб… точно как да възприемат една действителност, която би трябвало да е невероятно изменчива. Хаотична.

Известно време никой от двамата не изпраща нищо. После Гейл предлага: Бог?

Джереми понечва да се усмихне, но се отказва. Долавя колко сериозна е тя. Може би не Бог, изпраща той, но поне Неговият зар.

Гейл обръща лице към прозореца. Сивите тухлени сгради, край които минават, й напомнят за дългите бараки в Равенсбрюк.

Повече никой от двамата не се опитва да осъществи телепатичен контакт с другия, преди да са се прибрали у дома и да са си легнали.