Кухият човек

Ей там флаг над мъглата

Два дни след погребението Франк Лоулъл, завеждащият катедрата по математика в Хейвърфордския университет, пристигна в къщата на Бремън, за да го увери, че мястото му ще се пази, независимо какво е решил да прави през следващите няколко месеца.

— Сериозно, Джери — говореше Франк. — Няма нужда да се тревожиш поне за това. Направи всичко възможно, за да спасиш каквото е останало. Щом решиш, че ти се работи, мястото е твое.

Франк завърши с пленителната си момчешка усмивка и нагласи очилата си без рамки. Имаше топчести бузи на тринайсетгодишно хлапе над гъстата си брада. Погледът на сините му очи бе открит и сърдечен.

Чудесно. Един съперник по-малко. Никога не е харесвал Бремън… прекалено умен е. Изследването върху Голдмън го превръщаше в реална заплаха.

Спомени за младата блондинка, която Франк бе интервюирал предното лято и с която бе спал през цялата дълга зима.

Отлично. Вече няма да е нужно да лъже Нел и да измисля конференции, за които да лети през почивните дни. Шери ще може да остане в града, някъде край колежа, и следващата Коледа да получи мястото на Бремън, ако той се забави твърде дълго. Чудесно.

— Сериозно, Джер — рече Франк и се наведе, за да потупа коляното му. — Можеш да отсъствуваш толкова, колкото ти се ще. Ще го минем за поредната ти седма година и ще ти пазим мястото.

Бремън вдигна глава и кимна. Три дена по-късно изпрати по пощата оставката си.

Дороти Паркс от катедрата по психология дойде на третия ден от погребението, настоя да му приготви вечеря и остана до късно вечерта, обяснявайки му механизма на скръбта. Седяха на верандата, докато тъмнината и нощният хлад не ги прогониха вътре. Зимата вече се усещаше.

— Трябва да разбереш, Джереми, че напускането на обичайната среда е често срещана грешка при хората, наскоро претърпели сериозна загуба. Прекалено дългото отсъствие от работа, честата смяна на жилища… всичко това на пръв поглед като че помага, но всъщност то е просто само начин да се отложи неизбежният сблъсък с тъгата.

Бремън кимна и се заслуша внимателно.

— Сега ти си в стадия на отрицанието — продължи Дороти. — Така както Гейл е трябвало да премине през него със своя рак, сега в скръбта си го преминаваш и ти… за да го оставиш зад себе си. Разбираш ли ме, Джереми?

Той допря кокалчетата на пръстите до долната си устна и кимна бавно. Дороти Паркс бе в средата на четирийсетте си години, но бе облечена като много по-млада жена. Носеше мъжка риза, разкопчана доста ниско и напъхана в дълга мексиканска пола. Ботушите й бяха най-малко петдесет сантиметра високи. Около китките и дрънчаха гривни. Косата й бе късо подстригана, боядисана в лилаво на червени кичури и сресана във формата на петльов гребен.

— Гейл би искала от теб да преодолееш това отрицание колкото е възможно по-бързо и да поведеш един нормален живот, Джереми. Знаеш го, нали?

Той слуша. Гледа ме. Може би трябваше да оставя това четвърто копче неразкопчано… тази вечер да съм просто терапевтът… и да облека сивия пуловер. Е, майната му. Виждала съм го как ме зяпа в клуба.

По-дребен е от Дерън… и не толкова силен… но това не е толкова важно. Как ли е в леглото?

Образ на мъж с пясъчно-руса коса… Дерън… трие буза ниско под корема й.

О кей, ще го науча на това, което харесвам. Къде ли е спалнята? Някъде на втория етаж. Не, у нас… не, по-добре първия път да е на неутрален терен. Тиктака часовник. Биологичен часовник. Майка му стара, на всеки мъж, който произнесе тази фраза, трябва да му отрежат топките.

— … важно да споделяш чувствата си с приятелите, с някой близък — казваше тя. — Отрицанието може да продължи много дълго, преди болката да се насочи навътре. Обещаваш ли да се обадиш? Да поговорим?

Бремън вдигна глава и кимна. В този миг той твърдо реши, че фермата няма да бъде продадена.

На четвъртия ден от погребението на Гейл Боб и Барбара Сътън — съседи и приятели — дойдоха за втори път да поднесат съболезнованията си насаме. Барбара веднага се разплака. Боб неспокойно мърдаше на стола си. Той бе едър мъж с рус моряшки перчем, постоянно зачервено кръгло лице и късички и меки като на дете пръсти. Искаше му се да се приберат у дома навреме, за да гледа играта на „Селтикс“.

— Господ никога не ни обременява с неща, които не можем да понесем, Джери — каза Барбара между две изхлипвания.

Замисли се върху думите й. В тъмната й коса вече имаше преждевременно побелял кичур и той проследи извивките му от челото, под баретата и назад, където се губеше от погледа. Мислите й нахлуваха като вълна нагорещен въздух от отворена пещ.

За бога. Дали пастор Милър няма да сметне, че съм свършила чудесна работа, ако докарам този университетски професор в лоното Господне? Както е казано в светото писание, ще ми тежи на съвестта, ако не го направя… о, Дарлин направо ще припадне, ако отида на службата в сряда с този… агностик… атеист… или какъвто е там, готов да приеме Христа!

— … Той ни дава сила, когато изпаднем в нужда — говореше Барбара. — За всяко нещо си има причина, дори да не я проумяваме. За всяко нещо. Гейл бе повикана на небето по някаква причина, която Господ ще ни разкрие, когато му дойде времето.

Бремън кимна разсеяно и стана на крака. Боб и Барбара се сепнаха и също се изправиха. Той ги побутна към вратата.

— Ако има нещо, което можем да… — поде Боб.

— Всъщност има — отвърна Бремън. — Дали бихте се грижили за Джърнисавиен, докато ме няма?

Барбара се усмихна и намръщи едновременно.

— Котенцето? Искам да кажа… разбира се… Джърни и моите две сиамчета се обичат… ще се радваме да… но все пак колко дълго ще…

— Просто колкото да премисля нещата — опита се да се усмихне той. — Ще съм по-спокоен, ако котката е при вас, отколкото при ветеринаря или пък в онзи котешки пансион на Коунстога Роуд. Ако няма да ви притеснява, мога да я оставя утре сутринта.

— Няма проблеми — каза Боб и разтърси ръката му за втори път. Пет минути до шоуто преди играта.

Помаха им с ръка, докато хондата завиваше и поемаше по чакълената алея. После се прибра вътре и бавно тръгна от стая в стая.

Джърнисавиен спеше на синьото одеяло върху леглото им. Когато Бремън влезе, тя рязко вдигна пъстрата си глава, а жълтите очи запримигваха сърдито срещу него заради прекъснатия сън. Той погали котката и отвори гардероба. Взе една от блузите на Гейл и я допря за миг до бузата си, после зарови лице в нея и вдъхна дълбоко. Излезе от спалнята и тръгна по коридора към кабинета си. Контролните работи на студентите си стояха на куп, както ги бе оставил преди месец. Уравненията на Фурие все още се виждаха върху черната дъска, където ги бе надраскал в порив на утринно вдъхновение през седмицата, преди да поставят диагнозата на Гейл. Купища ръкописи и непрочетени списания бяха пръснати навсякъде.

Постоя около минута насред стаята, разтривайки слепоочията си. Дори тук, на половин миля от най-близкия съсед и на девет от града и железопътната линия, главата му бучеше и пукаше от мисловни вълни. Сякаш цял живот бе слушал приглушено радио от съседна стая, а сега някой бе напъхал в черепа му високоговорител и бе усилил звука докрай. И така беше от онази сутрин, когато Гейл умря.

Мисловните вълни бяха не само по-силни, но и по-мрачни. Бремън разбираше, че сега те идват от някакъв по-дълбок и зловещ източник и с нищо не напомнят на мислите и чувствата, до които само леко се бе докосвал, откакто бе навършил тринайсет години. Сякаш онази почти симбиозна връзка с Гейл бе играла ролята на щит, буфер между съзнанието му и острите като бръснач милиони хаотични потоци. Преди миналия петък трябваше да се напряга, за да долови цялата пъстрота от образи, чувства и полуоформени езикови фрази, от които се състоеше мисленето на Франк, Дороти или Боб и Барбара. Сега обаче нищо вече не го предпазваше от яростните атаки. Това, което с Гейл бяха считали за свои щитове — бариери, заглушаващи фона от съсканията и пукота на мисловните вълни — вече го нямаше.

Той докосна черната дъска, сякаш се канеше да изтрие уравненията, после остави гъбата и слезе долу. След малко в кухнята пристигна и Джърнисавиен и се отърка в крака му. Бремън осъзна, че се е стъмнило едва когато седна на масата, но не запали осветлението, докато отваряше нова кутия с котешка консерва и хранеше животното. То го погледна сякаш с укор, че не яде или че не светва лампата.

По-късно, когато легна на дивана във всекидневната, за да дочака утрото, котката се намърда на гърдите му и замърка.

Откри, че като затвори очи, главата му се замайва и го обзема чувство на ужас… и увереност, че Гейл е някъде тук, в съседната стая, вън на моравата, и че го вика. Гласът й почти се чуваше. Знаеше, че ако заспи, ще пропусне мига, когато гласът й ще достигне прага на чуваемост. Така че продължи да лежи буден и да чака, докато нощта отмина и къщата заскърца и застена, пробуждайки се от собствения си сън; шестата му безсънна нощ се сля със сивкавия мраз на седмото утро без нея.

В седем стана, нахрани отново котката, усили докрай радиото в кухнята, обръсна се, взе душ и изпи три чаши кафе. Обади се на таксиметрова фирма и поръча кола, която да го чака след четиридесет и пет минути до гаража за ремонт на вносни автомобили на Коунстога Роуд. После сложи котката в пътническата й клетка. Опашката й се замята, тъй като през двете години от злополучното пътуване със самолет до Калифорния, където живееше сестрата на Гейл, клетката бе използвана единствено за посещенията при ветеринаря. Изнесе я навън и я сложи на предната пътническа седалка на триумфа.

Бе купил осем туби с газ в понеделник, преди да се преоблече за погребението. Отнесе четири от тях на задната веранда и отвъртя капачките им. Острата миризма се вряза в хладния утринен въздух. Небето обещаваше дъжд преди смрачаване.

Започна от втория етаж, обливайки леглото, юргана, гардеробите и съдържанието им, кедровата ракла и отново леглото. Погледа как белите листи хартия в кабинета се сбръчкват и потъмняват, докато разплисква отгоре им втората туба, после остави мокра следа надолу по стълбите и по тъмните перила, които заедно с Гейл с толкова труд бяха остъргали от старата боя и пребоядисали преди пет години.

Долу разля още две туби, без да пощади нищо — дори старото палто на Гейл, с което работеше на фермата и което висеше на закачалката зад вратата — после заобиколи къщата отвън с петата туба, обливайки предната и задната веранди, столовете и вратите. Последните три туби изразходва за пристройките. Волвото на Гейл все още си стоеше в плевника, който използваха за гараж.

Паркира триумфа на петдесет ярда по алеята към пътя и се върна в къщата. Бе забравил кибрита и трябваше да отиде до кухнята и да прерови чекмеджетата. Изпаренията от газта насълзиха очите му, а и самият въздух затрептя от тях, превръщайки масата, върху която кълцаха месо, плота и високия стар хладилник в безплътни пустинни миражи.

И когато най-после намери две кутии кибрит сред бъркотията в чекмеджето, Бремън изведнъж се изпълни с блаженство от внезапното си хрумване.

Остани тук. Запали ги. Иди и легни на дивана.

Бе извадил две клечки и се канеше да ги драсне, когато му се зави свят. Не гласът на Гейл му забраняваше да го стори, а самата Гейл. Пръстите й сякаш драскаха по някаква разделяща ги плексигласова преграда. Като дращене по махагоновия капак на ковчег.

Не си в ковчег, скъпа. Ти си кремирана… както пожела, когато на Бъдни вечер преди три години се напихме и плакахме за това, че сме смъртни.

Бремън се олюля, пристъпи към масата, готов да драсне двете клечки. Световъртежът се усилваше.

Кремирани. Каква приятна мисъл. Само пепел от нас двамата. Разпръснах твоята в овощната градина оттатък плевника… може би вятърът ще отвее там и част от моята.

Успя да запали клечките, но звукът от драскането взе да се усилва и забуча в главата му като стремително нахлуваща мигрена, разпилявайки образите на хиляди късчета светлина и мрак и изпълвайки сърцето му с дращене на плъхове по балатум.

Когато отвори очи, се видя навън; пламъците вече бяха обхванали кухнята, а през предните прозорци се надигаше още едно сияние. За миг постоя там с пулсираща при всеки удар на сърцето глава, чудейки се дали да не се върне в къщата, но когато пламъци се появиха и зад прозорците на втория етаж, а пушек се заизвива вън през вратата на задната веранда, той се обърна и тръгна с бързи крачки към пристройките. Гаражът пламна с приглушена огнена експлозия, която опърли веждите му и го накара да се отдалечи от превръщащата се в клада къща.

Ято врани, подплашени от него, излетяха от овощната градина със сърдит грак. Скочи в очакващия го триумф, докосна клетката, сякаш за да успокои възбудената котка, и подкара.

Барбара Сътън го посрещна със зачервени очи. Той измъкна клетката от колата. Редица дървета скриваше дима, издигащ се откъм долината, която беше напуснал. Джърнисавиен се сгуши с подозрително притворени очи, трепереща и не откъсваща поглед от стопанина си. Той прекъсна опита на Барбара да го заговори, каза, че има работа, и пое бързо към гаража на Коунстога Роуд, където продаде колата на монтьора на предварително уговорената цена и взе такси до летището. Разминаха се с пожарните коли, докато караха към магистралата за Филаделфия. Изоставаше от разписанието само с пет минути.

Щом пристигна на летището, отиде на гишето и си купи еднопосочен билет за първия следващ полет. Боингът се вдигна във въздуха и Бремън се поотпусна в удобната седалка, като си каза, че сега вече му е позволено да поспи. Но в този миг всичко изживяно се стовари върху него със страшна сила.

И започна истинският кошмар.