Кухият човек

Очи

Изследването на Джейкъб Голдмън така впечатлява Джереми — а покрай него и Гейл, — че двамата се качват на влака за Бостън, за да го посетят.

Това става пет години, преди Гейл да разбере за тумора, който ще причини смъртта й. Чък Гилпън, техният стар приятел, който сега е изследовател в лабораториите Лоурънс Ливърмор в Бъркли, е изпратил на Джереми непубликуваните бележки върху изследването на Голдмън заради връзката им с докторската дисертация на Джереми върху анализа на човешката памет като разпространяваща се челна вълна. Джереми веднага долавя важността на изследването на Голдмън, обажда му се два дни след като е получил работата му и три дни след това двамата с Гейл взимат влака на север.

Джейкъб Голдмън е бил подозрителен по телефона и е поискал да узнае как Джереми е получил копие от все още неотпечатаното изследване. Джереми го е уверил, че няма намерение да навлиза в територията на изследователя, но математическата страна на работата му е така интересна за него, че иска да поговорят. Голдмън неохотно се е съгласил.

От гарата взимат такси до лабораторията на Голдмън в запустял индустриален район, на мили далеч от Кеймбридж.

— Мислех си, че работи в някоя фантастична лаборатория в Харвард — казва Гейл.

— Член е на преподавателското тяло на Медицинския факултет — отвръща Джереми. — Но доколкото знам, това изследване си е лично негово.

— Така се говорело и за д-р Франкенщайн.

Лабораторията на Голдмън е притисната между офисите на търговец на религиозна литература и склад на фирмата за принадлежности за пикник „Кейлайн“. Джейкъб Голдмън е сам — късна петъчна вечер е — и има вид на истински учен, макар и не напълно побъркан. Седемдесет и една-две годишен, той е дребен, с огромна глава. Джереми и Гейл никога няма да забравят очите му: големи, кафяви, тъжни и дълбоко хлътнали под вежди, които превръщат интелигентния им поглед едва ли не в поглед на човекоподобна маймуна. Лицето, челото и провисналата кожа на шията му са набраздени от онези бръчки, които само една продължила цял живот упорита борба и вътрешна трагедия могат да оставят върху човешката физиономия. Облечен е в кафяв костюм, който е струвал доста скъпо преди едно-две десетилетия.

— Бих ви предложил кафе, но мистър Кафе изглежда вече е затворил — шегува се Голдмън, потрива нос и отчаяно се оглежда из хаоса, царящ в тази негова светая светих. Външният кабинет и картотеката, през които току-що са минали, са педантично подредени. Тази стая обаче, както и човекът в нея, напомнят за прочутата фотография на Албърт Айнщайн, изгубен сред бъркотията в кабинета си.

Същински Айнщайн, споделя Гейл. Влезе ли в контакт?

Джереми едва забележимо поклаща глава. Той е вдигнал мисловния си щит и се опитва да се съсредоточи върху думите на Голдмън.

— … обикновено с кафето се занимава дъщеря ми. — Ученият подръпва веждата си. — Също и с вечерята, но тази седмица е в Лондон. На гости у роднини… — Той ги поглежда изпод рунтавите си вежди. — Не сте гладни, нали? Аз често забравям за неща като вечери и обеди.

— О, не… не сме — казва Гейл.

— Вечеряхме във влака — уточнява Джереми.

Ако пастата може да се нарече вечеря, изпраща Гейл. Джери, умирам от глад.

Тихо.

— Казвате, млади човече, че математиката ви е заинтригувала — продължава Голдмън. — Навярно си давате сметка, че работата, която сте видели, е изпратена в Калифорнийския технически университет, за да бъде прегледана от техните математици. Интересуваше ме дали колебанията, които отчитаме тук, могат да се съпоставят с…

— Холограмите — довършва Джереми. — Да. Един приятел в Калифорния знаеше, че се занимавам с чисто математическо изследване на челните вълни и евентуалното му приложение при човешкото съзнание. Той ми изпрати работата ви.

— Хм… — прокашля се Голдмън. — Това най-малкото е неспазване на етикета…

Дори през плътния си щит Джереми долавя гневът на стареца, примесен със силното желание да не бъде груб.

— Ето — казва той и търси свободно местенце на писалището за да сложи папката, която е донесъл. Но такова няма. — Ето — повтаря и я разтваря върху дебел куп листове, захвърлени върху други книжа. — Вижте. — Накарва Джейкъб Голдмън да се приближи.

Голдмън се покашля, но все пак хвърля поглед на папката през очилата си. Прелиства дисертацията, от време на време спира и внимателно проучва някое уравнение.

— Това стандартни преобразувания ли са? — пита той на едно място.

Джереми чувствува как сърцето му ускорява ритъма си.

— Това е приложението на релативистичното вълново уравнение на Дирак, модификация на Шрьодингер.

Голдмън се намръщва.

— По Хамилтън?

— Не… — Джереми обръща предната страница. — Компонентите са два, видяхте ли? Започнах с матриците на въртенето на Паули, но разбрах, че те могат да се пренебрегнат.

Джейкъб Голдмън отстъпва назад и сваля очилата си.

— Не, не — изрича той с дълбок глас. — Не можете да приложите тези релативистични полеви трансформации към холографската вълнова функция…

Джереми си поема въздух.

— Може — решително възразява той. — Ако холографската вълнова функция е част от по-голяма стояща вълна.

Голдмън потрива вежди.

— По-голяма стояща вълна?

— Човешкото съзнание — пояснява и поглежда към Гейл. Тя наблюдава стария учен.

Известно време Голдмън стои неподвижно, дори не мига. После прави две крачки назад и тежко се отпуска на стола, отрупан със списания и изрезки.

— Господи! — промълвява той.

— Да — почти прошепва Джереми.

Голдмън протяга изпъстрената си с петна ръка и докосва дисертацията му.

— И вие сте приложил това към данните, които изпратих в Калифорния?

— Да — отвръща Джереми и се навежда. — Пасва. Всичко пасва. — Той тръгва напред-назад, после се спира и потупва папката с вече ненужната дисертация. — Работата ми бе изцяло насочена към паметта… като че останалата част от съзнанието е просто хардуер, управляващ някаква RAM-DOS възстановителна система. — Той се разсмива и върти глава. — Вашето изследване ми помогна да видя…

— Да — шепне Джейкъб Голдмън. — Да, да. — Той се обръща и се втренчва с невиждащи очи в отрупаните лавици. — Господи.

По-късно става ясно, че всъщност никой от тримата не е вечерял и решават да хапнат някъде веднага щом разгледат набързо лабораторията. Тръгват пет часа по-късно, доста след полунощ. Във времето между разглеждането и късната им вечеря устоите на познатата действителност са подкопани.

Кабинетите са в дъното на впечатляваща изследователска лаборатория. Зад тях, в бивш склад, се намира поредица от преминаващи една в друга камери — заземени, екранирани и опасани с изолиращия еквивалент на фарадеевия кафез. Там са инсталирани чудатите издължени саркофази на два уреда за магнитно-резонансно изображение и четири неугледни на вид неми скенера. За разлика от обичайния образцов порядък в подобни лаборатории, тук подът е засипан с допълнително екраниращо оборудване. Грозни кабели пронизват пода, тавана и стените.

Съседното помещение е още по-разхвърляно. Тук има повече от дузина монитори, подаващи информация към главния пулт за управление, около който се виждат четири празни стола на колела. Купищата кабели, нахвърляните както дойде компютърни компоненти, празните чаши за кафе, свързаните надве-натри електрически вериги, прашните черни дъски, най-различните електроенцефалографски апарати и струпаните един върху друг осцилоскопи подсказват, че този изследователски център никога не е попадал в полезрението на акуратните умове от НАСА.

През следващите два часа Джейкъб Голдмън обяснява възникването на идеята за изследването, която се базира на несъвършените експерименти в неврохирургията, извършвани през 50-те години, когато мозъците на пациентите били проучвани с помощта на електрически сонди. Пациентите могли да си припомнят случки от живота си изключително правдоподобно. Те сякаш преживявали отново събитието.

Тук Голдмън не прави неврохирургически операции, а чрез измервания в реално време на електрическите и електромагнитните полета на мозъците и чрез използването на разнообразна и модерна медицинска експериментална визуализираща апаратура той — заедно с дъщеря си и двама асистенти — извършва картиране на недостъпните за неврохирурзите области на мозъка.

— Трудността — говори Джейкъб Голдмън в стихналата контролна зала — се състои в това да се направят измервания тогава, когато субектът е зает с някаква дейност. Както знаете, повечето сканирания се извършват, когато той е обездвижен върху кушетката в самия апарат.

— Тази обездвиженост необходима ли е за процеса на сканиране? — пита Гейл. — Сигурно е като да правиш снимки с онези старовремски фотоапарати, при които всяко помръдване размазва изображението?

— Точно така — отговаря Голдмън с усмивка, — но ние приехме предизвикателството да създадем комплекс от такива визуализиращи способи, които да ни позволят да изследваме субекта, докато изпълнява някаква задача — например четене или каране на велосипед.

Той посочва телевизионния екран на визуализиращата камера. В ъгъла има специален велосипед с плетеница от кабели и пултове над него, свързани с черен купол, който се поставя на главата на пациента. Черните шийни скоби му придават вида на някакъв средновековен уред за инквизиции.

— Пациентите ни го наричат „Шлемът на Дарт Вейдър“ — пояснява д-р Голдмън с усмивка. И добавя разсеяно: — Не съм гледал този филм. Трябва да взема видеокасетата някой ден.

Джереми се навежда по-ниско, за да разгледа отблизо шлема.

— И това нещо ви дава същата информация, както по-големите магнитно-резонансни визуализатори?

— Много повече — тихо казва д-р Голдмън. — Много, много повече.

Гейл е прехапала устни.

— А кои са доброволците, докторе?

— Наричайте ме Джейкъб, моля ви — отвръща старецът. — Това са студенти от медицинския факултет, които желаят да припечелят по нещо допълнително. Няколко от тях, трябва да призная, са мои студенти от последния курс… умни млади мъже и жени, чието желание е да спечелят благоразположението на своя възрастен преподавател.

Гейл разглежда страховитите апарати в камерата за мозъчно сканиране.

— Опасно ли е?

Д-р Голдмън поклаща глава и рунтавите му вежди помръдват назад-напред.

— Никаква опасност. Тоест, не по-голяма от тази при традиционните тестове. Ние не допускаме доброволците ни да попаднат под въздействието на по-мощни и по-обхватни магнитни полета от разрешените в болниците. — Смее се. — И не боли. Освен досадата от постоянните ремонти и настройки на апаратурата, нашите пациенти не страдат от обичайните притеснения при взимането на кръв или при някои твърде неловки ситуации. Не, списъкът ни с желаещи е доста дълъг.

— И в замяна — прошепва Джереми, докосвайки ръката на Гейл — вие навлизате в неизследвани области на човешкия мозък… като един вид заснемате съзнанието.

Джейкъб Голдмън отново потъва в мисли; тъжните кафяви очи гледат нещо, което не е в помещението.

— Напомня ми — казва тихо той — за снимките на призраци, толкова на мода през миналото столетие.

— Снимки на призраци? — възкликва Гейл, която е талантлив фотограф. — Имате предвид викторианците, които се опитвали да снимат духове, феи и разни такива? Триковете, които подвели горкия Артър Конън Дойл?

— Ja — отвръща Голдмън с усмивка, отърсил се от разсеяността си. — Само че нашите призраци са напълно истински. Открихме начин да уловим образа на самата човешка душа.

Гейл се мръщи при споменаването на думата „душа“, но Джереми кима.

— Джейкъб — казва той с треперещ от вълнение глас, — виждаш ли възможното продължение на моя анализ на вълновите функции?

— Разбира се. Ние очаквахме някакво приблизително подобие на холограма. Грубо, неясно подобие на моделите, които записваме. Ти ни даваш хиляди и хиляди холограми, кристално ясни и триизмерни!

Джереми се навежда към стареца и лицата им се доближават на сантиметри.

— Но не само на съзнанието, Джейкъб…

Очите под маймунските вежди са безкрайно тъжни.

— Не, Джереми, приятелю, не само на съзнанието… а на съзнанието като огледало на вселената.

Джереми кима и се взира в лицето на д-р Голдмън, за да се увери, че ученият го е разбрал.

— Да, огледало, но и нещо повече от това…

Джейкъб Голдмън го прекъсва, но сега говори на себе си, забравил за присъствието на младата двойка.

— Айнщайн отиде в гроба с вярата, че Господ не играе на зарове с вселената. Той така често повтаряше това, че Джони фон Нюман — един общ приятел — веднъж му каза да млъкне и да престане да приказва за Господ. — Голдмън поклаща голямата си глава и я задържа под предизвикателен ъгъл. — Ако уравненията ти са верни…

— Верни са.

— Ако са верни, то тогава Айнщайн и всички останали, които отричаха квантовата физика, са били на невероятно, ужасно, грандиозно погрешен път… и триумфално прави!

Джереми се срутва на един от столовете край пулта. Ръцете и краката му са омекнали, като че някой е прерязал сухожилията им.

— Джейкъб, познаваш ли теоретичните разработки на Хю Еверет? Мисля, че са публикувани през петдесет и шеста или петдесет и седма година, после потъват в забвение, докато Брайс Де Уит от Университета на Северна Каролина попада на тях в края на шейсетте.

Голдмън кима и сяда. Гейл остава права. Опитва се да следи разговора по телепатичен път, но и двамата мъже разсъждават с математически понятия. Джейкъб Голдмън мисли и във словесни фрази, но те са на немски език. Намира си свободен стол. От разговора я заболява главата.

— Познавах Джон Уилър, когато бях в Принстън. Беше съветник на Хю Еверет. Той накара Еверет да създаде математическата основа на теориите си.

Джереми дълбоко си поема въздух.

— Това решава всичко, Джейкъб. Копенхагенската интерпретация. Котката на Шрьодингер. Работата, която свършиха хора като Реймънд Чайо в Бъркли и Хърбърт Уолдър във Франкфурт…

— Мюнхен — поправя го тихо д-р Голдмън. — Уолдър е в института „Макс Планк“ в Мюнхен.

— Както и да е — продължава Джереми. — Шейсет и пет години след Копенхагенската интерпретация те все още се лутат. И все още крайният им извод е, че вселената е подвластна на някаква магия, всеки път, когато се опитат да я наблюдават директно. Лазери, свръхпроводници, проклетата сепия на Клаудия Теш… и въпреки всичко — магия.

— Сепия ли? — обажда се Гейл, хващайки се за думата, която й вдъхва повече доверие от „магия“. — Каква сепия?

— Свръхпроводников квантово интерферентен уред — пояснява Джейкъб Голдмън с дрезгавия си старчески глас. — Сепия. Начин за освобождаване на духа от микро-бутилката в макро-света, който си мислим, че познаваме. Но накрая не откриват друго, освен магия. Завесата не може да бъде вдигната. Надзърнем ли зад нея, вселената ще се промени. Веднага. Изцяло. По един или друг начин. Не ни е дадено да узнаем механизма на нещата. Или частици, или вълни — никога и двете, Гейл, моя млада приятелко. Едното или другото, никога и двете.

Джереми потрива чело, все така наведен напред, с длани върху очите. Стаята сякаш се върти около него, сякаш е пиян. Но той рядко пие.

— Знаеш ли, Джейкъб, този път може би води към лудостта… към чистия солипсизъм… пълната кататония.

Д-р Голдмън кима.

— Да. Но също така, може би, и към цялата истина.

Гейл се изправя. Още от детството си, когато родителите й станали преродили се християни и преродили се лицемери, тя ненавижда словосъчетанието „цялата истина“.

— Кога ще ядем? — пита тя.

Двамата мъже издават звук, наподобяващ едновременно и смях, и смутено покашляне.

— Ей сега — отвръща Джейкъб Голдмън, като поглежда часовника си и става от стола. — Във всеки случай, разговорите за реалността не могат да се сравняват с неоспоримата реалност на доброто хапване.

— Амин — казва Джереми.

Гейл скръства ръце.

— Вие двамата присмивате ли ми се?

— О, не — отвръща Джейкъб Голдмън. В очите му се появяват сълзи.

Не, момиче, потвърждава Джереми. Не.

Тримата излизат; Джейкъб заключва вратата зад себе си.