Кухият човек

Скъпи Джереми,

Не мога да забравя последното ви посещение с Гейл и резултатите от предложението ви да бъдете „морски свинчета“ в дълбочинното проучване на мозъчната кора. Резултатите продължават да са — както говорихме лично и по телефона миналия четвъртък — поразителни. Няма друга дума.

Съобразявайки се с вашето уединение и желания, няма да правя повече опити да ви убеждавам да се присъедините към изследването ми на тази така наречена телепатична способност, която казвате, че притежавате от годините на пубертета. Ако простите й проявления не са достатъчно убедителни, то данните, които продължавам да получавам, биха накарали всекиго да повярва. Аз повярвах. Изпитвам известно облекчение, че няма да се отклоняваме в тази посока в нашата работа, макар да разбирате каква бомба е това разкритие за един застаряващ невролог, превърнал се във физик.

Междувременно, математическите анализи, които ми изпрати по пощата, не съвсем понятни за мен, се превръщат в още по-мощна бомба. В сравнение с тях Манхатънският проект ще се окаже пълна глупост.

Ако правилно разбирам анализите ти на неправилните повърхнини и хаоса (а както казваш, данните не оставят място за алтернативни хипотези), то тогава човешкото съзнание е нещо далеч по-сложно, отколкото сме си представяли.

Ако на твоята двуизмерна графика на холографското човешко съзнание по метода на Пакард-Тейкънс може да се вярва — повтарям още веднъж, че аз й вярвам, — това означава, че човешкият разум е не просто органът, чрез който вселената се самосъзнава, а (извини ме за опростителството) неин пълен господар и съдник. Разбирам защо, когато говориш за хаоса, използваш термина „неопределен притегател“ за описание на ролята на разума в създаването на „резонансни острови“ в хаотичното море на сриващи се вероятностни вълни, но все пак ми е трудно да мисля за вселената като изначално лишена от всякаква форма, с изключение на тази, която й налага човешкото наблюдение.

Сценарият на алтернативните вероятности, който излагаш в края на писмото си, ме изкара от релсите. (До такава степен, че зарязах експериментите по дълбочинното картиране на кората и седнах да размишлявам над тавтологическите намеци, съдържащи се в тази толкова вероятна правдоподобност.)

Джереми, размишлявам също и върху вашата телепатична способност: колко често се среща, какви са нивата й и какво би било значението й за човешкия опит.

Навярно си спомняш, че когато пиехме моето двайсетгодишно уиски, след като бяхме получили първите резултати от дълбочинното картиране на кората на твоя мозък и този на Гейл, и ти обясняваше произхода на аномалиите, аз изказах предположението — не още след първата чашка, доколкото си спомням, — че вероятно някои от великите умове в човешката история са притежавали подобен „вселенски интерферометър“ и че Ганди и Айнщайн, Исус и Нютон, Галилео и моят стар приятел Джони Фон Нюмън са били надарени с подобна (но очевидно с известни разлики) форма на телепатия, даваща им възможност да долавят различни страни на битието: физическите основи на вселената, психологическите и морални устои на човечеството — тази прашинка във вселената — и ред други неща.

Спомням си, че ти се смути. Но аз нямах това за цел тогава, нито пък сега, когато повтарям тази хипотеза.

Ние — всички ние — сме очите на вселената. Хората, които като вас са надарени с тази невероятна способност — избраните да проникват в глъбините на човешката душа или в сърцето на самата вселена, — са механизмът, чрез който ние, останалите, фокусираме и насочваме погледа си.

Помисли, Джереми: Айнщайн осъществи своя „Gendanken експеримент“ и вселената сътвори цял нов клон на вероятности, който да съответствува на подобреното ни зрение. Вероятностни вълни, които се разбиват в сухия бряг на вечността.

Мойсей и Исус долавят, че звездите, които управляват моралния ни живот, поемат по нов път, и вселената моментално сътворява алтернативни реалности, за да ратифицира това наблюдение. Сриващи се вероятностни вълни. Нито частици, нито вълни, докато наблюдателят не стане част от уравнението.

Невероятно. А още по-невероятна е твоята интерпретация на изследванията на Еверет, Уийлър и Де Уит. Всеки миг от едно такова „проникновено вглеждане“ поражда отделни и еднакви вероятностни вселени. Вселени, които ние никога няма да посетим, но можем да извикаме на живот в моменти на велики решения по време на собственото си битие в този континуум.

Някъде, Джереми, не е имало холокост. Някъде първата ми жена и семейството ми вероятно все още живеят.

Трябва да помисля върху това. Ще ви се обадя в най-скоро време. Трябва да помисля върху това.

Най-искрено ваш,

Джейкъб