Кухият човек

Там, където мъртвите оставят костите си

Вани Фучи го поведе от лодката към брега, от брега към редицата дървета и от дърветата към пътя, където бе паркиран бял кадилак. Държеше пистолета отпуснат до бедрото си, но така, че да се вижда. Отвори вратата откъм пътническото място и му кимна да влиза. Бремън мълчаливо се подчини. Измежду стволовете на кипарисите за миг зърна магазинчето, където Норм-старши навярно пиеше второто си кафе, а Върдж седеше и пушеше лулата си.

Фучи се намъкна зад волана, запали мотора на кадилака и с рев, сред облак прах и хвърчащи изпод гумите камъчета, се понесе по неравната настилка. Други коли нямаше. Полегатите утринни лъчи на слънцето огряваха върховете на дърветата и телефонните стълбове. Светлина проблясваше по повърхността на водата вдясно от тях. Гангстерът сложи пистолета на кожената седалка до лявото си бедро.

— А си гъкнал, а съм ти пръснал шибаната глава — изсъска той.

Бремън и без това нямаше никакво желание да говори. Пътуваха на запад. Кадилакът сякаш не усещаше скоростта от над сто километра в час. Той се облегна и се загледа в пейзажа отдясно. Отминаха блатото и гората зад него и навлязоха в открита местност, обрасла с остролиста трева и ниски и криви борови дървета. Навътре из полето се виждаха порутени фермерски къщи, а покрай пътя — обичайните сергии, сега опразнени и самотни. Вани Фучи измърмори нещо, включи радиото и занатиска копчетата, докато не намери станция, излъчваща рокендрол, какъвто му допадаше.

Проблемът бе в това, че Бремън ненавиждаше мелодрамите. Просто им нямаше вяра. Гейл бе тази, която обичаше да чете книги, да гледа телевизия и филми; на него ситуациите в тях му изглеждаха нелепи до абсурдност, действието и реакциите на героите — неправдоподобни, а мелодрамата — банална. От време на време се опитваше да убеждава Гейл, че животът на хората се върти около изхвърлянето на боклука, подреждането на масата или гледането на телевизия, а не около преследвания с коли и заплашването с оръжие. Гейл кимаше, усмихваше се и повтаряше за стотен път: „Джери, имаш въображение колкото дръжката на вратата“.

Бремън имаше въображение, но не обичаше мелодрамата и не вярваше в измислените светове, които създаваше тя. Не вярваше и на Вани Фучи, макар че мислите на гангстера бяха достатъчно ясни. Неподредени и налудничави, но ясни.

Жалко, помисли си, че човешкият мозък не е като компютър, от който човек да може да черпи информация, когато си поиска. „Четенето на мисли“ повече приличаше на опитите да прочетеш надрасканите набързо думи на листчета хартия, разпръснати по морските вълни, отколкото на извикването на стройни редове информация на екрана. Хората не се разхождат насам-натам, мислейки за себе си в подредени ретроспективни кадри, за удоволствието на някой телепат, който би могъл да се случи наблизо; поне не беше така с тези, които бе срещал.

Нито пък с Вани Фучи, въпреки че бе научил името му твърде лесно. Фучи мислеше за себе си в трето лице, по един изключително вглъбен, но странно дистанциран начин, сякаш жалкият му гангстерски живот бе някакъв филм, чийто единствен зрител е самият той. Е, Вани Фучи се отърва от шибания нещастник, бе същността на първата мисъл, която Бремън бе доловил на острова. Дрехите и косата на Чико Тартуджиан все още изпускаха мехурчета въздух към повърхността.

Затвори очи и се съсредоточи; продължаваха пътуването си на запад, после на север и отново на запад. Това съсредоточаване бе важно, макар че сърцето му не участвуваше в него. Ненавиждаше мелодрамата.

Мислите на Вани Фучи подскачаха като насекомо по горещ котлон. Бе объркан, въпреки че емоциите му не бяха повлияни от потапянето на трупа на Чико или от вероятността да се наложи да види сметката и на този непознат. Работата беше там, че той, Вани Фучи, не искаше да си цапа ръцете с това.

Фучи бе крадец. Бремън улавяше достатъчно образи и откъслеци от образи, за да направи разликата. В дългата си, както изглеждаше, кариера на крадец — той зърна отражението му в огледало, с дълги бакенбарди и полиестерен костюм, модерни през седемдесетте — Вани Фучи никога не бе стрелял по човек, с изключение на онзи случай, когато Дони Капалето, неговият така наречен съдружник, се опита да задигне пая му от обира на бижутерския магазин в Глендейл, но Фучи му взе автоматичния пистолет калибър 45 и простреля капачката на коляното му. Със собственото му оръжие. Но се бе ядосал здравата. Постъпката на Дони не бе постъпка на професионалист. А Вани Фучи се гордееше с професионализма си.

Бремън примигна, пребори се с гаденето, предизвикано от опитите да разчете написаното върху пръснатите по повърхността на неспокойния океан от мисли на Фучи късчета хартия, и отново затвори очи.

Бе научил повече, отколкото искаше да знае за това какво е да си престъпник през последното десетилетие на века. Видя дълбокото, изгарящо желание на Вани Фучи да преуспее, разбра какво означава това за един дребен италиански бандит и поклати глава, отвратен от низостта му. Като младеж бе разнасял съобщения за Хесо и бе продавал контрабандни цигари от камионите на Големия Ърни; първата му кражба… онзи пазар на спиртни напитки в южната част на Нюарк… и постепенното му допускане в кръговете на недоверчивите, отракани, но слабо образовани мъже. Бремън долови дълбокото задоволство на Фучи от това събитие — приемането му като равен сред тези глупави, подли, жестоки, себични и нахакани мъже, както и абсолютната лоялност на Фучи, но единствено и само към себе си. Всички останали — Хесо, Карпези, Тути, Шварц, Дон Леони, Сал, дори Черил, любовницата му — всички те бяха заменими. Също като Чико Тартуджиан, собственика на нощен клуб в Майами и дребен мошеник, с когото се бе срещал само веднъж на вечеря в клуба на Дон Леони в Бруклин. Замина на юг единствено заради Дон Леони — мразеше Майами и мразеше да лети със самолет.

Куршума му тегли не Фучи, а зетят на Дон Леони — Бърт Капи, двайсет и шестгодишния пънкар, дето се мислеше за новото превъплъщение на Франк Синатра. Капи бе нает като певец от Тартуджиан, който искаше да се подмаже на Дон Леони, и въпреки възраженията на постоянните клиенти и даже на барманите, го бе оставил на работа, добре знаейки, че Капи е шпионин, и не само това, ами дори бе продължил да обира каймака от рекета в южния район, надявайки се, че Капи ще постави кариерата си на музикант по-високо от лоялността към тъста си.

Но се лъжеше. Бремън зърна Вани Фучи, който чакаше на алеята, докато Капи разговаряше вътре с Чико Тартуджиан след края на програмата. Трите изстрела от пистолет калибър 22 бяха бързи и приглушени, без никакво ехо. Фучи бе запалил втора цигара и изчака още минута, преди да влезе с найлоновата завеса за баня и веригата. Хлапето бе накарало Тартуджиан да коленичи под душа в личната му баня, точно според инструкциите на Дон Леони. Всякакви следи от кръв щяха да бъдат заличени за трийсет секунди от течащата вода.

— Какво правеще там, шибан скапаняк такъв? Какво правеше в шибаното блато толкова рано сутринта, а? — попита Фучи.

Бремън го погледна.

— Ловях риба — каза той… или си помисли, че казва.

Вани Фучи тръсна глава отвратен и усили музиката.

— Шибано гражданче.

Минаваха през някакво градче, по-голямо от редките за Евърглейдс населени места, които бяха оставили зад гърба си, и трябваше отново да затвори очи при яростната атака на мисловните вълни. Особено зле бе покрай палатковите лагери, селищата от каравани и блоковете с апартаменти за пенсионери. Там скрибуцащите мисли на възрастните хора болезнено пронизваха изтормозеното му съзнание. Дочу как един старец се мъчи да изхвърли от дробовете си сутрешната порция храчки.

Нито писмо, нито обаждане по телефона. Шони няма да се обади докато съм жив…

Само една малка бучка, каза Мардж. Каза го едва миналия месец. Една малка бучка. А сега е мъртва, отиде си. И с кого сега ще играя маджонг?

Четвъртък. Днес е четвъртък. Довечера е играта на карти в клуба.

Не винаги с думи, по-често безсловесно, грижите, тъгата и горчилката на старците, тяхната безпомощност и изоставеност го връхлитаха, докато кадилакът се спускаше по разширяващото се шосе. Откри, че вечерите в четвъртък са посветени на играта на карти в повечето палаткови лагери и пенсионерски блокове не само в този град, а и в следващите по пътя им. Но пред тези хора трябваше да се изнижат дълги часове дневна светлина, болка и тежката горещина на Флорида, преди да доживеят до влажната вечерна хладина и уютната сигурност на общинския клуб. В хиляди и хиляди къщи на колела и апартаменти проблясваха телевизори и жужаха климатици, край които пенсионери и никому ненужни хора отмаряха тела и чакаха края на дългия горещ ден с надеждата за още една вечер сред оредяващия кръг от приятели.

Един внезапен проблясък в неспокойните размишления на Вани Фучи го откъсна от тези наблюдения и той научи, че крадецът е ядосан на Господ. Ужасно ядосан на Господ.

Същия онзи шибан ден, когато Нико…

По-малкия му брат, разбра Бремън, със същата черна коса и черни очи, но надарен с повече и по-смирена красота.

Същия онзи отвратителен ден, когато Нико се запопи, се вмъкнах в „Света Дева Мария“ и задигнах оня скапан потир. Оня скапан потир, дето го подавах на отец Дамиано, когато бях малкото идиотче от олтара. Оня скапан потир. Никой не го искаше. Никой търговец не искаше даже да го докосне. Да се побъркаш, човече… Нико се запопва, а аз бродя по шибаните улици на Атлантик сити със скапания потир в сака. И никой не я ще скапаната чаша. Образи на Вани Фучи, който със сълзи на очи заравя сребърния съд в заливаното от прилива мочурище северно от казиното. Фучи, вдигнал ръце към небето, със стиснати юмруци, пъхнал палци между показалците и средните пръсти. Сливата… смокинята… Бремън се досети. Вани Фучи показва на Господ сливата, най-неприличния знак, известен на малкия крадец по онова време.

Да ти го начукам, Господи. Да ти го начукам отзад, старче.

Бремън примигна и разтърси глава, за да се предпази от мозъчните излъчвания откъм палатките, покрай които минаваха. Не вярваше, че Вани Фучи ще го убие. Поне засега. Фучи не искаше да си утежнява положението и вече съжаляваше, че не е зарязал тоя смотаняк на острова. Поне да беше взел Роучклип със себе си. Роучклип щеше да го гръмне тоя шемет направо от лодката, без да му мигне окото.

Започна да обмисля как да постъпи. Като имаше предвид събраната досега информация, би могъл да каже на Вани Фучи, да речем, че той, Бремън, е пратен на юг също от Дон Леони, че знае, дето Бърт Капи е пречукал Чико Тартуджиан и че всичко е наред. Дон Леони просто е искал потвърждение, това е всичко. Представи си как отговаря на въпросите. Роучклип? Ама как да не го познава тоя гаден пуерториканец. Никога няма да забрави нощта, когато Роучклип изведе навън двамата Арманси — оня едрия, с пластмасовата протеза, останала му от Втората световна война, и по-малкия му мършав брат с костюма от кожа на акула. Роучклип не бе използвал пистолет или нож, а оная шибана оловна тръба, дето винаги си стои в багажника на колата му, бе се приближил до братята изотзад, след като ги бе закарал до мястото на срещата в Бронкс, а после бе блъскал главите им направо по паветата на улицата, точно пред оная изумена полска бабушка с пълното бяло лице и черната забрадка, от чиято найлонова торбичка от шибаната й родна страна върху кишавата настилка се сипеха портокали…

Бремън поклати глава. Няма да го направи.

Бяха отминали една местност с многобройни езера и навлизаха във селскостопански район, където бели чапли следваха стадата едър рогат добитък заради насекомите, които се разлитаха изпод копитата, когато най-неочаквано Вани Фучи спря до крайпътна телефонна кабина, вдигна пистолета на сантиметри от очите на пленника си и тихо изрече:

— Мръднеш ли вън от шибаната кола, мъртъв си, кълна се в Христос. Ясно ли е?

Бремън кимна.

Телефонният разговор бе лесен за подслушване, макар думите да не се чуваха. Докато говорят по телефона, хората силно наблягат върху езика.

Виж ’кво, няма да го очиствам тоя тук шибан нещастник. Не е моя работа да…

Да, знам, че ме е видял, обаче не е моя работа. Туй си е проблем на Капи и Леони, и аз няма да се оставя някакъв малоумник, тръгнал за риба, да ме смята за…

Да… не… не, не ми създава никакви главоболия. Кротък е като агънце. Прилича ми на шибан тих луд или нещо подобно. С тия шибани панталони, дето са му прекалено къси, с тая шибана риза за сафари и шибаните си бални обувчици, като че тоя олигофрен го е обличал друг олигофрен.

Бремън примигна и огледа дрехите си. Носеше работните панталони и сивокафявата риза, които си бе купил преди три дни от магазина на Норм-старши. Панталоните наистина му бяха къси, а обувките — изпоцапани с кал и прах. Сепнато потупа джобовете си, но пачката банкноти — остатъкът от от парите, които бе изтеглил от семейните спестявания, — бе в джоба на сакото, преметнато върху облегалката на стола в мъничката спалня на рибарската хижа. Спомни си, че е прехвърлил няколко двайсетачки и може би една-две петдесетачки в портфейла си, когато купуваше продукти, но реши да не проверява точно сега колко са останали. Почувства издутината на портфейла отзад под пояса и това засега бе достатъчно.

Да, ще дойда на шибаната среща навреме, обаче заедно с олигофрена. Стига само… ей, не ме прекъсвай, по дяволите… Стига Сал да проумее, че скапанякът си е шибан техен проблем. Ясно?… Чакай, казах „шибан“, ясно ли е? О кей. О кей. Ще се видим след един-два часа. Чао.

Вани Фучи затръшна слушалката и стиснал юмруци тръгна към края на настилката, подритвайки камъчета из тревата. Бялото му сако се бе напрашило. Фучи се завъртя и изгледа Бремън през предното стъкло. Слънчевата светлина проблясваше по черната коприна на ризата му и брилянтина по косата му.

Свършвай с него сега. Сега! Не се виждат никакви скапани коли. Никакви скапани къщи. Пречукай го и карай нататък.

Бремън погледна към контактната кутия, но и без това знаеше, че Фучи е взел ключовете. Би могъл да се претърколи през вратата, да хукне през полето и тичайки на зиг-заг, да излезе от обсега на късоцевния пистолет на Фучи… с надеждата, че ще мине някоя кола, или че Фучи ще се откаже от гонитбата. Фучи бе пушач, а той не. Сложи ръка върху дръжката на вратата и си пое въздух.

Мамка му. Мамка му. Мамка му. Вани Фучи бе взел решение. Заобиколи отпред, влезе, тури ръка на пистолета, затъкнат в колана, и му хвърли свиреп поглед.

— Ако вземеш да хитруваш или кажеш на някого къде отиваме, ще те гръмна насред тълпата, ясно?

Бремън мълчаливо гледаше напред. Отдръпна ръка от дръжката на вратата.

Вани Фучи запали мотора и излезе на платното. Отмина ги някакъв камион с надут клаксон. Фучи показа на шофьора среден пръст.

Продължиха на север по шосе номер 27 още десет мили, после се качиха на междущатска магистрала номер 4 и се отправиха на североизток.

Когато зърна крайната им цел сред бъркотията от мисли в главата на Вани Фучи, Бремън се усмихна напук на себе си.