Кухият човек

Очи, които аз не смея да погледна и

Събужда се в овощната градина в хладната привечер и се опитва да разговаря с Бог.

— Роби?

Шепне, но думите прозвучават високо във вечерната тишина. Роби? Там ли си?

Последната светлина си е отишла от хълма на изток; небето е безоблачно. Багрите се оттичат от света и всички предмети стават сивкави. Джереми мълчаливо поглежда към къщата, където Гейл приготвя вечерята под светлината на газената лампа в кухнята. Усеща нежния й телепатичен допир; тя слуша.

Роби? Чуваш ли ме? Искам да поговорим.

Внезапно откъм хамбара се разнася плясък на криле и той скача. Засмива се, поклаща глава, хваща се с две ръце за един нисък черешов клон и подпира брадичка върху тях. Покрай поточето се стъмнява и той вижда примигването на светулките. И всичко това е взето от спомените ни? От преживяното в света?

Тишината се нарушава единствено от жуженето на насекомите и тихия ромол на поточето. Първите звезди се показват между тъмните клони на дърветата.

— Роби — казва високо Джереми, — ако искаш да говориш с нас, добре си дошъл.

Това е вярно само отчасти, но той не се опитва да крие останалото, което го отрича. Нито големия въпрос, който лежи под всичките им мисли като земетръсна кухина: какво ще стане с хората, когато техният Бог Творец умре?

Остава в градината, докато съвсем се стъмнява; стои облегнат на клона, наблюдава появата на звездите и чака гласа, който не идва. Най-накрая Гейл го извиква и той отива да вечеря.

— Струва ми се — казва Гейл, щом довършват кафето си, — че знам защо Джейкъб се е самоубил.

Джереми внимателно оставя чашата си на масата и се съсредоточава в очакване мислите й да се оформят в думи.

— Според мен това има връзка с разговора между него и мен през нощта, когато вечеряхме в Дъргън Парк — казва Гейл. — Нощта, когато ни направи мозъчните изследвания.

Той си спомня вечерята и голяма част от разговора, но сверява спомените си с тези на Гейл.

Прескачане, изпраща тя.

— Какво прескачане?

Спомняш ли си, че Джейкъб и аз говорихме за „Звездите са крайната ми цел“ от Алфред Бестър?

Джереми не се сеща. Някаква фантастика?

Научна фантастика, по навик го поправя Гейл.

Мъчи се да си спомни. Да, имаше нещо такова. Вие и двамата си падахте по научната фантастика. Но какво е това „прескачане“? Не беше ли някаква телепортация от рода на „Хайде, Скоти, прехвърли ме!“?

Гейл отнася няколко чинии до мивката и ги изплаква. После се обляга на плота и скръства ръце.

— Не — отвръща със заплашителен тон тя, както винаги, когато стане дума за религия или научна фантастика. — Не беше „Хайде, Скоти, прехвърли ме!“. Разказва се за един човек, който сам-самичък се научил да се телепортира…

Под „телепортиране“ разбираш мигновеното преместване от място на място, така ли, момиче? Обаче трябва да знаеш, че това е нещо толкова невъзможно, колкото…

— Да, да — прекъсва го Гейл. — Бестър нарекъл собствената телепортация „прескачане“… но Джейкъб и аз всъщност не говорихме за самото телепортиране, а за това как писателят учил хората да го правят сами.

Той се обляга и отпива глътка кафе. Добре, слушам те.

— Ами имали лаборатория на някакъв астероид, където няколко учени проучват въпроса дали хората могат да се прехвърлят от място на място. Оказва се, че не могат…

Не може да бъде, изпраща Джереми, добавяйки образа на ухилена котка, какво ще кажеш да върнем науката в научната фантастика, а?

— Млъквай, Джери. Както и да е, опитите са неуспешни, но тогава избухва пожар или нещо такова в една от затворените секции на лабораторията и този техник просто се телепортира… прескача на безопасно място.

Де да беше животът толкова прост. Опитва се да прикрие спомена за това как се катери по замръзналия труп, докато мис Морган идва към него с пушката и кучетата.

Гейл се съсредоточава.

— Идеята е, че повечето хора притежават способност за телепортиране, но само един на хиляда може да си служи с нея, и то само ако животът му е в голяма опасност. Учените започнали тези експерименти…

Джереми наблюдава експериментите. Боже мой. Значи опират зареден пистолет до слепоочието ти и обират спусъка, след като са ти обяснили, че телепортирането е единственият начин да се отървеш? Националната академия на науките може би ще има какво да каже по въпроса за тази методология, момиче.

Гейл разтърсва глава. Това, което обсъждахме с Джейкъб, Джери, бе, че някои неща възникват единствено в подобни гранични ситуации като тази. После той заговори за вероятностните вълни и дърветата на Еверет и аз загубих нишката. Но си го спомням, като каза, че то е нещо подобно на експеримента с двата процепа. Затова ми беше интересно, като говорехте на връщане във влака… за алтернативните реалности и тъй нататък…

Джереми се изправя толкова бързо, че столът му пада на пода. Той не забелязва.

— Господи, момиче, Джейкъб не се е самоубил просто от отчаяние. Искал е да прескочи.

Но ти твърдиш, че телепортирането е невъзможно.

— Не телепортирането… — Той тръгва напред-назад, потривайки бузата си. После рови в чекмеджето, изважда писалка, изправя стола, придърпва го до Гейл и започва да чертае по салфетката. — Помниш ли тази рисунка? Показах ти я веднага след като анализирах данните на Джейкъб.

Гейл поглежда драскулките, наподобяващи клони на дърво. Не, аз… о, да, онази теория за паралелните светове на някакъв математик. Вече съм ти казвала, че тя отдавна е описана в научната фантастика.

— Това не са паралелни светове — казва Джереми, докато продължава да рисува нови клони, — а вероятностни варианти, разработени от Хю Еверет през петдесетте години, за да даде по-рационално обяснение на Копенхагенската интерпретация. Виж, когато направиш експеримента с двата процепа от гледна точка на теорията на Еверет, според която парадоксите на квантовата механика не остават незасегнати, всички отделни елементи на наслагването на състоянията се подчиняват на вълновото уравнение, абсолютно независимо от актуалността на останалите елементи… — До дървото той изписва уравнения.

Аха! Почакай. По-полека. Мисли с думи.

Джереми оставя писалката и отново трие бузата си.

— Джейкъб често ми пишеше за своята теория за разклоняващата се действителност…

Нещо като твоите вероятностни вълни? Това, че всички ние сме сърфисти по гребена на една и съща вълна, тъй като мозъците ни разлагат една и съща челна вълна или нещо такова?

— Да. Това е моята интерпретация. Това е единствената теория, която обяснява защо всички тези различни холографски челни вълни… всички тези различни съзнания… виждат повече или по-малко една и съща действителност. С други думи — интересувам се защо всички ние виждаме как една и съща частица или вълна преминава през един и същ процеп. Но докато аз се интересувах от микрокосмоса, Джейкъб искаше да говорим за макрокосмоса…

Мойсей, Ганди, Исус и Нютон, предложи Гейл, подреждайки обърканите му мисли. Айнщайн и Фройд, и Буда.

— Да. — Джереми продължава разсеяно да пише уравнения върху салфетката. — Джейкъб смяташе, че в историята е имало няколко души — той ги наричаше абсолютно възприемчиви — чието вникване във физическите или моралните закони е било толкова дълбоко и могъщо, че са предизвикали промени във възгледите на цялото човечество.

Но ние знаем, че такива промени се причиняват от големи, нови идеи, Джери.

Не, момиче. Джейкъб не смяташе, че това са просто промени на гледната точка. Той беше убеден, че едно съзнание, способно да възприеме някаква важна промяна в реалността, би могло буквално да промени вселената… да накара физическите закони да се изменят така, че да съответствуват на новия светоглед.

Гейл се намръщва.

— Искаш да кажеш, че физиката на Нютон не е съществувала преди Нютон? Нито относителността преди Айнщайн? Нито истинската медитация преди Буда?

Нещо такова. Семената са били там, но цялостният план не е съществувал, преди някой велик ум да се е заел с изработването му…

Джереми изоставя езика, защото започва да вижда всичко в математически образи. Неопределени притегатели на Колмогоров, извиващи се като невероятно сложни оптически кабели, пренасящи съобщенията на хаоса, и малките резонансни островчета на класическата квазипериодична функция, сгушени като семенца във веществото на неколапсиралата вероятност.

Гейл разбира. Тя отива до масата с омекнали крака и се срутва на стола.

— Джейкъб… споменът за Холокоста… за семейството му…

Джереми докосва ръката й.

— Според мен се е опитал да се концентрира изцяло върху един свят, в който никога не е имало Холокост. Пистолетът не е бил просто оръдие на смъртта, а средството, с което да ускори експеримента. Връзката е вероятностна… абсолютният акт на наблюдаването на експеримента с двата процепа.

Ръката на Гейл стиска неговата. Той… прескочил ли е? Прескочил ли е на някой от другите клони? Някъде, където семейството му е все още живо и здраво?

— Не — прошепва Джереми и посочва рисунката си с треперещ пръст. — Виждаш ли, клоните никъде не се пресичат… няма начин да се прехвърлиш от единия на някой друг. Електрон А никога не може да стане Електрон В; може само да го „създаде“. Джейкъб е мъртъв.

Макар почувствувал тъгата на Гейл, той я отблъсква, тъй като му хрумва нова мисъл. За миг тя така го завладява, че се превръща в нещо като мисловен щит помежду им.

Какво? пита Гейл.

Джейкъб го е знаел, изпраща той; мислите му се нижат така бързо, че едва успява да ги оформи. Знаел е, че не може да се озове на друг клон от реалностите на Еверет… да речем в един свят, където никога не е имало Холокост… но въпреки това може и да е там.

Гейл разтърсва глава. ?????

Джереми сграбчва ръцете й. Да, момиче, може би е там. Ако концентрацията му е била пълна… всеобхватна… то в тази микросекунда, преди куршумът да е умъртвил мозъка му, той би могъл да извика на живот алтернативната действителност на Еверет. И този клон… — посочва случайно избран клон от рисунката си. — Този клон би могъл да го приеме у себе си… както и семейството му, загинало в Холокоста… и милионите други хора.

— А дъщеря му, Ребека? — тихо пита Гейл. — И втората му жена? Те бяха част от неговата… от нашата реалност, тъкмо заради Холокоста.

Главата на Джереми се замайва. Отива до мивката за чаша вода.

— Не знам — казва най-накрая. — Просто не знам. Но Джейкъб трябва да е помислил за това.

Джери, какво съзнание трябва да имаш, за да… как го каза ти?… да обхванеш цялата алтернативна действителност… Може ли някой да направи това?

Той мълчи. Макар да знае каква неприязън изпитва Гейл към религиозните метафори, той все пак решава да си послужи с такава. Може би това е смисълът на Гетсиманската градина, момиче. А може би и на Райската.

Не долавя раздразнението, с което Гейл обикновено реагира на религиозните теми. Вместо това долавя могъщо раздвижване на мисловните й пластове, породено от сблъсъка с една дълбока религиозна истина, лишена от култовите си одеяния. За пръв път през живота си Гейл изпитва мъничко от страхопочитанието на родителите си пред скритата във вселената духовна мощ.

Джери, споделя тя с мисловен шепот, приказката за Райската градина… важното там е не забраненият плод или познанието на греха, което се предполага, че символизира… а Дървото! Дървото на живота е точно като твоето дърво на вероятностите… като клоните на реалностите на Джейкъб! Мама непрекъснато ми цитираше думите на Исус: „Домът на моя баща е с много стаи…“ Безкрай светове.

Известно време не говорят и не обменят мисли. Всеки броди из мислите на другия. И на двамата им се спи, но не им се ляга още. Изгасят газената лампа и излизат на предната веранда да поседят на люлеещите се столове, да послушат мъркането на Джърнисавиен от мястото й в скута на Гейл и да погледат звездите над хълма на изток.