Кухият човек

В тази долина на гаснещи звезди

Крачеше по края на пустинята, когато полицейският автомобил спря зад него. Пътят бе пуст и кафяво-бялата кола известно време го следва със скоростта на вървежа му. Хвърли бегъл поглед към полицая в нея — квадратно загоряло лице, големи тъмни очила с отражателни стъкла — и отново сведе очи към нозете си, внимавайки да не настъпи някоя юка или малък кактус из пясъка.

Колата го задмина, намали на петнайсетина метра пред него, сви встрани от асфалта, вдигайки облаче прах, и спря. Полицаят слезе, разкопча кобура с пистолета си и се облегна на шофьорската врата. Очилата му отразяваха бавното приближаване на Бремън. Реши, че мъжът не е от пътната полиция, а от някой местен участък.

— Ела тук — каза униформеният.

Спря се, където си беше — на два метра навътре в пустинята.

— Защо?

— Размърдай си задника — каза ченгето с равен и нисък глас. Ръката му се плъзна към дръжката на револвера.

Бремън протегна ръце и разтвори длани, с което искаше да покаже, че не възразява и няма лоши намерения. Искаше също така полицаят да види, че в ръцете му няма нищо. Прекалено големите за него кецове, подхвърлени му като милостиня от Армията на спасението, стъпваха безшумно по размекнатия асфалт, докато вървеше към задницата на патрулната кола. Една миля напред нагорещеният въздух трептеше над напомнящата пустинен мираж ивица от лъсналата като водна повърхност смола на настилката.

— Заеми положението — каза полицаят и посочи капака на автомобила.

Спря се и примигна, нежелаейки да покаже на ченгето, че добре разбира нареждането му. Онзи направи крачка назад, махна раздразнено към капака и измъкна пистолета от кобура.

Бремън се наведе, поразкрачи крака и положи длани върху ламарината. Металът пареше и той изправи пръсти като пианист, който се кани да започне изпълнението си.

Ченгето пристъпи напред и ловко опипа с едната си ръка лявата му страна.

— Не мърдай — каза.

Поотмести се и по същия начин го опипа и от другата страна. Бремън усещаше заредения пистолет и напрегнатото тяло на полицая зад себе си, готов да отскочи, ако задържаният внезапно се извърти. Но той си остана приведен над капака дори след като ченгето се дръпна четири крачки назад.

— Обърни се.

Не прибра пистолета, но вече не го държеше насочен към задържания.

— Твоя ли е колата на отбивката по Междущатското?

Бремън поклати глава отрицателно.

— Плимут седемдесет и девета — продължи ченгето. — Колорадски номер МХУ 751?

Отново поклати глава.

Тънките устни на полицая трепнаха.

— Май нямаш портфейл — рече. — Паспорт? Шофьорска книжка?

Решавайки, че още едно отрицателно поклащане на главата може да ядоса ченгето, Бремън каза: „Не“.

— И защо?

Той сви рамене. Виждаше се в отражателните очила — слабото като вейка тяло в мръсните дрипи, окъсаната и разкоцчана заради жегата сивкава риза, жълтеникавите хлътнали гърди, бледото като тях лице с изключение на почернелите от слънцето нос и чело. Бе спрял на първата бензиностанция в Колорадо, за да си купи от магазинчето там самобръсначка и крем за бръснене, но ги бе зарязал в колата. Голото му лице му изглеждаше някак чуждо, като стара снимка, която си намерил на най-неочаквано място.

— Накъде си тръгнал? — попита ченгето.

— На запад — отвърна, внимавайки да не свие рамене отново. Гласът му бе дрезгав.

— А откъде идваш?

Бремън присви очи заслепен от лъщящия асфалт. Някакъв пикап мина край тях с рев и сред облак прах, и му даде една секунда време.

— Солт Лейк бе последното място, където се застоях по-дълго.

— Как ти е името?

— Джереми Голдмън.

— Как си стигнал чак дотук без кола?

Разпери ръце.

— Снощи взех на стоп един камион. Тая сутрин човекът ме събуди и каза да слизам. Надолу по пътя.

Полицаят прибра пистолета в кобура, но не се приближаваше.

— Аха. Бас държа, че дори не знаеш в кой окръг се намираш, нали така, Джереми Голдстайн?

— Голдмън — поправи го Бремън и поклати глава.

— И не знаеш нищо за откраднатата кола с колорадски номера на отбивката на Междущатското, а?

Този път не си направи труда да поклати глава.

— Е, в този щат имаме закони против скитничеството, мистър Голдстайн.

Бремън кимна.

— Не съм скитник. Търся работа.

Полицаят кимна едва-едва.

— Качвай се на задната седалка.

Въпреки главоболието и двудневния си махмурлук долавяше ясно мислите на ченгето. Почти сигурно е, че тъкмо тоя дрипльо е откраднал колорадския плимут и после го е изоставил на отбивката. Вероятно някой го е закарал до Изход 239, откъдето е продължил в тъмното на стоп насам, без да знае, че най-близкият град е на още трийсет и четири мили оттук.

— Отзад — повтори той.

Бремън въздъхна и се качи. На вратите нямаше вътрешни дръжки. Стъклата на прозорците бяха покрити с телена мрежа; преграда от двойна мрежа разделяше и предните от задните седалки. Дупките бяха толкова малки, че не можеше да мушнеш в тях и пръста си. В колата бе задушно и откъм пластмасовия под се носеше миризма на повръщано.

Полицаят се бе настанил отпред и говореше по радиото, когато една тойота 4×4, която се движеше на изток, спря до тях. От прозореца се подаде женска глава.

— Здрасти, началство. Кого си прибрал отзад, Колинс?

— Добър ден, мис Морган. Някакъв скитник.

Жената се взря в Бремън. Имаше издължено слабо лице с изпъкнали скули и кожа с по-силен загар от този на полицая. Очите й бяха толкова светлосиви, че изглеждаха почти прозрачни. Косата й бе прибрана назад, прекалено тъмночервена, за да бъде това естествения й цвят. Бремън предположи, че е на около петдесет години.

Но не външността й го шокира. Бе си позволил да се съсредоточи върху мислите й, но такива просто нямаше. Тези на ченгето бяха бавни, сърдити и нетърпеливи; долавяше потоци, идващи откъм пътя и дори откъм междущатското шосе на осем мили по-назад, но от жената не се излъчваше нищо. Там, където би трябвало да бучи смесицата от впечатления, думи и спомени, имаше само шумно стържене… някакъв бял мозъчен шум, наподобяващ бръмченето на електрически вентилатор в малка стая. Все пак имаше нещо зад тази шумова завеса, но мислите бяха с размити очертания, като мяркащите се и изчезващи образи на телевизионен екран, изпълнен с електронни снежинки.

— Ти да не би да си арестувал човека, дето щеше да идва при мен по обявата ми, а Хауърд?

Гласът й бе изненадващо дълбок, самоуверен и леко насмешлив.

Полицаят вдигна очи към жената. Слънцето проблясна по очилата му. Тойотата бе по-висока от патрулната кола, та той трябваше да я гледа изотдолу.

— Съмнявам се, мис Морган. Това сигурно е човекът, който снощи е изоставил открадната кола на междущатското. Ще го закарам в участъка и ще пратя отпечатъците му по факса.

Мис Морган не откъсваше очи от скитника.

— Как, викаш, му беше името?

— Голдмън — обади се Бремън. — Джереми Голдмън.

— Теб никой не те пита! — скастри го ченгето, като се извърна назад.

— Ами да — каза жената. — Това е името на онзи, дето ми писа в отговор на обявата. — Тя се обърна към Бремън: — Къде, казваш, я прочете? В денвърския вестник?

— В Солт лейк.

Не беше ял от двайсет и четири часа и главата му се въртеше от дългия преход през нощта и утрото над пустинята.

— Точно така, Солт лейк. — Най-после тя удостои с поглед полицая. — За бога, Хауърд, ти наистина си прибрал моя човек. Той ми писа миналата седмица, че заплатата го удовлетворява и че ще дойде да говорим. Солт лейк. Джереми Голдмън.

Полицаят се размърда на седалката си и коланът му изскърца. Радиото шумеше и пукаше. Той се замисли.

— Сигурна ли сте, че името на човека е Голдмън, мис Морган?

— Абсолютно. Как бих могла да забравя едно еврейско име? Стана ми смешно, като си представих как един евреин ще гледа животни.

Хауърд потупа телената преграда.

— Може, обаче съм сигурен, че това е дрипльото, зарязал откраднатата кола с колорадските номера.

Жената пусна тойотата малко напред, за да огледа задържания по-добре.

— Откраднал ли си колата?

— Не, ма’м — отвърна Бремън, питайки се кога за последен път е използвал това обръщение. — Взеха ме на стоп и човекът ме докара до последния изход към шосето.

— Каза ли му, че отиваш в ранчото „Двете М“? — попита тя.

Колебанието продължи само секунда.

— Да, ма’м.

Тя върна тойотата назад.

— Началство, арестувал си моя работник. Трябваше да е тук преди три дни. Питай шерифа Уилямс дали не съм казвала, че чакам човек от града да ми помага при кастрирането.

Хауърд се разколеба.

— Не се съмнявам, че сте казала на Гари, мис Морган. Просто не се сещам някой да е споменавал, че някакъв си Голдмън щял да идва насам.

— Аз май забравих да съобщя на Гари името му — рече жената. Тя огледа пътя, като че очакваше да мине някоя кола. Но шосето си оставаше пусто. — Пък и да ти кажа правичката, Хауърд, то си е лично моя работа. Хайде, пусни мистър Голдмън да се качи при мен и да се запознаем. Или са забранили със закон човек да се разхожда край пътищата?

Бремън почувства как пясъците, върху които бе стъпила решимостта на Хауърд, се раздвижват. Мис Фейет Морган бе от най-едрите земевладелци и данъкоплатци по тия места, а Гари — шерифът Уилямс — отдавна я наобикаляше.

— Нещо ми подсказва, че на нашия човек не му е чиста работата — рече Хауърд, като свали очилата си в закъснял израз на уважение към дамата, която настойчиво го гледаше. — Ще ми е съвестно, ако не проверим името и отпечатъците му.

Мис Фейет Морган нацупи нетърпеливо устни.

— Ами че направи го, Хауърд. Само че междувременно задържаш мирен гражданин, който… доколкото виждам… не е извършил нищо по-незаконно от това, че се е возил на автостоп и даже си го признава. Ако продължаваш да се държиш по тоя начин, мистър Голдмън ще си помисли, че ние тук сме също като мърлявите ченгета от затънтените планински краища, дето ги дават по филмите. Така ли е, мистър Голдмън?

Бремън не отговори. Някакъв камион редуваше скоростите по пътя зад тях.

— Решавай, Хауърд — каза мис Морган. — Трябва да се връщам в ранчото, а пък мистър Голдмън вероятно желае да се свърже с адвоката си.

Хауърд излезе от колата, отвори задната врата отвън и отново седна зад волана, преди камионът да се покаже на четвърт миля зад тях. После подкара без да се извини.

— Качвай се — каза мис Фейет Морган.

Колеба се само миг, преди да заобиколи тойотата, и се метна в нея. Беше с климатична инсталация. Мис Морган вдигна стъклото на прозореца и го погледна. Едва сега видя колко висока е тя — най-малко един и осемдесет и пет или деветдесет, освен ако не седеше върху куп телефонни указатели. Камионът профуча край тях с надут клаксон. Мис Морган махна на шофьора, без да сваля очи от Бремън.

— Да ти кажа ли защо наговорих всичките тия врели-некипели на Хауърд? — попита тя.

Не беше сигурен дали иска да знае. Изпита неудържимото желание да слезе и да продължи пеш.

— Не обичам, когато малките дупедавци се правят на големи дупедавци само защото им е дадена някаква власт — каза тя. Думата „власт“ прозвуча като обида. — Особено когато използват тая власт, за да арестуват хора, които и без това си имат достатъчно проблеми, какъвто, по всичко личи, е случаят с теб.

Бремън сложи ръка върху дръжката на вратата, но размисли. До междущатското шосе имаше най-малко осем мили и още двайсет до най-близкия град според неясната карта, която бе зърнал в главата на полицая. А в града не го очакваше нищо друго, освен нова среща с Хауърд. След последното зареждане в Юта му бяха останали осемдесет и пет цента. Нямаше да му стигнат доникъде.

— Кажи ми само едно нещо — продължи жената. — Ти ли открадна колата, за която говореше Хауърд?

— Не. — Тонът му не можа да убеди дори него самия. Но на практика е така, уморено си мислеше той. Душата я открадна. Душата, бордея, Денвър, мъжът, който се прибираше у дома при дъщеря си… всичко това изглеждаше на светлинни години в миналото далеч от Бремън. Бе изтощен; бе спал само час-два предния ден в Юта. Белите шумове — мисловният щит на жената — или каквото там беше, изпълваха главата му със застинала празнота. Съчетана с болката от изпития алкохол, тя му осигуряваше най-сигурното убежище от хорските мисли, което бе намирал през последните четири месеца.

Дори в пустинята не бе намерил покой. Макар да нямаше хора и само тук-там да се мяркаше някое ранчо, пътуването през нея бе като да бродиш в просторна зала, изпълнена с ехото на шепот и приглушени викове. Тъмната вълна, на която бе настроено съзнанието му напоследък, очевидно имаше способността неограничено да се разпространява в пространството; прашенето и пулсациите на насилието, алчността, похотта и завистта бяха изпълвали въздуха над цялото междущатско шосе и отеквали из пустия страничен път, отскачайки обратно от просветляващото небе, за да го удавят в отразената си грозота.

И никакъв изход. В многолюдния град близостта на телепатичните контакти му бе давала поне някаква яснота; тук сякаш слушаше едновременно хиляди зле настроени радиоприемници. А сега, когато белият шум от съзнанието на мис Фейет Морган го обгръщаше като пустинен вятър, той почувствува известен покой.

— … ако искаш — говореше жената.

Бремън трепна и се разсъни. Беше толкова уморен и напрегнат, че му се струваше как слънчевата светлина на вече късния предиобед, нахлуваща през потъмненото стъкло на Тойотата, облива като гъст сироп него, жената и черната тапицерия…

— Извинявайте — изрече той. — Какво казахте?

Мис Морган се усмихна нетърпеливо.

— Казах, че можеш да дойдеш в ранчото и да работиш, ако искаш. На мен наистина ми е нужен помощник. Човекът, дето ми писа от Денвър, така и не се появи.

— Да — отвърна Бремън, кимайки. Всеки път щом челюстта му се отпуснеше надолу, й се искаше да си остане там. Той с мъка държеше очите си отворени. — Да, бих искал да опитам. Но не знам нищо за…

— Естествено, с име като Голдбърг — каза мис Морган и се подсмихна.

Тя завъртя тойотата почти на място; гумите захапаха пустинния пясък, после се върнаха на асфалта и колата се устреми на запад към ранчото „Двете М“ някъде отвъд трептящия над пътя въздух и миражите, които се люшкаха като призрачни завеси пред тях.