Кухият човек

Незрящи, освен ако…

Сънуваше лед и тела, гърчещи се в леда.

Сънуваше някакъв огромен звяр, разкъсващ плът, и смразяващи крясъци в жълтеникавата нощ. Сънуваше хиляда хиляди гласове, зовящи го с болката, ужаса и самотата на човешкото отчаяние, и когато се събуди, гласовете все така се чуваха: мисловните потоци в една модерна болница, изпълнена със страдащи души.

През целия ден лежа, понесен по вълните на страданието от раните си, и обмисля какво да предприеме. Но нищо не му идваше на ум.

Детектив Бърчил се появи отново в ранния следобед с обещания специален агент от ФБР, но Бремън се престори на заспал; двамата отстъпиха пред настояванията на старшата сестра и си тръгнаха след половин час. Тогава наистина заспа и засънува ледове и гърчещи се в леда тела и крясъци в раздираната от болки тъмнина наоколо.

Когато по-късно през нощта отново се събуди, той фокусира телепатичния си лъч през мисловните шумове и жужене, за да открие униформения полицай, оставен да го охранява. Полицай Дюън Б. Еверет беше на четирийсет и осем години, оставаха му още седем месеца до пенсионирането и страдаше от хемороиди, плоски ходила, безсъние и синдром на чревната раздразнимост, както го наричаха лекарите. Това не възпираше полицай Еверет от неограниченото пиене на кафе, макар да предизвикваше продължителни посещения до тоалетната на етажа. Полицай Еверет нямаше нищо против дежурството да се носи на три смени по осем часа от него и още двама негови колеги, нито пък да поеме нощната смяна. През нощта бе тихо и той можеше спокойно да си чете романа от Робърт Б. Паркър и да се задява със сестрите, а и винаги имаше топло кафе във фоайето, където му бе разрешено да ходи.

Съмваше се. Сам в стаята — ако не се броеше изпадналият в безсъзнание пациент на съседното легло, — Бремън се надигна с мъка, отскубна системата от ръката си и закуцука към прозореца. Постоя малко там, загледан навън. Студената въздушна струя от климатика го накара да потрепери под тънката болнична пижама.

Ако щеше да бяга, това трябваше да стане сега. Бяха изхвърлили дрехите му, след като го измъкнаха от останките на разбилия се „Пайпър Чейен“ — през очите на един санитар от медицинския екип за спешна помощ бе видял учудването им от това, че не е избухнал пожар след падането на самолета в калната нива на половин миля от летището, — но той знаеше къде има дрехи, които ще му станат. Трябваше само да се добере до съблекалнята на стажантите на долния етаж.

Подслушвайки ги в този ден, той бе научил също кои от тях си държат ключовете от колите в шкафчетата, както и цифровите комбинации за отварянето им. Бе решил да „вземе на заем“ почти новото, с пълен резервоар волво на стажанта Брадли Монтроуз; Брадли работеше в спешен кабинет и вероятно нямаше да забележи изчезването на колата преди края на дежурството си след седемдесет и два часа от този момент нататък.

Облегна се на стената и изстена. Ръката и главата жестоко го боляха; ребрата му сякаш бяха тресчици от натрошени кости, забили се в белите дробове, а и още безброй болежки се тълпяха на опашка, за да им обърне внимание. Дори раните от ухапванията на мис Морган по бедрата и слабините му не бяха напълно зараснали.

Дали ще мога? Да стигна до дрехите? Да карам колата? Да се изплъзна от ченгетата?

Сигурно.

Наистина ли ще откраднеш шестстотинте долара от портфейла на Брадли?

Сигурно. Майка му ще възстанови сумата, преди Брадли да е съобщил на ченгетата какво се е случило.

Знаеш ли къде, по дяволите, ще отидеш?

Не.

Въздъхна и отвори очи. През цепнатината между пердетата видя главата и раменете на умиращото момче, с което деляха стаята. Момчето изглеждаше ужасно, макар да знаеше от мислите на лекарите и сестрите, че отчайващият му вид не се дължи само на побоя. Момчето — Роби еди-кой си — било сляпо, глухо и умствено изостанало, преди още да го докарат тук.

Част от кошмарите на Бремън този следобед бе ехото от възмущението и отвращението на една от сестрите, която се грижеше за Роби. Момчето било намерено в клозетна яма оттатък реката в източен Сейнт Луис. Три деца, които си играели в изоставения двор, чули странни викове откъм нужника и казали на родителите си. Медицинските експерти пресметнали, че преди да го извадят от пълната с изпражнения яма, момчето е престояло там повече от два дни. Било е бито жестоко и надеждите, че ще живее, бяха малки. Сестрата плачеше от жал за Роби… и се молеше на бога да си го прибере по-скоро.

Доколкото бе известно на персонала, полицията не бе открила майката и втория баща на детето. Лекуващият лекар на Роби смяташе, че властите не ги издирват достатъчно старателно.

Опря буза до стъклото и се замисли за момчето. Спомни си за безнадеждно болните деца в Уолт Дисни Уърлд и кратката утеха, която им бе дал с помощта на телепатията. През време на цялото му безцелно, егоистично бягство от себе си това бяха единствените минути, когато бе помогнал на някого, когато бе направил нещо друго, освен да се самосъжалява. Спомни си тези мигове и погледна към Роби.

Момчето лежеше полуотвито на една страна; екраните на медицинските апарати осветяваха лицето и горната част на тялото му. Закривените като нокти пръсти лежаха на чаршафите под невероятни ъгли; китките му бяха тънки едва ли не колкото на гущер. Главата му беше килната като отсечена, езикът му висеше между подпухналите устни. Лицето му беше цялото в лилави петна и подутини, носът — очевидно счупен и сплеснат; Бремън заподозря, че очните гнезда, които изглеждаха най-сериозно пострадали, винаги са били такива — хлътнали, тъмни, с тежки клепачи, закриващи само до половина безполезните, бели като мрамор очи.

Роби беше в безсъзнание. Не бе доловил никакви мозъчни излъчвания откъм момчето — дори и болка в сънищата — и бе изненадан, когато научи от мислите на сестрите, че в стаята има друг пациент. Никога досега не бе се сблъсквал с подобна пълна липса на мисловни вълни у човешко същество. Роби беше просто празно пространство, макар според лекарите мониторите да отчитаха наличието на продължаваща мозъчна активност. Всъщност електроенцефалограмите показваха висока активност на сънищата. Не можеше да си обясни защо не ги долавя.

Сякаш усетил, че го наблюдават, Роби потрепна. Черната му коса стърчеше на кичури във всички посоки и при други обстоятелства това би се сторило забавно на Бремън. Дъхът на умиращото момче излизаше през наранените устни с хриптене, което не бе просто хъркане, и той долови мириса му от два и половина метра разстояние.

Поклати глава, отправи поглед в нощта и почувствува в очите си познатото убождане като от късчета счупено стъкло, което заместваше сълзите.

Не чакай Бърчил и агента от ФБР да дойдат тук сутринта с въпросите си за убийството на мис Морган. Тръгвай.

И накъде?

Ще видим по-късно. Просто тръгни.

Въздъхна. Ще тръгне по-късно, преди да е пристигнала сутрешната смяна и болницата да се е напълнила с хора. Ще вземе волвото на стажанта и отново ще си тръгне без посока, без да пристига и желае да пристигне някъде. Ще продължи да живее и страда.

Хвърли поглед към момчето на леглото. Нещо в позата и прекомерно голямата глава му напомниха за съборената от пиедестала си счупена бронзова статуя на Буда, която бяха видели с Гейл в един манастир край Осака. Детето е сляпо, глухо и с умствени увреждания по рождение. Ами ако у него има някаква дълбока мъдрост, породена от тъй продължителната му откъснатост от света?

Роби се размърда, пожълтелите му нокти леко задраскаха по чаршафа, изпусна шумно газове и отново захърка.

Бремън въздъхна отново, дръпна завесите и тръгна към стола край леглото му.

Полицай Еверет ще ходи до клозета след около три минути. Сестрите на етажа приготвят лекарства, а старшата сестра няма да ме види, ако сляза по задното стълбище. Брадли е в спешното отделение и съблекалнята ще бъде празна може би още час.

Направѝ го.

Кимна на себе си, преборвайки се с болката и изтощението от лекарствата. Ще тръгне на север към Чикаго, после ще премине в Канада, ще намери местенце, където да си отдъхне и се възстанови… някъде, където нито полицията, нито хората на Дон Леони могат да го открият. Ще използва телепатичните си способности, за да бъде винаги една крачка пред тях и за да печели пари… но не като играе комар… стига толкова хазарт.

Отново погледна момчето.

Няма време за него.

Има. Няма да се забави много. Не е нужно дори да осъществява пълен контакт. Едностранната телепатична връзка ще свърши работа. Възможно е. Само няколко секунди и ще може да обмени светлина и звук с умиращото дете. Може би трябва да застане до прозореца и да гледа към колите долу, към светлините на града, звездите.

Знаеше, че такова реципрочно телепатично общуване е възможно — не само с Гейл, с която това се постигаше без никакви усилия, — но и с всеки по-възприемчив човек. А повечето хора бяха възприемчиви към телепатичните проби, макар да не познаваше друг човек освен Гейл, който е способен да управлява своите латентни телепатични способности. Единственият проблем бе в това да се увериш, че човекът не усеща телепатичната намеса и не осъзнава, че чуждите мисли са чужди. Веднъж, след като дни наред безуспешно се бе опитвал да разясни едно просто диференциално преобразуване на свой студент, Бремън му го даде по телепатичен път и остави студента да се поздрави с прозрението си.

В случая с детето нямаше нужда от подобни деликатности. И от съдържание. Няколко обменени сетивни впечатления щяха да бъдат подаръкът му на сбогуване. Анонимен подарък. Роби никога няма да узнае кой му е оставил тези образи.

Хъркането на Роби спря и сякаш мина цяла тревожна вечност, докато се поднови, подобно на ръмженето на стар мотор. От устата му обилно течаха лиги. Възглавницата и чаршафа край лицето му бяха мокри.

Бремън се реши и смъкна мисловния си щит. Побързай, полицай Еверет всеки миг ще тръгне към тоалетната. Останалата част от щита падна и световните мисловни потоци нахлуха с цялата си сила в главата му като вода в потъващ кораб.

Той потрепери и вдигна щита. Отдавна не беше си позволявал да бъде толкова уязвим. Въпреки че мисловните потоци тъй или иначе проникваха вътре, обемът и интензивността им щяха да бъдат почти непоносими без защитата на вълнистото одеяло на щита. Мисловните потоци на пациентите в болницата се врязваха направо в меката тъкан на наранения му мозък.

Стисна зъби и опита отново. Опита се да излезе от обхвата на широкоспектърните мисловни вълни и се концентрира върху мястото, където би трябвало да са сънищата на Роби.

Нищо.

Объркан, за миг си помисли, че е изгубил силата на своята способност. После отново се съсредоточи и долови неотложността в бързането на полицай Еверет към тоалетната и вглъбеността на сестра Тъли, която сравняваше лекарствените дози от списъка на д-р Ангсторм и розовите листчета на таблата. Той насочи вниманието си върху сестрата в контролната станция и видя, че тя чете роман — „Нужни неща“ от Стивън Кинг. Подразни се от това, че очите й се движеха толкова бавно. Устата му се изпълни с вкуса на черешовия й сироп против кашлица.

Бремън разтърси глава и погледна Роби. Астматичното дишане на момчето изпълваше въздуха помежду им с кисела мъгла. Обложеният му език висеше навън. Стесни телепатичния си лъч и му придаде формата на притъпена сонда, подсили го и го фокусира като сноп насочена светлина.

Нищо.

Не… имаше — какво? — липса на нещо.

В областта на мисловните излъчвания, където трябваше да бъдат сънищата на Роби, зееше дупка. Даде си сметка, че никога досега не се е сблъсквал с по-мощен и по-добре замаскиран мисловен щит. Дори ураганният бял шум на мис Морган не бе представлявал бариера с такава невероятна плътност; тя никога не бе успявала да скрие наличието на мислите си. У Роби такива просто нямаше.

За миг бе потресен, но бързо разбра причината за това явление. Мозъкът на Роби беше увреден. Вероятно цели участъци от него не функционираха. При тази почти пълна липса на сетива и крехка връзка с окръжаващата среда, при такъв ограничен достъп до вселената от вероятностни вълни и почти пълната неспособност за избор между тях, съзнанието на момчето — или онова, което минаваше за негово съзнание — окончателно се бе обърнало навътре. Това, което отначало бе взел за мощен мисловен щит, не беше нищо повече от плътното ядро на потъналото в себе си его, кръжащо някъде отвъд аутизма и кататонията. Там Роби беше истински и напълно сам.

Бремън пое дъх и поднови опитите, този път по-внимателно, опипвайки отрицателните граници на действителния мисловен щит като човек, който опипва грапава стена в тъмното. Някъде трябваше да има пролука.

Имаше. Не истинска пролука, а по-скоро мек участък — малко по-еластично петънце в твърдия камък.

Долови трепета на някакви мисли отдолу — тъй както пешеходецът усеща метрото под уличното платно, върху което стои. Съсредоточи се и подсили телепатичната си сонда; след малко почувствува, че болничната му пижама е мокра от пот. От усилието слухът и зрението му почти се изгубиха. Все едно. Щом осъществи първоначалния контакт, ще може да се поотпусне и бавно да пробие канали за видимото и звуците до съзнанието на момчето.

Усети, че стената леко поддава — все още еластична, тя започна да се отдръпва под натиска на неумолимата сила на волята му. От напрежение вените по слепоочията му се издуха. Без да съзнава, той кривеше лице, а мускулите по врата му се превърнаха в изпъкнали възли. Стената се огъна. Сондата на Бремън беше як таран, който биеше по здравата, но еластична врата.

Тя продължи да се огъва.

Концентрацията му достигна такава сила, че можеше да мести предмети, да чупи тухли и да спре птица в полет.

Щитът отново поддаде. Бремън се наведе напред като срещу силен вятър. Престана да долавя каквито и да било мисловни вълни, изгуби представа къде е и кой е; остана единствено силата на волята му.

Внезапно щитът се разкъса, заля го топла вълна и той падна напред. Размаха ръце и отвори уста, за да извика.

Но нямаше уста.

Пропадаше едновременно в тялото си и навън. Преметна се през глава и потъна в мрака там, където само преди секунда беше подът. Мярна му се образът на собственото му тяло, гърчещо се в някаква страховита прегръдка, после продължи да пада.

Пропадаше в мълчанието.

Пропадаше в нищото.

Нищото.