Кухият човек

Вятър над сухите треви

Задълженията на Бремън са безброй.

Никога не е живял във ферма и няма представа за обема и многообразието на физическия труд в стопанство от около шест хиляди акра, заобиколено, както е това, от половин милион акра „национални гори“, въпреки че извън сравнително влажните земи, принадлежащи на ранчото, в каньона нямаше почти никакви дървета. Физическият труд, откри той през следващите няколко седмици, бе не само плашещ; от него го болеше гърбът, боляха го чак топките, излязоха му мехури, задъхваше се, обливаше се в пот, в устата си усещаше вкус на кръв и жлъчка. За начинаещ като Бремън — недохранен, отпуснат, блед и нездрав алкохолик — работата, която се очакваше от него да върши, придоби измеренията на истинско мъчение.

Бе си представял живота на ранчо — в редките случаи, когато изобщо се бе сещал за нещо такова — като романтична езда из пасбищата сред стада добитък и от време на време може би поправки по оградата. Не бе включвал в сметката поддръжката на самото ранчо, храненето рано призори на животните, като се започне от гъските около езерото и се стигне до екзотичните лами на мис Морган, продължителното преследване с джипа на отклонили се животни, безкрайните ремонти на разни машинарии — автомобили, помпи, електромотори, климатика в пристройката, — да не говорим за кървавите прелести на кастрирането, ваденето на подутите агнешки трупове от потока след продължилия цяла нощ порой, за риенето на тор в оборите. Имаше и доста изкопчийска работа: дупки за колове, ров за новата канализация, нов шейсетфутов напоителен канал, прекопаването на градината на мис Морган — цели три четвърти акра. Прекарваше на крак часове наред всеки ден, обут в новите работни обуща, които мис Морган го накара да си купи през първата седмица, и още толкова в подскачащия прашен, открит джип, само не и на конско седло.

Но оживя. Дните бяха по-дълги от досегашните в живота му и му напомняха за студентските години в Харвард, когато се опитваше да завърши четиригодишния курс за три години, ала прахът, пясъкът, бодливата тел и мускулните болки си отиваха със залеза на слънцето зад планините на запад, и тогава — щом в каньона паднеха виолетови сенки и запълзяваха към пустинята като гъсто вино — той се прибираше в пристройката, взимаше трийсетминутен душ, приготвяше си топло ядене и се срутваше в леглото, преди койотите да са започнали да вият по хълмовете над ранчото. Бремън оцеля. Дните се превърнаха в седмици.

Спокойствието тук бе твърде различно от истинския вътрешен мир в рибарската колиба във Флорида; тукашната тишина напомняше измамното затишие в окото на ураган. А и бученето на първичните бели шумове откъм странния мисловен щит на мис Морган го караше да си представя, че действително е попаднал под бели небеса в привидния покой на окото на истински ураган, където единственият звук е далечното свистене на бурните ветрове, въртящи се във вихъра на разрушението.

Тези шумове бяха добре дошли за него. Предпазваха го от надигащия се сякаш над целия континент купол от мисловни вълни: шепот, молби, крясъци и декларации, среднощни признания и яростни оправдания. Някога вселената бе изпълнена с тези червеникавокафяви увъртания и самоненавист, и всяка вълна бе по-тъмна от предходната, а сега нямаше нищо друго освен белия шум на силната личност на мис Фейет Морган.

Бремън се пристрасти към него. Дори пътуването до града на двайсет мили от ранчото в четвъртък за него се превърна в наказание, в заточение, което трудно издържаше, колчем защитният бял шум заглъхнеше зад гърба му и от всички страни към него се устремеше лавината от мисли, копнежи, желания и мръсни малки тайни, които го разсичаха — сякаш безброй бръсначи го рязваха по окото и небцето.

Пристройката бе напълно пригодена за живеене: климатикът правеше августовските горещини поносими; леглото бе удобно, кухнята — впечатляваща с изобилието си, душът се захранваше от резервоара на половин миля нагоре пб хълма, тъй че водата никога не спираше; бе разположена в усамотена ниша между скалите, откъдето светлините на голямата къща не се виждаха. В пристройката имаше дори телефон, макар че не можеше да се обажда от него — телефонната линия стигаше само до хасиендата и апаратът звънеше единствено когато мис Морган бе пропуснала да включи нещо в списъка на задачите за следващия ден, който съставяше всяка вечер и забождаше на табло на тясната веранда пред пристройката.

Бързо научи кои са забранените зони. Не можеше да се приближава до хасиендата. Шестте кучета бяха отлично дресирани и мигом се озоваваха до мис Морган, когато ги повикаше, но бяха зли. На третия ден от пристигането си на ранчото стана свидетел как разкъсват един койот, имал неблагоразумието да навлезе прекалено навътре в обширното пасбище, което стигаше до брега на потока. Кучетата заобиколиха койота като глутница вълци, прегризаха сухожилията му, събориха го на земята и го довършиха.

Бе му забранено също така да се приближава до „хладилника“ — ниска постройка от блокчета сгурия зад големите камъни край хасиендата. На покрива й имаше цилиндричен воден резервоар. И още първия ден мис Морган бе му обяснила, че резервоарът с вместимост хиляда и петстотин галона е за в случай на пожар. Бе му показала дебелите маркучи и кранове на стената на хладилника. Те също не трябваше да се пипат от наемните работници, освен по лично нареждане на мис Морган.

Научи още, че хладилникът си има собствен генератор и понякога нощем го чуваше да бръмчи. Мис Морган обясни, че обича сама да разфасова говеждото и дивеча, който отстрелваше през ежеседмичните си ловни излети по хълмовете, и че в хладилника се съхранява първокачествено месо за хиляди долари. Бе имала неприятности — първо повреда в електрозахранването, заради която се наложило да изхвърли огромно количество скъпо говеждо, после с наемните работници, които решили, че могат да се облажат с по половин заклано теле, преди да изчезнат една нощ. Оттогава насам не разрешавала на никого да се доближава до хладилника — предупреди го тя, — била научила кучетата да нападат всеки, който дори само стъпи на каменната пътека към заключените с тежки катинари врати.

Дните преминаваха в седмици и Бремън скоро привикна с еднообразната последователност от работа и сън, нарушавана единствено от мълчаливите му хранения и ритуала на съзерцаването на залеза от предната веранда на пристройката. Редките пътувания до града ставаха все по-мъчителни за него, защото го оставяха извън обсега на белия шум от мозъка на мис Морган и бръсначите на случайните мисли жестоко нараняваха неговия. Сякаш подразбрала това, мис Морган започна сама да ходи на пазар в четвъртъците и след третата си седмица на ранчото той престана да го напуска.

Веднъж, докато търсеше един от конете, който не бе слязъл на голямото пасище, се натъкна на изоставен параклис. Останките се издигаха под билото; белезникавите стени се сливаха със сивкавите околни скали. Покривът го нямаше — беше не просто пропаднал, а наистина липсваше; дървените капаци, врати и пейки бяха изгнили и станали на прах, който ветровете бяха отвели.

Вятърът подухна през зеещите прозорци без стъкла и раздвижи сухия трън върху купчината кости на мястото, където някога е бил олтарът.

Кости.

Бремън се приближи и коленичи в праха, за да разгледа купчината открояващи се бели останки. Кости — крехки, проядени и почти вкаменени. Бе сигурен, че повечето от тях са животински — сред тях различи гръден кош на теле, дълъг колкото на крава гръбначен стълб, кравешки черепи — но бяха толкова много! Сякаш някой нарочно ги бе трупал там, докато олтарът е рухнал под тежестта на толкова мъртви и гниещи трупове.

Поклати глава и излезе вън. Вятърът изшумоля из сухите клонки над небелязаните гробове.

Прибирайки се с джипа от южното пасбище същата тази лятна вечер, видя, че има някой горе край хладилника. Намали покрай хамбара и заобиколи отдалеч, оглеждайки се любопитно. Кучетата ги нямаше.

На петнайсетина метра от него, до стената на хладилника, където маркучите се спускаха от водния резервоар, мис Фейет Морган се къпеше под душ от пожарния маркуч с прикрепен към него капков накрайник. В първия миг не я позна — косата й бе мокра и опъната назад, а лицето й бе обърнато нагоре към струята. Ръцете и гърлото й бяха загорели; останалите части от тялото й бяха невероятно бели. Капчиците вода по бледата й кожа и тъмните косми под корема проблясваха във вечерната светлина. После мис Морган спря водата и се пресегна за кърпата. Тогава видя Бремън в джипа и замръзна полуизвърната към него. Не каза нищо. Не се покри с кърпата.

Смутен, той кимна за поздрав и подкара джипа. В страничното огледало зърна мис Морган, която все още стоеше там с изпъкваща на фона на олющената зелена стена бяла кожа. Не беше се покрила с хавлията и го гледаше.

Даде газ и се отдалечи.

Същата нощ се унесе в сън, като преди да си легне, изключи климатика и отвори прозорците, през които вътре пропълзя мъртвешкият пустинен въздух; събуди се при първото видение.

Събуди го стърженето на струни на цигулка, захапани и опъвани от прогнили зъби. Седна в леглото и примигна във виолетовата светлина, която нахлуваше в стаята откъм люлеещите се капаци на прозорците.

Сенките близо до тавана шептяха. Отначало взе шепота за мисловни потоци, промъкнали се през защитната завеса на белия шум на мис Морган, но това не бе телепатичен, а действителен звук. Сенките шептяха.

Дръпна мокрия чаршаф до брадичката си; побелелите кокалчета на пръстите му се сливаха с бялата памучна тъкан. Сенките се размърдаха, отделиха се от шепота и плъзнаха по стените, които внезапно и напълно потъмняха във вълните виолетова светлина, хлуеща отвън и предвещаваща буря.

Надолу по стените пълзяха прилепи. Прилепи с бебешки лица и стъклени очи. Те подсвиркваха и пляскаха с криле.

Във виолетовата буря отвън екнаха камбани и многобройни гласове запяха погребални песни в празни цистерни. Някъде наблизо, вероятно под леглото му, изкукурига петел, после кукуригането бе заглушено от дрънченето на кости в празна купа.

Прилепите с бебешки лица, които пълзяха с главите надолу, нападаха по леглото му като безброй гърчещи се плъхове с ципести крила и грейнали бебешки усмивки.

Той изкрещя едновременно с блесналата светкавица. Гръмотевицата изгромоли пред дъжда като тежка завеса, влачеща се по стари дъски.

На другия ден Бремън не яде, като че постенето можеше да излекува мозъчната треска. Телефонът мълчеше, нямаше и сутрешно съобщение на таблото отвън.

Отиде в южния край на ранчото — колкото бе възможно по-далеч от хасиендата — и се зае да копае дупки за стълбовете на новата ограда между гората и езерото. Белият шум бучеше около него.

На единайсетата дупка, на почти три фута дълбочина лопатата му се удари в череп.

Той коленичи. По лопатата се бе налепила мека червеникава глина. Видя къс кафява плът и бяла кост. Изкопа около черепа цяла яма.

Той бе силно извит назад и почти отделен от белите кости на шията и ключицата, като че погребаният се е опитвал да изплува на повърхността. Разчисти гроба, търпеливо и внимателно като археолог. По изпотрошените ребра висяха парчета кафяв плат. Намери части от лявата ръка, която плувецът бе повдигнал; дясната липсваше.

Сложи черепа на задната седалка на джипа и подкара към ранчото, но малко преди да зърне хасиендата, промени решението си, заобиколи стръмното било, слезе, седна и се заслуша в свистенето на вятъра през прозорците на параклиса.

Когато по залез се върна в пристройката, телефонът звънеше.

Бремън пропълзя в леглото, обърна лице към грапавата стена и го остави да звъни. След няколко минути звъненето престана.

Покри уши с длани, но мисловните вълни продължаваха да бучат като силен бял вятър отникъде. След като се стъмни и откъм потока и хладилника се понесе цвъртенето на нощните насекоми, той се обърна на другата страна, очаквайки телефонът да звънне отново.

Апаратът мълчеше. Странно проблясващ под сребърната лунна светлина, проникваща през капаците, черепът го гледаше откъм дъсчената маса до телефона. Не си спомняше да го е внасял вътре.

Някъде след полунощ телефонът най-после оживя. Полубуден, той стреснато и объркано го гледа известно време; струваше му се, че черепът го вика.

После зашляпа с боси нозе по грубите дъски на пода.

— Да?

— Ела в къщата — прошепна мис Морган на фона на приглушения екот от гласове, пеещи в празни цистерни. — Ела веднага в къщата — повтори тя.

Бремън остави слушалката, излезе навън и тръгна през лунната светлина към лая на кучетата.