Кухият човек

Герион

Някъде към полунощ го откараха на летището в Лас Вегас. Един двумоторен турбовитлов „Пайпър Чейен“ ги очакваше с работещи двигатели пред тъмен хангар и подходи за излитане трийсет секунди, след като те се качат. Той не можеше да направи разлика между двумоторен турбовитлов „Пайпър Чейен“ и космическа совалка, и изпита известно разочарование, като откри, че пилотът не само отлично знае каква машина му е поверена, но и точно кои са петимата пътници и защо ще летят обратно за Ню Джърси.

И четиримата бандити бяха въоръжени; Бърт Капи държеше автоматичния си пистолет под преметнатото през ръката сако, така че заглушителят му да опира в ребрата на Бремън от дясната страна. Бе гледал достатъчно телевизия, за да разпознае един заглушител.

Излетяха в западна посока и започнаха стръмно изкачване, след това завиха и се насочиха на изток, оставяйки планините зад себе си. Малкият самолет имаше по две седалки от всяка страна зад тази на пилота, празни седалки за екипажа и пейка до задната преграда. Сал Емпори и Вани Фучи седнаха един срещу друг на най-близките до вратата места, Ърни — срещу него на втория ред; Бърт Капи се намести на пейката точно отзад, извади пистолета и го сложи в скута си.

Самолетът се понесе на изток; Бремън долепи лице до хладното плексигласово прозорче и затвори очи. Мислите на пилота бяха хладни, свежи и изпълнени с технически подробности, но четиримата престъпници предлагаха цял котел с вряща нечленоразделна злост. Бърт, двайсет и шестгодишният убиец и зет на Дон Леони, умираше от нетърпение да го пипне за гърлото. Бърт се надяваше смотанякът да предприеме нещо, докато летят, за да му даде повод да се позанимае с него още във въздуха.

Вятърът блъскаше малкия самолет и Бремън почувства празнота в стомаха си. Ситуацията му напомняше телевизионна комедия, но надвисналата над главата му разправа беше истинска като неизбежна автомобилна катастрофа. Преди оня миг на безумство в Денвър, когато преби педофила, никога не бе посягал на човек. За него насилието беше последното убежище на интелектуално и емоционално недъгавите. А сега седеше в тази херметически затворена машина, чиито седалки и врати изглеждаха по-слаби от тези на кой да е американски автомобил, припомняше си покритото с лед лице на мис Морган и летеше на изток към съдбата си, а в това време кръвожадните мисли на тези жестоки мъже рендосваха като с шкурка мозъка му. По ирония на съдбата в тяхното нетърпение да го убият нямаше нищо лично; убийството беше просто начин за решаването на проблема, за премахването на всяка, макар и незначителна, евентуална заплаха. Те щяха да убият човека на име Джереми Бремън — име, което дори не знаеха — без никакво колебание, така, както той би изтрил някое невярно преобразуване от черната си дъска, за да запази уравнението. Но задоволството им щеше да е по-голямо от неговото.

Моторите на самолета бръмчаха монотонно и мелодично на фона на мрачните пулсации, прииждащи откъм Вани Фучи, Сал Емпори, Бърт и Ърни. Вани Фучи съсредоточено броеше парите от куфарчето; бе стигнал до триста хиляди долара, а му оставаше още една трета от купчината. Забеляза как вълнението на Фучи от докосването и броенето на парите прераства в почти сексуална възбуда.

Остави се в глъбините на депресията. Равнодушието, което го владееше преди битката с мис Морган, го обхвана отново — студена, тъмна вълна, заплашваща да го отнесе в нощта.

В тъмното под леглото.

Примигна, отвори очи и се опита да си проправи път през блудкавия мисловен шум и приспивното бръмчене на моторите до спомена за Гейл, който изплува като спасителна скала над черното море. Този спомен бе неговата Полярна звезда; у него се надигна ярост.

Преди съмване кацнаха да заредят гориво. От мислите на пилота разбра, че се намират на частно летище северно от Солт Лейк, че Дон Леони притежава там цял хангар и че няма да има възможност да избяга.

Бърт и Ърни го придружиха долу и стояха с насочени към него заредени пистолети, докато пикаеше. После го върнаха обратно в самолета, накараха го да седне и Бърт опря дулото на пистолета си в тила му; другите двама отидоха до тоалетната и за кафе от канцеларията в хангара. Беше ясно, че дори да стане чудо и успее да се изплъзне от Бърт Капи, останалите трима ще го застрелят моментално, без да се притесняват, че някой може да ги види и се обади в полицията.

Заредиха, излетяха и се понесоха над Уайоминг по протежение на междушатско шосе 80, макар че разбра това единствено по разсеяните мисли на пилота — земята на четири хиляди и петстотин метра под тях бе скрита от дебел слой облаци. Тишината се нарушаваше единствено от бръмченето на моторите и редките позиви или отзиви на пилота по радиото. Слънчевата светлина на късното лято затопляше вътрешността на самолета и престъпниците един по един задрямаха, с изключение на Вани Фучи, който продължаваше да пресмята каква част от парите ще получи от Дон Леони за залавянето на Бремън.

Действай сега! Мисълта предизвика приток на адреналин; представи си как грабва оръжието на Бърт Капи или Ърни Санца. От спомените им бе научил как да използва автоматичните пистолети калибър 45.

И после какво? За съжаление от спомените им бе разбрал също, че четиримата са достатъчно закоравели и хитри, за да не трепнат пред дулото на каквото и да е оръжие, размахвано под носа им в подобен малък самолет, на шест хиляди метра височина. Ако беше сам с пилота, може би щеше да успее да го убеди да смени курса и да се приземи някъде. Пилотът — името му беше Джизъс Вайджил — бе превозвал наркотици от Колумбия и се бе изплъзвал от патрулните самолети с бръснещ полет над върховете на дърветата, преди да започне работа при Дон Леони; тя му харесваше и нямаше никакво намерение да умира млад.

Но четиримата бандити, особено Бърт Капи и Ърни Санца, бяха нагазили много по-дълбоко в блатото на мачизма — или поне на неговия италиански и сицилиански вариант — и никога не биха допуснали някакъв мухльо да ги обезоръжи или да се изплъзне от ръцете им. Всеки от тях по-скоро би застрелял човека, отколкото да позволи това да се случи. И никой от тях не притежаваше достатъчно интелигентност и въображение, за да си представи, че и той самият е смъртен.

Приземиха се отново късно сутринта, близо до Омаха, но този път не му разрешиха да слезе; спътниците му бяха вече будни. Бремън почти усещаше вкуса на нетърпението на Бърт и Ърни мухльото най-после да ги предизвика. Гледаше ги невъзмутимо.

След като излетяха и зърна за миг широка река, преди да се гмурнат в облаците, той се съсредоточи върху мислите и спомените на пилота, включително и спомена за полетния план, който току-що си бе преговорил в Омаха. Самолетът щеше да кацне за зареждане още веднъж — на частна писта в Охайо — и оттам щеше да продължи направо за собственото летище на Дон Леони, на миля от имението му в Ню Джърси. Щеше да ги чака лимузина. Разговорът му с шефа щеше да е съвсем кратък — всъщност то щеше да бъде по-скоро монолог, от който Дон Леони трябваше да се убеди, че Бремън не работи за някое от приятелчетата на Чико Тартуджиан в Майами; един разпит, който като нищо щеше да бъде съпроводен от загубата на няколко пръста или някой и друг тестикул; след това, вече напълно сигурни, Бърт и Ърни и оня психопат Роучклип, пуерториканецът, щяха да го откарат до Пайн Барънс, за да свършат каквото трябваше. След което боклукчийският камион щеше да откара балата пресовани отпадъци до сметището край Нюарк.

Моторите на самолета бръмчаха приспивно в ранния следобед. Сал и Вани Фучи си говореха за техни работи, уверени, че пленникът им на седалката отзад никога няма да има възможността да повтори дочутото. Ърни се надигна, за да отиде при Бърт на пейката да поиграят карти, но Сал Емпори му викна сърдито да си сяда на мястото. Ърни се умълча, опита се да почете порнографския роман, после заспа. Не след дълго Бърт Капи направи същото и засънува как й го набутва на една от танцьорките в новото казино на Дон Леони.

Бремън се изкушаваше да подремне. Бе преровил из основи професионалната памет на пилота. Разговорът между Сал и Вани Фучи лека-полека замираше; остана само бръмченето на моторите и пращенето на радиото от време на време, когато преминаваха над контролните кули. Но вместо да заспи, той реши да остане жив.

Погледна надолу и видя единствено облаци, но от мислите на пилота знаеше, че се намират някъде източно от Спрингфийлд, щата Мисури. Ърни похъркваше. Бърт неспокойно помръдваше в съня си.

Тихо откопча колана си и затвори очи за пет секунди. Да, Джери. Да.

Без повече да му мисли, той стана и тръгна, по-бързо и ловко отвсякога, като се извърташе и навеждаше, плъзгайки се на пейката и грабвайки автоматичния пистолет на Бърт Капи от ръката му с едно-единствено движение.

После опря гръб в ъгъла между преградата и корпуса и насочи пистолета първо към стреснатия Бърт, после към хъркащия, пробуждащ се Ърни, и накрая към всички тях, щом Сал Емпори и Вани Фучи едновременно посегнаха към оръжията си.

— Долу ръцете — изрече глухо. — Иначе сте мъртви до един.

Малкият самолет се изпълни с крясъци и ругатни, които пилотът най-после успя да надвика.

— Херметизирани сме, по дяволите! — изрева Джизъс Вайджил. — Ако някой стреля, отиваме на кино.

— Махни шибания пистолет, копеле гадно! — кресна Вани Фучи; ръката му все още се намираше само на половината разстояние до колана.

— Не! Шибани тъпанари! — извика Сал Емпори на Бърт и Ърни. Ръцете на Бърт се протягаха напред, сякаш за да сграбчат врата на мухльото. Дясната ръка на Ърни вече беше под коприненото му спортно яке.

За миг стана тихо; никой не помръдваше, освен Бремън, който рязко, но без паника местеше прицела ту към един, ту към друг от спътниците си. Чуваше мислите им, които се разбиваха около него като гонени от буря вълни. Биенето на собственото му сърце беше толкова гръмко, че той се уплаши да не заглуши всичко останало. Но чу ясно думите на пилота:

— Ей, спокойно, момчета! Нека поговорим. Гмуркане надолу. Смотанякът няма да забележи. Още деветстотин метра и херметизацията няма да ни е нужна повече. Трябва да задържа Емпори и Фучи между мухльото и кабината, за да не ме улучи някой рикошет, мен или контролното табло. Още шестстотин метра.

— Спокойно, човече! Никой няма да ти направи нищо. Шибаният му смотльо ще ми каже да се приземя някъде; ще се съглася и момчетата ще го пипнат, като слезе.

Бремън мълчеше.

— Да, да, да — изломоти Вани Фучи, хвърляйки смразяващ поглед към Бърт. — Не се вълнувай чак толкоз, де! Дай да си поприказваме. Пусни на пода шибаното пушкало де, да не вземе да гръмне!

Пръстите му докоснаха дръжката на пистолета, затъкнат в колана.

Бърт Капи се давеше в злобата си — беше направо бесен. Ако шибаният мухльо остане жив през следващите няколко секунди, той лично ще му отреже топките, преди да го убие.

— Успокой се, де! — кресна Сал Емпори. — Ще се приземим някъде и… Ърни, не!

Ърни бе сложил ръка на пистолета си.

Вани Фучи изруга и извади собственото си оръжие.

Пилотът насочи самолета надолу и се гмурна към по-гъстия въздух.

Бърт Капи изръмжа и се хвърли напред.

Джереми Бремън започна да стреля.