Кукла на конци

10

— Извинявай, че закъснях — казва Аманда и сяда до Бен в белия корвет. — Реших да си купя някакви зимни ботуши, а магазините не отварят преди дванайсет. — Той изглежда малко отнесен и тя решава да не му казва за посещението си на гробището. Вместо това протяга дългите си крака напред и гордо демонстрира новите кожени ботуши, които покриват панталона й до коленете. — Дори са подплатени.

— Много са хубави — казва, без да ги погледне той. — Надявам се, че си яла. Нямаме време да спираме за обяд.

— Закусих обилно. Бекон, яйца, препечени филийки. Такива работи. Трябва да ме държат сита до вечеря. — Пита се, дали той е раздразнен от закъснението й и дали затова избягва да я поглежда. — Всичко наред ли е? Искам да кажа, майка ми… нали нищо не се е случило?

— Нищо.

— Добре. — Тя млъква и се заглежда през страничния прозорец, докато излизат от алеята на хотела и завиват на юг по „Авеню роуд“. — Прочетох изрезките, които ми даде. Бяха доста мъгляви.

— Снимката на Джон Молинс не ти ли говори нещо?

— Никога в живота си не съм го виждала.

Бен свива рамене и кимва, без се обръща. Не казва нищо и те в мълчание преминават от „Авеню роуд“ към „Юнивърсити авеню“. Бързо отминават покрай Кралския музей „Онтарио“ и онова, което някога беше Планетариума, после по кръговото движение при „Куинс парк“, покрай сградата на Парламента и градския филиал на университета на Торонто.

— Е, как мина срещата ти снощи?

— Чудесно.

— Какво правихте?

— Вечеряхме у приятели.

— Наистина ли? Някои, които познавам?

— Съмнявам се.

— Никакви приятели от старото време? — игриво пита тя, макар че тонът му й подсказва да се откаже.

— Ти беше единственият ми приятел — напомня й Бен и спира на червения светофар на улица „Колидж“. Обръща се и я поглежда за пръв път, откакто са потеглили от хотела.

— При това не много добър — принудена е да признае Аманда.

Той отново свива рамене и от движението черното му кожено яке стига до ушите.

— Много вода изтече оттогава.

— Бяхме млади.

— Все още сме.

Аманда кима, въпреки че не се чувства особено млада тия дни и въобще от известно време.

— Мислиш ли, че отново можем да бъдем приятели? — осмелява се да попита — Искам да кажа, поне за малко. След като си тръгна, пак можеш да продължиш да ме мразиш.

— Аз не те мразя, Аманда.

— А би трябвало. — Светофарът светва зелено и корветът незабавно потегля, избръмчава покрай огледалната сграда на „Хидро“ и редиците болнични заведения от двете страни на широката улица. Колата се прилепя към пътя и друсането от неравностите по него преминават по цялото тяло на Аманда от петите до врата.

— Бях забравила как с това нещо се усеща всяка дупка на пътя.

— Всяка дупка — съгласява се той. — Това е Съдебната палата, впрочем. — Сочи наляво. — Делото за пускане на майка ти под гаранция ще се слуша във вторник.

Аманда пребледнява.

— Много е странно да чуя в едно изречение думите „майка“ и „пускане под гаранция“.

— Сигурно е така.

— Във всеки случай, съмнявам се, че тогава ще съм още тук.

Той свива рамене, но този път те едва помръдват.

— Мислиш ли, че ще я пуснат под гаранция?

— Мисля, че ще има по-голям шанс, ако ти гарантираш за нея.

— Шегуваш се, нали? — Наистина ли я кара да говори в полза на майка си?

— Напротив, съвсем сериозен съм.

— Караш ме да лъжесвидетелствам?

— Мисля, че едва ли ще се наложи.

— Да, ако не съм там, няма да се наложи.

— Тя ти е майка, Аманда — отново й напомня той.

— Ако трябва аз да описвам характера й, ще я обесят на секундата.

Той клати глава.

— В тази страна вече не бесим хората, Аманда.

— Повярвай ми, ще възобновите практиката.

— Няма ли най-малко да си помислиш по въпроса?

— Най-много да си помисля.

Той въздъхва и отново настава мълчание, но напрежението помежду им вече е изчезнало.

— Е, няма ли да ми разкажеш по-подробно за вечерята снощи? — пита Аманда, когато пред погледите им се изправя конферентен център „Метро“. Сеща се за Джерод Шугър и за миг се запитва какво ли прави.

— Не, няма да ти разправям за моята вечеря.

— Никак не си забавен. Кажи поне какво ядохте?

Бен се засмива, противно на желанието си.

— Най-много да ти разкажа какво ядохме.

Аманда се усмихва и усеща как мускулите, на врата и раменете й се отпускат.

— Добре, да чуем.

— Ами, чакай да видя. За начало имаше салата с круши и маруля, последвана от агнешки пържоли, „Бейби“ картофки и аспержи.

— И аз ядох аспержи. С печено пиле.

— Така ли? Къде вечеря?

— В стаята си.

— А, най обичам. Вкусно ли беше?

— Да. Какъв ви беше десертът?

— Шоколадова торта с кафе. А твоят?

— Пропуснах десерта. Легнах си рано. Ти в колко си легна?

— Към полунощ.

— У вас или при нея?

— Аманда…

— Просто поддържам учтив разговор.

— А-ха.

— Къде живееш впрочем? — пита тя.

— Имам апартамент в „Харбърсайд“. С изглед към водата.

— Стига бе. Не е вярно.

— Прозорци от пода до тавана във всяка стая.

— Не мога да повярвам. Звучи точно като моя дом във Флорида.

— И това изненадва ли те?

— Е, трябва да признаеш, че е малко странно.

— Кое?

— Колко много си приличаме.

— Винаги е било така — простичко казва той. — Ти нали заради това ме напусна?

Риторичният въпрос се забива в мозъка на Аманда, докато Бен завива по магистрала „Гардинър“ и се отправя на запад. За какво говориш, по дяволите, иска й се да му изкрещи.

— Е, как се казва приятелката ти? — пита вместо това.

Той се поколебава.

— Дженифър.

— Защо те винаги се казват Дженифър? — пита тя, сещайки се за съпругата на Шон.

— Какво?

— И каква точно е вашата история с Дженифър? — съвзема се бързо Аманда.

— Това изобщо не ти влиза в работата.

— О, я стига. Кажи ми.

— Няма какво да ти казвам. Срещаме се едва от няколко месеца.

— Това е достатъчно дълго, за да има какво да разкажеш.

— Ами ти? — пита Бен, сменяйки рязко темата, той преминава в нападение, както би направил всеки уважаващ себе си адвокат. — Има ли някой по-специален след последния ти развод?

— Уау! Не. А ти откъде знаеш за това все пак?

Той свива рамене.

— Не е кой знае каква тайна. Натъкнах се на един, който се срещнал с теб във Флорида. Кийт Халперн, мисля, че беше.

— А, да. Добрият стар Кийт. — За първи път бе спала с Кийт Халперн, когато бе шестнайсетгодишна. За последен — преди две години, когато буквално се сблъска с вече успешния борсов посредник в „Палм бийч грил“. Бил на почивка във Флорида, така й бе обяснил. Жена му отишла да посети родителите си в Бока за няколко дни; дали могат да се срещнат на по питие? Нейният развод тъкмо бе приключил; чувстваше се доста уязвима; навярно му е разказала повече, отколкото му беше нужно да знае. Явно той с удоволствие е споделил информацията с бившия си съученик.

Разговорът замира. Бен пуска радиото и превключва станциите толкова бързо, че Аманда не успява да долови нищо от предаванията. Гладката линия на магистралата се простира безкрайно пред нея. И от двете страни на пътя няма нищо, поне малко, интересно.

— Колко надалеч е това място? — пита, когато Бен излиза на магистрала 427.

— Почти стигнахме.

— Но ние сме пак на летището, за бога.

Бен завива надясно по „Диксън“ и продължава до първия светофар, после наляво по „Карлингвю роуд“, поемайки на север.

— Още няколко минути.

Аманда се обръща и поглежда през задното стъкло. Градът отзад е напълно изчезнал.

— Може би това не е толкова добра идея.

— Може и да не е — съгласява се той.

— Говори ли с майка ми тази сутрин?

— Не.

— Значи тя още не знае, че съм тук?

— Надявам се шока от срещата да поразвърже езика й.

— Не бих разчитала на нищо.

— Аз никога не разчитам.

Продължават на север до „Диско роуд“, после около сто метра на изток и завиват по една дълга алея от южната страна на улицата.

Не може да се каже, че човек придобива желание да облече бял костюм и да почне да танцува, мисли си Аманда, докато се взира в грозната монолитна сграда от кафяви тухли, която зловещо се възправя по средата на улицата със странното име.

— Има ли по-потискаща нещо? — Представя си затворите в Южна Флорида, с техните фасади в пастелни цветове, обградени с живописни водни канали и екзотична растителност. Но това архитектурно чудовище не би могло да стане по-привлекателно, дори и с палми наоколо, мисли си Аманда, докато Бен търси място на претъпкания паркинг.

— Мога да те оставя при вратата, ако искаш. Така няма да се наложи да газиш в снега.

— Не, няма нужда, не бързам кой знае колко да вляза. Пък и нали имам нови ботуши. — Отново протяга краката си напред, за да му даде възможност да види ботушите.

Този път той благоволява да погледне.

— Много са хубави. — Спира спортната си кола на едно празно място в дъното на паркинга, изключва двигателя и въздъхва дълбоко. — Готова ли си?

— Може ли да поседим тук само няколко минути?

— Аманда…

— Само няколко минути.

Той кимва.

— Голяма сграда — казва Аманда, за да печели време. — Не знаех, че Торонто е такава люлка на престъпността, що се отнася до жените.

— Мъжкият затвор е от другата страна. — Сочи й отстрани. Виждат се и двете сгради.

Аманда затваря очи в желанието си да не вижда изобщо нищо.

— Ти как се замеси в тази бъркотия впрочем? Майка ми ли те потърси?

— Не. Прочетох в сутрешния вестник за ареста й и сам си предложих услугите.

— И защо, за бога?

— Не зная. Предполагам, че съм се почувствал някак задължен.

— Задължен? Та тя се държеше нечовешки с теб, докато бяхме женени.

— Може би заради това го и направих.

— Защото се държеше нечовешки с теб?

— Защото бяхме женени.

Аманда обгръща тялото си с ръце.

— Искаш да кажеш, че си го направил заради мен?

— Искам да кажа, че го направих, понеже мислех, че така е редно.

— Въпреки, че е виновна?

— Особено, ако е виновна Аманда се опитва да се засмее.

— Не ми казвай, че действително вярваш в тая глупост, дето всеки заслужава възможно най-добрата зашита, независимо дали е виновен или невинен.

— Ти не вярваш ли?

— Предполагам, че вярвам — признава неохотно тя и потреперва в черното си вълнено палто. — Но става все по-трудно. Искам да кажа, няма да е лошо от време на време да попаднеш на клиент, който наистина не го е извършил.

— И по-странни неща са се случвали.

— Като например това, че и двамата в крайна сметка станахме адвокати?

— Като това, че и двамата станахме адвокати и измръзнахме до смърт на паркинга на поправителния център „Метро“.

— Казваш, че е време да влизаме?

— Казвам, че е време да влизаме.

Вътрешността на изправителния център се струва на Аманда дори още по-грозна и по-потискаща от фасадата.

— Получаваш точно това, което виждаш — мърмори си тя, докато преминават през първите врати и чакат да бъдат допуснати.

Пазачът, седнал в будката от дебело стъкло при втората врата, не бърза да ги пропусне. Следва обичайната процедура с металните детектори и проверка на документите; показването на съдържанието на чанти и куфарчета и преглеждането на личните вещи.

— Подпишете се тук — инструктира ги един полицай и им подава папка през ниската масичка, докато подозрително оглежда Аманда.

Аманда дръзко се взира в него и мълком го предизвиква да открие прилика с майка й. В действителност тя представлява интересна комбинация от противоречиви черти на двамата си родители. Пълните устни на майка й са поместени сред силната челюст на баща й; меките очи на баща й излъчват острия поглед на майка й.

— Оттук — казва полицаят и ги повежда по мрачни коридори, изпълнени със застояла миризма на човешка плът, толкова натрапчива, че дори мирисът на дезинфектанти не може да я прикрие.

— Често ли идваш тук? — прошепва Аманда на Бен, докато надзирателят ги въвежда в малка стая без прозорци.

— Твърде често — отговаря той, погрешно вземайки опита й да се шегува за сериозен въпрос.

— Затворничката ще пристигне след малко — казва надзирателят и се кани да излезе.

— Ще може ли да вкараме още един стол тук? — пита Бен.

— Ще видя какво мога да направя.

Аманда чува стъпките на полицая, докато се отдалечава. Тя докосва облегалката на единия от двата, неудобни на вид, сиви пластмасови стола от двете страни на малката дървена маса.

— Мислиш ли, че всички затвори ползват услугите на един и същ декоратор?

— Затворът, това сме ние — дълбокомислено отбелязва Бен.

Аманда крачи напред-назад между масата и стената. Отмахва косата от лицето си, разкопчава си палтото, после пак го закопчава.

— Защо не седнеш? — пита Бен.

Тя поклаща глава. Изпитва нужда да е права, когато се срещне с майка си. Несъзнателно изопва рамене и се изправя в цял ръст, като си дава сметка, че на майка й няма да й трябва много време, за да я накара да се превие.

— Добре ли си?

Аманда усеща устата си суха, дишането затруднено. Бори се с желанието да избухне в сълзи и с писъци да побегне от стаята.

— Не съм сигурна, че ще се справя.

— Можеш да се справиш.

— Ами ако не искам?

— Понякога се налага да правим неща, които не ни харесват.

— И откога стана толкова дяволски зрял? — сопва се Аманда, после поглежда виновно към пода.

Откакто ме напусна, чува го да казва, макар че той мълчи.

Гледа ботушите му, докато той се приближава, усеща топлия му дъх, когато идва по-близо, лекото му колебание, преди да я прегърне и притисне до себе си.

— Няма нищо — шепне й. — Всичко ще бъде наред.

— Не се чувствам наред. — Но това не е съвсем вярно, дава си сметка тя и обляга тялото си на неговото, наслаждава се на добре познатото чувство от допира му. Винаги сме си подхождали идеално, мисли си тя и полага бузата си на рамото му.

Нали заради това ме напусна, чува отново въпроса му.

— Тя вече не може да те нарани, Манди — меко казва Бен.

Аманда рязко се изтръгва от ръцете му.

— Не ме наричай така.

Той бързо се отдръпва от нея, отваря ципа на якето си, мята го върху облегалката на единия от столовете, отваря куфарчето си и почва да рови в него.

— Извинявай.

— Просто мразя умалителни имена.

— Зная. Извинявай. Няма да се повтори.

— Не исках да ти се сопвам.

Той не казва нищо, но и не е необходимо. Позата му, замръзналата стойка, са достатъчно красноречиви.

— Съжалявам — отронва тя отново.

— Няма проблем. — Той изобразява най-добрата си адвокатска усмивка. Ще се придържаме строго към работата, казва тази усмивка.

Аманда чува стъпки в коридора, отстъпва в единия ъгъл и задържа дъха си, докато вратата на тясното помещение се отваря. Един надзирател надниква вътре.

— Казаха ми, че ви трябвал още един стол? — Подава го на Бен, без да влиза.

Аманда изпуска въздуха от дробовете си, изтрива една неволна сълза и се засмива на глас. Защо съм толкова дяволски нервна, чуди се тя. Майка ми е в затвора, за бога. Няма начин да ми навреди вече.

И тогава вратата отново се отваря и Аманда се озовава лице в лице с жената, от която се мъчи да избяга през по-голямата част от съзнателния си живот.