Кукла на конци

27

Аманда поглежда към Бен, който изглежда също толкова потресен, колкото и тя.

— Мисля, че е по-добре да обясниш — казва Аманда и неохотно вдига поглед към майка си.

— Да, предполагам, че трябва — съгласява се майка й, но не започва.

— Били сте омъжена за Джон Молинс? — внимателно пита Бен, сякаш подканя неохотен свидетел.

— Джон Молинс, Уолтър Тюрковски, Милтън Тюрлинпън, Джордж Тюргов, Родни Тюрек — апатично изрежда Гуен Прайс. — Истинското му име беше Родни Тюрек. Поне аз така мисля.

— Значи си знаела за различните му имена? — Отново пита Бен. Аманда му кима с благодарност. Собственият й глас е заседнал в гърлото като несдъвкано месо.

— Не, когато се омъжих за него, не знаех.

— И кога беше това? — пита Аманда. Въпросът е изречен с усилие и покашляне. Гласът й е дрезгав и болезнен.

— Отдавна.

— Колко отдавна?

— Бях на деветнайсет, когато се омъжих за него. — Тя се усмихва на Аманда. Усмивката й казва: На същата възраст, на която и ти се омъжи за Бен.

Аманда потръпва и поглежда настрани.

— Предполагам, че е трябвало да внимавам повече — говори Гуен. — Но какво мога да кажа? Той беше много чаровен, обаятелен мъж, каквито обикновено са мошениците. Те инстинктивно разбират кои копчета да натиснат, какви думи да изрекат. Струваше ми се безкрайно привлекателен. И на всички останали също. Дори и майка ми мислеше, че е чудесен. Докато не отмъкна с измама всичките спестявания на баща ми, разбира се.

Аманда се е съсредоточила върху устата на майка си, докато тя говори, взира се във фините бръчици, които тръгват от издадената й горна устна като поредица от кавички. Забелязва по-дълбоките бръчки, които дърпат ъгълчетата на устата й и придават на бледата й кожа вид на изсъхнала пръст, пропукана от неумолимото жестоко слънце. Ситни руси косъмчета, като прасковен мъх, покриват долната страна на брадичката й, от възрастта кожата й е станала мека и прозрачна. За първи път на Гуен Прайс й личат всичките почти шейсет и две години. И все пак, още личат следи от красивата млада жена, която някога е била, особено в суровата сила на светлосините й очи. Аманда усеща проницателния поглед на тези очи, дори докато вниманието й е приковано в устата на майка й.

— Не си спомням родителите ти — казва Аманда, мъчейки се да си спомни лицата им от далечното си минало.

— Не, не би могла. Те починаха преди да се родиш.

— Род Тюрек как е отмъкнал с измама спестяванията на баща ви? — пита Бен, заобикаляйки спомените на Аманда.

— По същия начин, по който мамеше всички, фалшиви фирми, фалшиви инвестиционни планове. Убеди баща ми да вложи парите си в нов бизнес с водоустойчиви системи, който уж започвал, кълнеше се, че възвръщаемостта на инвестицията щяла да покрие и надхвърли медицинските сметки на майка ми. По онова време майка ми бе подложена на химиотерапия, така че навярно баща ми не е бил толкова предпазлив и внимателен, колкото би бил иначе.

— Колко изгуби?

— Почти всичко. Повече от сто хиляди долара.

— Същата сума, която е в твоя сейф — констатира Аманда и си представя стегнатите пачки от по сто доларови банкноти.

— Това в голяма степен заби последния пирон в ковчега, поне що се отнася до нашия брак — продължава Гуен Прайс, без да обръща, внимание на думите на Аманда, скръства ръце на гърдите си и шевно дъвче долната си устна. — Той ме мамеше от години, естествено. Ставаше все по-нагъл. По-късно научих, че винаги е имал поне по още две жени, че явно е изпитвал някакво перверзно задоволство да ги води на местата, където сме били заедно. Имаше дори афера с една изключително емоционално нестабилна млада жена, която живееше в нашия блок. Тъкмо нейните истерични телефонни обаждания посред нощ най-накрая ме убедиха да си събера багажа. Тогава майка ми вече беше починала, а няколко месеца по-късно и баща ми. Един следобед той просто се срина на улицата и умря, преди да дойде линейката.

— Значи сте изгубили и съпруга, и двамата си родители в сравнително кратък период. Това е доста много — съчувствено произнася Бен. — Нищо чудно, че сте изпаднала в депресия.

— Преодолях я.

— Но обвиняваш Родни Тюрек за смъртта на баща си — по-скоро заявява, отколкото пита Аманда. — Защо просто не го прокле, както направи със стария господин Уолш?

— Проклела съм господин Уолш? — пита с усмивка майка й. — Не си спомням такова нещо.

Естествено, едно от основните събития в детството ми и тя не си го спомня, мисли си Аманда.

Логично.

— А парите в сейфа ти? — чува се, че пита.

— Какво за тях?

— Откъде ги взе?

— Предпочитам да мисля за тях, като за моето споразумение за развод. Така да се каже.

— И как по-точно трябва да се каже? — настоява Аманда.

— Род Тюрек беше мошеник — проговаря майка й след дълга пауза, през която свива устни, попипва си косата и се помества няколко пъти. — Той открадна тези пари от баща ми и аз просто си ги върнах.

— Как така си ги върна?

Отново свиване на устни и попипване на косата.

— Род постоянно кроеше някакви машинации. Настояваше да му плащат в брой и ние плащахме за всичко по същия начин. Ако изобщо плащахме за нещо. По петите ни непрекъснато тичаха разни агенции за длъжници. Род все ме уверяваше, че има някаква грешка, че не бива да се безпокоя, той ще се погрижи за всичко. И го правеше. Проблемите възникваха неочаквано и изчезваха неочаквано. Никога не сме имали банкови сметки като обикновените хора. Всяка седмица той ми отпускаше някаква сума. Беше много щедър, а аз много глупава. Какво да кажа? Такива бяха времената.

— Продължете — подканя я Бен, докато Аманда раздразнено превърта очи.

— Род криеше пари навсякъде из града. Ясно е, че никога не се задържахме задълго на едно място, заради кредиторите и другите противни типове, които от време на време се появяваха на прага ни. Род, разбира се, имаше страшно правдоподобни обяснения за всичко. Казваше, че бил неспокойна натура. Не можел да стои дълго време на едно място. Какво ми ставало? Нямала ли съм приключенски дух? Не ми ли харесвало да се срещам с нови хора, да печеля нови приятели? Само дето всеки път, когато си намирахме нови приятели, той извърташе някой от своите налудничави номера и се налагаше да се местим. Естествено, той отричаше някога нещо да е било по негова вина. Никога не правеше нищо лошо; никога никого не мамеше. Ако нямахме приятели, това беше, понеже всички те завиждат на успеха му. Само от време на време успявах да си създам приятели и се научих да си ги пазя за себе си.

— Парите, майко — казва Аманда, за да я върне в релси, без желание да й съчувства.

— Да. Ами, ще стигна и до тях — неохотно продължава Гуен Прайс. — Дадох си сметка, че е само въпрос на време, докато бракът ми се разпадне и е най-добре да взема мерки да се предпазя. Така че си открих собствена банкова сметка и почнах малко по малко да заделям пари. Не много, разбира се. Нищо, което да направи Род подозрителен. Само по няколкостотин долара от време на време. Накрая бях спестила пет хиляди долара и се бях сприятелила с една от касиерките в банката, жена, която имаше проблеми със собствения си брак. Тя ми каза, че Род държи сейф в тази банка. И така една нощ, когато той отсъстваше от града, предполагаше се по бизнес, аз се поразтърсих и намерих кутия от цигари, в която си криеше най-различни ключове от сейфове. Беше зад чекмеджето с пуловерите му, всички ключове прилежно надписани и аз просто взех този, който ми трябваше. Приятелката ми ме вкара в трезора. После си излязох с парите.

— Казваш, че си откраднала сто хиляди долара от бившия си съпруг? — пита Аманда и усеща, че почва да й се върти свят.

— Това бяха парите на баща ми — без съжаление отговаря Гуен.

Аманда почти се бои да задава други въпроси, понеже я е страх от отговорите на майка й.

— И после какво? — пита вместо нея Бен.

— После си открих собствен сейф в друга банка, сложих парите там и върнах оригиналния ключ в цигарената кутия на Род. Никога повече дори не погледнах парите. Това не беше целта.

— Кажи ми отново — обажда се Аманда — Каква точно беше целта?

— Целта беше да си върна част от онова, което ми принадлежеше — отговаря майка й.

— И как се отнесе към това Родни Тюрек?

Майка й махва пренебрежително с ръка пред лицето си.

— Когато разбра, че парите липсват, беше вече твърде късно. Вече бяхме разведени, приятелката ми от банката се бе преместила в Чикаго, а той нямаше как просто да отиде в полицията, нали така?

— Не ти ли поиска сметка?

— Разбира се, че ми поиска. Но аз твърдях, че съм невинна. Казах му, че нямам представа за какво говори. Какъв сейф? Какви пари? Имам ли вид, че живея на широка нога? Работех като секретарка и едва свързвах двата края. Но това нямаше значение. Той каза, че знаел, че аз съм взела парите и че по един или друг начин ще си платя за това.

— Заплашил те е?

Гуен поглежда към вратата и не казва нищо.

— Затова ли го застреля, майко? — пита Аманда. — Защото си се страхувала за живота си?

— Застрелях го, защото беше гаден кучи син и заслужаваше да умре, заради нещастията, които причини на всички.

— Не — твърдо заявява Аманда. Адвокатът в нея взема връх. — Чуй ме. Застреляла си го, защото последният път, когато си го видяла, той е застрашил живота ти и когато си го видяла във фоайето на хотел „Четири сезона“, си била убедена, че се е върнал да изпълни заплахите си. — Опитва се да не изглежда прекалено самодоволна. — Това звучи доста убедително като аргумент за самозащита, нали така, Бен? — поглежда го за подкрепа.

— Всичко се случи много отдавна — казва майка й, преди Бен да е формулирал отговора си. — Не мисля, че някое жури ще се остави да го убедят…

— Остави Бен да има грижата за убеждаването на журито — прекъсва я Аманда.

— Никой няма да повярва…

— На кое? Че си била омъжена за човек, толкова безскрупулен, че е обрал собствения си тъст, без да му мигне окото? Че кражбата на спестяванията на баща ти пряко е предизвикала преждевременната му смърт? Че години наред си била на антидепресанти в резултат на емоционалния тормоз от страна на Родни Тюрек както по време на брака ви, така и след това? Че те е заплашвал? Че през целия си живот после си се озъртала през рамо от страх да не се върне и да изпълни заканите си? Защо да не повярва журито, че щом отново си го видяла, си се паникьосала? Че си го застреляла с пистолета, който си държала през всичките тези години, за да се защитиш? Не ми казвай, че няма да повярват — с внезапна бодрост завършва Аманда — Ще повярват и още как.

— А ти? — пита майка й.

Аманда се обляга назад, бодростта й бързо се стопява.

— Защо не? Логично е.

— Не те питам това.

— Няма значение дали вярвам или не — заявява Аманда. — Има значение само дали ще убедим журито да повярва.

Майка й клати глава.

— Не.

— Как така не?

— Искам да кажа, че аз няма да подкрепя това.

— Как така няма да го подкрепиш?

— Не е напълно вярно.

— А кое, по дяволите, е? — сопва се Аманда.

— Аманда… — намесва се Бен.

— Дай да си говорим направо: за теб няма проблем да откраднеш или да убиеш, но се отвращаваш, ако не се казва истината. Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Вижте, вече имаме нещо, което можем да предложим на прокурора — спокойно започва Бен. — Има достатъчно смекчаващи обстоятелства, за да ги накараме да си помислят два пъти, преди да се решат на процес. Поне може да проявят желание да говорим за споразумение.

— Ще трябва ли да им разкажеш нещата, които ви казах сега?

— Да, разбира се.

— Нещата, които се зарече, че са поверителни.

— Те трябва да знаят фактите, майко.

— Не.

— Не ли?

— Що се отнася до полицията, аз съм някаква луда, която е застреляла непознат в хотелско фоайе. Това чудесно ме устройва. — Майка й поглежда към вратата, сякаш се чуди дали да не повика надзирателката.

— Е, поне наполовина полицията е права — казва Аманда. — Ти си доста луда.

— Аманда…

— Ако обичаш, би ли налял малко мозък на тази лунатичка? — Аманда скача от стола си и започва да крачи нервно.

— Госпожо Прайс — подхваща Бен и сяда на мястото, освободено от Аманда. — Имате ли нещо против да ни кажете защо така упорито не ни давате да изградим каквато и да било защита?

Гуен се усмихва сладко на бившия си зет.

— Защото съм виновна — казва тя. — Застрелях човек. Не поради някакви смекчаващи обстоятелства. Не защото съм злоупотребявала с антидепресанти. Не защото съм се бояла за живота си. А понеже исках да го застрелям. Защото той беше лош човек, който заслужаваше да умре. Толкова е просто.

— Нищо просто няма в това — казва Аманда.

— Само защото ти упорито усложняваш всичко.

— Аз ли усложнявам всичко?

— Зная, че ми мислиш доброто, миличка…

— Миличка?

— Аманда…

— Ти не знаеш нищо за мен.

— Това навярно е така — признава майка й и успява да вложи искрено разкаяние. — Но зная, че хладнокръвно застрелях човек и трябва да отида в затвора. Не можем ли да оставим нещата така?

— Има нещо, което не ни казваш. — Аманда се спуска към майка си като орел, който напада своята плячка.

— Казах ви всичко.

— Колко време след развода срещна баща ми? — опитва нова тактика Аманда.

— Около година. Защо? Какво значение има?

— Разкажи ми за това.

— За кое?

— За баща ми. — Аманда се обляга на стената с надеждата тя да я задържи изправена и да не се свлече на пода.

— Не съм сигурна, че разбирам накъде биеш.

— Моля те! — Аманда не е в състояние да каже нищо повече.

Майка й въздъхва и неохотно се съгласява. Устните й трепват в усмивка.

— Баща ти беше чудесен човек. Аз много го обичах.

— Той знаеше ли, че си била омъжена по-рано?

— Разбира се. Никога не бих скрила това от него.

— Знаеше ли за парите?

— Не.

— Значи не е знаел за заплахите на Род Тюрек?

— Знаеше, че се страхувам от Род.

— И къде бях аз по време на всичко това?

— Ти ли? Ти беше бебе. На не повече от две години.

— Тогава ли почна да взимаш антидепресанти?

Майка й отново отклонява поглед и не казва нищо.

— Майко?

— Не помня.

— Защо беше толкова депресирана, майко?

— Не помня.

— Тогава да ти кажа какво помня аз. — Аманда отново сменя посоката на разговора. — Помня смях. — Тя спира, изчаква споменът да изплува напълно, за да се схване съдържащата се в него ирония. — Това е първият ми спомен. Аз наистина се смея. Удивително, нали? Ние играем и ти размахваш някаква кукла, нахлузена на ръката ти пред лицето ми, потупваш ме по носа. И се смеем. — Аманда млъква. За миг се зачудва дали този спомен е истински или си го е въобразила. — Спомням си как един друг път ми държеше ръцете над главата и ме караше да танцувам, наричаше ме твоето малко паляче. „Кое е малкото ми паляче?“ — така ме закачаше, а аз се смеех и отговарях: „Аз съм. Аз съм“. И бяхме щастливи. Зная, че бяхме щастливи. После изведнъж всичко се промени. И единствените спомени, които имам след това, са за хора, които плачат. Защо така, майко?

— Не зная.

— Не знаеш, друг път!

— Аманда… — предупреждава я Бен.

— Какво се случи, майко?

— Какво да ти кажа? — пита Гуен Прайс. — Смехът престана.

— Защо престана?

— Има ли значение сега?

— Защо престана?

Майка й въздъхва, поглежда към Бен за помощ, но погледът му е прикован в Аманда и той не казва нищо.

— Бях на тези проклети хапчета — казва майка й след дълга пауза. — Те ме превърнаха в проклето зомби. Когато се опитах да ги спра, нещата само се влошиха. Мятах се между апатия и ярост. Беше някакъв кошмар.

— Защо беше на антидепресанти, майко?

Нова въздишка. Нова дълга пауза.

— Беше така, както го казахте. Много ми мина през главата. Изгубих и двамата си родители, разведох се със съпруга си…

— Ти си се омъжила повторно. За чудесен мъж, когото много си обичала. Имала си малка дъщеря.

— Страдах от следродилна депресия.

— Ха, колко удобно — присмива се Аманда.

— Беше всичко друго, но не и удобно, уверявам те.

— Чудно как никога по-рано не си го споменавала.

— Тогава времената бяха други. Такива неща не се обсъждаха. Не е като днес.

— Такива бяха времената — повтаря Аманда фразата на майка си.

Гуен кима.

— И тогава Род ме намери, заплаши ме и предполагам, че това ми дойде в повече.

Зяпнала от удивление, Аманда се взира в майка си.

— Глупостите ти дойдоха в повече искаш да кажеш.

— Аманда… — умолително казва Бен.

— С кого, по дяволите, си мислиш, че говориш, майко? С полицията? Сериозно ли очакваш да повярваме на тези измислици?

Майка й се обръща настрани, без да каже нищо.

— Искаш ли да знаеш защо не ти вярваме? — Аманда удря с юмрук по масата, за да си върне вниманието на майка си. — Защото не се връзва.

— Съжалявам, че мислиш така.

— И не само, че не се връзва, но и не ни обяснява какво общо имаш с това. — Аманда вдига снимката на Родни Тюрек и дъщеря му и я размахва в лицето на майка си. — Какво общо имаш с тази снимка, майко? Как се сдоби с нея?

В отговор майка й бавно се изправя на крака.

— Боя се, че се чувствам много изморена. Ще трябва да ме извините. — Отива до вратата и почуква на надзирателката.

— Това не е краят — говори към гърба на майка си Аманда и го вижда как се стяга.

Тогава вратата се отваря и надзирателката извежда майка й от стаята.