Кукла на конци

25

Аманда скача от сън в девет и половина на следващата сутрин и се чуди: а) кой ден е; б) къде се намира и в) коя е. Отговорите на първите два въпроса за момента са по-лесни. Сряда е и тя е във всекидневната на майка си, където бе прекарала остатъка от нощта, легнала на неудобния диван, втренчена в изкуственото цвете на камината, замислена за снощното фиаско с Бен.

— Снощи определено не бях аз — заявява натъртено, изправя се на крака и тръгва със залитане към прозореца. Дръпва прашните бели завеси и засенчва очи от неочаквано яркото слънце.

Вижда пустата улица, която сякаш е замръзнала във времето, като картинка от коледна картичка. Белият сняг в предните дворове на къщите блести като метал. Огромни купчини замръзнала киша са изгребани безразборно от пътя към тротоара и сега стърчат като пияни часовои на неравни разстояния, от което паркирането е почти невъзможно. Няколко коли са изоставени почти по средата на улицата, задниците им предпазливо са изтеглени настрани от тротоара.

— Изглежда студено — мърмори Аманда и обвива ръце около тялото си. Опитва се да не чувства пръстите на Бен, впити в плътта й през нежната вълна.

Какво й беше станало?

— Имам нужда от душ — съобщава на празната къща и поема към стълбите, които не бе успяла да изкачи предната нощ, понеже беше твърде изморена и твърде уплашена, макар че от какво точно, за нея сега е мистерия. Дали не си бе помислила, че куклите могат да я нападнат в леглото й, да й отмъстят, че така безсмислено бе разбила собственото им убежище? Или се бе страхувала да не намери още нещо, скрито на необичайно място? — Сърцето ми например? — изрича подигравателно, подминава спалните и отива направо в банята. — Няма ни най-малка възможност. — Пуска водата и протяга ръка под старомодния душ. Спомня си, че едно време трябваше да мине цяла вечност докато се загрее водата и се усмихва, когато ръката й е залята от поток студена вода. Изпитва странно удовлетворение, че поне някои неща никога не се променят. Прави гримаса в огледалото над мивката и забелязва, че лилавия цвят на пуловера подчертава сините й очи. После изхлузва пуловера и го хвърля към коридора. Сякаш имитира действията си от предишната нощ.

— О, боже — изпъшква тя и вдига лице към тавана. Отново усеща устните на Бен върху своите, дланите му на гърдите и хълбоците си, пръстите му на ципа на панталона си. — По дяволите — рязко си сваля панталона и застава гола насред банята. Слава богу, че Дженифър се бе появила точно тогава. И без това животът й в момента бе достатъчно объркан. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе да го обърка, окончателно като спи с бившия си съпруг.

И все пак, не можеше да си спомни кога за последен път някой мъж й бе отказвал.

Защо ли просто не бе хванала такси и не бе отишла в хотела на конферентен център „Метро“ да изненада Джерод Шугър с още едно среднощно удоволствие?

— Това вече ти се е случвало. Приключи с него — казва Аманда и свива рамене, а тясната баня се изпълва с пара. Пък и след още някоя среднощна изненада Джерод Шугър би могъл да получи сърдечен пристъп. Докато влиза във ваната и дръпва завесата, тя се усмихва при спомена за изумената физиономия на горкия човечец, когато Бен се бе появил неочаквано на вратата посред нощ. — Което изравнява резултата — решава тя и пъхва глава под водната струя. Водата вече е гореща и влиза в отворената й уста. — Едно неочаквано среднощно посещение от теб и едно от мен.

Всичко е точно. Окончателно. Приключено. Свършена работа.

Само дето не е. И тя го знае.

Взима шампоана от поставката до ваната и си мие косата. Оставя пяната да влезе в очите й, за да има оправдание за напиращите сълзи.

— Това е просто глупаво. Толкова си глупава — повтаря си и яростно си масажира главата. — Не мога да повярвам, че си мечтаеш за мъж, когото изостави още преди години. — Шампоанът се стича от косата по раменете й като копринен шал, после залива гърдите й. Тя усеща пръстите на Бен по зърната си, грабва сапуна и ядосано отмива допира му. — Вече ти се е случвало. Приключи. Забравили?

Аманда се изтрива с фина бяла хавлия и търси сешоар в шкафчето под мивката. Това е завоевателен инстинкт, казва си тя, а не старите чувства. Просто не й се иска да остави някаква друга жена да я победи. Това е всичко.

Намира един древен сешоар, погребан под неотворен плик с топчета памук, поне пет-шест шапки за баня и няколко рула бяла тоалетна хартия.

— Благодаря ти, Господи — шепне тя, после насочва сешоара към главата си и натиска бутона „включено“, сякаш е някакъв спусък. Струя горещ въздух я удря в слепоочието. По лицето тутакси я шибват мокри кичури. Също като снощи пред блока на Бен, мисли си Аманда. — О, не. Няма пак да почвам.

Доизсушава си косата, като нарочно не обръща внимание на нищо друго, освен на бръмченето, после нахлузва новите си морскосини панталони и син пуловер. Дава си сметка, че е редно да допочисти гостната стая, понеже по пода все още се въргаляха разпилени трески от счупената сцена, да не говорим за самите кукли, които цяла нощ бяха лежали с лицата надолу върху леглото и е наложително да бъдат върнати на безопасното си скришно място в гардероба, някой да ги успокои, че всичко е наред.

— По-късно — казва си и се отправя към кухнята.

Приготвя си омлет от три яйца и гризе ябълка, докато рови в чантата си за визитките, които бе открила предната вечер. Разпростира ги върху кухненската маса и разглежда всяка една по ред. Уолтър Тюровски, Милтън Тюрлингтън, Родни Тюрек, Джордж Тюргов. Явно фалшиви визитни картички, удобен реквизит за човек, наричал себе си Тюрк. И така, кой от всичките бе той в действителност? Или пък не е бил никой от тях, а някой съвършено различен? И имаше ли какъвто и да било начин да се разбере? — Мисли — нахоква се тя. — Ти си умно момиче. Това можеш да го разбереш.

Една жена с обло лице, обрамчено от гъста кестенява коса, палаво й намига от другия край на стаята.

— Рейчъл Молинс — произнася Аманда, става от масата и разгръща телефонния указател. — Малайа, Малинос, Малкълм… Молинс, А… Молинс, И… Молинс, Р.

Телефонът се вдига при първото позвъняване, едва ли не сякаш Рейчъл бе очаквала да й се обади.

— Ало?

— Рейчъл, аз съм Аманда Травис.

— Права бях, нали? — незабавно пита Рейчъл.

— Проверих смъртните съобщения за последния месец. Нямаше такова за майката на Джон Молинс.

— А за самия него? Успя ли да разбереш кога е роден?

— Според паспорта му — на четиринайсети юли. Права беше и за това. — Мълчание. — Рейчъл? Там ли си още?

— Тук съм — отговаря с натежал от сълзи глас. — Има ли и друго?

— Оказва се, че според аутопсията мъжът е бил между десет и петнайсет години по-възрастен, отколкото се твърди в паспорта, а също и че е претърпял козметична операция — лифтинг на лицето, а може би и нещо на носа.

— Значи това копеле наистина е убило брат ми.

— Рейчъл, брат ти някога споменавал ли е някой на име Уолтър Тюрковски?

— Уолтър Тюрковски? Не, не бих казала.

— Ами Милтън Тюрлингтън?

— Не.

— Родни Тюрек… Джордж Тюргов?

— Не. Кои са тези хора?

— Помисли — казва й Аманда. — Тюровски, Тюрлингтън, Тюрек, Тюргов…

— Тюрк — прошепва Рейчъл. — Мислиш, че това са му псевдонимите?

— Обикновено престъпниците са мързеливи и без въображение. Проявяват склонност да се придържат към нещо познато.

— Къде намери тези имена?

— Намерих цял куп фалшиви визитки в къщата на майка ми.

— На майка ти ли? — Рейчъл е шокирана — Какво общо има майка ти с това?

Шокът се прехвърля на Аманда.

— Майка ми ли? — За какво говори Рейчъл? — За какво говориш?

— Ти каза, че си намерила куп фалшиви визитки в къщата на майка ти.

— На майка ми? Не. Казах на клиентката ми.

Мълчание.

— О, извинявай. Моя грешка. А сега какво? Обратно към смъртните съобщения?

— Какво? — Аманда усеща, че гласът й трепери. Наистина ли каза „майка ми“? — Защо да ги проверявам пак?

— Помисли — заповядва й Рейчъл, както по-рано бе направила Аманда. — Последният път ти проверява за жена на име Молинс. Но ако нечия майка наистина е умряла, тя би трябвало да се казва Тюрлингтън, Тюргов или както там бяха другите имена.

— Тюрек и Тюровски.

— Тюр-нещо си, така или иначе.

Аманда въздъхва, понеже не може да се каже, че е особено нетърпелива да се върне в библиотеката.

— Искаш ли малко помощ? — пита Рейчъл, правилно схванала въздишката.

— Не — бързо отговаря Аманда. Това е нещо, което тя трябва да свърши сама. Пък и вече каза прекалено много. Възможно ли е дотолкова да се обърка, че да каже „майка ми“, вместо „клиентката ми“? Добре че Рейчъл, подобно на повечето хора, беше склонна да пренебрегне онова, което бе чула със собствените си уши.

— Нали ще ме държиш в течение?

— Разбира се.

— Благодаря. О, и… Аманда? — добавя, когато Аманда тъкмо се кани да прекъсне връзката.

— Да?

— Следващият път, когато видиш майка си, прегърни я здраво от мен, става ли?

След което изчезва.

— Мамка му! — Аманда също затваря. — Мамка му! — Няколко секунди седи, без да помръдне. — Да прегърна здраво майка ми — повтаря невярващо. — Това би било върхът. — В тишината около себе си, тя усеща как ръцете на майка й я обгръщат.

Не зная дали някога съм ти казвала колко си красива.

— Уф! Стига с тези глупости. — Грабва отново телефонния указател, намира оградения със синьо дял в средата за държавните учреждения и търси Градския съвет. Трябва да има по-лесен начин от ровенето в смъртните съобщения, мисли си и прогонва всички нежелани мисли и образи. Със сигурност трябва да има някакъв централен списък. Аманда набира номера, чака и се подготвя да чуе автоматичен запис да я насочва към многобройните възможности, от които би могла да избере.

— Градският съвет. Давия на телефона.

— Давия? Искате да кажете, че сте истинска?

— От плът и кръв — отговаря жената и пред очите на Аманда тутакси се материализира нов нежелан образ — този на Бен. Тя веднага го замества с представата си за Давия, за която решава, че е стройна брюнетка с високо чело и големи, но стегнати гърди. — С кого да ви свържа? — пита Давия.

Аманда се поколебава. Съзнанието й е толкова запълнено с неканени гости, че й е почти невъзможно да си спомни защо изобщо се бе обадила.

— Ало? Там ли сте още?

— Разполагате ли с някакъв регистър на смъртните случаи? — Въпросът изскача от устата й като куршум от цевта на пистолет.

— Не, боя се, че нямаме такъв — отговаря Давия, сякаш чува този въпрос всеки ден.

— Тогава как мога да разбера, дали някой е починал в този град през последния месец?

— Най-добре е навярно да се проверят съобщенията във вестниците. — Давия казва онова, което Аманда вече предполага. — В библиотеката имат чудесна вестникарска морга.

Аманда едва не се разсмива.

— Ами ако никой не е съобщил във вестниците?

— Ами в такъв случай предполагам, че можете да се обърнете за информация в областната управа, но те изискват да са минали поне седемдесет години от смъртта на човека.

— Седемдесет години? Не, този човек е починал наскоро. Вижте, не мога да разбера защо това е толкова трудно. Смъртта не се ли води на обществен отчет?

— Не, всъщност не.

— Да не е тайна?

— Не, просто не е обществена работа. — Съжалявам, не мога да ви помогна.

— Благодаря ви — вместо довиждане казва Аманда — Библиотеката, ето ме пак. — Обува си ботушите, облича палтото и си мисли дали да не се обади на Бен, но той сега е в съда, пък и какво би могла да му каже всъщност? Идиот, пропусна си шанса. — Не, не мисля така — изговаря на глас и потреперва, преди още да е отворила вратата. Навежда глава, за да предпази лицето си от хапещия вятър.

Само че вятърът не хапе. Дори не духа. Не може да се каже, че времето е меко, но все пак температурата е значително по-висока от предишния ден. Добър знак, обзема я надежда, докато върви по алеята. Кани се да завие към „Блуър“, когато вижда старата госпожа Макгивър да се взира в нея от предния прозорец.

— Не й обръщай внимание — прошепва във вдигнатата яка на палтото си. — Не спирай.

Въпреки предупрежденията, които сама си отправя, Аманда установява, че вече се качва по стълбището към входната врата на дома на госпожа Макгивър и звъни. Какво по дяволите правя сега, недоумява тя. Никой не й отваря и Аманда поглежда към прозореца на всекидневната, но не вижда никого. Може да съм я уплашила, казва си. Горката стара жена сигурно ме е видяла да идвам насам и е умряла от страх. И какво ще стане тогава? Дали семейството й, което и бездруго мисли, че тя е живяла достатъчно, ще си даде труда да публикува съобщение във вестника?

Чува се дрънчене на ключове и вратата се отваря. Само една пролука. Оттам надзърта една престаряла глава, обградена от тънък ореол бели коси, които никнат като бурени от сухия розов скалп.

— Аз съм, Аманда. Дъщерята на Гуен Прайс — обяснява на жената. — Излизам за няколко часа и си помислих, дали нямате нужда да ви купя нещо.

— Имам нужда от чифт червени обувки — отговаря жената.

— Какво?

— Този уикенд има забава в „Роял Йорк“ — казва госпожа Макгивър и с развълнувано лице отваря вратата. Облечена е в стар жълт пеньоар с петна от кафе и дебели сиво-бели чорапи за гимнастика. — Разбирате ли, това е абитуриентският ми бал и тази година са ангажирали „Роял Йорк“. С такова нетърпение го очаквам…

— Госпожо Макгивър…

— Отначало баща ми не искаше да ме пусне. Той е много строг. Много строг — повтаря тя и поклаща глава, очевидно не забелязвайки студа. — Не харесва Маршал Макгивър. Обаче майка ми мисли, че той е много симпатичен младеж и убеди баща ми да ме пусне. Тя дори ми купи нова рокля. — Поглежда надолу към краката си. Но как да отида на бала без подходящи обувки?

— Боя се, че днес не мога да отида до магазина за обувки, госпожо Макгивър. Може би утре — предлага Аманда и се опитва да си тръгне.

— Къде отиваш тогава? — Тонът на госпожа Макгивър е студен, почти обвинителен.

— В библиотеката.

— Нямам нужда от никакви книги.

— Да, зная. Просто си помислих, че може да искате портокалов сок, мляко или някакъв чай.

Жената се усмихва и разкрива липсата на няколко предни зъба.

— Чай би било чудесно.

Аманда въздъхва облекчено.

— Добре тогава. Ще ви донеса чай.

— Да, чай би било чудесно. „Червена роза“, ако има такъв.

Аманда усеща на върха на езика си изгарянето на снощния чай.

— Ще ви донеса „Червена роза“.

— Не знаех, че в библиотеката продават хранителни стоки — удивлява се госпожа Макгивър.

— Сега трябва да се прибирате вътре. Ще настинете.

— Да, студено е — казва старата жена. — Е, благодаря ти, че се отби. Ти си добро момиче, Паляче.

Вратата се затръшва в лицето на Аманда.

Библиотеката представлява зашеметяваща конструкция от стъкло и червени тухли, разположена на една пресечка северно от „Блуър“. Проектирана от многократно награждавания архитект Реймънд Мориама в края на седемдесетте, тя съдържа почти 4.5 милиона тома, достъпни за повече от един милион посетители годишно. Аманда узна тези факти при предишното си посещение, два дни по-рано и си ги спомня сега, докато влиза през стъклената врата в огромното фоайе. То изглежда и функционира като обществен площад. Тя крачи през атриума, ярко осветен, на пет етажа, покрай бистрия декоративен басейн, заемащ по-голямата част от пространството. Със задоволство отбелязва, че е обграден от истински растения. Отправя се към стълбището за долното ниво. По камъните и бетона успокояващо ромоли вода и се стича в плиткия басейн. От малкия снекбар вляво се носи аромат на кафе, въпреки че един знак още при входа предупреждава, че вътре не се допускат храна и напитки.

Информацията е точно отпред, но Аманда вече знае къде да отиде. Тя върви по бежовия килим покрай двата цилиндрични стъклени асансьора докато стига до извитата стълба, застлана с лилав килим. С удивление установява, че всички компютри на главното ниво, повече от сто, са заети и вече има опашка от хора, чакащи за свободен интернет достъп.

Как е могла да живее в града толкова години и кракът й да не е стъпвал в тази вълшебна сграда? Каква ирония, че бе разбрала повече за родния си град през последните няколко дни, отколкото през всичките двайсет години, през които бе живяла тук. Защо никога не оценяваме нещата, които имаме, докато не ги загубим, чуди се тя, после с отмятане на косата прогонва неприятното клише и се опитва да не вижда лицето на Бен в това на младия мъж, с когото се разминава по стълбите.

Центърът на вестник „Торонто стар“ е разположен под стълбището. Представлява широка, отворена площ, оградена със стъкло и огряна от ярка светлина, независимо, че е в подземието. Пред стъклените врати се извисява абстрактна телена скулптура, представляваща вестници, разпилени във въздуха, пометени от невидим порив на вятъра. Аманда си пробива път навътре, оглежда удобното фоайе отляво, мебелирано с четиринайсет кожени стола в златно и лилаво, наредени пред извита стена, цялата облепена с вестници от цял свят. Главната зала, артистично застлана с фин африкански килим в златно и лилаво, е разделена на сепарета от огромни стъклени панели с гравирани на тях исторически първи страници. Стъклени поставки лежат като отворени книги върху стоманени плотове, пред които има модерни дървени столове. Поставките са на групи по шест, три от всяка страна, и са достатъчно големи, за да обхващат разтворен вестник. Покрай стъклените стени на главната зала са строени редици компютри, а от другата страна има друга зала за вестници, снети на микрофилми. Аманда не се нуждаеше от тях. Миналия път тя бе установила, че библиотеката съхранява истински копия от ежедневниците в Торонто за последните три месеца. Разбира се, миналия път тя бе проверявала за смъртно съобщение за някой на име Молинс. А тази сутрин ще търси за Тюрлинпън, Тюрек, Тюргов или Тюровски. Имената са били променяни, мисли си тя, докато се приближава към закръглената жена на средна възраст зад централното бюро. За да се предпазят невинни или виновни?

— Здравейте. Аз отново съм тук — казва на жената, чудейки се дали я помни. — Трябва ми месечното течение на „Глоуб“ и „Стар“ до миналата седмица. Отново — добавя с надеждата да долови някакъв слаб знак, че я помнят.

— Можете да ползвате само две седмици наведнъж — казва жената същото като миналия път.

— Разбира се. Извинявайте. Забравих.

Жената, чиято служебна карта на бюрото я идентифицира като Уенди Киърнс, се усмихва безизразно и отива да донесе исканите броеве от рафтовете в дъното. След минута се връща със сноп вестници, грижливо подвързани с найлон. Подава ги през бюрото на Аманда.

— Приятно четене.

— Благодаря. — Аманда притиска снопа под брадичката си и ги отнася до най-близкото свободно място. Пуска ги на дебелата стъклена поставка, колкото може по-внимателно, но явно не толкова леко, колкото би му се искало на мъжа, седнал в съседство. — Извинявайте — прошепва тя, но той вече е заровил нос обратно във вестника си. Буквално. Очевидно твърде късоглед, решава Аманда. Мята палтото си на облегалката на стола, сяда и няколко пъти си поема дълбоко дъх, преди да отвори първия вестник. — Добре, да почваме. — До нея късогледият мъж демонстративно си прочиства гърлото. — Извинете — отново бърза да се извини тя. — Ще се опитам да не преча.

Прехвърля страниците до секцията със съобщения за раждане и смърт на гърба на спортните новини в „Глоуб“, мислейки си, че някой е проявил странно чувство за хумор. Движи поглед по имената. Ависън, Лаура; Данилки, Димитри; Парнас, Силвия; Рамон, Рикардо; Тори, Катрин; Тирел, Стенли. Никакви Тюрлингтън, Тюргов, Тюрек или Тюровски в тоя куп.

— Разбира се, че не — мърмори под нос. — Наистина ли си помислих, че ще е толкова лесно? — Проверява в „Стар“, открива същите имена и още някои, явно „Стар“ е предпочитаният вестник за скъпи покойници. Аманда преглежда всеки брой поотделно, не намира нищо, после се връща при централното бюро за ежедневниците от следващите две седмици, прехвърля ги отпред назад, от горе на долу. Какво по дяволите, казва си, мога да се понапрегна. Така преглежда цялата периодика, пред уморените й очи преминават всички мъртъвци от последните три месеца. Тагарт, Тимънс, Тулси, Трент, Винтнер, Янг. Най-близкото до това, което търси, е Маргарет Тюл, починала на втори декември, след храбра битка с рака, на възраст петдесет и една години.

Не е жената, която търси.

— Някакъв напредък? — пита Уенди Киърнс, когато Аманда оставя последните вестници на бюрото й.

— Беше изстрел отдалече — свива рамене Аманда. — Имате ли копие от жълтите страници?

Уенди Киърнс се пресята за телефонния указател на ниско рафтче зад бюрото.

— Може ли да го отнеса там? — Аманда сочи към залата със столовете.

Жената кима и й подава тежката книга. Аманда го отнася до един стол в дъното на съседната зала под две изрезки от вестници в рамки. Отваря указателя и се засмива, защото е попаднала на страница, озаглавена „Адвокати“.

— Не ми трябва никой от тези противни хора — прошепва тя и хвърля поглед към другите четирима човека в помещението. Но те или са погълнати от вестниците си, или дремят. Не е лоша идея, мисли си тя и сънят тегне на уморените й очи. — По-късно — казва си и прелиства „Домашни прислужници“, „Уплътнители“, „Природолечители“, „Оборудване за офиса“. — Охо, пропуснах го. — Връща се няколко страници назад. „Гайки и болтове“, „Диетолози“, „Съветници по храненето“, „Старчески домове“. — Да се залавяме — казва тя и вади мобилния си телефон от чантата. Набира първия от две редици номера, чудейки се какво, по дяволите, се кани да каже.

— „Комплексни грижи Бейвю“ — тутакси отговаря някаква жена.

— Извинете, с кого трябва да разговарям за евентуален ваш бивш наемател? — пробва Аманда.

— Съжалявам. Не съм сигурна, че ви разбирам. — Гласът на жената, с тежък източноевропейски акцент, става предпазлив.

— Опитвам се да узная нещо за една жена, която може би до съвсем скоро е била отседнала при вас.

— Как се казва?

— Или Тюрлинпън, или Тюргов, или Тюрек, или Тюровски. Нещо, което, започва с Тюр. Ало? — казва, понеже не следва никакъв отговор.

— Това някаква шега ли е?

— Не. Повярвайте ми. Не се шегувам.

— С кого говоря, моля?

— Вижте. Зная, че това е доста странна молба, но наистина е важно. Просто да ми кажете, дали при вас е живяла жена, която е починала около последния месец, чиято фамилия е или Тюрлингтън, или Тюргов, или…

Линията прекъсва.

— Това се очертава да е забавно. — Аманда си поема дълбоко дъх и набира следващия номер от списъка.

После по-следващия, и по-следващия, и по-следващия.