Кукла на конци

22

Колкото и да е невероятно, Аманда заспива и се събужда чак в осем часа вечерта.

— Не може да бъде — удивлява се тя, става от леглото и примигва в тъмното към часовника си. Чука раздразнено по кръглия циферблат и го поднася до ухото си да чуе дали тиктака. — Явно има нещо смахнато. Не може да бъде. — Светва изящната лампа на розово-бели цветя до леглото и отново проверява часа. — Не, не може да бъде. — Само че навън е тъмно и луната представлява висок сияещ полумесец насред пръснати ярки звезди. Възможно ли е наистина да е осем часа? През нощта? Възможно ли е да е спала през целия следобед?

Слиза опипом долу в кухнята, светва лампите в движение и поглежда големия бял стенен часовник зад печката, сравнява го с този от неръждаема стомана на китката си, но те се разминават само с три минути.

— Не мога да повярвам — съобщава на празната стая, после чува как коремът й стърже, понеже отдавна не е яла. Отваря хладилника и надниква вътре. Вижда голяма кутия портокалов сок и по-малка с кондензирано мляко, както и няколко яйца, две-три ябълки и стара повехнала маруля, която бързо изхвърля в кошчето под мивката. — Нищо за ядене. Защо ли не се учудвам?

Проверява фризера, тършува из няколко торбички със замразен грах и царевица, после открива пакет, макарони със сирене зад голяма торба замразени понички.

— Благодаря ти, Господи — произнася на глас и пъхва макароните в микровълновата фурничка, а коремът й гъргори одобрително. След няколко минути тя стои пред фурничката и поглъща млечните, покрити със сирене макарони направо от кутията им, изтребва до дъно димящото ястие. — Всичко свърши — заявява гордо и полива вечерята си с чаша вода, след което решава, че моментът е не по-лош от всеки друг да полее цветята. Няма по-потискащо нещо от къща с мъртви цветя, казва си, намира лейка, напълва я с хладка вода и стъпва на един стол да полее редицата зелени растения на етажерката. Съвестно минава и през трапезарията и всекидневната, за да се погрижи за цветята и там.

Смешна работа, мисли си, когато се връща в кухнята да напълни отново лейката. Никога не би допуснала, че майка й толкова я бива с цветята. Но те изглеждат удивително добре, клонките им са покрити с лъскави зелени листа, еднакво лъскави и здрави, толкова идеални, че изглеждат почти като изкуствени. Те са изкуствени, осъзнава след няколко минути Аманда, когато вижда как водата прелива през ръба на една тъмносиня порцеланова саксия върху етажерката над камината.

— Боже мой, всички са изкуствени. Не мога да повярвам. — Изтичва обратно в кухнята, грабва няколко хартиени салфетки и бързо попива водата от етажерката, преди да е оставила петно. После се връща по стъпките си и проверява листата на всички изкуствени растения, които вече е поляла, внимателно почиства, където се е разляло. През цялото време, докато бърше невидимите петна, тя поглежда през рамото си, сякаш се бои, че майка й всеки момент може да слезе по стълбите и да я нахока за невниманието и глупостта й.

След като мисията й приключва, Аманда присяда на пода във всекидневната, кръстосва крака върху сивия килим и се пита кога точно е престанала да различава истинското от онова, което не е. Истината е по-необикновена от измислицата — нали така казват? Но откога стана толкова трудно да се различат двете?

Навярно откакто майка й почна да разстрелва абсолютно непознати хора във фоайетата на хотелите.

Въпреки че човекът, наричал себе си Джон Молинс, не е бил непознат за майка й. Аманда е сигурна в това.

Поглежда към миниатюрното антре и решава, че май трябва да се обади на Бен. Той несъмнено се чуди какво е станало с нея. Не му ли обеща да се обади веднага, щом се настани? Примъква се до чантата си, подпряна на сака насред пода на антрето, където ги бе пуснала преди повече от осем часа, изважда мобилния си телефон и няколко дълги секунди се взира в него, преди да го пъхне обратно в чантата. По дяволите, знае й номера. Нека той се обади, ако иска да говори с нея. Което очевидно не му се иска, казва си тя и отново изважда телефона да провери за съобщения, но не намира никакви.

Е, какво сега?

Цял следобед е спала, изяла си е замразената вечеря и е поляла изкуствените цветя. Какво остава?

— Какво ще кажеш за едно питие след вечеря? — Изпълзява до барчето в трапезарията, но не намира вътре нищо друго, освен десетина стари кристални чаши и две големи фруктиери. — Не си запазила абсолютно никакъв алкохол? — пита празната къща, после се връща в кухнята и тършува из шкафчетата там. Кога ли майка й е спряла да пие все пак? И не е ли могла да запази нещо малко, в случай че се отбие компания? Какъв е всичкият този глупав билков чай, който открива навсякъде? — О, добре, защо пък не? — Самата тя напоследък май пие малко повечко, решава Аманда, напълва електрическия чайник с вода, включва го и го чака да заври.

Отпива от изненадващо, добрия чай с аромат на праскови и ягоди и през това време тършува из различните кухненски чекмеджета. В първото намира най-различни рецепти, изрязани от стари вестници, вече пожълтели от времето и зацапани с мазни петна. Има рецепта за студена кремсупа от авокадо, от която й потичат слюнки, друга за суфле с боровинки и портокал, която звучи божествено, както и цяла купчина други рецепти за приготвяне на най-различни изобретателни неща с пиле. Аманда ги изчита всичките и се опитва по някакъв начин да свърже очевидно многократно използваните рецепти с майка си — жена, която рядко бе готвила нещо по-различно от замразена вечеря и чиято идея за десерт бе да отвори някой компот, ако изобщо си спомнеше за десерта.

Следващите две чекмеджета са пълни с обикновени кухненски неща: съдове от неръждаема стомана, разноцветни памучни кърпи, кръгли пластмасови подложки за сервиране с картинки на сочни лилави и червени плодове, бели хартиени салфетки, обрамчени със сини и розови вълнички. Едно чекмедже е препълнено с инструкции за употреба на различни кухненски уреди, заедно с гаранционните им карти, а друго — с дървени китайски пръчици и пластмасови прибори, събирани от ресторанти за бърза закуска. Тефтерче с телефонни с номера е поставено върху кафява служебна папка в чекмеджето точно под телефона и Аманда го разгръща. Не остава изненадана, че повечето му страници са празни. Нищо на „М“ за Молинс. Нищо на „Т“ за Тюрк. Корийн Наш обаче е записана и на „К“, и на „Н“. Инстинктивно проверява на „А“ и ахва, когато прочита АМАНДА, написано с големи букви по средата на две страници — АМА, на едната страна, и НДА, на другата. Под двете половини на името й има списък с всички телефонни номера, които бе притежавала, откакто бе заминала, сякаш майка й я бе следвала от място на място и от мъж на мъж до (и включително) настоящия й домашен и служебен телефон във Флорида, въпреки че майка й никога не я бе търсила на никой от тези телефони. Аманда цъка с език, после пъхва обратно тефтерчето в чекмеджето и тъкмо се кани да го затвори, когато решава да погледне в кафявата папка.

— Губя си времето — казва тя, когато се сеща, че Бен вече бе прегледал същите тези чекмеджета и бе останал с празни ръце. И все пак, това беше преди да говори с Рейчъл Молинс, преди да чуят името Тюрк и преди да узнаят за мистериозния доклад от аутопсията. Напълно е възможно Бен, като няма представа какво търси, да е пропуснал нещо. Тя отваря папката и я обръща настрани, за да разгледа по-добре книжата вътре.

Училищни свидетелства, осъзнава тя и се отпуска на пейката до стената в малкия ъгъл за закуска. Разпростира свидетелствата върху ламинирания плот на масата „ОБЩИНСКО УЧИЛИЩЕ ПАЛМЕРСТЪН. Име: Аманда Прайс. Ключ към оценките: А=отличен, В=добър, С=среден, 0=незадоволителен, МА=отпада.“ Следва списък с оценки: „А“ по четене, писане на съчинения, краснопис, правопис и математика. „А“ за участие в училищните мероприятия и старателност. Но само „С“ за участие в общокласови дискусии.

Аманда е тиха и съвестна ученичка, с която е удоволствие да се работи в клас. И този срок тя е представяла отлични писмени работи, съчиненията й са възхитителни и добре разказани. Все пак, ще ми се да взима по-активно участие в клас.

Много съм доволна от напредъка на Аманда. Домашните й работи винаги са готови и представени навреме, докладите са внимателно изработени, но е необходимо да си ги проверява, за да избягва ненужни грешки. Много е тиха в клас, въпреки че изглежда, добре се разбира с другите деца.

Аманда е тих, приятен и трудолюбив човек и аз много се радвам, че е в моя клас. Рефератът й за Япония беше задълбочен и интересно представен.

— Какво по дяволите? — възкликва на глас Аманда, докато преглежда сякаш безкрайната поредица свидетелства от детската градина нататък. — Запазила ги е всичките? Не, разбира се, че не е — отговаря си сама. — Баща ми ги е запазил. Тя просто не си е дала труда да ги изхвърли.

Аз отново изисквам прекалено голямо усилие, мисли си и подробно изчита останалите свидетелства. Забелязва загрижеността в коментарите на учителите, която се появява в прогимназията — Въпреки че оценките й са добри, аз се притеснявам от отношението на Аманда. И очевидното им раздразнение в гимназията. Няма да е излишно Аманда да поработи малко повече върху отношението си към учебния процес. Тя предпочита да разчита повече на вродените си способности и й липсва дисциплина. За участието й в клас също има какво още да се желае.

— Ама завърших, нали? — сопва се Аманда, захлопва папката и скача на крака. После изхвърля папката с всички свидетелства в кошчето под мивката — Влязох в юридическо училище, нали? Почти с пълен отличен. Ха! — Какво правя, по дяволите, чуди се, бързо изважда папката от кошчето и я почиства от няколко гнили листа от маруля, после я слага на предишното й място в чекмеджето. Откачам, ето какво правя. И защо не? — Това се предава по наследство — съобщава на празната къща. Връща се в антрето, мята чантата си на едното рамо, сака на другото и ги помъква нагоре по стълбите, като едва мести отмалелите си крака. Мускулите й протестират, сякаш катери стръмна планина. Може да си легна, решава, внезапно обзета от умора.

Може да се разболявам, мисли си. Може да съм хванала нещо в самолета. Всички знаят, че самолетите са развъдници на вируси. Застоял въздух. Хора, наблъскани в тесни затворени пространства, кихат и кашлят. Пък и контраста в смяната на климата, студеният въздух, от който е отвикнала. Да не говорим за обстоятелствата, които я доведоха тук, срещата с майка й и бившия й съпруг, неприятните спомени от едно минало, което смяташе, че е загърбила. Това стигаше да подейства изморително на когото и да било. Плюс всичкия този проклет сняг, който изрина. Нищо чудно, че я болят ръцете и гърбът й е схванат. Нищо чудно, че е изтощена. Нищо чудно, че единственото, което й се иска, е да се покатери на леглото и пак да заспи.

Лампата все още е включена в стаята й. Тя отива право при прозореца и се взира към алеята между къщата на майка й и съседната. Сеща се за горкия стар господин Уолш и се мъчи да си спомни чертите на лицето му. Но освен бръчките, набраздили го като стари завеси и редките бели кичури, преметнати през почти напълно плешивата глава, тя вижда само един голям корем, опънал копчетата на лятната риза и увиснал над вечно мръсните бермуди, фигурата е ясна, но чертите не, като снимка, на която фонът е на фокус, а главният обект — дразнещо размазан. Аманда си спомня един тъмнозелен седан, който спира по средата на общата алея вижда как някакъв човек, подобен на тюлен, се измъква от колата; представя си потта, която тече по челото му, докато скришом поглежда през рамо към къщата на майка й и изпръхтява подигравателно. За миг даже й се струва, че забелязва присмех в ъгълчетата на устните му.

— Ех, ти, нещастно копеле — произнася на глас тя. — Ти паркира там нарочно. — Нищо чудно, че майка ми ти направи магия.

Докато разопакова малкото си неща и ги нарежда на леглото, Аманда пъшка:

— Моля ви, не ми казвайте, че в действителност съм на страната на майка ми. Сега вече зная, че не съм добре. — Със сигурност трябва да съм изпаднала в някакъв делириум, когато съм си купила това, мисли си тя и вдига пред себе си новия си лилав пуловер. Лилав, за бога. И от мохер. Кога изобщо ще го облече? — Ще си легна с него решава, сваля си дрехите и го нахлузва през глава. Чувства го удобен и топъл върху голата си кожа.

Взима четката си за зъби и отива в банята. Взира се и отражението си в огледалото над мивката. Изненадана е колко добре й стои лилавият пуловер, как хубаво се смесва с русата й коса и подчертава леката руменина на страните й.

Не зная дали някога съм ти казвала колко си красива.

Сега определено не изглеждам много красива, мисли си Аманда, измива лицето и зъбите си и се приближава до огледалото да разгледа кожата си за тънки бръчици.

— Никога не е прекалено рано да се хидратира лицето, казва на отражението си и отваря аптечката. Остава с отворена от изумление уста пред редицата от шишенца с хапчета по етажерките.

Между обикновените лекарства без рецепта, тя намира многобройни шишенца „Тиленол 3“ и „Перкодан“, както и рецепти за цял куп известни антидепресанти, за някои от които напоследък се доказа, че причиняват психози у доста хора. Дали и майка й не е една от тях? Дали не е била под влияние на един или повече от тези силни наркотици, когато е застреляла Джон Молинс? Аманда проверява датите на шишенцата и забелязва, че срока на годност на всички отдавна е изтекъл. Възможно ли е майка й да е взимала тези лекарства от дълго време, после рязко е прекъснала, в резултат на което се е получил химически дисбаланс, намаляващ способността й за рационално мислене, като по този начин я е превърнал в ненапълно вменяема и очевидно неотговорна за своите постъпки?

Аманда се връща в стаята си, изважда телефона от чантата си и се кани да позвъни на Бен, да му разкаже за последните си разкрития и да се извини, че е пропуснала да провери аптечката последния път, като бяха тук. Какво й ставаше? Как е могла да пропусне нещо, толкова очевидно?

Но какво значение има, че майка й е злоупотребявала с лекарства, ако продължава да твърди, че е знаела какво върши и че то не е редно? Има ли значение, че майка й рязко е спряла лекарствата или че е взимала такива с отдавна изтекъл срок на годност, ако отказва да пледира за невменяемост, а тя явно ще откаже?

И все пак…

Аманда набира номера на Бен, изслушва неколкократния сигнал и затваря, преди да се е включила гласовата му поща. Няма смисъл да оставя съобщение. Тя сигурно ще е заспала, докато той се прибере. Без съмнение, с Дженифър, залепена за него. И защо не? Защо да не са заедно? Дженифър е привлекателна и умна и майка й едва ли обикаля наоколо да убива хора в хотелските фоайета. Ясно е, че тя е много по-разумен вариант, много по-безопасен. Несъмнено майката на Бен би я одобрила. Както и баща му, мисли си тя и си представя красивия възрастен господин Майерс, сега на меден месец с бившата й учителка по история.

Колко смешно се нареждат нещата.

Бащата на Бен е на около същата възраст, като бившия й съпруг Шон, дава си сметка тя и се намръщва при неприятната мисъл, докато влиза в стаята на майка си и светва лампата. Какво я беше прихванало, та се ожени за Шон все пак? И по-точно какво го беше прихванало Шон, та да се ожени за нея? Наистина, тя беше млада и хубава, но Флорида е пълна с млади и хубави жени, а умни и образовани мъже като Шон не се впечатляваха лесно. Така че какво толкова беше видял в нея? И как е могъл да я обича — как би могъл да я обича, който и да е мъж? — когато собственият й баща беше толкова безразличен? Когато собствената й майка, щом я погледнеше, виждаше през нея и не я намираше достойна за любов?

Аманда отива до нишата зад леглото на майка си и разглежда миниатюрните кристални статуетки на етажерката. Пръстите й нежно докосват малък стъклен пудел с очи и нос от мънички черни зърна.

— Добре, достатъчно. Това доникъде няма да ни заведе. — Отива до тоалетката и нетърпеливо почва да рови в чекмеджетата. — Същите неща, които видях и миналия път — мърмори тя, затваря последното чекмедже и поглежда през прозореца към къщата на госпожа Макгивър отсреща на улицата.

Има някой на прозореца на втория етаж, осъзнава Аманда и отстъпва крачка назад, въпреки че тялото й се навежда напред, за да види по-добре.

— Госпожо Макгивър, вие ли сте? — шепне тя, бавно приближава до прозореца и обляга чело на студеното стъкло, фигурата на отсрещния прозорец се дръпва и изчезва всред завесите. След секунди светлината в стаята угасва.

Няколко минути Аманда се взира в тъмнината и се чуди колко ли от старите й съседи все още са наоколо и дали някой от тях не я наблюдава сега. Може би не е зле да обиколи улицата утре и да поговори с хората, които познават майка й. Възможно е някой да хвърли светлина върху ситуацията. Хората често знаят повече, отколкото си мислят. Въпреки че опитът й я е научил, че обикновено знаят по-малко.

— Добре, достатъчно — казва на всеки, който би могъл да я наблюдава. — За всички заинтересувани, сега ще си лягам. Как намирате новия ми пуловер, впрочем? Харесва ли ви цветът? Не мислите ли, че е прекалено лилав? Добре. Хубаво. Ами, лека нощ и приятни сънища. — Тя изгася лампата, връща се в стаята си и изпълзява в леглото. — Кого заблуждавам? Никога няма да заспя — казва и думите още не са излезли от устата й, когато се унася.

Аманда?

Аманда отваря очи и вижда слабичко момче с голяма дървена глава и висока лимба от черна боядисана коса да върви към нея. Той носи снежнобяла риза, запасана в тесни изтъркани дънки, очите му са зелени, а усмивката широка.

Танцувай с мен, казва той, ръцете му подскачат и заемат танцова поза.

Аманда става от леглото и прави реверанс, а момчето й отговаря с нисък поклон. След секунди тя е обхваната здраво в дървената му прегръдка и той се върти с нея на една висока сцена.

Харесва ми новият ти пуловер, казва й и в този момент студен вятър я блъска в лицето, смразява усмивката й, а кожата й се втвърдява като лед. Ръцете и краката й почват да се мятат безцелно и без грация. Първо дясното й коляно се повдига нагоре, после лявата й ръка, а след това двата крака едновременно. Тогава дясната й ръка се изстрелва на една страна, устата й се отваря и затваря, но гласът, който излиза, не е нейният.

Паляче, паляче, припява непознатият глас, мускулите на гърба й се изопват, сякаш е уловена с въдица между раменете. Кое е малкото ми паляче?

— Мамка му — ругае Аманда, скача и се протяга към лампата до леглото. Сънят се изпарява на ярката светлина. Прокарва ръка през косата си и се опитва да успокои бясното хлопане на сърцето си. Всяко мускулче по тялото почва да я боли. — Никога не трябваше да се хващам да греба този проклет сняг. — Но въпреки, че вече е напълно будна, непознатият глас продължава да звучи някъде в гънките на мозъка й. Чий глас, чуди се тя и става от леглото. Излиза в коридора и кърши рамене в опит да се отърси от неприятното усещане, че някой все още й дърпа конците.